С проф. Дичев се срещнахме на една от ранните конференции по антропология в Грац, да е било ранното лято на 2002 година. Аз бях току-що постъпила асистентка и тогава бях постоянно по чужбините да провеждам интервюта с разни мигранти по европейски проекти… Бях навикнала на разни фланьорски разходки, та когато на няколко пъти ми се случи да се радвам на компанията на професора, на когото от ученичка се възхищавах заради романа му „Идентификация“, бях много щастлива от възможността да крачим заедно по улиците на Грац и да си говорим. Той се беше отдал на хобито си да снима, учудваше ме с избора си на кадри – застинали манекени по витрините на лъскавите магазини, стари предмети, табели и плакати, хорски реакции.

Веднъж с него тръгнахме да се изкачваме към замъка на хълма, може би най-голямата забележителност на стария град. На върха под блеснали лъчи двойка пенсионери седеше на припек в едно кафе. Бяха хванати за ръце – белокоси, модерни, небългарски пенсионери. Той изненадващо ги посочи с глава и каза: „Ето, „getting old together”, това никога няма да го разбера, не е за мене“. Прокънтя в главата ми този отказ от идиличния край заедно. Не го попитах повече, реших, че е нещо лично и замълчах. С годините съм се връщала често към тази реакция, която винаги отдавах на някаква творческа самота и съзерцателна дистанция, която проф. Дичев притежаваше при цялата му слава на популярен интелектуалец, способен да комуникира с всекиго.

Доц. д-р Надежда Александрова, Софийски университет