Най-вероятно професор Дичев въобще не ме е запомнил. Аз бях просто една от многото студентки, на които той е преподавал. Не съм го познавала лично, не мога да споделя някакви интересни случки или разговори, които сме водили и които биха били ценни да останат запазени. Но това, за което бих искала да разкажа – и дори не просто искам, а изпитвам потребност да го направя – е начинът, по който той ми повлия да се изградя като човека, който съм днес, без въобще да е подозирал.

Когато се е налагало да изброявам кои са били мои преподаватели в университета, аз винаги съм казвала на първо място неговото име. Наистина за мен е повод за гордост това, че мога да се нарека негова студентка. В CV-то ми в раздел „Допълнителни квалификации“ все още наперено стоят думите „участвала съм в международна лятна антропологическа школа под ръководството на проф. Ивайло Дичев“. Когато започнах работа в музея, първите заглавия, които поръчах за библиотечния фонд, бяха неговите книги. Следях неговите участия по медиите и четях статиите, които публикуваше. Когато някоя новина ме развълнуваше, знаех, че като погледна в неговия профил във Фейсбук, ще открия мнението му по въпроса. И ако посоката на моите мисли съвпадаше с неговата, изпитвах вътрешно задоволство. Винаги надничах в профила му крадешком, не харесвах нищо, не коментирах, „столквах“ го, защото никога не посмях да му поискам приятелство – звучеше ми странно да си представя, че проф. Дичев ми е приятел, та макар и във Фейсбук. Не можеше да ми бъде приятел. За мен той беше учител, не просто преподавател в университета по научна дисциплина, а учител по живот. Той беше човекът, който ме научи да виждам отвъд привидното. Това беше и единственото, което успях да напиша при новината за неговата неочаквана кончина. Тогава се почувствах много тъжна, плаках. Не знам доколко е било релевантно, но ходих в близката църква и запалих свещ за него. И осъзнах колко е невероятно всъщност това да оставиш такава следа в някой напълно непознат за теб човек.

Първите няколко семестъра не бях сигурна дали съм на правилното място в специалност Културология. Но след като успях да направя първото си теренно изследване по културна антропология, с въодушевление и в същото време с лекота, пък и на всичкото отгоре получих 6 от проф. Дичев за него, най-накрая се почувствах способна и уверена, че не съм сбъркала с избора си. Заобичах антропологията. Още от началото лекциите при проф. Дичев ми бяха много интересни, но едновременно с това ми се струваха и провокативни. Защото много пъти той успяваше да разклати някакви мои вътрешни нагласи, някакви разбирания, които съм имала за света в този момент и съм ги приемала за абсолютни, за аксиоматични. До преди срещата ми с проф. Дичев живеех с илюзията, че съм човек с либерални възгледи. Но в последствие осъзнах колко консервативно мислене съм имала всъщност. Защото по време на лекциите не сме обсъждали само учебния план, но и актуални проблеми, които са били важни за обществото. Първоначално приемах доводите му, подхвърлени ей така с лекота, сякаш между другото, с недоверие и враждебност дори. Противях им се, отхвърлях ги. После продължавах да мисля за тях, да ги разнищвам, да споделям с приятели и да търся смисъла им и макар и невинаги да бях съгласна с тях, ме поразяваше фактът, че професорът успяваше да даде някаква нова гледна точка върху проблем, за който си мислех, че всичко вече е изговорено. Че детайлите могат да разкриват толкова много. Че баналното и очевидното крие зад себе си много други пластове. Много ми харесваше и това как той успяваше да предаде всичко това по един много опростен начин, не използваше превзетия академичен език, който, особено в първите семестри, ни затрудняваше доста. Сложните процеси и понятия ставаха изключително разбираеми и възможни за осмисляне, когато той говореше за тях. Проф. Дичев нямаше претенцията да бъде влиятелен и значим. Той просто беше. И все още е.      

Надя Янкова, уредник в Исторически музей – Асеновград