.


Вероятно заради предмета си на изследване, но също и заради отношението на авторите към него, книгата определено зарежда с ентусиазъм. Както „новите млади" се впускат непрестанно в нови и нови връзки, общности и каузи, така и във включените в книгата 16 текста си дават среща майки-кърмачки, скинари, активисти на младежкото ДПС, еко-та и емо-та, футболни запалянковци от различни градове на страната, прото-чалга звезди и ИТ специалисти, и да не забравя развитието на институциите на художествено-творческата интелигенция от края на 50-те години до края на соца. Впрочем тъкмо това съвместяване на несъизмерими идентичности може да е адектватна илюстрация на концепцията за флуидното гражданство, въведено от Ивайло Дичев в уводния текст - „идваш, когато можеш, напускаш, когато не ти хареса" (стр.38). Илюстрация на това, че „младите непрекъснато преконструират своите идентичности" (стр.87, в текста на Вероника Димитрова), а изследващите ги - своите перспективи и изследователски инструменти.
Предложеният материал безспорно е много богат. Това, което ми се струва интересно, е принципът на формиране на групите. Тук има институции (споменатите институции на художествено-творческата интелигенция, а също и политически организации, някои с много дълга история зад гърба си); но също професии (ИТ специалистите); група, формирана от биологичен факт - майчинството, която също е и виртуална общност, каквито също има множество; групи по интереси, споделящи предпочитания към определен вид музика или други феномени на популярната култура; групи, формирани от любов към спорта, като в единия случай той може да е начин на живот, но в другия просто зрелище; групи, обединявани от обща кауза (природо-защитници, националисти, защитата на медиците в Либия), групи, споделящи общи практики или общи пространства. И накрая онези от по 15-20 човека, които са просто „приятели на приятелите". Ето как Деница Шаранкова описва една националистическа организация:
„Група приятели решават, че „искат да направят нещо за България", да споделят възгледите си и „да повлияят на повече хора" и основават организация. Правят си сайт. Евентуално печатат и разпространяват брошури, плакати и вестници; правят клипчета и ги качват на сайтовете си и в YouTube, Vbox7. Понякога се събират и почистват публични места, поставят цветя пред паметници. Привличат ограничен брой „външни" хора, предимно „приятели на приятели", така обикновено наброяват не повече от 15-20 човека." (стр.218)
Трудно ми е да мисля в общи термини за принципа на организация на тези групи. Някъде между полюсите на официалните институции (институции на държавата и също така проводници на иделогии) и грас-руутс активистите в стил „приятели на приятелите", които почистват градинки, виси проблемът за социалната връзка, който сигурно е по-добре да се разглежда през призмата на общи практики или общи пространства.
Интересен ми е също и въпросът за самоопределянето - защо „новите млади" се самоопределят като „поколението на прехода", а по-старите от тях дори като „изгубеното поколение". Това вид героизъм ли е? Или неподозиран от по-старичките сред нас песимизъм? Впрочем защо пък ние ги наричаме „новите млади"? Заради Петър-Емил Митев ли?

Съдържание на брой 11

Съдържание на брой 12

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.