.
Петък, 29 Ноември 2013 03:34

„Идваш, палиш голямата свещ и всичко е наред“

разговор на Теодора Карамелска с продавач в църковен магазин към столичен храм

Резюме: Едно от социалните измерения на религиозността е потреблението на стоки с религиозно предназначение. Дали в продаваните в църковните магазини артикули вярващите виждат само непосредствена и бърза полза за телесното си здраве или по-скоро ги разглеждат като лесно достъпно средство за стабилизиране на разклатените си екзистенциални хоризонти? Дали потреблението на предмети стимулира невъцърковените християни да заобикалят посредничеството на свещениците и участието в богослужението, като им осигурява неконтролирана от посредници връзка със свещеното? Има ли това потребление естетически измерения и можем ли да говорим за появата на „православен“ жизнен стил сред по-младите поколения? Отговор на тези въпроси Теодора Карамелска търси в разговор с продавач в църковен магазин към столичен храм.

 

Тук хората си купуват предимно свещи. Включително и червени свещи си купуват. Обикновено ме питат: „Защо тези свещи са червени, а онези не са?“ Защото едните са червени, а другите не са. Това е обичайният ми отговор. Няма никаква разлика – свещта е символична жертва пред Бога и няма значение на каква стойност ще е тя, колко голяма ще бъде и т.н., нито какъв ще е цветът й, нито от какъв материал ще бъде произведена. Ако човек иска да пожертва някаква по-голяма сума за храма, може да запали по-голяма свещ. Но това няма никакво отношение към неговата жертва. Бог чува молитвата, когато човек се моли с вяра и упование.

Среща ли се все още сред вярващите отношението от типа „давам, за да дадеш“?

То е изключително характерно за българите, особено за жените. Българите очакват, че трябва да свършат нещо, за да чуе Бог молитвата им и да им помогне. И ако могат да си измислят поредица от двайсетина ритуални действия, които да извършат, за да чуе Бог молитвата им, би било чудесно. Някои си ги измислят и си ги спазват. Търсят някаква форма на гаранция. А това е твърде далеч от истинската молитва, защото когато човек се моли, Бог вижда в сърцето му и му дава според вярата му. Той е казал: „Ако имате вяра колкото синапово зърно, планина ще поместите“. А ние влизаме в храма и понеже сме маловерци, през цялото време си мислим – „Аз не вярвам, че ще стане, затова нека си сложа свещта най-отгоре, да запаля дебела свещ, да не я запаля от друг човек, да я запаля с кибрит, само и само да направя по десет ритуала, и като ги направя, ето колко много съм се постарал, Господ няма как да не чуе молитвата ми, особено, ако свещта ми е от два лева, ако пък е и червена...“   

 IMG 0291

 

 IMG 0304

 Снимки 1 и 2. Личен архив

Как си обясняваш това – с битова религиозност или по-скоро с изкривена представа за връзката между човека и Бога?

По-лесно е просто: идваш, палиш голямата свещ и всичко е наред. Иначе трябва да ходиш на църква, да се молиш, да се изповядваш, да се причастяваш, да ориентираш живота си спрямо Христос. По-лесно е да запалиш дебела свещ, да направиш десетте действия, които си си намислил.

Има ли промяна в този модел на поведение след 1989 г. или той по-скоро се усилва?

По-скоро се усилва, защото преди хората знаеха, че в храма запалват свещ и се молят, докато сега са си измислили хиляди неща – има множество врачки, които обясняват какво трябва да се направи в църквата, за да се развали магия. Например казват: „Ще събереш светена вода от девет църкви“. Или седем, колкото реши врачката. И ти ходиш с едно голямо шише, събираш от всички тези църкви вода и й я носиш и не се знае тя какво ще направи с нея, но ще ти се решат всички проблеми. Другият вариант е да отидеш в еди колко си църкви, да запалиш свещ, като врачката ти казва да не палиш от чужди свещи, за да не прихванеш от чуждите нещастия и болести. Една трета от жените идват и си палят със своя запалка или искат кибрит. При по-вярващите християни на свой ред битува суеверието, че да запалиш свещ със запалка е голям грях, трябва да е с кибрит, защото със запалката се пали цигара и се пуши.

А какви икони се търсят, има ли интерес към определени светци?

Определено. Най-модният светец е свети Мина, закрилник на семейството. Хората ходят в манастира „Свети Мина“, молят се, купуват си задължително броеници, осветени, носят се според суеверията на църковните баби в манастира четирийсет дена или зависи от бабата – ако е либерална, три месеца, след това я хвърляш и си купуваш нова – разбира се, пак от „Свети Мина“. Свети Киприян вече не е толкова популярен, преди време имаше голям бум, но като че ли всички си купиха негова икона. Инак хората си купуват най-често икона на света Богородица. Много е характерно, че на Господ Иисус Христос много рядко се купуват икони. Ако не е имен ден, когато се купува имения светец, се купува икона на Богородица. Христос отделно – никога, дори за кръщене. Тогава често купуват дори медальончета с Богородица, а не кръст.

Ти общуваш ли с хората, които влизат в храма?

Да, разговарям с тях. С всеки човек, у когото виждам някакъв интерес. Много често хората идват с проблем и търсят някаква икона. Обяснявам им, че със закупуването на съответната икона проблемът не се разрешава – не мога просто да им кажа: „Вземете си тази икона и всичко ще бъде наред“. Затова обяснявам какво се прави: че човек се изповядва, пости, отива при свещеника да му се прочете молитва, може да се направи молебен за какъвто и да е повод, съответно да се пристъпи към причастие. Това са важните неща в църквата, тоест истинската среща с Христос, която се дава чрез църквата. Разбира се, ако човек вярва и се моли на съответния светец, по неговата вяра и молитви Господ ще му даде подкрепа. За повечето хора обаче най-важно е да се купи икона, тя да е малка и да се носи в себе си. Слага се в портмонето и там си остава. Евентуално, ако се сложи на прозрачна страничка, може и да се вижда – като си отваря портмонето, човек само вижда иконката и дотам, приключва се. Не че Господ чрез иконата не може да направи чудо само затова, че човек е пристъпил към нея, но принципно не е така. Трябва да се пристъпи с вяра и с молитва. Но по-голямата част от хората това въобще не ги интересува, съответно тях не ги заговарям, защото те спират да те слушат. Но на който има интерес да слуша, обяснявам.

По едно време на мода беше купуването на памучета, докоснати до мощите на светец.

Купуват се, но като цяло не са познати. В българските църкви се освещава памуче, то се облича по много красив начин и с безопасна игла се закача на дрехата или чантата. Нарича се филакто, но хората не знаят и обикновено питат: „Какви са тези амулетчета?“. Аз им обяснявам, че когато човек отиде на поклонение пред чудотворна икона или мощи на светец, той не може да си вземе от тях, затова допира до тях памуче за благословение. Ако носи в себе си кръстче, медальонче, ги допира до светинята. А ако отиде на поклонение например до Божи гроб, той носи много кръстове, които докосва до светините и после ги раздава на близките си. Но в България това не се знае. В нашия магазин памучетата са допрени до мощите на свети Иван Рилски. Инак с развитието на капиталистическата индустрия хората станаха изобретателни и започнаха да правят икони по всякакъв начин – на камъчета, на кора от дърво, на мидичка, включително ламинирани и какво ли още не. Посрещат се нуждите на пазара – човек да може да носи иконата със себе си, без тя да се съсипе или изтърка. Разбира се, много е важно всичко за автомобила – да не би случайно да стане катастрофа или злополука по пътя. След като вече има и изрични молитви за освещаване на кола, самолет, яхта, офис. Трябва да се сложат всички възможни талисмани за колата – като се започне от синьо око и свърши с кръстче. Съответно множество икони се лепят в колата – единични, двойни. Разбира се, че е хубаво да си сложиш нещо в нея, тя е подвижен дом. След като си слагаш икона в къщи, ще сложиш и в дома, в който се движиш. Хората, които пътуват, имат кръст с разпятие. Но всичко останало според мен е прекалено. Някои хора имат цял иконостас в къщи, правят иконостас и в колата. Освен това все повече се купуват кадилници – домашни, глинени, с пакетчета с тамян, за прекадяване на празници, особено около Коледа. Но обикновено се кади от Коледа на Коледа и, ако се сети човек, на друг голям празник. Младите купуват повече иконостаси, настолни или за стена, в които се слага кандило. Някои го палят постоянно, някои само по празници. Подобни артикули не се купуват от по-възрастни, тоест от поколението на родителите ми, възпитани в комунизъм и в атеизъм. Те вярват, че има нещо, то си е една сила, няма личност, няма персонифициран Бог. Тяхното виждане трудно ще се промени.

 

IMG 0295

 

 IMG 0309

Снимки 3 и 4. Личен архив

 Има ли разлика в това, което купуват мъжете и жените?

Не, просто мъжете по-рядко влизат в църква – да не би да проявят слабост да покажат, че са вярващи. Суета, гордост някаква. Мъжът трябва да е силен и независим от каквито и да е житейски ситуации, не може да признае, че има проблем, да се моли на външен авторитет.

А обръщат ли се към свещениците с въпроси?

Обикновено хората поддържат дистанция спрямо свещениците. Смятат, че не могат просто така да питат свещеника за нещо, по-лесно е да попитат човека, който продава свещи, или чистачката, тя да каже. Това е проблем, защото повечето от църковните служители не са съвсем наясно с християнството и дават някакви странни суеверни съвети, а хората започват да ги спазват. Вярващите не знаят, че могат да помолят свещеника да ги благослови, не знаят какво да му кажат, неловко им е, повечето от тях са нямали допир до свещеник никога през живота си. Решават, че по-добре да не се занимават и да питат по-кратичко някого другиго. А онези, които попаднат на свещеник, който се е отнесъл добре към тях, показал им е, че е нормален човек, обръща внимание на децата, разбират, че и това е възможно.

Забелязал ли си някаква промяна във възрастта на онези, които посещават богослужението във вашия храм?

Младите хора се увеличават, те не са много като бройка, но вече има възможност за религиозно образование и човек сам може да достигне до вярата, да отиде в храма. В същото време възрастните вярващи измират, а, както казах, поколението на нашите родители, които са мeжду 50- и 60-годишни, не са вярващи, почти не ходят на църква. Така че логично е в храма да се виждат повече млади.

Забелязал ли си дали те са склонни да се обличат, изразявайки православната си принадлежност, тоест с дълги поли и забрадки, или са по-скоро идват с всекидневното си облекло?

Съобразяват се с това, че са в църква и идват например с по-дълга пола. Освен това сега е модерно да се носи шал, слагат си го на главата, не винаги, но знаят, че в храма жената би следвало да бъде с покрита глава, може и да не е, но ако имат възможност слагат шал все по-често. Лятно време, когато е топло, идват млади момичета и казват: „Извинявайте, може ли да влезем така облечени?“. Те се чувстват неудобно, но имат някакъв свой повод и искат да влязат в храма. Разбира се, ако попаднат на някоя сърдита чистачка или клисарка, тя ги навиква: „Как може, това на нищо не прилича“, което според мен не е правилният подход. Защото този човек сега е решил да влезе в храма и нито аз, нито клисарката сме хората, които трябва да го спират. Може това да е преломната точка в живота му, в която той да повярва, да се обърне точно в този момент, било то по къси гащи или потник. Аз самият правя забележка само на мъжете, когато влизат с шапка, която е редно да се свали в храма. Също така, ако някой говори много силно, му казвам да е по-тих и да се съобрази с другите, да не им пречи да се помолят.

Ние не можем да надникнем в мислите на посетителите, но според теб за какво се молят най-често те?

Ясно е кога човек отива в храма – когато e болeн или негови близки са болни, когато е починал негов роднина. Повече българи не са осъзнати християни, но вярват в безсмъртието на човешката душа и съответно се стремят да направят нещо за покойниците си. Молят се също когато са без работа и действително са притеснени, дори търсят възможност за помощ от храма. Не на последно място се молят и за свои сърдечни дела.

Обръщат ли се с молитви за благодарност или това са редки случаи?

По-рядко. Хората се обръщат към Бога, когато са тъжни. По-рядко се връщат да благодарят. Тогава носят захар, брашно, даряват дрехи, цветя за украса на храма, слагат по иконите пари, кърпи, носят храна, бонбони, какво ли не, защото Бог е чул молитвата им. Но да не забравяме прокажените от притчата – от тях един се върна да благодари. И в наше време е така, не е по-различно, но един от десет е добре.

При теб освен много църковни артикули се продават и различни книги. Интересуват ли се посетителите на храма от религиозна литература?

Днес хората масово не четат. Четат обикновено тези на възраст от 35 години нагоре. Младежите не четат – повечето от тях не са прочели през живота си книга, която да е повече от сто страници. Финансова възможност да купуват книги имат българите между 35 и 55 години, след тази възраст вече са пенсионери, а и имат други ангажименти. Процентът на онези, които купуват книги с религиозно съдържание, разбира се, е още по-малък. От книгите Библията си остава най-купуваната, но и Псалтир се търси много. Хората, които са вярващи и са образовани като християни, разбират възможността, която дава четенето на Псалтира – това са едни от най-хубавите молитви, написани някога. Във всяка една житейска ситуация те могат да изразят състоянието на човешката душа.

А ти какви книги предпочиташ да четеш?

Приказки. Мисля, че всички вярващи обичат да четат приказки. Ако едно дете не чете приказки, за да се научи да прави разлика между добро и зло, как да бъде християнин? Тези християни, които не са чели приказки, са горили хора в Средновековието. Те нямат чувство за хумор, не могат да развихрят фантазията си. И затова имат ограничено схващане за Бог като за същество, което е съгласно да се горят хора в името на принципи. Аз самият обичам да чета фантастика – това са приказки за възрастни. С течение на времето осъзнавам все повече, че не искам да чета теоретични постановки. За мен са важни неща, като това да обичаш ближния си, доброто ми отношение към хората около мен. Спомням си, че в една книга на финландския писател Тито Колиандер се коментираше притчата за блудния син: Господ ни чака, както бащата е чакал сина си – на портите, отвън, давайки му пълната си подкрепа, но този, който прави първата крачка, е синът. Затова да не чакаме, да пристъпим и ние към Бога. 

Прочетена 592 пъти

Съдържание на брой 9

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.