.
Петък, 01 Март 2013 00:00

"На Шипка и в Стара Загора всичко е спокойно"

интервю с доц. Георги Вълчев
Interview with Assoc. Prof. Georgi Valchev, former deputy mayor on cultural affairs in the town of Stara Zagora

Интервю с доц. Георги Вълчев, бивш заместник кмет по културата на Стара Загора.

 

 

Ивайло Дичев: Обръщаме се към теб като бивш внедрен наблюдател в публичните политики, така да кажа. Можеш ли да ни разкажеш как се управлява културата в един български град?

Да почнем с актьорите на терена. Кои са те? По какъв начин ги разпознава една община като потенциални партньори? Как се финансират? Какви са компетентностите, контактите, престижа им?

Георги Вълчев: Да се формират и провеждат смислени публични политики в областта културата на местно или регионално ниво е трудна задача. Основните причини, според мен, са няколко.

Като първа сред тях бих посочил липсата на цялостна национална стратегия в сектора, която да очертае приоритетите на държавата и нейните бъдещи ангажименти. Това би позволило на местните общности да се ориентират по-адекватно в промените, които неизбежно настъпват и на свой ред да начертаят дневния ред на своите цели и задачи в тази деликатна сфера.

На второ място трябва да бъде отбелязано съществуващото драстично разминаване между децентрализирането на отговорностите в посока към общините и все още прекалено силната финансова централизация при формирането на техните бюджети. По принцип децентрализирането е стъпка в правилната посока – по места хората най-ясно виждат своите проблеми, живеят и страдат с тях, търсят решения за преодоляването им, но за да бъдат те достатъчно ефективни е нужна по-голяма финансова самостоятелност, която на този етап липсва. Държавата упорито продължава все още да е тази, която прибира огромния дял от фискалните приходи и преразпределя част от тях към общините. Държавните стандарти за различните дейности в областта на културата обаче, посредством които се осъществява това преразпределение, по мое скромно мнение, поддържат голяма част от системата по-скоро в състояние на клинична смърт и я обричат на болезнена агония, вместо да гарантират нейното добро функциониране. По-богатите общини успяват, поне частично, да дофинансират сектора със собствени приходи, но те не са толкова много, а и да не забравяме, че доскоро значителна част от тези приходи се формираше по линията на общинската приватизация, която на много места вече почти приключи. Случващото се в момента трагикомично преминаване на отделни кметове, издигнати от различни политически сили, към управляващата партия илюстрират кристално ясно тази почти уродлива финансова зависимост на местната от централната власт и показват, че в момента тя е доведена до крайните си форми.

На трето място, като сериозна причина бих посочил наследения още от годините на късния социализъм рефлекс на флиртуване с културата. На нея и до днес, вече повече от 20 години след началото на промените, продължава да се гледа като на „представителна” сфера. Преобладаващото отношение към културата е като към брошка, която всеки доморасъл политик би искал да окачи на ревера си, отколкото като към значим сектор от публичния живот, който има ключово значение за консолидирането на местната общност и за формирането на местни или регионални идентичности, общи каузи и приоритети на бъдещо общностно развитие. Поради тази причина съществува една осезателна липса на политическа воля за сериозни и смислени реформи в сектора, независимо коя партия периодично доминира в местната или централната власт. Там, където пък нещо бе предприето не последваха задълбочени анализи и коригиращи действия, които да доведат до цялостно положително развитие. Достатъчно е да погледнем например какво се случи с най-масовата и традиционна за културата ни институция – читалището. Дейността й в променените обществено-политически условия бе уредена със специален закон, но това не доведе до качествени промени. На много места, по примера на студентските кооперации от зората на прехода, които търгуваха еднакво успешно както с носни кърпички за еднократна употреба, така и с петролни продукти, читалищата се превърнаха в политизирани, клиентелистки организации, обсебени от малка група хора, работеща единствено и само в своя полза. Повечето от тях обаче, след провала на бизнес модела, който им бе налаган като гаранция за оцеляване и просперитет (нека си спомним за прословутите ферми от калифорнийски червеи), понастоящем водят едно мизерно съществуване.

В този смисъл, регистърът на местните актьори в полето на културата е доминиран от отдавна познатите и утвърдени във времето културни институти – музеи, галерии, театри, опера, фолклорни ансамбли, читалища, подразделения на професионални творчески съюзи... Към тях е насочена основната част от финансовия ресурс на всяка една по-голяма българска община. Това не означава, че другите партньори са трудно разпознаваеми. Смея да твърдя, че идентифицирането на новопоявилите се структури, организации и различни неформални обединения в сферата на културата на местно ниво е много по-лесно, отколкото това е възможно на национално. Най-малкото, защото мащабът го позволява.

На местно ниво много по-бързо можеш да уловиш появата на нови културни процеси или тенденции, да разпознаеш хората или групите, които са техни изразители, да дадеш широка публичност и дори да подкрепиш финансово отделни техни форми на културна себеизява. Макар да има скрити напрежения и да съществува известна закостенялост в представите за съвременните културни политики, намираща израз в носталгия по „златното” време на Людмила Живкова, според мен в последните години всички актьори осъзнаха, че днешното ни общество е много по-различно от онова преди две десетилетия и че тяхното поведение трябва да съответства на динамиката на неговото развитие и на сложната картина на неговото ново разслоение. Няма да скрия, че в близо 15 годишния ми опит в сферата на културните политики на местно ниво, наблюдението на тази сложна трансформация е представлявало най-интересната част от работата ми.

Днес основното предизвикателство, основната трудност и отговорност е да бъдат регламентирани адекватно взаимоотношенията между старите и новите актьори, да бъдат изработени и наложени общоприети правила, съответстващи на общата законова рамка, които да гарантират устойчивост на процесите и добрите управленски практики.

ИД: По какъв начин взаимодейства местната власт с националната културна политика? Има ли пряка връзка с международни мрежи и институции? Какви битки се водят?

ГВ: Вече стана дума, че връзките между местната и централната власт в сферата на културата са слаби. Мисля, че това е неоспорим факт и в него има както отрицателни, така и положителни страни. Отдавна за никого не е тайна, че когато партийната принадлежност на кмета в дадена община е различна от тази на доминиращата централната власт политическа сила, финансовият поток към съответната община е силно ограничен. Когато пък съвпада, се случва обратното – финансирането в различни области може да бъде доста щедро, дори ненужно разточително. Годините и натрупаният опит ми дават основание да твърдя, че това не е толкова фатално. Ако се управлява добре, дори в ограничения си размер, бюджетът за сферата на културата може да позволи да се премине през даден кризисен период. И за да не бъда голословен веднага ще дам пример. Той отново е свързан с най-масовата културна институция – читалището. Община Стара Загора е сред общините, които включват в себе си най-много малки населени места. В повечето от тях съществуват читалища. Да се осигури на всички тях финансиране в обем, който би им позволил да развиват разнообразна дейност, отговаряща на техните желания и очаквания, е невъзможно, тъй като държавната субсидия за тях е повече от скромна. Колкото и общината да дофинансира този сектор, постигнатият положителен ефект ще е малък. Ето защо, след обстоен анализ на дейността им, взехме решение да финансираме допълнително само тези от тях, които бяха успели да съхранят или да създадат нови стойностни формации, които отговаряха на културните потребности и нуждите от себеизява на хората в даденото населено място. Финансирахме допълнително и дейността на Драматичния театър, който пък пое ангажимента да създаде малки театрални форми и няколко вида празнични програми, с които през съответната година да гостува на сцените на читалищата, където финансирането остана в минималния си обем.

Успяхме също така да наложим културния календар на общината като основен инструмент за проектно финансиране, отваряйки го широко и към новопоявилите се местни актьори в полето на културата, а не само към традиционните културни институти. Разбира се, това бяха доказали вече своята жизненост и креативност формации, като приоритетно бяха подпомагани тези от тях, които даваха израз на най-популярните младежки култури.

За съжаление на местно ниво е почти невъзможно да се финансират експерименталните форми, тъй като ограничения финансов ресурс поражда едно постоянно напрежение при разпределението на средствата, което често може да придобие политически привкус и да блокира определени управленски политики.

От друга страна, както вече казах, слабата връзка с централната власт дава доста голяма свобода при формирането на местните приоритети и съответните на тях политики в областта на културата. Общините имат възможност да контактуват свободно и с външни партньори, без посредничеството на Министерството на културата и да осъществяват много стойностни проекти. Община Стара Загора например, като член на Страсбургския клуб, участва преди няколко години в проект за размяна на артисти, в рамките на който няколко местни художници, предимно млади хора излъчени от старозагорското дружество на художниците, имаха възможност да пребивават и работят във Франция в продължение на шест месеца. На реципрочен принцип при нас гостуваха техни артисти – един художник и един фотограф.

Нужни са обаче много добра професионална подготовка, умение и такт, за да създадеш усещането за общност сред актьорите в полето на културата, взаимно доверие и уважение, без които на малката местна сцена всички усилия биха останали безплодни. Нужен е и добър коректив, който да те предпазва от рутината и чиновническата самодостатъчност.

ИД: Как взаимодействат местните власти с бизнеса? Какво е мястото на частните капитали евентуално? До каква степен има тенденцията културата „прагматично” се превръща в реклама – и на предприятие, и на самата община?

ГВ: За съжаление взаимодействието не е много добро. Проблемите, пред които са изправени българските общини, са непосилни за финансовия ресурс, с който те разполагат. Бизнеса помага, но неговите възможности не са безкрайни. За подкрепа към по-мощните фирми се обръщат всички - детските градини, училищата, болниците, читалищата, различните неформални обединения... Невъзможно е да откликнеш на нуждите на всички. Малко са фирмите, които имат ясно изразени приоритети за спонсорство и това е основната причина за съществуващия хаос във взаимоотношенията с бизнеса.

Има, разбира се, и добри практики, но те по-скоро са изключение. „Загорка” е едно от тях. Както знаете, произвежданата от тях бира е „запазената марка” на Стара Загора в страната и това предприятие е знаково за града. След приватизацията на пивоварната, новите й собственици заявиха, че културата е сред направленията, които те биха подкрепяли. Дарителската им програма е устойчива и вече повече от десет години културните институти ежегодно получават финансова подкрепа от тях. С помощта на колегите от Регионалния исторически музей и Регионалната библиотека успяха да създадат и музейна сбирка, която вече е прерастнала в цялостен туристически продукт. Сами се уверихте по време на нашето посещение, че крайният резултат не е никак лош.

Подобно бе поведението и на ръководството на „Менада” след приватизацията на бившия Винпром. Търсейки връзка с хилядолетните традиции на винопроизводство в този регион, те създадоха новото си лого като ползваха в него изображение на танцуваща менада, чиито оригинал е една стъклена фиала, съхранявана във фондовете на Регионалния исторически музей. В замяна те често подкрепяха финансово техни тематични изложби или по-значими научни прояви. За съжаление, скоро научих, че в момента фирмата има известни проблеми и това вероятно ще се отрази отрицателно на спонсорските й прояви.

В подобна обстановка, когато всеки дърпа частния бизнес за всичко, се опитахме да подредим взаимоотношенията си с него. Приключвайки работата по планирането на културния календар на общината, което става в края на всяка една предходна година, започнахме да провеждаме регулярни срещи с бизнеса, на които предварително ги запознавахме с планираните най-значими прояви и възможностите за реклама, които предлагат те. По такъв начин успяхме да избегнем, поне в известна степен, „разпиляването” на подкрепата от страна на частния бизнес, да привлечем сравнително значими по обем финансови средства и да гарантираме високото ниво на най-важните събития в културния живот на града. Най-добрият пример при този нов подход е учреденото през 2004 г. в Стара Загора международно квадрианале „Митовете и легендите на моя народ”, което вече има своето трето поредно издание. Пълният му каталог, разпространяващ се във всички европейски държави, от които има участници, освен добра реклама за общината, е и чудесна реклама за местния бизнес.

Въпреки тези добри практики обаче в тази сфера има още много какво да се прави.

ВелиславаПетрова: На мен ми се стори, докато бяхме на терен, че туризмът не е целен сериозно в стратегиите. Дали е така, на какво се дължи това?

ГВ: Не, напротив. В стратегическите планове за развитие на общините, включително и на община Стара Загора, развитието на туризма е добре застъпено. Друг е въпросът, че много често значението на туризма се преекспонира. Особено много пък се преекспонира мястото и ролята на културния туризъм. Не е сериозно да се мисли или пък да се внушава на хората, че туризмът може да е панацеята за техния поминък в райони, които са отдалечени от големите морски или зимни курорти. Той може да допълва профила на местната икономика, но никога няма да се превърне в доминиращ отрасъл, даващ препитание на основната част от населението. Реагирам може би малко остро, но съм се наслушал през годините на какви ли не манипулации по тази тема. „Направете това и това и ще се превърнем в център ва световния туризъм”, „Обявете, че сме най-стария град в Европа и Дубровник, Помпей или Атина ще ни дишат прахта” и какво ли не още...

Иначе направеното в Стара Загора в сферата на културата за привличане на туристическия интерес не е малко. Градът и общината разполагат с богато и атрактивно културно наследство, значителна част от което е добре експонирано и социализирано. Стара Загора е може би единствения град по време на прехода, който въпреки тежките години осигури модерни, съвременни бази на най-значимите си културни институти – галерия, библиотека, музей, театър, опера... Има интересни културни събития, някои от тях създадени специално за подпомагане на туризма. Чудесен пример в това отношение е фолклорният събор „Богородична стъпка” в Старозагорските минерални бани, който активира интереса не само към нематериалното наследство, а и към наследството от праисторическата епоха и античността в това рекреационно селище.

Истината е, че докато културното наследство не бъде припознато като ценен ресурс най-напред от местната общност, то никога няма да може да привлича вниманието на чуждата публика и запазените знаци на времето ще си останат едни мъртви свидетелства за отминалите времена.

ИД: Каква роля играят в културата политическите партии и интереси? Успешна ли е културата като предизборна агитация?

ГВ: Като във всяка друга сфера – значителна. Вече казах, че културата е поле за публична изява, желано от всеки един политик. Тук са прожекторите, тук са медиите, тук е елитът, пък бил той и снобски. Аз поне не помня местна предизборна кампания, в която срещите на кандидатите с културните институти да са пренебрегвани или да са били напълно формални. Обещанията, естествено, винаги са надскачали възможностите, но никога не са се разминавали драстично с направеното.

Разбира се, постоянно има опити за политическа намеса. Те най-често се проявяват в кадруването сред ръководителите на културните институти и понякога се е стигало до открити публични конфликти. Типично за нашенските обществени нрави често се ходатайства за включване на различни събития със спорни качества в големите общоградски прояви, за финансиране на определени проекти и т. н.

Връщайки спомените си назад към първите години на прехода, мисля обаче, че „престижността” на културата като обществена сцена за политическата класа и партиите все повече намалява. Просто обществото ни се промени, големи групи и прослойки от него се маргинализираха и сцената на културата отесня. Отслабна съответно и политическият интерес. Сега по-чевръстите политици биха предпочели директно да си купят подкрепа, отколкото да я търсят в полето на културата.

ИД: Къде е мястото на неправителствените организации, самодейните групи или просто аматьорите в политиката на българската община?

ГВ: Те са част от профила на културата на местната общност. Някои от тях предлагат алтернативни форми и културни продукти, други дават възможност за културна себеизява, позволяват да се чуе гласа на „другия” и отглеждат публики, трети просто удовлетворяват нечии лични амбиции... Мисленето на културата само като елитарно и високо професионално занимание, пропагандиращо „тежки” идеологии, макар да има все още привърженици остана в миналото.

Основният проблем при този тип актьори е липсващия баланс и трезвата самооценка. Много често те предявяват претенциите да заменят професионалните културни институти, да доминират на местната културна сцена и тогава може да се стигне до тежки кризи. Понякога дори може да се стигне до отключване на местни мании за величие и уникалност, чието последващо преодоляване е много трудно. Ролята на културните политики на местно ниво е да поддържат едно крехко равновесие и да преодоляват подобни кризи.

ИД: Какво очаква публиката? Какви публики има в град като Стара Загора? Какви средства е готова да разходва за култура, кога? Има ли връзка между социален и културен статут?

ГВ: Този въпрос е сложен. Градът е със стари културни традиции. Още от времето на Възраждането старозагорци са придобили самочувствието на хора, за които образованието и културата са важни области. Тази наследена „слава” е създала обществен рефлекс в местната общност, който позволява и до днес, макар реалностите вече да са други, в полето на културата да се случват интересни неща – изложби, музикални спектакли и концерти, литературни премиери... Същевременно тя е породила и един силно изявен консерватизъм, който прави почти невъзможни ярките художествените провокации и експерименти. Такъв тип изяви не срещат подобаващ интерес.

Ето защо значителна част от усилията, които сме полагали с колегите през годините, са били насочени към преодоляване на тенденцията към самозатваряне на местните културни институти. Да вземем например провеждащият се в Стара Загора Фестивал на оперното и балетното изкуство. За него винаги са се заделяли значителни финансови средства, но пък и винаги се е радвал на подобаващ обществен интерес. В рамките на неговата програма на старозагорска сцена са гостували всички водещи оперни артисти, инструменталисти и музикални формации – Гена Димитрова, Анна Томова Синтова, Минчо Минчев, Софийски солисти ...

Най-трудно обаче е с младежките публики. Както навсякъде в страната, така и тук младите са потопени в средата на всевластната чалга. Поради тази причина с радост винаги сме подкрепяли всички по-интересни техни културни инициативи, давали сме публичност на пожелали да се заявят младежки култури.

ВП: Има ли нещо, което да отличава според теб Стара Загора от подобните й български градове? Кое е е или е било специфичното за културния живот тук?

ГВ: В Стара Загора ще чуете, че това е градът на поетите, писателите и художниците. И това действително е така – тук са родени и започнали творческия си път много национално значими имена – достатъчно е да споменем Гео Милев. Не това обаче отличава града от останалите съизмерими с него населени места.

Ако зададете този въпрос на случайно срещнати хора, освен горните думи, повечето старозагорци биха добавили в отговора си с гордост факта, че тук е създадена първата извънстолична опера в страната. Операта действително е културен феномен за града. В Стара Загора през годините се е формирала една устойчива публика, която макар и малобройна, следи предано и ревностно всеки един спектакъл, всяка една нова постановка на оперната трупа, подкрепя искрено добрите артисти и се радва, когато те постигат успехи.

Никъде другаде в страната, изключвайки София, няма да откриете подобно отношение.

ИД: Има ли промяна в самите културни практики след края на комунизма? Среща ли подобна промяна отпор в гражданите?

ГВ: Има, естествено. Само, че тази промяна настъпва бавно и не поражда нито особени драматични конфликти, нито ярко манифестиран граждански отпор. Както обичаме да се шегуваме с някои мои приятели - „На Шипка и в Стара Загора всичко е спокойно”.

 

 

Georgi Valchev

holds a PhD in history and is an associated professor at Sofia University “St. Kliment Ohridski”, lecturer at Department of History and Theory of Culture, Faculty of Philosophy. He has got huge experience in the field of local cultural policies. He is author of the monographic research “The Foreigners in the Bulgarian After-Liberation Culture [“Чуженците в българската следосвобожденска култура”] (2001) and “Zahariy Stoyanov and the Symbolic Capital of the Bulgarian Revival” [„Захарий Стоянов и символният капитал на Българското възраждане”] (2010).

Прочетена 823 пъти

Съдържание на брой 8

Броеве на Семинар_БГ

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност