.
Събота, 02 Март 2013 00:00

Всекидневното наследство и политиките на излагане на показ

Бела Дикс

Vernacular Heritage and the Politics of Display

 

Abstract: The paper discusses how heritage tries to connect with the memories and lives of ‘ordinary’ people. It explores the tension between the seek for authenticity and the politics of display and takes a critical look at the problematic opposition between the concept of vernacular heritage and that of the authorized heritage of the high classes.

Keywords: vernacular heritage, politics of display, mining museums, heritage sites, interpretation industry, industrial heritage, memory and heritage

Въведение: Демократизиране на културното наследство

Статията разглежда начините, по които културното наследство се опитва да се обвърже със спомените от живота на “обикновените” хора. През последните десетилетия, и по-специално в Обединеното Кралство и САЩ, концепцията за културно наследство започва да показва живота на бивши индустриални работници и техните общности. Вместо да представя индустриалците – собственици и управители, акцентът се поставя върху всекидневието на миньори, стоманолеяри, каменари, тъкачи, железничари и други работнически съсловия. Техните гласове могат често да се чуят в новото поколение музеи и обекти на културното наследство излагащи „живата история“, в които записи на звуци и разговори, исторически въстановки, обиколки с водач, видео наративи и различни „интерактивни“ екрани и витрини имат за цел да вдъхнат живот на колективното минало на „нас, народа“. Това, както настоящата статия ще се опита да илюстрира, е проблематичен проект, по различни причини.

Демократизирането на културното наследство е сравнително нов феномен. До 80-те години на 20-ти век повечето културни обекти и музеи, с изключение на етнографските, се фокусират върху историята на високите класи и техните сгради (катедрали, замъци, имения, градини и палати), или върху това да се почитат домовете и делото на известни исторически личности, творци и държавници. Smith (2006) нарича тази тенденция 'авторизиран дискурс за наследството' или AHD. В своите изследвания върху местния британски контекст, Bommes and Wright (1982) говорят за матрицата на „Националното Наследство“, която излага на показ един „въобразен британец“, визирайки същия феномен. От 60-те години нататък, в Обединеното Кралство, хегемонията на това Национално Наследство все повече се поставя под въпрос, като музейните уредници и обществените интелектуалци изтъкват нуждата да се смени фокусът от Националното Наследство и да се насочи повече към историите на местни общности и на работническата класа. При откриването на музея на открито в Биймиш, например, през 1971г., неговият директор го описва като музей „на народа, от народа, за народа“ (Johnson and Thomas, 1992: 21). Други от тези многобройни културни обекти и музеи на всекидневието[1] и индустриалния живот са: Дворецът на народа в Глазгоу, музеят Айрънбридж Гордж в Шропшър, Албърт Док в Ливерпул, Историята на народа в Единбург, Музеят на доковете в Лондон, тъкачницата Кари Банк в Чешър и многобройните музеи на миньорството, като Рода парк в Уелс, изследван от автора. Това, при всички случаи, не са доминиращият тип музеи, тъй като Националното наследство, под формата на имения, сгради и градини, все още е преобладаващо. И все пак, дори там, ехото от ежедневието на обикновените хора може да бъде чуто: много от тях вече предлагат да се надникне през „черния вход“ и отварят частите за слугите за посетителите като им разказват историите както на елитите, така и на техните прислужници.

Следователно, можем да наблюдаваме (или поне в Обединеното Кралство и САЩ) широк обрат към наследството на народа, работническата класа и обикновените хора, което отразява идеите, зародили се в академичните среди през 70-те години, за 'история от долу' и Новото Ляво (Samuel, 1994). И все пак, заслужава си да разгледаме по-внимателно отношението между идващите отдолу нагоре наративи на 'народа' и официалния проект на Националното Наследство с неговата въобразена общност на единните британци. Не трябва да правим лесното предположение, че те се намират в отношение на опозиция помежду си. Всекидневното наследство, под формата на 'микро-истории' и общностни истории може също така да бъде видяно като част от 'матрицата' на Националното наследство, описана от Bommes and Wright (1982: 266), в която те се представят като 'скромния принос към националното наследство' от страна на народа. Също така е нужно да вземем предвид реакциите на посетителите – активното им ангажиране с изложеното на показ и как това се съотнася към собствените им спомени, опити, биографии и културни и социални 'идентичности'. Затова и настоящата статия, вместо да изгражда строга или опростенческа опозиция между всекидневното и официалното наследство, се фокусира върху това при какви условия всекидневното наследство се конструира като такова и какво следва от това.

Защо наследството се демократизира?

Един от основните двигатели зад тези обекти на индустриалното и всекидневното наследство в Обединеното Кралство е бързата де-индустриализация на страната от края на 70-те години насетне. Тя води до това, че много градски и полу-градски райони, които до този момент са били индустриални – например, канали, ЖП линии, каменарни, докове, мини и стоманолеярни, електрически централи – са на разположение за преустройство. Значима е ролята и на  всепроникващото чувство за загуба и носталгията по културата на тези съсловия и техния начин на живот, както и на желанието да се запази споменът за тях в публичната сфера. По-конкретно, онова, което обуславя бумa на всекидневното наследство от 80-те години, е изчерпването на икономическата роля на старите индустриални градове и селища през същото десетилетие. Много градски архитекти започват да влагат надежди за пост-индустриално възраждане чрез туризма и 'атрактивността за посетители' (Dicks, 2004), като стратегиите на културното наследство предоставят примамливо средство за привличане на посетители обратно в западащите градове и селища.

Макар проектите за възраждане на културното наследство в никакъв случай да не се ограничават до представяне на всекидневието, икономическите императиви зад тази регенерация формират ситуация, в която предимство имат проекти за 'по-достъпно' културно наследство. Счита се, че посетителите, въвлечени в пазаруване, туризъм или забавления, намират излагането на 'обикновените' идентичности и култура за интересно. Мотивите за демократизацията на културното наследство със сигурност не се изчерпват единствено с икономическите императиви. Тя отразява и по-общите тенденции за предефиниране на границите на това кое се определя като история, заедно с детронирането на досегашния монопол на високите образци в областта на културата. И все пак, икономическите амбиции, вложени в много от съвременните проекти за културно наследство, внасят известно противоречие в тях. От една страна, те трябва да изглеждат автентични и достоверни при представянето на опита на обикновените хора, докато, от друга, трябва постоянно да поддържат и увеличават броя на посетителите като им предлагат развлекателни 'почивни дни'.

Това противоречие характеризира всяко публично културно наследство или историческа репрезентация и не е нито ново, нито специфично за всекидневното културно наследство. При все това, поради заявката, че културното наследство представя индустриалната история, в този случай то, може би, е особено отчетливо. Тук, за да може посетителят да осъзнае значението на съкращенията, закриванията, миграциите, промените в общността, новите технологии и работни процеси, и други подобни, трябва да бъдат показани сложните взаимовръзки между ежедневните обикновени дейности на отделния работник и обмена на капитала в по-широкия исторически и индустриален контекст. Те, както предупреждават Бомс и Райт, могат да бъдат замъглени в културното наследство, да бъдат прикрити зад разкрасения образ на 'живописните обичаи' на народа и неговите 'скромни приноси' към нацията. В следващата част пристъпвам към разглеждане на интерпретацията, доминираща в днешно време под формата на техническа експертиза за привличане и запазване на вниманието на посетителите, и поставям въпроса доколко все пак е възможен един по-комплексен подход към историята 'от долу'.

Индустрията на интерпретацията и 'атрактивността за посетители'

Наследството не е свързано единствено с излагане на миналото, то също така се включва в съвременните концепции за атрактивност за посетителите. Под това имам предвид произвеждането или преправянето на пространства (градски, селски, физически или витруални) така че те да имат активна роля в привличането и задържането на вниманието на посетителите (Dick, 2004). Културното наследство се включва в тези практики като ресурс, чрез който да се достигне до посетителите. Вместо история, затворена зад тежките стъклени витрини на прашни музеи, обектите на всекидневното културно наследство предлагат перформативни, мултисензорни, интерактивни пространства. Историята в този модел е нещо, което трябва да може да бъде изкомуникирано успешно. И тук е ролята на експертното мнение, иначе казано, на интерпретацията.

Ролята на професионалните интерпретатори е да идентифицират културните теми, подходящи за даден културен обект или друг проект, насочен към посетители. След това те пристъпват към проектирането на начините, по които тези теми да бъдат изкомуникирани на аудиторията такава, каквато си я представят те. Интерпретацията на културното наследство обикновено включва набор от теми, които имат за цел да намерят в доскоро непривлекателни места (индустриални квартали, въглищни мини, докове) това, което ги отличава и ги прави 'четивни' като туристически дестинации. Тя, също така, има силно образователна роля. Същността й не се състои единствено в намирането на подходящ търговски вид и марка, тя идентифицира специфични исторически послания и ги предава на посетителите. Компаниите, които се занимават с интерпретация, твърдят, че просто предлагат филтър между историческото съдържание и посетителя. Затова и в техните рекламни материали се говори за 'идентифициране' и предаване на теми, сякаш те съществуват отпреди, очаквайки интерпретация (Dicks, 2004).

Разбира се, интерпретацията не е просто филтър. Тя е свързана с властта да идентифицираш, определяш и произвеждаш културното послание на историческия обект. Това включва два етапа: определянето на тематичния материал и трансформацията му в достъпна и атрактивна сбирка. При определянето на тематиката – историческите теми, 'характерите', мястото, историята, периода – тя също така ги дефинира във връзка в комуникативните нужди. Тази имплицитно заложена нужда от комуникиране води след себе си определени предположения за публиката, пред която ще бъде представена темата. Консултантите в тази сфера обикновено си представят публиката по-скоро като невежа, отколкото като експертна по отношение на изложената история, като дадения период трябва да бъде интерпретиран за нея, за да може тя да го разбере (виж Dicks, 2000). Счита се, също така, че публиката изисква постоянна стимулация и ангажиране – особено чрез формирането на емоционални преживявания. Както казва американският 'баща' на интерпретацията, Фрийман Тилдън, пред повече от половин век, 'средностатистическият [sic] човек на почивка не иска да му се четат лекции' (Tilden, 1957: 111). Въпреки това, туристите и посетителите не са празни страници: те също имат своите спомени, които може да бъдат свързани по някакъв начин с обекта, който са избрали да посетят – може би чрез истории, разказани от бабите и дядовците им, или дори чрез личните им спомени за работата в мините или на кариерата, или заради това, че познават някой, който е работил там. Следователно, можем да се запитаме каква е тяхната връзка с образа на миналото и как това се отнася към собствените им спомени и усещане за него?

Връзката между интерпретация и памет

Същността на интерпретацията на културното наследство не се състои единствено в това да привлече посетители като им предложи само развлечение. Тя включва и икономически, и културни мотиви – финансовите императиви да се увеличава броят на посетителите и, едновременно с това, съобразяване със съвременните културни формати, ценности и теми – особено с изисканията за технологичност, реалистичност, интерактивност и връзка с обикновените хора. Автентичността и идентичността като ценности имат значима роля в този аспект, тъй като изложеното културно наследство трябва да бъде разпознаваемо и достоверно не само за туриста от другаде, но и, евентуално, за общността, от която това наследство изхожда. Търсенето на автентичност вменява, че наследството, в неговата форма на всекидневно наследство, осъществява връзката между логиката на образа и логиката на 'популярното'. Последната среща интерпретаторите със ситуирания, преживян модел на човешкия живот, записан и разказан в изрази на колективната памет. Те трябва да проучват живота и епохата на работните места и общности, които ще бъдат показани, и, когато е възможно, да се срещат с техни живи представители. Следователно, интерпретаторите на културното наследство трябва да да боравят с две измерения на 'всекидневното': туристите, които те си представят като невежи (но които може да не са) и реалните представители, наследници или носители на тези истории.

Това означава, че всекидневното наследство често е място на конфликт и антагонизъм. Това, което за една група от общността е важно да бъде почетено, може да бъде напълно отречено от друга, също така, начините, по които се представя историята може да породят притеснения по отношение на нейната адекватност и автентичност (Tunbridge and Ashworth, 1996). Условията, наложени от нуждата за интерпретация, насочена към широката публика, може да доведат до отдръпване на местните групи, които да не припознаят последвалата сбирка за автентична по своите разбирания. Следователно, не може да се предпоставя, че общностите, чиято история е изложена на показ, се идентифицират с нея, напротив, моите изследвания показват, че те често не го правят (Dicks, 2000). Дори, ако се чувстват изключени от процесите на проучване и конструиране на сбирката от професионалните интерпретатори, те може да изпитват неприязън към нея. Посетителите също може да откликнат по различни начини на сбирката и тук накратко ще разгледам тази тема.

Всекидневното културно наследство и неговите посетители

Самата същност на всекидневната история я прави потенциално по-непосредствено и лично значима за посетителите, отколкото авторизираното културно наследство или Националното Наследство. За разлика от елитното, всекидневното наследство се стреми да се обвърже с категорията на 'обикновения' живот и, дори да не успява да го направи, посетителят все пак разпознава, че 'обикновеният живот' получава своята легитимация в публичната сфера. Счита се, че то в по-голяма степен предизвиква персонален отзвук у посетителя, дори когато той или тя нямат директна връзка със или познание за показаните съдби. Индустриалното наследство, например, може да доведе до доста емоционален отклик от страна на посетителите. Причина за това е голямата индустриална диаспора в Обединеното Кралство и други пост-индустриални общества, в които значим брой промишлени работници и техните семейства са се преселвали от една част на страната в друга (или от една страна – в друга) и са завещали на идните поколения богат набор от образи, анекдоти и истории. Въпросът е как тази памет се задейства при досега на посетителите с индустриалното културно наследство?

Очевидно е, че един от важните фактори за това как посетителите се съотнасят към историята, се обуславя от това това по какъв начин те самите са свързани (в социален, политически, биографичен и културен аспект) с тази история. Моето собствено проучване върху музея на 'живата история' на миньорството в Уелс показва, че интересът на посетителите се формира от специфичния 'въобразен образ' на миньорството, който все още е доминиращ в Обединеното Кралство. Този образ се базира на дългогодишната традиция на популярния дискурс за миньорите в Обединеното Кралство, който се състои от два основни елемента. На първо място, той представя миньорите като част от сплотени общности, основани върху солидарност. Този образ е в силно противоречие с начина, по който се представя живота на работническата класа в Обединеното Кралство днес, в който преобладават негативните изображения на работника като мизерстващ, зависим от социалните помощи и безполезен за обществото. В противовес на това, в исторически аспект миньорската общност е винаги представяна като работеща здраво, но и умееща да се забавлява, и миньорите се свързват в народното съзнание едновременно с идеята за 'бачкане' (тежка, физическа работа) и с купонджийската култура на пъбовете и чувството за хумор (виж, например, филма от 90-те години „Brassed off“). Тоест, образът на миньорството в Обединеното кралство е изтъкан от силни препратки към 'общностното'. Историческите наративи, предлагани на посетителите в музея на миньорството, изследван от мен, отразяват напълно тази тенденция.

Вторият елемент от популярния образ на миньорите в Обединеното Кралство, ги представя като архетипните лидери на работническата класа. Миньорската стачка (1984-5г.) се случва във време на възход на анти-синдикалните нагласи в политическия живот в Кралството. Продължилата една година борба срещу програмата за закриване на мините, предложена от Маргарет Тачър, е, в крайна сметка, безуспешна. Въпреки че по време на стачката миньорите не получават широка подкрепа (събитието разделя страната), когато през 1992г. се предлага план, според който голяма част от все още действащите дълбоки въглищни мини ще бъдат затворени, а останалите – приватизирани, в страната се надигат обществени протести (може би като израз на колективна вина?). И, в действителност, за много хора, дори днес травмата от това историческо поражение и последвалото затваряне на държавните каменовъглени мини продължава да подхранва образа на миньора като фигура с 'героичен потенциал'. Можем да се запитаме дали културно-историческото наследство на въглищните мини не е начин за справяне с тази колективна травма.

Погледнато емпирично, отговорът се крие, в известна степен, в начина, по който посетителите се отнасят към тази образност. В този аспект от значение са тяхната възраст, пол, етнос и класова принадлежност. В изследвания културно-исторически обект, класовите отношения като такива са почти напълно пренебрегнати. Вместо образа на класата, на преден план в аудио-визуалните наративи и организираните посещения най-видимо се изтъква визията за архетипната миньорска общност. При моето изследване, посетителите изразиха различни типове идентифициране с този общностен конструкт, като те могат да бъдат систематизирани посредством своето степенуване. Най-непосредствено личните реакции идваха от страна на посетителите, които имаха впечатления от първа ръка от мините и миньорските общности в Южен Уелс. Техните гласове бяха и най-критичните, като често възразяваха на различни елементи от наратива. Тези посетители, обаче, представляваха малцинство. Повечето имаха по-скоро анекдотично, непълно и по-повърхностно отношение към историята – базирано на собствени реминисценции и разкази на приятели и роднини, които са били по някакъв начин въвлечени в минната индустрия. В повечето случаи това бяха възрастни хора със спомени от своето детство. Имаше, също така, много посетители, на всякаква възраст, които имаха по-далечна връзка с историята и които бяха запознати с нея по-скоро чрез нейния публичен културен облик, отколкото чрез лични спомени, и имаха бяха слабо, ако изобщо, познание за миньорството и миньорските общности.

Именно междинната група – посетителите, чиято връзка с миньорството се основава на принадлежността им към миньорската диаспора, изглежда харесваха посещението най-много. Това може би се дължи на факта, че начинът, по който функционират сбирките с историческо наследство, разчита основно на забавни случки и на лични спомени. Наративите не предлагат индивидуализиращи детайли за настоящето на вече затворените мини и региона. Вместо това, те остават на доста общо ниво, като представеният исторически материал се състои от по-общоизвестните епизоди и случки в историята на миньорството и по-широко познатите образи и символи на общността. Междинната група посетители вероятно очакват не толкова провокативна образователна визита или докосване до непознато за тях и обширно познание по въпроса. Те по-скоро търсят потвърждение на собствените си смътни спомени и дочути истории. За тази група, ролята на културното наследство не е нужно да надскача стимулирането на реминисценции чрез фокусиране върху подходящите теми, с нужната степен на детайлност. Това са лични спомени основно от сцени и случки, на места и хора, на истории и забавни случки. Музеят успява да отговори именно на това въображение за миналото, като предлага схематичните описания, сцените, фотографиите, откъсите от диалози, силно визуализираните и живи случки и ситуации, в които погледът на възрастния човек, завръщащ се към спомените от своето детство, намира удовлетворение.

Заключение

Настоящата статия разглежда феномена на всекидневното наследство, основно по отношение на репрезентирането на индустриалното наследство и наследството на работническата класа. Тук нямах възможността да се занимая с други форми на всекидневното наследство, като селско, 'народно' и наследството на 'черния вход' на именията. При всички случаи, обаче, те извикват въпроси, подобни на разгледаните в тази статия, а именно: по какви начини може да се твърди, че всекидневното наследство представя нещо, което е 'на народа', които да го отличават от авторизираното, Национално Наследство? В отговор на този въпрос бих казала, че всекидневното наследство е силно амбивалентно. То откликва на широко разпространеното желание и нужда за 'история от долу', която да може да се приеме за 'народна'. Също така, то идва като отговор на критическия дебат за елитисткия характер на британското културно наследство от 70-те години, в който се включват експерти, интелектуалци и музейни работници. При все това, то е неразделна част от местните икономически стратегии като средство за възраждане на пост-индустриалните региони. Икономическият натиск, на който е изложено, вплита всекидневното наследство в сложните връзки на туристическия поглед, в които то е натоварено със задачата да привлича колкото може повече посетители, чието трудно за задържане внимание трябва да бъде привлечено, и които съчетават посещението в музея с останалите си ваканционни занимания, като пазаруване, развлечения и други.

Това означава, че интерпретаторите на наследството трябва да поставят една често изкуствена границата между забавление и образование, между развлечение и история. Макар и мнозинството посетители да нямат високи изискания по отношение на задълбочеността на историческия разказ, те все пак очакват не само развлечение, но и познание. Както посочва (MacCannell 1976), много туристи търсят автентичност, а не изфабрикувани забавления. Конкретните посоки на развитие на тези противоречия следва да се разглеждат при всеки отделен случай, вместо да се градят обобщаващи предположения (както правят мнозина от тези, които отричат изцяло идеята за културно наследство, напр. Hewison, 1987). Това значи да се обърне внимание на начините, по които културните обекти са конструирани и ситуирани – по отношение както на икономическия, така и на културния си контекст, местен и глобален – както и да се вземе предвид как посетителите се отнасят към тях. Скромната амбиция на настоящата статия е да очертае някои от сложните аспекти в отношението между тези два фактора.

 

Библиография

Dicks, B. (2000) Heritage, place and Community, Cardiff: University of Wales Press. http://www.wales.ac.uk/en/UniversityPress/Welcome.aspx
 
Dicks, B. (2004) Culture on Display: The Production of Contemporary Visibility, Maidenhead: Open University Press. http://mcgraw-hill.co.uk/openup/
 
Hewison, R. (1987) The Heritage Industry: Britain in a Climate of Decline, London: Methuen. http://www.methuen.co.uk/

Johnson, P. and Thomas, B. (1992) Tourism, Museums and the Local Economy: the Economic Impact of the North of England Open Air Museum at Beamish, Aldershot: Edward Elgar. http://www.e-elgar.co.uk/

MacCannell, D. (1976) The Tourist: A New Theory of the Leisure Class. London and Basingstoke: The Macmillan Press Ltd. http://international.macmillan.com/

Samuel, R. [1994] Theatres of Memory; London: Verso. http://www.versobooks.com/

Smith,  L. (2006) Uses of Heritage, Routledge. http://www.routledge.com/

Tilden, F. (1977) Interpreting our Heritage, 3rd edn. Chapel Hill: University of North CarolinaPress. http://www.uncpress.unc.edu/

Tunbridge, J. E. and Ashworth, G. J. (1996) Dissonant Heritage: the Management of the Past as a Resource in Conflict. Chichester: John Wiley and Sons. 

http://eu.wiley.com/WileyCDA/Section/index.html

 
 

[1]  С „всекидневно наследство“ тук се превежда английското понятие “vernacular heritage”. То отразява наследството на обикновените хора или народа, но не в смисъла на етноложките музеи, т.е. като фолклор, а като противоположност на класическото понятие за културно наследство, съставено изключително от образци на високото изкуство и свидетелства за живота на елитните класи. (бел.пр.)

 

 

превод от английски: Цветелина Христова

 

 

 

 

 

Bella Dicks

is currently Reader in Sociology at Cardiff School of Social Sciences. Her research is in the field of digital qualitative methods, heritage, museums, culture-led economic regeneration, social disadvantage and class. She is particularly interested in how places and people deal with the cultural and social dislocations accompanying de-industrialisation and how regeneration strategies connect (or otherwise) with community members on the ground. Her 2000 book Heritage, Place and Community, traces the processes through which a south Wales coal-mine was transformed into a 'living history' museum, while the 2004 book Culture on Display critically appraises the contemporary regeneration focus on the production of place 'visitability'. She is currently pursuing research on regeneration within the Wales Institute for Social and Economic Research, Data and Methods (WISERD), which is carrying out a number of comparative locality studies across Wales.

She has been an academic staff member at Cardiff University since 1993, when she arrived to take up a post as Tutorial Fellow in the then Dept of Social and Administrative Studies, and to pursue her doctoral research. She subsequently held a Research Fellowship working on the hypermedia project led by Prof. Paul Atkinson, Use Of Hypermedia Techniques In The Analysis & Dissemination Of Qualitative Data, and later became a lecturer in Sociology in the new School of Social Sciences.  Before coming to Wales, she was a researcher in at the then Sheffield City Polytechnic (now Sheffield Hallam University) in the Dept of Media, Culture and Communication. There she undertook research into the coalmining communities of Doncaster, an area in which she grew up. This sparked a life-long research interest in coalfield culture and regeneration.

For more information please visit: http://www.cf.ac.uk/socsi/contactsandpeople/academicstaff/C-D/dr-bella-dicks-overview.html.

 

Прочетена 912 пъти

Съдържание на брой 8

Броеве на Семинар_БГ

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.