.
Четвъртък, 01 Март 2012 15:37

Истината на конспиративните теории или Президентът и извънземните

Тодор Христов

Conspiracy Truth, or the Alien President

The paper explains conspiracy theories as tactics enabling one to outplay the unequal distribution of the right to know ant tell public or political truths. The discussion is focused on the art of inventing public symptoms crucial to the elaboration of any conspiracy theory. The art of inventing public symptoms is exemplified by an account of the theory that the President of the United States is viciously controlled by aliens. The discussion tries to shed light on the impulses that make conspiracy theorists poach on political language as well as on the effects of that poaching on contemporary democracy.

Конспиративните теории обикновено биват обяснявани с носталгията по една могъща централна власт (Jameson 1991: 38) или с параноята на техните привърженици (Knight 2000: 14-22, Knight 2003). Но когато бъдат обяснени по този начин, те биват сведени до празноглавие.

Тъй като това празноглавие е извънредно разпространено, то би ни позволило да се уверим в незнанието на множеството, в собственото си знание и оттук в признатото ни или непризнато право на власт над него. Но то не би ни позволило да обясним защо толкова големи множества влагат толкова много време и сили в изобретяването, разпространяването, обмислянето на конспиративни теории.

Ще опитам да покажа, че можем да обясним това, ако приемем, че конспиративните теории имат своя рационалност. Ще опитам да опиша тази рационалност като изкуство на говорене, подкопаващо асиметричното разпределение на правото да се знае и казва истината.

С тази цел в началото на статията ще предложа работно понятие за истина, приложимо към конспиративните теории. След това ще резюмирам основните черти на конспиративния режим на производство на истина и ще опитам да ги илюстрирам с анализ на теорията за извънземния произход на президента на Съединените щати. Накрая ще обобщя основните черти на конспиративните теории и ще опитам да предложа обяснение за тяхната нарастваща популярност.

Истина и изключване

За да кажеш истината, не е достатъчно да кажеш нещо. То трябва да има силата на истина. С оглед на целите на тази статия предлагам да приемем, че да има силата на истина означава да бъде по-силно от твърденията на тези, които казват друго. Ще илюстрирам това твърдение с хипотетичен пример:

А казва: „Навън вали”. „Не мисля” – възразява Б. „Но погледни през прозореца” – казва А. Ако когато погледнат през прозореца, навън вали, твърдението на А е по-силно от това на Б.

Предлагам също да приемем, че едно твърдение е по-силно от друго, когато е по-лесно да се твърди то и по-трудно да се твърди другото. Нещо е по-трудно да се твърди, когато утвърждаването му изисква повече труд. Ще илюстрирам с хипотетичен пример и това твърдение:

А има ниски доходи. Б му казва: „Имаше равни шансове с всички останали, имаш ниски доходи, защото не си успял да спечелиш състезанието с тях”. А възразява: „Но аз направих всичко по силите си, ако съм изгубил, то е, защото състезанието не беше честно”. Б отговаря: „Ако си направил всичко по силите си, значи силите ти не са били достатъчни, но това, че си по-малко способен от другите не прави състезанието нечестно, напротив, то ти се струва нечестно, тъкмо защото не си достатъчно способен, за да спечелиш”.

Ако сега А опита да настоява, че положението му е несправедливо, той трябва да положи труда да докаже, че е достатъчно способен и следователно е изгубил въпреки способностите си, или че не е имал равни шансове. Но това би бил значителен труд, защото в първия случай той би изисквал А да поправи живота си, а във втория – да натрупа достатъчно знания по политическа икономия и теория.

Когато да се твърди нещо изисква повече труд, отколкото някой може или си струва да положи, то няма силата на истина. То може да бъде слабо до такава степен, че утвърждаването му да изглежда ирационалност, незнание или дори лудост. Можем да наречем хегемония такива случаи, в които дадено твърдение е толкова силно, че да се твърди друго изглежда неразумност, невежество или лудост.

Едно твърдение може да придобие силата на истина, като бъде усилено. То може да бъде усилено с различни методи, например като бъдат приведени доказателства, като бъде проверено съответствието му със състоянието на нещата, хомогенността на корпуса от твърдения, в който е вписано, като бъде поставено в отношение с други твърдения, например посредством цитиране, като бъде произведено с дискурсивните механизми на определена дисциплина, като бъде направено риторически убедително (плачът на жертвата в съдебната зала също може да усилва обвинението).

Едно твърдение може да бъде усилено и чрез асиметрично разпределение на правото да се казва истината и правото да се говори публично. Ще илюстрирам тази възможност с още един хипотетичен пример:

А е беден. Б е социолог на неравенствата. А казва, че не е справедливо да е толкова беден. Б казва, че от гледна точка на господстващата стратификационна теория всички имат равни шансове, А е имал същите шансове като богатите и ако е беден, то вероятно е пропуснал шансовете си, за което е виновен само той.

Ако сега А опита да настоява върху своето, той ще трябва да обори не само Б, но и господстващата стратификационна теория. Но как може да стори това, без да бъде учен? Ако не е учен, той не би могъл да отслаби силата й на истина, дори да настоява пред себе си, че не е съгласен, както не бихме могли да отслабим една диагноза, ако не сме лекари, дори да се съмняваме в нея.

Когато един учен говори за науката си, той същевременно говори от името на науката, като неин представител. Доколкото науката е отъждествявана с истината, доколкото тъкмо тя позволява да се знае и казва истината, да се говори от името й позволява да се казва истината. След институционализирането й през втората половина на 19 в. да се говори от нейно име става право, защото предполага не само знания за съответната наука, но и институционален статут, абстрахиран от това, което се казва (Фуко 1992: 18-19).

Правата поначало се характеризират с известна абстрактност. Например свободата на политическо мнение е право, защото е абстрахирана от конкретните мнения. Дори никога да не формирам никакво политическо мнение, правото ми да формирам такова би се запазвало. По същия начин да се казва истината става право, когато благодарение на статута си, например на професор по дадена дисциплина, някой може да говори от името на определена наука, дори когато в действителност не го прави. Разбира се, това право не прави истина всичко, което казват учените. Но то ги улеснява да казват истината, защото им позволява да доказват правото вместо правотата си, а първото често е значително по-лесно от последното. Това обаче прави по-трудно да казват истината тези, които не могат да говорят от името на науката, тъй като изисква те да положат допълнителен труд, за да компенсират липсата на право да казват истината, например като го придобият, влагайки време, сили и средства в образованието си, или като натрупат дотолкова съвършени знания, че да накарат учените да занемеят от почуда.

Правото да се казва истината е асиметрично разпределено, защото е изключително право. То е изключително право, защото предполага отграничаването на тези, които разполагат с него, и оттук предполага изключването на останалите, което може да бъде осъществено например чрез създаването на сложна йерархия от образователни степени или чрез институционализирането на научни дисциплини.

Правото да се говори публично произтича от това, че днес достъп до големи публики предлагат единствено медиите. Без достъп до медии може да се говори пред локални, малцинствени публики от рода на кварталното кафене или университетската аудитория. Но до колкото по-голямо множество достига едно твърдение, толкова повече нараства вероятността да го подкрепи голямо множество. Колкото повече са тези, които приемат едно твърдение, толкова по-обща истина става то. Колкото по-обща истина е, толкова повече утвърждаването на обратното става частна, малцинствена истина, схващана като отклонение от общата истина и в резултат на това изискваща допълнително обяснение, признание, оправдаване. Поради това достъпът до по-голяма публика също може да прави твърденията по-силни. Ще илюстрирам това със следния хипотетичен пример:

А е беден. Б в качеството на министър казва по телевизията, че А е беден, защото не се е адаптирал към условията на съвременната пазарна икономика. А възразява пред телевизора и може би след това пред познати, че е адаптиран. Дори познатите на А да се съгласят с него и да му съчувстват, казаното от министъра ще има силата на истина за всички, които не познават А, не му съчувстват или предпочитат да съчувстват по-скоро на министри, отколкото на бедни.

Правото да се говори публично е асиметрично разпределено, защото медийното време е скъпо и вследствие на това достъпно само за тези, които могат да платят цената му (освен ако не го получават поради институционалната си позиция, както политиците и журналистите).

В резултат на асиметричното разпределение на правата да се казва истината и да се говори публично от тях са изключени големи множества. Тогава как тези множества могат да казват истината?

Разбира се, има ред дискурси, вариращи от идентичността до сексуалността или преживяването, които позволяват на всеки да казва истини за себе си, например истината за своите желания, за това какъв се смята, какво таи или как преживява собственото си положение. Но как е възможно изключените множества да казват по-общи истини, които да споделят с други, които да бъдат общи и за други?

За да казват истината за нещо по-общо от собствената си вътрешност, те трябва да положат сили, време и ресурси, с каквито често не разполагат. Ако въпреки това опитат да говорят, дори да опитват да кажат нещо за своето положение, казаното от тях губи силата на истина, щом надхвърли начина, по който преживяват,  щом премине границата на вътрешността им. Поради това тези множества изглеждат празноглави, неспособни да знаят и кажат истината за положението си. Това на свой ред оправдава своеобразната педагогика, вписана в социалните науки, в чиито истини често са вградени послания към множествата, които могат да бъдат сведени до формулата: „ако не беше празноглав, щеше да мислиш за положението си това”.

Тази педагогика, възпроизвеждана от политическия език, обикновено среща неясна и упорита съпротива. Разбира се, тази съпротива не толкова подкопава педагогиката, колкото оправдава предприемането на мерки, с които да бъде овладяна, например ограничаването на политически права от рода на правото да се сезира конституционния съд или да се провеждат референдуми. Но въпреки това съпротивата не изчезва, защото големи множества от хора, лишени от правото да казват публични истини, продължават да опитват да говорят за положението си. Тъй като социалнонаучнополитическата педагогика твърди, че то е в реда на нещата, за да покажат несправедливостта му, множествата като правило оспорват реда на нещата, опитвайки да разкрият, че там, където сме свикнали да виждаме ред, се крие потисничество (Фуко 2003: 76-93).

Конспиративната истина

Конспиративните теории са устроени да оспорват реда на нещата, като произвеждат истини. Те се опират на изкуства на говорене, които позволяват да бъде преобърнато асиметричното разпределение на правото да се казват публични истини. Тези изкуства могат да бъдат сведени най-общо до следното:

разкриване на тайна, скривана от някаква власт; описание на симптоматиката на тайната, на знаците, чрез които тя се показва, устроено да доказва, че тя е разкрита, а не просто изобретена от разкриващия я;

позоваване на публичността на симптомите, позволяващо от една страна да се обясни как те са били разкрити въпреки скриването им, и от друга да се докаже превъзходството на собственото знание, основано върху способността да видиш това, което е пред очите на всички, но което те не виждат (съчетано с известна наслада от тази способност);

извличане на потвърждение на тайната от властта, която опитва да я скрие, например чрез мълчание, отказ от коментар, обяснение, което на свой ред може да бъде заподозряно в скрити мотиви, отхвърлено като незадоволително или превърнато в източник на нови тайни.

Ще илюстрирам тези изкуства на говорене с една конспиративна теория, набрала необичайна сила през пролетта на миналата година, за подмяната на сегашния президент на Съединените щати с извънземен киборг.

Президентът и извънземните

Да си представим, че искам да оспоря резултата от изборите.

Няма да е достатъчно да кажа, че резултатът е спорен. За да го оспоря успешно, трябва да кажа истината. Да си представим обаче, че опитвам да кажа истината за изборите на други, които ми възразяват:

„Това е истината за теб. Тя показва какъв си, какви са политическите ти убеждения, пристрастия, поведение, как се чувстваш, как виждаш нещата, но не как стоят те в действителност”.

За да избегна това възражение, трябва да оспоря резултата от изборите така, че да кажа истината не само за мен, но и за другите. Опитите ми да ги убедя обаче могат да бъдат лесно блокирани със следните възражения:

„За да кажеш истината, трябва да я знаеш. Но ти не разполагаш със специфични или редки знания, защото не си нито политик, нито експерт. Щом те не оспорват резултатите от изборите, как ти можеш да твърдиш, че знаеш истината по-добре от тях”.
„Резултатите от изборите са такива, защото така гласува мнозинството. Макар че ти си гласувал иначе, нямаш право да ги оспорваш, защото това означава да оспорваш правилото за мнозинството, което е ключово за установения политически ред”.

Мога да преодолея първото възражение, ако се позова вместо на това, което зная, на това, което не зная. За да преодолея второто, трябва да открия начин да оспоря установения ред, без същевременно да се изложа на риска да се покажа негов враг.

Сега да си представим, че победителят в изборите не е публикувал документи, доказващи, че има граждански права по рождение, от рода на акт за раждане и медицински картон. Това би ми дало възможност да оспоря победата му по следния начин:

„Тъй като тези документи не са публикувани, не знаем какво казват те. Следователно не знаем дали те не казват, че победителят в изборите е нямал граждански права по рождение, както изисква конституцията. Ако случаят е такъв, той е избран в нарушение на установения ред и победата му би следвало да бъде оспорена не въпреки установения ред, а тъкмо напротив – за да бъде той защитен”.

Тъй като се позовавам на недостатъчното знание, с което разполагам, твърдението ми не може да бъде отхвърлено с аргумента, че не знам какво говоря. Нещо повече, тъй като се обявявам в защита на конституцията, то не може да бъде представено като опит за оспорване на установения ред.

Много консервативни републиканци избраха подобна стратегия на оспорване на последните президентски избори в Съединените щати. Демократите опитаха да й противопоставят следния контрааргумент:

„Документите, доказващи избираемостта на президента, не са публикувани, не защото са скрити, а защото не крият нищо. Публикуването им няма да разкрие никаква истина за живота му, представляваща публичен интерес. Републиканците настояват да бъдат публикувани, за да отклонят вниманието от въпроси, които представляват истински публичен интерес и по които те нямат какво да кажат”.

Този контрааргумент предизвика серия опити на консервативни републиканци да покажат, че има какво да бъде разкрито. За да постигнат това, те опитваха да покажат, че животът на президента крие тайни.

За да се покаже една тайна, тя трябва да може да се види и следователно трябва да бъде открита. Но за да остава тайна, тя същевременно трябва да бъде открита като нещо скрито, разкриващо единствено скритостта си.

Поради това да се открие една тайна означава да бъдат видени следи. Но щом когато откривам тайна, виждам само следи, не мога да знам какво съм открил. Тогава как мога да знам, че съм открил нещо? Как мога да твърдя, че следите, които виждам, не ми се привиждат?

Мога да твърдя това, ако следите са видими и за други. Когато тайната е публична, те трябва да бъдат видими публично и следователно трябва да бъдат открити в това, което е изложено пред погледа на публиката.

Но от друга страна виждането на публични следи не би било откритие, ако публиката вече ги вижда. Поради това те трябва да бъдат изложени пред очите на публиката, без тя да ги забелязва. Тъй като обаче съм част от тази публика, това предполага да виждам нещо, което останалите не могат да видят, макар да е пред очите им. Оттук то предполага и особената наслада да виждам как виждам повече от останалите.

Ако обобщим, разкриването на публична тайна изисква да бъде открито нещо, разположено на повърхността, в което се показва скрита дълбочина, оставаща невидима за другите, и което вследствие на това ми дава властта и насладата да виждам повече от другите. В този смисъл публичната тайна предполага публичен симптом (Didi-Huberman 2005: 261, Lacan 1977: 59, 129, Фуко 1995: 135-137).

Един от симптомите, които откриха консервативни републиканци, оспорващи резултатите на президентските избори през зимата на 2009 г., беше дълга черта на тила на Барак Обама, видима на няколко снимки от фоторепортаж за прием в Белия дом:

mystery scar on Obama's head              the scar seen from another angle
Ил. 1. Обама на прием в Белия дом. [16.01.2012].                                                         Ил. 2. Тилът на Обама. [16.01.2012].

Първоначално в чертата на президентския тил бе видяна следа от операция на мозъка. Тъй като за такава не е съобщавано публично, според откривателите й тя показваше, че здравната история на президента остава тайна, че в нея има какво да бъде разкрито и следователно че медицинският му картон не е публикуван, не защото не разкрива нищо, а за да се скрие нещо. Тъй като не се знае какво е то, казваха привържениците на тази теория, не може да се знае дали всъщност не е, че Обама не е американски гражданин по рождение и следователно е избран противоконституционно.

Тъй като това откритие беше вписано в дълга серия симптоми на тайния живот на президента, интересът към него постепенно стихна. Той се възобнови отново през пролетта на 2011 г., когато снимките бяха препубликувани във форума за консервативни републиканци „Да се избавим от тиранията” на Бен Харт (Hart 2011). Харт коментира, че не можем да знаем не само дали чертата на тила е резултат на мозъчна операция, но и дали тази операция не е увредила работата на мозъка на Обама и в крайна сметка дори дали той е изобщо човек, а не например андроид или извънземен.

За около десет дни постът беше препубликуван и коментиран в над 100 блога, няколко десетки сайта и няколко лични YouTube канала. В резултат на бързото натрупване на голям брой подобни страници, за няколко седмици те доминираха резултатите от търсенето на “Obama alien” в Google. Тъй като alien означава едновременно извънземен и чужденец, те доминираха също и резултатите от търсенето на информация за това дали Обама е чужденец  (8 от първите 10 резултата за периода 03.04 – 03.05.2011 г.). Междувременно дебатът за произхода му се бе разгорял наново поради откриването на допълнителна информация за личния живот на баща му, едно пораждащо съмнения интервю на леля му и преди всичко поради заявлението на Доналд Тръмп, който тогава се бореше за номинация от Републиканската партия, че е наел детективи да открият акта за раждане или медицинския му картон. В резултат на това дебатът за произхода на Обама допълнително усили популярността на въпроса за чертата на тила му. Впрочем за усилването й допринесоха и публикувани по също време постове, че според добре информирани източници Обама в най-скоро време ще разкрие данни за добрите работни отношения, установени между американската администрация и представители на извънземни цивилизации (Lowe 2011).

В крайна сметка популярността на въпроса нарасна дотолкова, че съобщения за него бяха публикувани в онлайн изданието на британския таблоид Daily Mail (Daily Mail Reporter 2011) и новинарския форум на Fox, Fox Nation (Fox 2011). Тъй като сайтовете на печатни или електронни медии могат да бъдат подведени под отговорност значително по-лесно от блоговете, в случай че публикуват невярна информация, уронваща нечие добро име, Fox и Daily Mail представиха тайната, белязала президентския тил, под формата на въпроси, които си задава публиката и които една медия, чувствителна към публичния интерес, е длъжна да отрази. Разбира се, това не намали популярността на въпросната тилова черта. Напротив, отразяването й в посещавани новинарски сайтове я превърна в новина, която на свой ред отразиха други новинарски сайтове, включително българските (Новинар 2011, Dnes 2011).

Благодарение на превръщането й в новина, чертата върху президентския тил придоби дотолкова голяма популярност, че репортер на Daily Mail поиска коментар, какъвто говорителят на Белия дом отказа, позовавайки се на нелепостта на въпроса (Daily Mail Reporter 2011). Това обаче постави интернет потребителите, които вече му бяха отделили време и мисъл, в положението на празноглавци, които знаят толкова малко, че не могат да различат един празен въпрос. В резултат на това много от тях опитаха да защитят правото си да знаят, като оспорят това, че в случая няма какво да се знае, разчитайки отхвърлянето на въпроса като симптом на нещо по-дълбоко, което президентската администрация опитва да скрие. Нещо повече, за тези потребители опитите да бъде отречена тайната, показваща се върху тила на президента, допълнително потвърдиха това, че останалите не виждат това, което те са способни да видят, че виждат повече от останалите, че са различни от тях и тъй като в крайна сметка споделят общо виждане за нещата, се отличават като общност.

Тъй като за такива потребители чертата на президентския тил не можеше да бъде отречена, без да бъде утвърдена и без да ги утвърди като общност, тя придоби силата на истина. За известно време силата й беше толкова голяма, че оставаше неуязвима дори за ироничните коментари, че според неофициални съобщения от близки на президентската администрация източници чертата на тила му няма по-дълбоки причини от лоша прическа (още повече, че лошата прическа на един президент все пак е симптом за това, че нещо в работата на администрацията му не е наред).

В края на месеца тайната на президентската тилова черта изгуби силата си да произвежда истина, защото не успя да произведе нови разкрития и в крайна сметка изгуби изложителната си стойност, стойността си на нещо, което трябва да се види, след като интересът на конспиративните публики се пренасочи към тайните около автентичността на публикувания от администрацията на президента акт за раждане, в който консервативните републиканци съумяха да открият серия симптоми на неавтентичност.

Изкуството на конспирацията

Изкуството на конспиративните теории е изкуство на симптома. Ефективността им зависи от това доколко сполучливо артикулират публичен симптом. Тъй като артикулирането на симптом предполага да бъде забелязано нещо, което се показва публично, но което останалите не виждат, макар да се намира пред очите им, то е толкова по-сполучливо, колкото повече нещо публично изглежда изпълнено с неясно значение.

an enhanced image of the scar                               enhanced image of the scar
Ил. 3. Тилът на Обама, компютърна обработка на Бен Харт,                              Ил. 4. Тилът на Обама, компютърна обработка
разкриваща тайнствеността на чертата. [16.01.2012].                                          на Daily Mail [16.01.2012].

В това отношение политическият език е особено благодатен, защото значението му често остава неясно поради стремежа да не се казва повече от договореното между страни с противоречиви или разнородни позиции,  да не се предрешава, каквото още не може да бъде решено, да се заличават погрешните решения от миналото, да се повтарят  ритуали, формулировки, да се казва, каквото трябва, независимо от ситуацията. Поради това конспиративните теории често бракониерстват в полето на политическия език. Това бракониерство позволява на големи множества да превърнат незнанието в средство за производство на знание, да превърнат това, което не могат да знаят, в знание за възможното, надигравайки асиметричното разпределение, което ги изключва от правото да се казва истината за политическите решения, от които зависи животът ни.

Тъй като позволява евтино и безопасно достигане до разпръснати публики, ограничени единствено от интереса си към конспиративните теории, интернет значително усилва това бракониерство. Но то носи ползи и за самия политически език, защото когато опитват да разкрият значението му, теоретиците на конспирацията се държат така, сякаш той има значение и в този смисъл му придават значение. Според мен по-голяма опасност за съвременната демокрация крият множествата, за които политическият език се е изпразнил от значение до такава степен, че те вече не се интересуват от конспиративни теории.

Библиография

Новинар 2011. Конспиратори обявиха Обама за извънземен. [посетен на 16.01.2012].

Фуко, Mишел. 2003. Трябва да защитаваме обществото. София: ЛИК.

Фуко, Мишел. 1995. Раждане на клиниката. София: УИ "Св. Климент Охридски".

Фуко, Мишел. 1992. Генеалогия на модерността. София: УИ "Св. Климент Охридски"

Daily Mail Reporter. 2011. Mystery scars on Obama's head prompt another question from conspiracy theorists - has the President had brain surgery?  [посетен на 16.01.2012].

Didi-Huberman, Georges. 2005. Confronting images: questioning the ends of a certain history of art. University Park: Penn State UP.

Dnes 2011. Обама свързан с извънземни? [посетен на 16.01.2012].

Fox  2011. People Think Head Scars Prove Obama’s Had Brain Surgery. [посетен на 16.01.2012].

Hart, Ben. 2011. What’s that huge long scar on Obama’s head? And is that why we can’t see his birth certificate? [посетен на 16.01.2012].

Jameson, Frederic. 1991. Postmodernism, or, The cultural logic of late capitalism. Duke UP.

Lacan, Jacques. 1977. Ecrits: A Selection. London: Tavistock.

Lowe, April. 2011. Inconclusive FBI UFO Memo release causes Facebook furor. [посетен на 16.01.2012].

Knight, Peter. 2003. Conspiracy nation: the politics of paranoia in postwar America. New York: New York UP.

Knight, Peter. 2000. Conspiracy culture: from the Kennedy assassination to The X-files. London: Routledge.


Todor Hristov

is Associate Professor of literary theory at Sofia University “St. Kliment Ohridski”. He has a PhD in sociology and literary theory. He has published the books “Social Legitimation of State Authority and 1900 Peasant Riots” and “Beyond Identity”. He has held research fellowships at the Centre for Advanced Study Sofia (2002-2003) and the Research Centre in Social Science at Sofia University (2006), and has been the Director of the Institute for Critical Social Studies in Sofia since 2007.



Прочетена 3486 пъти

Свързани статии (по етикет)

Съдържание на брой 7


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.