.
Сряда, 29 Февруари 2012 21:32

Киберфолклор: творчеството на дигиталните народни маси

Ивайло Дичев

Cyberfolklore: an outburst of creativity by the digital masses

Folkore as a spontaneous philosophy (Gramsci) has been pushed to extremes by the new digital communications: conspiracy theories, urban legends, strange technological superstitions. The social function of maintaining communities has been replaced by forwarding of links, which implies the substitution of the performer, which his talents and prestige by the hub within the social network. The anonymity of the exchange seems to be, in fact, an essential part of the folklorization of the new hi-tech communication platforms making it possible for authorship to be erased and social norms to be transgressed.

Преди десетина години получих тревожен мейл от колега антрополог:

Моля те изпрати този мейл на Yahoo и препрати това съобщение на още десет души, защото иначе ще ни изтрият акаунтите!

Тогава разбрах, че технологията не е непременно синоним на рационалност. В ученическите ми години това суеверие изглеждаше така: получавахме писмо с дълъг патетичен текст, примерно за Исус Христос, който се грижи за нас. Трябваше да препишем текста на ръка някакъв брой пъти и да изпратим картички на приятели, които да направят същото, за да не спре верижната реакция. В края на текста обикновено ни предупреждаваха:

Иван преписа текста и спечели от тотото, Стоянка го хвърли на боклука и майка й умря.

В новия дигитален свят подобни небивалици циркулират със скоростта на светлината. Защо им се хващаме? Пише ни напълно неизвестен човек, разположен кой знае къде из широкия свят и ни заклева под страх от ужасяващ вирус да отворим програмата на компютъра си, да открием еди кой си файл и да го изтрием. И ние го правим, понякога предизвиквайки сами тежки проблеми на въпросния компюър. Причината сигурно е в това, че нищо не разбираме и техниката е толкова невъобразимо сложна, че у повечето от нас тя буди единствено свещен трепет. Новата безпомощност поражда един нов дигитален фолклор, свързан с опита ни да си обясним надхвърлящия способността ни да разбираме свят, в който сме се озовали.

Колкото повече привикваме с новата технология, толкова по-рядко се хващаме на този вид партенки, обърнати към самата нея – например слуха, че пощите щели да въведат такса от 5 цента, за да покрият загубите си, който се въртеше из мрежата преди десетина години; Microsoft пускал екрана iLoo, с който човек ще остава онлайн и в тоалетната... Днес киберфолклорът е много по-съдържателен, много по-органично свързан с мирогледа ни, като сянка на рационалното, като карнавална „долница” на науката, експертизите, публичните отговорности, с които живеем.

На първо място, дигиталният разум задава един вид здрав разум: ако много хора мислят и вярват в едно нещо, то е вярно. Нещата, които циркулират по мрежата, носят белега на правдопободието, благодарение на което ние, обикновени потребители, можем да ги идентифицираме като истини – така различните традиционни фолклоризации категоризират света на прости опозиции, жените правят така, мъжете – иначе. В интернет сърфирането непрестанно се натъкваме на ситуации, в които бързо трябва да се ориентираме дали това, което ни казват (и зад което не стои никаква институционална санкция!) е правдоподобно. Например научен аргумент – има числа, има цитати, има логическо развито разсъждение, каквито помним от училище. Или обратно – разваляне на магия: билки, символи, ритуални действия, които разпознаваме от фентъзи филмите и игрите. Въпросът е да разпознаем жанра, да включим на съответната програма на преживяване.

В своите „Дневници от затвора” Антонио Грамши определя фолклора не като екзотично и живописно етикетиране на другия, а като „спонтанна философия”, даваща „цялостна концепция за света” (Gramsci 1985: V 14, 188-191; VI 9, 222-234). На все по-усложняващите се форми на култура, все по-неразбираемите експертни езици, все по-отчуждената от хората културна хегемония на медиите фолклорът противопоставя наивни, но действащи обяснения за случващото се, простодушни морални присъди и ценности, които удържат идентичностите. В това левият Грамши вижда потенциал за съпротива на потиснатите.

Можем да радикализираме аргумента му. Да вземем конспиративните теории, които са сред най-предпочитаните киберфолклорни обяснения на света днес. Защо демокрацията, която очаквахме с такава надежда, донесе неравенства и страдания? Ето какво гласи народното обяснение в Източна Европа: Горбачов и Буш се разбраха тайно в Малта и приватизирането на социалистическия лагер беше един предваритено начертан сценарий. Или друг тежък въпрос: защо след толкова надежди, че ще срещнем братя по разум, тях все ги няма? Защото правителството крие срещите с извънземни, останките от летящи чинии и забременените от тях жени. Или: как стана така, че най-силната страна в света беше ударена от няколко арабски терористи-самодейци? Отговор: САЩ всъщност сами са организирали ударите, за да имат повод да нападнат Ирак. И тъй нататък. Във всеки един от тези разкази наивното на пръв поглед обяснение очертава границата между нас, простите хора и тях, лошите властници. Нещо повече, то снема тревожността, която поражда усещането, че в света има произволни, неподвластни на разума ни неща. Мислим, че има случайност, но ето на, отзад стои един злонамерен разум, който дърпа конците!

От друга страна фолклорът е освобождаваща реакция срещу официалната култура – един вид отреагиране, пародиране, травестиране на високите неща. Неслучайно заниманието с фолклористика съпътства масовизирането на образованието и изкуството през 19 в., т.е. натоварването на широки маси от хора с бремето на културата. В този смисъл киберфолклорът съдържа една чудесна възможност за непрекъсната и безопасна трансгресия. Така е било винаги в народната култура, която се изплъзва от нормите на официалното приличие – вземете момата с голямата кукуля от приказката „Те ти булке Спасовден”, вземете чалга-културата на 90-те от типа на: „Я елате пиленца при батко”. Същото прави киберфолклорът днес, когато потребителите с радост си препращат линка от Vbox7, където ТВ зрител псува в ефир водещия Юлиян Вучков, или когато стотици хиляди обсъжат различни аспекти от г*за на Азис.

Разбира се зад нормите на високата култура стои репресията; многобройни филтри и модератори дебнат неприлични думи и трият постинги. И пак, както обикновено народният разум намира обходни пътища, кодира трансгресивните поведения, замествайки букви със знаци, емотикони и пр. Особено развито в англосаксонския нет е съкращаването на неприличния израз, което още повече ни доближава до фолклорната ритуалистика. Така FOAD потребителите разпознават като Fuck off and die ; SSDD е Same shit, different day ; MILF –  Mother I’d like to fuck и тъй нататък. Тази игра на криеница е характерна за всяка трансгресивна култура, но днес има и нещо ново – безкрайната възможност за архивиране, която предлага интернет, разширява ресурсите далеч отвъд способността на отделния човек да помни и да предава орално традицията. Киберфолклорът се съхранява, записва, пази досущ като високата култура: а това пренася акцента във фолклорното поведение от възпроизводството към ориентацията сред морето от ресурси и кодове.

Във високата, нормативна култура човек по определение има име и публична маска, той/тя отговаря за действията си пред някаква морална инстанция. Там има индивидуализирани автори и авторитети, а успехът на дадено произведение се мери според норми и ценностни йерархии. В сферата на фолклора по определение цари анонимност: смешките, приказките, гатанките, песните се разпространяват от хора без име и без претенция за авторство. Конкретното изпълнение на момента не е част от самото „произведение” (каквато е ролята на един актьор например), а характеризира човека като индивид, сътрапезник, „душа на компанията”. А ако говорим за успех, той се мери само с едно – какъв интерес будят и колко често се разправят.

Ето ни в сърцевината на дигиталната вселена: най-характерното за мрежата е, че всеки от нас може във всеки момент да откаже да бъде публична персона и да се държи като частен човек, препредавайки събщения без автор. Вярно, че с това се губи един централен аспект на фолкора, който е комуникацията лице-в-лице (Ben-Amos 1971: 12–13), но дали не трябва да обърнем този контрааргумент наобратно, дали пък именно липсата на комуникация лице-в-лице онлайн не е обстоятелството, което прави възможна фолклорната анонимност на мрежата? [1] Успехът на тези съобщения се мери само с едно: колко пъти са мейлвани, кликвани, коментирани, рейтвани. Новото фолклорно „изпълнение” е станало още по-лесно – трябва просто да намерите и да препратите забавния клип, музикалния линк, вица, смешната картинка. Талантът на фолклорния изпълнител, „тамада” на традиционната маса, е заменен с популярността и активността в социалната мрежа – колко пъти вашето съобщение ще бъде коментирано, колко от приятелите ви ще го препратят нататък, какъв рейтинг ще натрупате.

Накрая фолклорът – от Хердер до Т. Ив. Живков – се мисли като творчество, в което народът изразява своя гений. Когато говорим за това явление, винаги имаме предвид някакъв естезис – задявка или присмех, загадка или дивене, уплах или предупреждение. Да вземем вицовете – в мрежата те се мултиплицират геометрично, циркулират със скоростта на светлината, превеждат се от културен код в културен код. Например серията за Бате Бойко, която представлява българска адаптация на вицовете за Чък Норис – „единственият човек, който е побеждавал на тенис тухлена стена и тъй нататък.

Има все пак една съществена разлика: ако при традиционното фолклорно поведение вицове се разказват в определена среда, при необходимото настроение и от съответния човек, извоювал правото да бъде емоционален център на компанията, в киберпространството смешката може да се препрати във всеки момент, от всеки (Blank 2009: 14). Подобна деритуализация, от една страна, и егалитаризъм, от друга, подкопават централността на смешния разказ, способността му да конструира общностни пространства. Оттук и естествената тенденция да се произвеждат все повече смешки, да се трупат в сайтове, архиви, речници. Вероятно това обяснява и нарастващата злободневност на шегите и задевките. На мястото на старите „вечни” майтапи с евреите, блондинките или канибалите идват непрекъснатите адаптации на тези вечни теми към Обама и Меркел, Доган и Сидеров. Впрочем заслужава да отбележим и ролята на техниката в това адаптиране, което, както казах, е съпътствало винаги фолклорното творчество на анонимните народни гении. Колажът, монтажът, пастишът, музикалният контрапункт – всичко влиза на въоръжение при фолклоризирането, т.е. снизяването, присвояването на високата култура. Вземете пародийната употреба на кадри от „Крахът на Третия райх” (2004), последвали премиерата на филма – върху затворения в бункера си, безпомощен и гневен Хитлер (изпълнен от Бруно Ганц) се монтират ту реплики за смъртта на Осама бин Ладен, ту за климатичните промени, ту възмущение от арабските революции. В един наш вариант Хитлер се е изправил срещу закрития от властите сайт за свободна размяна на книги Читанка и чертае върху картата атаки срещу неговите собственици – но, както знаем от историята, всичко е обречено. (Виж статията Възгледите на Фегелайн за народното творчество” в същия брой). Друга такава фолклоризация е привеждането на уж сериозни кадри или изказвания под ритъма на рапа – в рап звучат призивите за съпротива до последния човек на Кадафи, премонтираният компрометиращ разговор между Бойко Борисов и Ваньо Танов за Мишо Бирата и дори речите на Тодор Живков. Функцията на този естезис е очевидна – фолклорен реванш над високата култура, отреагиране на социалните разлики, карнавално поправяне на безпомощността пред силните на деня.

Накрая, за прословутата автентичност на фолклора. Може да я мислим по два начина – като музейна (доколко са запазени старите форми на народна култура?), и като функционална (доколко новите форми играят ролята на фолклор днес, не за бабите ни, а за нас самите?). Ще илюстрирам това с два последни примера с гатанки – един любим жанр на народното творчество и неговите изследователи. Ето една музейна гатанка, събрана от етнографи в Брезнишко:

Един кон из яйца ходи, а ни едно яйце не строши.

Отговорът, за който аз самият едва ли бих се сетил, бил: месецът и звездите

А сега една кибергатанка, която ще оставя да решите сами:

Има само 10 вида хора: такива, които разбират от двоични кодове, и такива, които не разбират.

Библиография

Gramsci, Antonio. 1985. Cultural Writings. Forgacs, David and G. Nowell-Smith (eds.), Cambrige, MA: Harvard UP.

McClelland, Bruce. 2000. Online Orality: The Internet, Folklore and Culture in Russia. – In: Culture and Technology in the New Europe: Civic Discourse in Transformation in Post-Socialist Nations. Lengel, Laura (ed.), Stamford: Ablex Publishing, 179-194.

Ben-Amos, Dan. 1971. Toward a Definition of Folklore in Context. – In:  Journal of American Folklore, 84, 3-15.

Алексеевский, Михаил. Библиография работ по антропологии Интернета и Интернет-фольклору. [посетен на 26.01.2012].

Blank, Trevor (ed.). 2009. Folklore and the Internet. Vernacular Expression in a Digital World. Logan: Utah State University Press.


[1] За Макклийлънд основната характеристика на онлайн фолклора е, че „не принадлежи на определена група” и в този смисъл „тренсцендира проблема с интелектуалната собственост”. „Препредаването става спонтанно, без оглед на отплата или печалба”, като често в хода на това препредаване съобщението бива модифицирано според настроението на препредаващия (McClelland 2000: 184).


Ivaylo Ditchev

is Professor of Cultural Anthropology at Sofia University St. Kliment Ohridski . His current research is on cities and practices of citizenship. His latest books are "Citizens beyond places? New mobilities, new borders, new forms of belonging" (Sofia: Prosveta 2009) and Desire of Spaces, Spaces of Desire: Studies in Urban Anthropology (Sofia: LIK 2005). Ivaylo Ditchev regularly contributes to the German edition of Lettre International, and in Bulgaria to the daily Sega and the weekly Capital.


Normal 0 21 false false false

Библиография

 

Gramsci, Antonio. 1985. Cultural Writings. Forgacs, David and G. Nowell-Smith (eds.), Cambrige, MA: Harvard UP.

McClelland, Bruce. 2000. Online Orality: The Internet, Folklore and Culture in Russia. – In: Culture and Technology in the New Europe: Civic Discourse in Transformation in Post-Socialist Nations. Lengel, Laura (ed.), Stamford: Ablex Publishing, 179-194.

Ben-Amos, Dan. 1971. Toward a Definition of Folklore in Context. In:  Journal of American Folklore 84, 3-15.

Алексеевский, Михаил. Библиография работ по антропологии Интернета и Интернет-фольклору, <http://mdalekseevsky.narod.ru/biblio-internet.html> [посетен на 26.01.2012].

Blank, Trevor (ed.). 2009. Folklore and the Internet. Vernacular Expression in a Digital World. Logan: Utah State University Press.

Прочетена 5708 пъти

Съдържание на брой 7

Броеве на Семинар_БГ

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност