.
Сряда, 03 Август 2011 13:11

Историята в интернет: изгубената илюзия за контрол над историческия разказ*

Ивелина Иванова

Голямото поле от дебати за това как интернет променя нашето всекидневие и практики вече формира значителен обем текстове. Част от това поле са и проучванията за въздействието на мрежата върху академичната изследователска практика. Фокус на този текст е дискусията как интернет и новите комуникации променят, подпомагат, застрашават историческото знание и писане. Ще опитам да покажа, че тази дискусия възвръща и същевременно изостря проблема за отношението между текст, автор и читател от ранните години на постструктурализма, позволявайки да се види вкоренеността му в бляна за властта на автора над четенето.

Историята в интернет

В коментарите за ефектите на интернет могат да бъдат различени три линии на проблематизация – предусещани промени, ползи и заплахи.

Първата линия на проблематизация произтича от усещането за неизбежни промени, които новите технологии внасят в изследователската и преподавателската работа, в практиките и схващанията от добре познати класически дисциплини, в инфраструктурата и поддръжката на изследователската дейност, в начина на организирането на изследвания, писането, публикуването, преподаването (Emmett 2002; Sentilles 2003; Underberg 2006). Променили са се съхранението и достъпността (относителна) на документите. Видима е появата на нови изследователски обекти, повече източници за изследователите на всекидневието от рода на форуми и дискусионни групи, промени в обясненията и тълкуванията. Преподаването става зависимо от достъпните ресурси в мрежата (Poe 2000; Miller 1999; Antonitsch, Kleinhagauer, Micheuz 2008; Freeman et al. 2004; Malkmus 2010). Заедно със средствата за общуване се променя обхватът на общностите, възможностите за професионално сътрудничество и кариерно развитие. Очаква се, че интернет и свободният достъп ще променят академичната издателска практика, че печатните издания ще изчезнат или най-малкото ще намалеят – макар все още да няма свидетелства, че това се случва (Greco, Wharton, Estelami, Jones 2006).

Предусещането за промени е пресечна точка на другите две линии на проблематизация.

Ползите се свързват с очакванията за нови възможности. На първо място очаквания за достъп до големи ресурси, библиотеки и бази данни, цифровизирани първични (ръкописи и редки издания) и вторични източници, изследователски текстове (Emmett 2002: 245; Miller 1999), в разнообразни формати – текстови, визуален и аудио (Lerner 2008), изграждането на лесни и бързи хипертекстуални връзки между различните източници (DeRuyver, Evans 2006). Оттук и очакванията интернет да се превърне в главен източник на информация за историците, задоволството от базите данни с първични източници от високо качество, които предоставят по-пълни данни, от тези, които могат да бъдат получени от печатните архиви (Klein, Luna 2004). Бързият и лесен достъп значително подпомага работата в полето на историята на понятията – електронните данни могат значително по-лесно да бъдат изследвани, оценени и сравнени, според въпросите и търсенията на изследователя. Разбира се, достъпът до електронни данни от публични сайтове и сайтове с ограничен достъп не могат да заместят задълбочения анализ, но могат да увеличат качеството на историческото изследване (Burke 2005). Голямо предимство на мрежата е лекотата в създаването и разпространението на информация, включително аудио и видео материали. Някои автори се надяват, че новите технологии са още една възможност за запазване на класическите социални и хуманитарни дисциплини, маргинализирани в съвременните северноамерикански университети (Emmett 2002: 245), например като позволи на разпръснати малобройни изследователи лесно да формират общности. И не на последно място, огромно предимство е улеснената комуникация: интернет е възможност за повече отворени и достъпни дискусии, спорове, сблъсък на повече и различни гледни точки, глобална диалогична интерактивна сфера (Elias 2008; Emmett 2002). За дискусионното поле на историческото знание (макар мнозина все още да се надяват, че то може да изглежда еднозначно като класическата аритметика) това е непредвидено предимство и предизвикателство едновременно.

И все пак в дискусиите като че ли преобладава тревожността, усещането за заплаха. За много автори новите технологии са свързани с множество недостатъци, нови проблеми и предизвикателства. Промените са свързани с институционални, социални и политически напрежения, за които още няма решения – а такива академичната сфера изисква спешно да бъдат намерени (Emmett 2002; Srikanth 2010).

Една от често посочваните заплахи е огромното количество материали, необозримостта. „Електронният Вавилон”, както някои наричат интернет пространството (Poe 2000), може да бъде объркващ и дори заплашителен: грешна, странична и в някои случаи обидна информация, объркващи безкрайни и често непродуктивни за изследователя връзки, ориентирането в които отнема много ценно време, остаряващите и/или променливи страници и сайтове. Как да се отсее зърното от плявата, полезните и качествените ресурси от тези със съмнителна надеждност? Подборът не е лесен, дори специалистите могат да бъдат объркани и измамени, а още повече учещите и непосветените. Проблемът е усложнен от липсата на връзка между различните академични бази данни, затрудняваща идентифицирането и намирането особено на първични източници (DeRuyver, Evans 2006). Затрудняващото изобилие поражда нуждата от насока, ориентири, указатели, ръководства за ползване – насочващи към релевантни, актуални източници и ресурси за изследване, сътрудничество, преподаване. И такива се правят – от статии прерастват в книги, насочени към историци, регионални и национални истории (например руска, източно европейска, евразийска, бразилска, еврейска), феминистка история и много други (Trinkle & Merriman 2002; Miller, 1999; Poe 2000; Klein, Luna 2004).

Основните проблеми, които тези ръководства не могат да избегнат са, че много бързо се оказват остарели поради изчезването на уебсайтове; не осигуряват незабавен достъп до сайтовете, които описват. Освен това те също не решават проблема с изобилието, поради многобройността на каталогизираните сайтове, обема на информациите в тях, чиято надеждност не могат да преценяват поотделно (Wolfe 2005). Проблемът с изобилието от ресурси е усилен от безпокойството, че събирането и организирането на данни заплашва да се превърне вместо в средство, в крайна цел на изследванията, измествайки по-задълбочените анализи (Burke 2005).

Много сериозен проблем е ограничената достъпност и увеличаващото се “цифрово разделение”. Понятието “цифрово разделение” първоначално се използва за посочване на трудния или ограничен достъп на някои общности до компютри и компютърни технологии – поради ниска техническа грамотност, технически, финансови ограничения, езикови и дори възрастови причини. Стивън Брайър обаче използва понятието, за да посочи друг нарастващ проблем за академичната общност – разделението във висшето образование в САЩ: растящата пропаст между учени и студенти, свързани с добре финансирани институции, които могат да се облагодетелстват изцяло от разрастването на интернет технологиите; и учени и студенти, работещи в институции с ограничени финансови възможности (Burke 2005; Cooper 2002; Benner 2002; Hargittai 2002). Надежда за преодоляване на тази пропаст се съдържа в: софтуера със свободен и софтуера с отворен код; инициативите на правителствени организации като Информационно общество [The World Summit on the Information Society] или спонтанно възникнали организации от заинтересовани лица като „Мрежа ‘Цифрово разделение’” [Digital Divide Network (DDN)] (Rosenzweig 2001; Macavinta 1998; Riley 2007; Wolf 2010; White 2011).

Друг задълбочаващ се проблем пред академичното използване на мрежата е честотата, с която интернет ресурсите изчезват след тяхното цитиране (Evangelou, Trikalinos, Ionnidis 2005; Reich, Rosenthal 2004). Според проучвания 13% от интернет цитиранията в три водещи научни списания са неактивни до 27 месеца след публикацията (Dellavalle et al. 2003); в пет водещи медицински списания 4,4% от интернет цитиранията са недостъпни до три месеца след публикацията (Crichlow, Winbush 2004); в шест онкологични списания 33% от интернет цитиранията са отпаднали до 29 месеца след публикацията (Hester et al. 2004). Ако при природо-математическите и биологически науки цифрите са смущаващи (Sellitto 2005), не по-малко сериозни са те в областта на социалните науки. Първото изследване в тази област (Russell & Kane 2008) върху две водещи исторически списания, Journal of American History и American Historical Review, обхваща седемгодишен период и показва, че 18% от цитираните интернет връзки вече са неактивни. Проблемът се усилва с времето: в статиите публикувани седем години по-рано 38% от връзките са невалидни. Цифровите архиви позволяват да се локализират 57% от липсващите страници, но 43% остават все така недостъпни дори с помощта на архивите.

Властта на професионалиста и изгубеният контрол

Често заплашителността на мрежата се артикулира чрез предпоставянето на ценностни бинарни опозиции, в тесните рамки на които се прави опит да се вместят, оценят и опишат значението и ефектите на интернет: старо и ново, същностно и изкривявано, оригинално и преработвано, истинско и симулирано, елитарно и масово, професионално и аматьорско, висока и популярна култура, добра и лоша история. Този начин на артикулиране на интернет го характеризира като „демократичен само на пръв поглед”, поставяйки на преден план квалификации като „масово”, „без стойност” и в крайна сметка „опасно”. Разбира се, самото въвеждане на тези опозиции вече дис/квалифицира артикулираното, описвайки го в негативните им термини.

Когато ефектите на интернет биват свеждани до такива опозиции, страховете и скептицизмът предизвикват ирония към отвореността на интернет, неговите възможности да се самокоригира, към „мъдростта на тълпите”, която ще отсее нужното от излишното, важното от маловажното.

За илюстрация на начина, по който тези страхове от новите комуникации в областта на историческото знание се артикулират като двойка опозиции, в рамките на които се прави опит да се представят проблемите, може да послужи кратък текст на Маршал По (Poe 2009). Все пак текстът на По завършва с позитивно послание: решение на „опасностите” от мрежата могат да бъдат намерени отново чрез възможностите на интернет, чрез активното му използване в „битката за национално внимание” – защото технологията е налице и професионалните трябва да бъдат много по-силно представени в него.

Когато се дискутира значението на историята и интернет, за фон – който да изтъкне значимостта на проблема – служи една много стара представа за „историята като учителка или възпитателка” (Иванова 2010: 87-88). Вкоренена още в елинските и римски очаквания към историческото знание, тя разкрива отколешна много важна връзка: между политика, власт и история. Според тази представа, историята трябва да ни учи как да вземаме политически решения днес, как ефективно да използваме властта си, как да се избягват политически грешки, как да се предпазят политиците от грешки. Съзнателно или не, на представата за историята като учителка и възпитателка се опират повечето автори, когато искат да изтъкнат значимостта на историческото знание.

Тази фонова представа е необходима, за да се разберат и страховете сред професионалните историци в САЩ, с които Маршал По въвежда в проблема: незнаенето на историята ще доведе до „рухването на републиката под тежестта на всеобщото безразличие към миналото”. Макар последното да не се случва, безпокойството показва, че историците вярват, че незнанието на историята може да доведе до лоши, макар и неясни, последствия. Защото тъкмо поради изобилието от исторически материали в мрежата, интернет е разпространител и на „лоша история”, а ако това, което потребителите виждат е „лоша история”, тъкмо в нея те ще започнат да вярват. Ако се съди по речника на По, историята формира вярвания, добрата история формира добри вярвания, лошата история – лоши вярвания. А вярванията са добри или лоши, защото пораждат добри или лоши решения, които оказват влияние върху политиката и властта. Така според По разпространението на лоша история е опасно, защото пречи да се вземат правилно значими решения, които гражданите в демократичното общество са длъжни да взимат (Poe 2009: 22).

Според мен тъкмо разместването на влиянието – разместването в публичната власт – което новите медии, включително интернет, предизвикват, е източник на тревожността на професионалните историци. От гледна точка на По преди професионалните историци са разполагали с нещо като олигополия върху добрата историческа информация: те са определяли учебната програма, учебниците, преподаването и фундаменталността на изследванията. И когато аматьори са пишели исторически книги, сценарии за филми и телевизионни програми, те са оставали малцинство, ясно различимо от професионалистите. Затова и ефектът от тяхната работа е можел да бъде пренебрегнат. Старите средства за разпространение са осигурявали контрол, който според По, гарантира че „публиката ще има някакво съприкосновение с добрата история” – нещо, което новите средства за разпространение не могат да осигурят.

За По мрежата променя всичко това. В нея аматьорите нито са малко, нито са така лесно идентифицируеми. Интернет позволява на всеки да разпространи всичко. Олигополията на професионалните историци е разрушена. Оттук и страхът, че разнородните интернет публики – едновременно „безкритични”, „лошо информирани”, използващи историята за свои цели –  пишат историята, която преди е „принадлежала” на професионалните историци. Опасението на По като професионален историк е, че в по-голямата си част тъкмо потребителите са източник на „лошата история” (Poe 2009: 22). За читателя на текста на По е трудно да си представи как потребителите могат да бъдат едновременно безкритични и преследващи свои цели, но дори разрешаването на това противоречие не би отстранило причините за неговите безпокойства.

Това, което най-много безпокои По, е публичното присъствие на професионалните изследвания. Която и да е историческа тема при търсене с Google е представена от статия в Уикипедия и образователни сайтове, рекламиращи и продаващи всевъзможни текстове. Строго професионалните текстове са изтласкани, непопулярни – макар и да са по-добри от предлаганото в мрежата. Авторитетно изглеждащите сайтове, съчетани с недоверието на голяма част от американците към медиите на елита, водят до разпространението на безпрецедентна дезинформация, манипулираща тълпата в полза на политически интереси (Poe 2009: 22-3).

Изглежда, че според По „лошата история” е тази, която оспорва доминацията на професионалната общност в дефинирането на това какво е история и информация за историята, тази, която прави интересите и конфликтите между различните версии на исторически разкази опасно видими. Оттук и протестът срещу „демократичните” възможности на интернет, това, че той позволява на всеки да публикува всичко, без оглед на квалификацията и мотивите. Но едва ли има минало, в което писането за история е било свободно от мотиви и интереси (Иванова 2010: 80-86).

И все пак интернет наистина променя нещо важно за историческото знание: на професионалните историци по-настоятелно от всякога ще им се наложи да влязат в диалог, както помежду си, така и с непрофесионалисти, който няма да доминират и няма да могат да контролират чрез авторитета на институционалната позиция в собствената си общност (Elias 2008: 710-711, 720-721). Тъкмо с това са свързани част от опасенията от неинституционализирания диалог, анонимните обсъждания, алтернативите, сблъсъците, невъзможността да се контролира дискусията в рамките на новите медии.

Авторът е ключов инструмент за разграничаването на професионалисти от непрофесионалисти, истина от мнение, важно от маловажно, добро от лошо в писането за история. Но функционирането му в интернет средата се сблъсква с проблеми, които го подкопават. В следващата част ще опитам да покажа, че коренът на тези  проблеми е забелязан далеч преди раждането на интернет в полето на литературната теория.

Истинският автор, консервираният текст, контролираното четене

Резюмираното по-горе тревожно описание на влиянието на интернет прокарва отново стари граници – между автор, текст, читател – и припомня стари проблеми: за четенето, автора, значението на последния за историческата интерпретация.

Мрежата позволява на пишещите по-лесен достъп до голям брой читатели, улеснява формирането на общности. Размахът на интернет общностите е впечатляващ в сравнение с по-старите форми на пен-клубовете и възможностите на традиционните медии. Затова на пръв поглед тъкмо сега, в интерактивната среда на мрежата, делението автор – читател се размива: читателите четат, но и коментират, изграждат свои собствени референции и текстове, цели виртуални светове. Те са едновременно читатели и пишещи, наследници на Автора.

Но фигурата на автора и нейната власт е оспорена и разклатена далеч преди появата на интернет. Свидетелство за това е добре познат френски дебат. Една от ключовите фигури в него, Ролан Барт свързва това оспорване с Маларме, Валери, Пруст, постиженията на лингвистиката, Брехт. „Позитивисткият модерен герой” – Авторът – е изместен в контекста на лингвистичния обрат: „езикът е този, който говори, а не авторът”. Тъкмо това „очертава едно поле, лишено от начало – или което поне няма друго начало освен самия език, т.е. именно онова, което непрекъснато поставя под въпрос всяко начало” (Барт 1990).

„Сега ние знаем, че един текст не е направен от поредица думи, които излъчват някакъв единствен теологичен смисъл (нещо като ,послание’ на Автора-Бог), а многомерно пространство, в което се съчетават и отблъскват различни начини на писане, и никой от тях не е първичен: текстът е изтъкан от цитати, създадени в хиляди културни огнища. ... По този именно начин литературата (по-добре би било отсега да се нарича писането), отказвайки да придаде на текста (както и на света) някаква ,тайна', т.е. - върховен смисъл, освобождава един процес, който бихме могли да наречем контра-теологичен и който е революционен по същество, защото отказът от спиране на смисъла в крайна сметка е отказ от Бог и неговите ипостази - разумът, науката, законът.” (Барт 1990)

Дебатът за смъртта на автора предизвиква теоретичен обрат, мотивиран от стремежа да бъде възстановена ролята на читателя. Обясненията вече не се търсят откъм този, който е създал текста, творбата не е разглеждана като негово изразяване, което може да бъде разбрано, само ако бъде реституирано на неговия собственик (Derrida 1987: 271).

„[Е]дин текст се състои от множество начини на писане, произлезли от много култури, които влизат в диалог помежду си, пародират се и се опровергават, но съществува едно място, където тази множественост се уталожва, и това място не е Авторът, както се е приемало досега, а читателят: читателят е самото пространство, в което се вписват, без да изгуби нито един, всички цитати, от които се състои писането; единството на един текст не е в неговото начало, а в неговото предназначение. Само че това предназначение вече не може да бъде лично: читателят е човек без история, без биография, без психология; той е просто този някой, който удържа съвместни в едно и също поле всички следи, от които е съставено писането.” (Барт 1990)

От това, че авторът вече не е разглеждан като собственик на езика, е засегната най-вече традиционната литературна критика – „царството на Автора е също така и царство на Критиката”, чиято отколешна задача е „да открие Автора (или неговите ипостази: обществото, историята, душата, свободата) зад творбата... Класическата критика никога не е била загрижена за правата на читателя; за нея в литературата не съществува друг човек, освен онзи, който пише”.

Залогът на спора за смъртта на автора е чия е литературата, на авторите или на читателите, на публиката или на професионалистите. Фигурата на автора като да огражда едно специфично знание: за истинския автор, истинския текст – знание, което гарантира значението, произвеждано от четенето. Барт въстава тъкмо срещу опита да се изгради такава неприкосновена и гарантирано доминираща позиция (на автора) над читателя и дори над всички проекции и употреби, породени от четенето на творбата. Защото границата, прокарвана между автор и читател, не е само абстрактен стремеж към ясно разпределение на ролите. Тя е израз на бляновете по отдавна търсена властова позиция, даваща привилегията да се казва единствената истина за текста. Питането за автора е питане за властта на автора над текста, над начина на четене и ефектите от текста. Доминирането на фигурата на автора скрива функциите на читателя. Такава представа за фигурата на автора сякаш допуска непредставимото: че авторът може да съществува без читатели, защото читателите нямат значение.

Възвръщането към въпросите за автора в контекста на интернет е възвръщане на питането за властта над текста. Но имал ли е изобщо някога авторът такава власт да доминира четенето? Теологичните корени на това желание – да се осигури почти свещен статус на текста, на тълкуването, да се запази непроменена истината за него – са видими и за Барт, и за Фуко (Барт 1990; Фуко 2001). Обаче дори бегли препратки към историята на християнската теология могат да напомнят, че този блян не е бил удовлетворен дори по отношение на Библията.[1]

Интернет не променя тези отдавна познати ключови проблеми около фигурите на автора и читателя. И щом като тези проблеми не произтичат от новите технологии е уместно стари дискусии да бъдат припомнени. Настояването, че изострянето на проблема автор-читател е ефект на мрежата, игнорира проблематизирането му от литературната теория от 60-те години на XX век. Такова настояване създава фикционалния образ на едно чисто и безкритично минало, в което четенето е било просто, в което авторите са имали контрол върху текста и ефектите от него – блян по златния век на властта на автора.

Проблематичността на границата, отделяща и защитаваща автора от читателя, размиването й, също не е опит, който едва мрежата предоставя. Нито пък оспорването й засяга само сферата на художественото творчество, читателите, аматьорите – той е сериозен проблем тъкмо в областта на професионалистите. Например границата между автор и читател винаги е била проблематична в традиционните представи за работа на историка. Според тези представи, датиращи още от широко известния израз на Ранке, историкът опитва да разчете миналото, както всъщност се е случило, разследвайки в първичните и вторичните източници оставените от миналото следи. Традиционният историк е „читател на миналото”. И извън тази метафора, никой не би могъл да си представи историческото писане без четене на текстове (в най-широк смисъл). Но с четенето едва започва работата на историка. Той трябва да чете, за да пише, за да се стигне до друг единен текст (исторически разказ), на който той е автор. И знанието му не е просто въпрос на прочит. Историкът е едновременно автор и читател.

Средищната позиция на историка – едновременно читател и автор – разкрива нови перспективи, различни от онези, които биват забелязани в областта на литературната теория (Иванова 2010: 97-198; LaCapra 1983).

Четенето на историка е обвързано с претенция за знание, рядка или поне различна от претенциите за знание, които имат читателите на литература, всъщност претенция, немислима в рамките на литературата. Историкът преработва прочетеното в източниците, за да отсъди за неговата автентичност, коректност, релевантност – той е съдия на източниците.

Съответно статутът  на текстовете е значително разколебан, а оттам и начинът на третирането им – отново за разлика от тези в литературата и изобщо творчеството. После, за четенето на историка и за преценяването на стойността на четения текст от съществено значение е това, че текстът винаги остава под въпрос, под подозрение, разследван за това което казва и това, което не казва или скрива. Това придава особено голяма тежест на обстоятелствата около писането на текста – които могат да бъдат игнорирани при четенето на един художествен текст.

По отношение на литературните текстове четенето може да промени значението, но не и самия текст, то не оставя следи. Затова за художествените текстове не са така видими и проследими следите от четенето. Докато за историците няма свободно от следите на четенето пространство. Напротив, тъкмо новото четене отличава един нов исторически текст.

Поради това историческите текстове и документи не разполагат дори с илюзията за оградено от фигурата на автора пространство, недостъпно за намесата на читателя историк. За разлика от литературното, историческото четене променя не само значението на четеното, но и самото четено. Историческото четене произвежда това, което се чете. Интернет не изобретява, а само прави по-видим проблема за производителното четене.

Библиография

Барт, Ролан. 1990. Смъртта на автора. Литературен фронт, 20 (17.05). [14.02.2011, 18:14].

Иванова, Ивелина. 2010. История и интерпретация. София: Извор.

Фуко, Мишел. 2001. Що е автор? В: Ани Гергова, Красимира Даскалова (съст.). История на книгата. Книгата в историята, стр. 241-257. София: УИ „Св. Климент Охридски”.

Antonitsch, Peter K., Robert Kleinhagauer & Peter Micheuz. 2008. Incorporating History in Secondary Education Informatics Courses. IEEE Annals of the History of Computing, 30(3): 56-63.

Benner, Jeffrey. 2002. Bush Plan ‘Digital Distortion’Wired News (7 February). [20.02.2011, 14:08].

Burke, Martin J. 2005. Conceptual History in the United States: a Missing “National Project”. Contributions, 1(2): 127-144.

Cooper, Mark N. 2002. Does the Digital Divide Still Exist? Bush Administration Shrugs, But Evidence Says Yes. [20.02.2011, 18:37].

Crichlow, Renee & Nicole Winbush. 2004. Accessibility and Accuracy of Web Page References in 5 Major Medical Journals. JAMA, 292(22): 2723-2724.

Dellavalle, Robert P. & Eric J. Hester, Lauren F. Heilig, Amanda L. Drake, Jeff W. Kuntzman, Marla Graber, Lisa M. Schilling. 2003. Going, Going, Gone: Lost Internet References. Science, 302(5646): 787-788.

Derrida, Jacques. 1987. The Truth in Painting. Chicago: University of Chicago Press.

DeRuyver, Debra & Jennifer Evans. 2006. Digital Junction. American Quarterly, 58(3): 943-980.

Douglas, Kate. 2001. Blurbing Biographical: Authorship and Autobiography. Biography, 24(4): 806-826.

Elias, Amy J. 2008. Interactive Cosmopolitanism and Collaborative Technologies: New Foundations for Global Literary History. New Literary History, 39(3): 705-725.

Emmett, Ross B. 2002. Surfing the Past: The Role of the Internet in the Future of the History of Economics. History of Political Economy, 34 (Annual Supplement): 245-260.

Evangelou, Evangelos & Thomas A. Trikalinos, John P. A. Ionnidis. 2005. Unavailability of Online Supplementary Scientific Information from Articles Published in Major Journals. FASEB Journal, 19(14): 1943-1944.

Freeman, Susan Kathleen & Donna J. Guy, Nancy A. Hewitt, Martha S. Jones, Rosa Maria Pegueros, Tammy M. Proctor, Erika Diane Rappaport, Merry E. Wiesner, Shirley J. Yee. 2004. Perspectives on Teaching Women's History: Views from the Classroom, the Library, and the Internet. Journal of Women's History, 16 (2): 143-176.

Greco, Albert N. & Robert M. Wharton, Hooman Estelami, Robert Francis Jones. 2006. The State of Scholarly Journal Publishing: 1981-2000. Journal of Scholarly Publishing, 37(3), 155-214.

Hargittai, Eszter. 2002. Second-Level Digital Divide: Differences in People’s Online SkillsFirst Monday, 7(4). [24.02.2011, 14:16].

Hester, Eric J. & Lauren F. Heilig, Amanda L. Drake, Kathryn R. Johnson, Catherine T. Vu, Lisa M. Schilling, Robert P. Dellavalle. 2004. Internet Citations in Oncology Journals: A Vanishing Resource? Journal of the National Cancer Institute, 96(12): 969-971.

Klein, Herbert S. & Francisco Vidal Luna. 2004. Sources for the Study of Brazilian Economic and Social History on the Internet. Hispanic American Historical Review, 84(4): 701-715.

LaCapra, Dominick. 1983. Rethinking Intellectual History: Texts, Contexts, Language. Ithaca: Cornell UP.

Lerner, Heidi G. 2008. Resources for Jewish Biography and Autobiography on the Internet. Shofar: An Interdisciplinary Journal of Jewish Studies, 26(2), 128-142.

Macavinta, Courtney. 1998. Digital Divide Growing, Study Says. [20.02.2011, 20:20].

Malkmus, Doris. 2010. "Old Stuff" for New Teaching Methods: Outreach to History Faculty Teaching with Primary Sources. portal: Libraries and the Academy, 10(4): 413-435.

Miller, Heather Lee. 1999. The World Wide Web of Resources for Women's History. Journal of Women's History, 11(3): 176-187.

Poe, Marshall. 2000. Russian History on the Web: A Guide and Review. Kritika: Explorations in Russian and Eurasian History, 1(2): 337-353.

Poe, Marshall. 2009. Fighting Bad History with Good, or, Why Historians Must Get on the Web Now. Historically Speaking, 10(2): 22-23.

Reich, Victoria & David Rosenthal. 2004. Preserving Today’s Scientific Record for Tomorrow. British Medical Journal, 328(7431): 61-62.

Riley, Duncan. 2007. America: The Growing Digital Divide. [20.02.2011, 18:44].

Rosenzweig, Roy. 2001. The Road to Xanadu: Public and Private Pathways on the History Web. Journal of American History, 88 (2): 548-579. [24.02.2011, 13:24].

Russell, Edmund & Jennifer Kane. 2008. The Missing Link: Assessing the Reliability of Internet Citations in History Journals. Technology and Culture, 49 (2): 420-429. [16.02.2011, 15:32].

Sellitto, Carmine. 2005. The Impact of Impermanent Web-Located Citations: A Study of 123 Scholarly Conference Publications. Journal of the American Society for Information Science and Technology, 56(7): 695-703.

Sentilles, Renee M. 2003. Catching It All on the Web: Crafting Cohesive American Women's History in the Age of the Internet. Journal of Women's History, 15 (1): 175-177.

Srikanth, Rajini. 2010. Collecting and Translating the Non-Western Other The Perils and Possibilities of a World Literature Website. The Comparatist, 34: 127-152.

Trinkle, Dennis A. & Scott A. Merriman (eds.). 2002. The World History Highway: A Guide to Internet Resources. New York: M. E. Sharpe.

Underberg, Natalie M. 2006. Virtual and Reciprocal Ethnography on the Internet: The East Mims Oral History Project Website. Journal of American Folklore, 119(473): 301-311.

White, D. Steven. 2011. Mapping the Global Digital Divide. International Journal of Business Information Systems, 7(2): 207-219. [24.02.2011, 18:16].

Wolf, Ulf. 2010. Digital Divide Growing?. Digital Communities. [20.02.2011, 19:36].

Wolfe, Ivan. 2005. The World History Highway: A Guide to Internet Resources. Libraries & the Cultural Record, 40(1): 109-110.




[1] По-продуктивен подход предлага друг програмен текст – да бъдат изследвани дискурсивните функции на „фигурата автор” (Фуко 2001). В този дух са съвременните изследвания на функциите на автора за рекламата и в издателската търговия, продажбата на книги, развитието на съвременната художествена литература (Douglas 2001: 806).

* Статията е публикувана с подкрепата на проект „Трансформации на социалните науки в обществото, основано на знанието”, финансиран по програма „Млади учени” на Фонд „Научни изследвания”.

Прочетена 1871 пъти

Съдържание на брой 6

Броеве на Семинар_БГ

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност