.
Събота, 11 Декември 2010 16:16

Идеология на идиотизма

Юлия Роне

Костенурки правят секс, мъж, облечен като горила, си удря главата в ограда, бебе танцува самба. Това са някои от най-гледаните „заразни" клипове на Web 2.0 - утопията на гражданското участие. През 1992 Карл Бърнстайн - един от журналистите, разкрили аферата Уотъргейт - пише полемична статия за културата на идиотизма. Бърнстайн критикува таблоидизацията на медиите, липсата на разследваща журналистика, небивалия успех на жълтите предавания (Бърнстайн 1992). Осемнайсет години по-късно с навлизането на видеосоциалните мрежи в нашия живот, идиотизмът навлиза в своето пълнолетие. Пълнолетие, за което сме сами виновни.

7_kostenurki.jpg 7_bebe_samba.jpg

За таблоидизация на видео сайтовете трудно може да се говори, защото те са таблоидни от самото начало. Акцентът върху забавното, сензационното, личното е тяхна дефинираща характеристика. Всъщност при видеосоциалните мрежи като YouTube или Vbox7 протича тъкмо обратният процес: постепенното навлизане на все по-сериозно съдържание и опитът за превръщането им в гражданска трибуна, като обаче се запазва фокусът върху развлекателното, веселото, шокиращото. Наблюдава се „хибридизация от жълтата страна", подобна на описаната от Орлин Спасов (2009) ситуация с жълти издания като вестник Уикенд, които вкарват сериозни елементи, за да разширят влиянието си. От тялото на Obama Girl, на десетките клипове с падания, спъвания и други залитания в областта на смешното, израства главата на гражданското общество. Бавно, но сигурно, пред нас съзряват новите медии-кентаври (Роне 2009). Проблемът е, че в процеса на това съзряване се променя самата представа за това какво е гражданско участие. Забавното и сериозното, незаангажиращото и социално ангажираното се сливат и нищо не остава същото.

Идиотизмът не е просто фаза на развитие на видеосоциалните мрежи, която постепенно се преодолява. Той е самият начин на съществуване на YouTube и Vbox7, живителният сок, който захранва този тип медии и се просмуква в тях. „Ние сме в процеса на създаване на това, което най-общо заслужава да бъде наречено култура на идиотизма. Не субкултура на идиотизма, която ври и кипи под повърхността на всяко едно общество и ни доставя безвредно удоволствие, но именно култура. За пръв път в историята странното и глупавото, и грубото се превръщат в културна норма, дори културен идеал" (Бърнстайн 1992).

Всъщност Бърнстайн не съумява да използва целия критически заряд на своето определение „култура на идиотизма". Фокусиран върху полемиката, върху обидното, подигравателно значение на думата „идиот", журналистът пропуска някои от най-ключовите й импликации. Можем да се досетим за тях още от заглавието на романа на Достоевски „Идиот". Идиотът е човек със свои собствени порядки, странник, особняк. Идиотът не е публична личност, неговото поле за изява е частното, личното, своето. На старогръцки думата идиот (ιδιώτης) има следните значения: 1. частно лице, отделен гражданин; pl. - народ - 2. обикновен човек, плебей -3. необразован, прост, несведущ човек, невежа. Ιδιώτης е антонимът на πολίτης - гражданин, някой с граждански права, съгражданин, съотечественик. Семантичното ядро на думата „идиот" дава важни насоки за разбирането на съвременния човек в Web 2.0.

Обществото на анонимните идиоти

YouTube, Facebook, Twitter и пр. широко се рекламират като медии на гражданското участие. И ние наистина участваме. Но не като граждани, а като идиоти. В старогръцкото значение на думата. Участваме като частни лица, като хора, заинтересовани предимно от самите себе си. Участваме като плебеи, които се радват на хляб и зрелища. Участваме като аматьори, невежи, които на принципа на пробата и грешката откриват своя път в новите медии. Ние не сме граждани, защото да си гражданин предполага и да си съ-гражданин, предполага да живееш в общност. Съ-идиоти не съществуват. Всеки е идиот по своему. В Web 2.0 ние чисто и просто сме идиоти заедно.

Можем да сравним съжителството си в Интернет със случая на колективна мастурбация в Лондон, анализиран от Славой Жижек (2008: 26-27). Събитието събира заедно колектив от индивиди, които са готови да споделят с другите еготизма на своето удоволствие. Противоречието обаче - твърди Жижек - е повече привидно, отколкото реално. Има тясна връзка между нарцисизма и потапянето в множеството. Изолацията на индивида, също като загубването му в тълпата, изключват всякаква интерсубективност, срещата с Другия. И не е ли именно това, което наблюдаваме и в Интернет - толкова много хора, погълнати от своите емоции, от нарцистичното удоволствие да съзерцават себе си и все пак абсолютно неспособни да отворят очи, да прогледнат за Другия, за неговата гледна точка и мнение. Неслучайно множественото число на думата „идиот" на старогръцки е народ, тълпа. Идиотите, когато са много, образуват тълпа. Гражданите, когато са много, образуват гражданско общество. Гражданите споделят обща кауза. Идиотите - обща емоция, която се възпламенява (Дичев 2009а), за да утихне после в спокойната апатия на атомизацията.

Именно усещането за общност е това, което все още липсва във видео сайтовете. Бърджис и Грийн установяват, че въпреки цялата реторика на компанията самият интерфейс на YouTube по никакъв начин не спомага за създаването на общност. Заглавната страница на YouTube насочва вниманието не толкова към профилите на потребителите, колкото към различните качени клипове. Симптоматично е, че в ранните периоди от съществуването на сайта участниците често трябва да търсят други онлайн платформи, за да могат да компенсират липсата на комуникационни канали в самия YouTube (Бърджис и Грийн 2009: 65). "You" в YouTube означава не множественото „вие", а „ти". Ти - изолираният индивид. Ти - частното лице. Ти - аматьорът. „Ти" - човекът медиум. Човекът, който участва в играта сам за себе си.

Домашна политика

Идиотизмът като нашествие на частното в полето на публичното е запазената марка на таблоидната култура. Както отбелязва Николета Даскалова, в самата природа на таблоида е залегнал акцентът върху персоната. „Известни фигури или пък напълно непознати персони, звезди от шоубизнеса, от спорта или медиите, имена от престъпния свят и от политиката - таблоидните герои съжителстват в един шарен колаж от лични драми и истории." (вж. "Таблоидното тяло" в същия брой). Култът към личното, към интимното, към частния живот определя медийния пейзаж. Политиката вече не е рационален дебат, обсъждане на програми и визии за бъдещето. Политиката е риалити шоу, в което под прожекторите е личният живот на политиците. „Получава се тъкмо фамилиаризиране на политическото, което само по себе си е contradictio in adiecto. Доколкото политическото е тъкмо еманципирането от рода за сметка на полиса" (Господинов 2009). Във Vbox7 и YouTube политическото се превръща в нещо свойско. Този тип медии създава усещане за близост до политиците, но всъщност ни вкарва в ролята на вечните досадници, които се държат фамилиарно с важните клечки, но винаги си остават непоканени. Кака Ели от вход Б посвещава песента „Въх, рамо, рамо" на Бойко Борисов, Екстра Нина и Никол си пожелават тройна коалиция с премиера, а рапърът Нагона отправя призив към него: „Бате Бойко взéми ги тресни, щото на голо са по-интересни". Дали това означава участие в политиката и заявяване на гражданска позиция? Надали. Клиповете, които отразяват полицейския произвол над протестиращите през януари 2009, често се дават като пример за будна гражданска съвест, но техният брой и гледания са пренебережимо малки в сравнение с клипа на Десислава „Някой ден" или пък „Опааа Изненада". Към август 2010 най-популярният клип в категорията „Политика" във Vbox7 е песента „Колега" на Ъпсурт. Любовта минава през стомаха. Политиката минава през абсурда и Ъпсурт, за да стане по-лесно смилаема.

http://www.youtube.com/watch?v=5duIDoAlPNk

Самите политици се превръщат в частни лица в своите медийни репрезентации. Станишев си наема апартамент, Бойко е натупал гадже на дъщеря си, какво обича да яде Бойко...това са едни от най-популярните клипове с лица на политици във Vbox7 през 2009 година. Размива се границата между ойкоса и политията. Телевизията навлиза в домовете на политиците, а те навлизат в нашите чрез всевъзможни шоу предавания (Роне 2009). Скъсява се дистанцията. Камерите влизат в дома, отварят вратите, плъзват по телата. Диалогът между мен и теб отстъпва място на клюката, в която аз говоря за теб, но никога в твое присъствие. Говоренето очи в очи на площада отстъпва място на говоренето от линк на линк по форумите, говоренето през стените на Фейсбук и YouTube. Вместо да задаваме въпроси на политиците, ние ги коментираме под клипове. Повече от всякога управниците в България са едни от нас. Но не като стандарт на живот, не като равенство пред закона. Напротив, в това отношение те са несъизмеримо недосегаеми. Скъсяването на дистанцията се осъществява в полето на личното. Политиците са едни от нас, защото и те се обичат, претърпяват произшествия, ходят на плаж... Някога Перикъл казал, че славата на жената е в това за нея да не се говори изобщо. Жената като пазителка на дома трябва да остане неопетнена от хорските приказки. Днешните политици в световен мащаб са като кокетните жени, чийто дом става обект на клюки. Парадоксът е, че именно това обговаряне носи и големия им успех. Политиката се вписва плавно в културата на идиотизма.

Естетика на идиотизма

„Настоящата епоха е епоха на рекламата, епоха на разнообразните новини: нищо не се случва, но въпреки това постоянно се рекламира нещо" (Киркегор). Датският философ Сьорен Киркегор споделя това наблюдение за своята епоха преди повече от век. Киркегор живее по време, когато вестниците добиват все по-голяма популярност и влияние над обществото. Той определя епохата си като лишена от страст, избухваща в изблици на ентусиазъм, които бързо потъват в апатия и безразличие. Това е епоха на постоянно суетене и активност, които не водят до никаква реална промяна. Сходна носталгия по реалността се разкрива столетие по-късно в наблюденията на Бодрияр, който говори за прехода от знаци, които прикриват нещо, към знаци, които прикриват, че няма нищо. Дисниленд - според Бодрияр съществува, за да прикрие факта, че „реалната" страна, цялата реална Америка не е нищо друго освен един Дисниленд. Дисниленд се представя като въображаем, за да ни накара да повярваме, че останалото е истинско, докато целият Лос Анджелис и Америка, която го заобикаля, вече не се реални, а принадлежат към реда на хиперреалното, реда на симулацията. Според Бодрияр в случая става дума вече не за фалшива репрезентация на реалността (идеология), ами за скриване на факта, че реалното вече не е реално и спасяване на самия принцип на реалността. И Киркегор, и Бодрияр живеят във време, когато медийният пейзаж се сменя, когато безкрайната верига от репрезентации поставя под въпрос кое е истинско и кое не. Днес в Интеренет циркулират десетки клипове, свалени от медиите, които после отново се връщат в същите тези медии и стават централни новини. Едни и същи образи се експлоатират онлайн и офлайн, все повече журналисти търсят новините си в Интернет. Медиите препращат една към друга, а реалността се загубва по пътя.

Но загубата на реалността има и друго не по-малко тревожно измерение. В древните религии реално е само свещеното. Именно то е надарено с битие. Дори обикновени физиологични действия като храненето, еротиката се „превръщат в обред, с чиято помощ човек може да се приближи към реалността, да влезе в сферата на истинското битие, като по този начин се освободи от празния и безсмислен автоматизъм на ставащото, на „профанното" на небитието" (Елиаде 2002: 61). Днес реалността вече не е белег на свещеното. Реалното е станало риалити. За таблоидната култура няма нищо свято. Смъртта (този любим таблоиден експонат), раждането, любовта - всичко се профанизира. Днешните хора-медиуми не разказват свещени истории за миналото на общноста. Напротив - в центъра на вниманието е делничното, повтарящото се, срамно познатото. Профанно в името на самото профанно. Само това може да обясни защо близо четири милиона души са гледали изстискване на пъпка в близък план. И защо има толкова много клипове на хора, които ходят до тоалетната, оригват се и изследват всички дадености на своето тяло в публичното пространство на видео сайтовете. Човешко, твърде човешко. Показателно е, че пробивът на риалити формата настъпва именно след голяма стачка на писателите в Холивуд. Риалити предаванията са „имунизиран срещу писатели" формат. Нямаме нужда от фикция, защото имаме под ръка реалност - изхвърлена от рая на свещеното във вечно повтарящия се бит. На мястото на митовете и историите на предците идват профанните истории на съвременните герои. „Дупето на Божидара Бакалова се прокъсва, а Емил Кошлуков това и чака". Героите на таблоидната култура са герои не по силата на необикновени качества, а тъкмо напротив. Те са герои в своята универсална заменяемост. Всеки може да бъде като тях и в това е чарът им.

Частните лица, темите от частния живот са най-популярните в Интернет. Преди всичко, едва 32 418 от всички клипове във Vbox7 са политически. За сравнение музикалните клипове са 2 140 175, в категорията „Хора" има 632 560 клипа, а в „Шоу" - 504 752 клипа (към 30 август, 2010). Най-гледаният клип на всички времена „Смях до скъсване" е компилация от кадри на хора, които падат по всевъзможни безумни начини. Естетиката на идиотизма се основава на смешното а ла „Том и Джери": героят настъпва лопата, която го удря по главата. Според определението на Аристотел „смешното е някаква грешка и грозота, не болезнена и не пагубна, каквато е тъкмо и комическата маска - нещо грозно и разкривено, но без болезнено въздействие". В този смисъл съвременната епоха определено претендира да бъде комична. Изживяваме триумфа на смешното и абсурда. „Съчки събирам" е логичният онлайн хит - препращаме го не защото ни харесва, а защото ни весели, играе на границата между кича и абсурда. Интернет е царството на шутовете, в чието обърнато огледало виждаме собствения си образ. Идиотското е странно, особняшко, но напълно повторимо в своята неповторимост. Затова има такъв огромен брой клипове с падания, голи жени, сладки животни (кихаща панда, зловещо мъркаща котка и пр.).

 7smaih_clip.jpg

Онлайн клиповете не изискват предварителна подготовка, нагласа, усилие. Най-важното за тях е, че не отнемат време. Заразните клипове рядко надхвърлят минута дължина. Повече от 4 минути време, отделено за гледане на клип, е същинско безразсъдство. Културата на идиотизма е култура на повърхностното. Тя ни предлага бляскави и шарени картинки, за да не се налага да мислим. Идиотизмът като техника за отвличане на вниманието. Синдромът на хиперактивност и дефицит на вниманието, за който говори Георги Господинов (2009), е присъщ не само на децата или медиите. Това е синдромът на съвременния човек изобщо. Гледайки клип, проверяваме Фейсбук профила си, където случайно виждаме снимки на приятели, но преди да се концентрираме върху тях, трябва да проверим пощата си (най-малко 3 пъти на час), докато успоредно с това слушаме музика и изпращаме друг клип по скайп. Сама по себе си нито една от тези дейности не отнема време, но в комбинация те запълват часове на умствено бездействие. Същевременно малко от нас имат представа на какъв принцип работят различните онлайн платформи, как изобщо става възможна цялата тази комуникация. Web 2.0 е направен „като за идиоти". Всичко, което се изисква от нас, е да натискаме копчетата и да се радваме на картинките. Докато информацията ни се събира и се използва от Google за таргетирани реклами.

7_kotka.jpg 7_sychki.jpg 7_panda.jpg

„Стани идиот"

Триумфът на идиотизма, на частното над публичното, е приватизирането на Интернет. YouTube (като част от Google), Facebook, Skype и пр. са все частни компании, под шапката на които се осъществява нашата комуникация. Ставаме свидетели на настъпателна приватизация на публичния интерес и на публичните каузи (Дичев 2009б). Зад цялата реторика за онлайн общността, културата на споделянето и пр. стоят могъщите интереси на компании, които търсят полагащата им се печалба. Основното кредо на тези компании е „стани богат". Начинът - с помощ от приятел. Приятелят - това сме ние.

Във филма на датския режисьор Ларс фон Триер „Идиотите" няколко приятели се събират в богато предградие на Копенхаген, за да си направят експеримент. Периодично те се преструват на идиоти, освобождават „вътрешния идиот" в себе си и смущават спокойствието и съвестта на прогресивното датско общество. Всеки в групата има различно обяснение за това, което правят. За лидера изпадането в идиотични пристъпи е форма на социален протест срещу буржоазните нрави, за преподавателя по история на изкуството това е възможност да преоткрие креативните си сили, за рекламния агент - възможност да избяга от скуката и да се наслаждава на извънбрачна връзка. Проблемът настъпва, когато границата между това да се правиш на идиот и да бъдеш такъв започва да се заличава. В крайна сметка се оказва, че едно от момичетата в групата наистина има психични проблеми и трябва да взима хапчета.

По аналогичен начин всички ние тълкуваме различно нашествието на идиотизма в Интернет. За някои забавните клипове, които си препращаме, са нова форма на креативност, за други те имат подривна сила, за трети са просто развлечение. Проблемът е, че все по-трудно определяме границата между тези клипове и другата „сериозна" култура. Таблоидиотизацията е повсеместна. Идеологията на идиотизма обхваща политиката, нейните репрезентации, начините, по които живеем и представяме собствения си живот. Неслучайно думата таблоид идва от латинската дума за хапче. Таблоидите са универсалният лек и същевременно болест на цялото ни общество. Може би е крайно време да престанем да се правим на идиоти и да поиграем на граждани. Наужким. За малко. И може би играта ще ни увлече.

 

Библиография

Господинов, Георги. 2009. Персоналии и популярност или Борисов, Станишев, Мадона и медиите. София: Фондация „Медийна демокрация", [посетен на 26.08.2010].

Дичев, Ивайло. 2009а. Стихията на виртуалните емоции. Семинар_BG [посетен на 26.08.2010].

Дичев, Ивайло. 2009б. Медията като генератор на емоции. София: Фондация „Медийна демокрация" [посетен на 26.08.2010].

Елиаде, Мирча. 2002. Трактат по история на религиите. София: Лик.

Роне, Юлия. 2009. Времето на „медиумите": информация от уста на уста и от линк на линк. Семинар_BG [посетен на 26.08.2010].

Спасов, Орлин. 2009. Обидни изображения: фотография и политика. София: Фондация „Медийна демокрация" [посетен на 26.08.2010].

Baudrillard, Jean. 1994. Simulacra and Simulations. The Precession of Simulacra [посетен на 26.08.2010].

Bernstain, Carl. 1992. The Idiot Culture [посетен на 26.08.2010].

Burges, Jean and Joshua Green. 2009. YouTube. Online Video and Participatory Culture. Cambridge: Polity Press.

Kierkegaard, Søren. 1978. Two ages: the age of revolution and the present age, a literary review. Princeton University Press.

Žižek, Slavoj. 2008. Violence. Six Sideways Reflections. London: Profile Books.

 

Прочетена 2489 пъти

Броеве на Семинар_БГ

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.