.
Събота, 11 Декември 2010 16:24

Национализмът като субкултура?

Ивайло Дичев

Кощунствено звучи да наречеш субкултура най-фаталния граждански ангажимент на Новото време, стигащ до етиката на саможертва не на рицаря или на война, а на обикновения гражданин: национализмът. Ако си позволявам да проверя подобна хипотетична връзка, то е заради една тенденция на изместване, особено при българските младежи, от рационално-политическото към медийно-емоционалното. Все по-малко разбираме какво искат те да се случи в държавата, но все по-пластично ни внушават това кого мразят и кого обичат. Излишно е да се казва, че днес най-сериозните мобилизации около тази символическа мъглявина, която започва от крайно-десния расизъм и стига до левия протекционизъм на трудовия пазар, се случват в мрежата.1

Понятието „субкултура" тук употребявам в един пост-Бирмингамски смисъл, който някои автори наричат „постмодерен", доколкото идеята за класови, полови, расови или поколенчески групови идентичности и конфликти при автори като Уилямс и Хебдидж са се разпаднали на актове на индивидуализация, където вече няма център и периферия, висока и ниска култура (Muggleton 2002, Honea 2003). В центъра на явлението, както ще стане ясно, за мен стои не толкова постмодерният, колкото потребителският обрат в сферата на културата: преходът от усилието, израстването, самокултивирането към вещта, избирането, притежанието. Представката „суб-" тук също не е съвсем излишна: тя идва да обозначи една алтернатива на официалните, но също така инструментални употреби на национализма, които Офенстат нарече „История с пайети" (така превеждам ‘Lhistoire bling-bling', Offenstadt 2009), т.е. все по-бързото събуждане и изтриване на медийни емоции, които не задълбочават разбирането, а легитимират настоящата власт.

Обикновено се говори за национализма като за субкултура там, където става дума за малцинства - баски, индийски мигранти, югославски националности. Общата черта на такива мобилизации е самозащитното втвърдяване на идентичностите в съпротива срещу агресивното мнозинство. В българския случай - подобен на британските или германски екстремисти - става дума по-скоро на за самозащитна реакция на мнозинството към (омърсяващото) присъствие на малцинства. Но въпросът е в оптиката: всяко мнозинство се оказва заплашено от заличаване малцинство в морето на глобализацията и това усещане се изостря особено много в транснационалната по определение мрежа, където се водят и основните символични войни. Онези, които се наричат националисти, обикновено идват от по-бедни семейства, където усещането за заплаха, която носи глобализацията, има и социално измерение; много от тях са преминали през мъчителен мигрантски опит в чужбина със семействата си и сега искат да си го изкарат на още по-слабите - цигани, турци, нови имигранти. 

6_1tattoo.jpg

Едно от възраженията за използването на „субкултура", когато говорим за практиките на виртуално обожание на нацията, е обстоятелството, че младите не се противопоставят на културата на родителите си, а напротив, радикализират късния комунистически национален канон. Тъй както младите в Магреба са по-добри мюсюлмани от родителите си, така нашите младежи са далеч по-благочестиви патриоти от родителите си. Това, което ги обособява, не е различното съдържание, а по-скоро степента на емоционален ангажимент, прескачането на установени нива на приличие. Например всеки среден българин след няколко ракии може да изкаже съжаление, че Хитлер е загубил войната, което е попречило на „нашия национален идеал"; младият скинар обаче направо ще татуира на гърдите си немските Щуки с пречупените кръстове до Левски и Райна Княгиня.

Приликите между младежкия национализъм и субкултурите върви по линия на само-инсценирането. Собствено политическите виждания на тези хора се изчерпват горе-долу с това, че Македония е българска, Турция не бива да влиза в ЕС и че малцинствата имат твърде много права. Но подобни нагласи днес в България (за жалост) са общо място. Много по-важно е да изглеждаш националист. Да бележиш тялото си с древни знаци, от типа на предполагаемите прабългарски ‘руни', ако не и направо да носиш някакви елементи на униформа, да изобразяваш някакъв исторически телесен етос, почерпен от филмите на късния социализъм, да отстояваш със страст (до бой) „нашите" позиции.

6_2tattoo.jpg

Тук разбира се има степени. Колкото по-възрастни са националистите и по-ангажирани са те в реалната политика, толкова по на заден план отива субкултурното. Това развитие се вижда в поддръжниците на Атака. В първата година от съществуването на партията-ТВ програма имаше упорит слух, че някои от младите членове си просребрявали косата, за да приличат на лидера си; днес, с влизането на тази организация във властта и вдигането на възрастта на членовете й това почва да изглежда невероятно. На другия полюс са откровено субкултурни образования с националистически облик като местните скинари, мотобратството „Синовете на Тангра", прабългарската школа за оцеляване „Багатур"

6_3Bagatur.jpg  

или спортната организация „Еделвайс" (с мото „Всекиму своето"). Разбира се най-интересно е по средата, там където тече битка между драматично-героическото и удоволствено-консумативното определяне на нацията. Такава организация например е неофашисткият Български национален съюз, изпаднал впрочем в криза след напускането и компрометирането на лидара си Боян Станков „Расате"2  през февруари 2010. Битката за идейна чистота е яростна, но в определен смисъл неравна.
През август 2009 например се подготвя концерт за привличане на членове към „движението", на който е поканена българската хардкор група Pure blood BG. Ето някои извадки от разменените по този повод реплики:

<!!!: Какъв национализъм има в това да не уважаваш собствения си език, вижте си плаката - Pure Blood (BG), какво е това BG и пюр блъд?.. Вас ист дас?>
<Ico: "!!!! ", истински правоверни ариецо - я ми обясни с какво точно ти пречи този концерт ? Хубаво. От него няма да последва Световна революция, но... какво от това ?!?>
<!!!: Концертът ми пречи до толкова, доколкото въпросните хора не правят нищо друго освен да се събират, да пият и да ходят по концерти. Това си е субкултурен, асоциален живот. Това правят и пънкарите и кораджиите, и металистите.>
<Brain damage: аз не виждам какво толкова лошо има в един концерт, хората се събират да се позабавляват, да пият по някоя друга бира и така, задължително ли е всичко което вършим да е свързано с политически активизъм?>
<Sturmkaiser: А иначе какво лошо има в субкултурите, те не делят хората, тва е просто музика, не политическа идеология, не дрехите са създали отрицателно мнение за даден човек, а поведението му. Освен това ние не сме комунисти, защо трябва всички да сме еднакви.
Национален специалист: Абе хора, що се карате бе? Като им се прави концерт-нека правят.. Стига разбира се националната съпротива срещу враговете на България да не се ограничи само с концерти.
... Колкото до плаката ... как да кажа, не е лош, но бих искал следващият път да бъде малко по-Български. Не е необходимо да е "...с калпаци, Балкана, носии, кисело мляко, мартенички...", и не е нужно да "...пише групите на църковно-славянски...". Но мисля, че ще е хубаво да има поне 1-2 думи на Български . Няма да навреди, нали? Но пък ще се разбере, че концерта го правят националисти, а не някакви обикновенни тъпаци...>3 

В тази дискусия всъщност се сблъскват два възгледа за културата: от една страна са тези, които смятат, че културната форма може да се отдели от съдържанието и да се използва за различни неща - за приятно прекарване, привличане на нови членове и пр. В този смисъл дори поп-фолкът може да се слуша, доколкото върши работа на „движението". На другата страна са онези, за които културата има ритуален смисъл и всичко небългарско омърсява каузата и принизява националистите до обикновени субкултури от неориентирани пияници и дрогирани поклонници на чуждото.

Тази тема развива в същото издание анонимен автор, за който във форума са предполага, че е оттеглилия се Расате.

<Ако попаднете на някои прояви (например някои (!!!) концерти), за които организаторите им твърдят, че са националисти, то масово ще видите там хора, които се опитват чрез един определен сценотипен външен вид да се представят за привърженици на нашата идеология. Почти всеки се опитва да изглежда страшен, а прическите или кубинките трябва едва ли не да предизвикват възхищение. Асоциалното и/или агресивно поведение отдавна са на мода в нашите среди. Разбира се няма лошо човек да е радикален, когато защитава възгледите си, но тази радикалност не бива да се бърка с псевдо-агресивността, която се проповядва от големи части от субкултурните течения... Развива се една собствена псевдо-политическа субкултура водена преди всичко от жаждата за забавление. Тя не се различава по нищо от останалите консуматорски субкултури на днешна България и Европа, било то чалга, рап или което и да е друго течение - начин за убиване на време. По подобни прояви често можеш да видиш хора, които са облечени с тениски с ликовете на национални герои, борили се за Родината си и жертвали живота си за каузата, но въпреки това същите тези хора ти казват „Нека не се занимаваме с политика!">4 

По-нататък анонимният идеолог призовава да се очистват редиците от подобни елементи, които превръщат каузата в забавление и повод за пиене на бира. Той цитира нацистка инструкция от 1933, с която се забранява пеенето по кръчмите на партийния марш "Die Fahne hoh", за да не се опошли и банализира високото му значение. Статията със сигурност предизвиква вълнение във форума.

<Сказах!: Всъщност чифутите прикачиха "скинарството" към нео-нацизма, и по тоя начин компрометираха идеологията...>
<NS88: един от наръчниците на NSDAP от 1927-ма година започва със следната препоръка: НИКОГА НЕ СЕ НАПИВАЙ!>
<Kenef: Aз мисля, че тинейджерите така или иначе се увличат по субкултурните течения, и тези с национално мислене са по-добрият вариант от тези с техно музиката и наркотиците или черната музика и торбите-вместо дънки... Всеки иска да е герой, но никой не иска да се жертва, в крайна сметка не можете да накарате младежите или дори който и да било в 21век да ходи с кафяви униформи по улиците.>
<Копче Мопче: Водите (се) български националисти, но бичите повече "норвежки дет метъл" (например) и харесвате символиката, залегнала в метъла... Поинтересувайте се малко от българска (и прабългарска) история и култура... Спрете да се кланяте на чуждото... Може да излезе като реклама, но българската (и прабългарската) култура и начин на живот всъщност могат да се превърнат в субкултура, която да привлича младите. Много добър пример - школа "Багатур" (прабългарски бойни техники и техники за оцеляване). Ако редакцията го сметне за реклама, нека да изтрие съобщението ми.>
<RS: Много се дискутират субкултурите и национализмът, но сякаш повечето ги приемат за неща, които си противоречат и пречат и се опитват да убедят хората,че е трябва да се откажат от субкултурата си, за да бъдат националисти. По този начин според мен повече се отблъскват хора от движението, отколкото да се привличат. Субкултурата не пречи на политическите възгледи и активизъм на когото и да било и не мога да разбера, защо се коментира толкова като някакъв проблем на националистите като цяло. Ако да си националист означава задължително да слушаш народна музика и да се обличаш с носия, то значи сред нас такива няма.>

Подобни дискусии ни навеждат на мисълта, че вероятно самата националистическа идентификация за повечето младежи е субкултурна, което кара отделни твърди идеолози (като анонимния автор на цитираната по-горе статия) да бият моралната камбана. Но може би разделението не е между морален ангажимент и субкултурно преживяване, а се ситуира между отделни субкултури, между различните продукти за потребяване. Проблемът е чуждостта на субкултурите - когато се появи наша „марка", от типа на препоръчваната от <Копче Мопче> прабългарска школа за оцеляване, комерсиалното, потребителското престава да е такъв проблем. Дали самият немски нацизъм, преживяван чрез клипове в ю-тюб, не е също вид субкултура, извикваща определени сладостни преживявания на сила, мъжественост, може би хомосексуална сплотеност, фенска възхита пред звездата Хитлер?

6_4BGzname.jpg

Поляризирането на емоциите по линията любов - омраза, или казано с други думи на фенство - хейтърство е най-очебийният субкултурен аспект на национализма. Симетрията на тези два полюса обаче не е пълна.

През 2009 например, 30 000 човека се включиха във Фейсбук група, заставаща зад твърдението, че българските жени са най-красивите в света.5  В същия момент обаче други 47 000 се присъединиха към група с експресивното заглавие <Мис България 2009 е крокодил>. Подобно разминаване установяваме непрекъснато сред дигиталните патриоти. От една страна се пъчат от гордост заради кирилската азбука, която ние българите „сме дали на света". От друга се оплакват заради проблемите, които това епохално откритие непрестанно създава с глобалния софтуер. От една страна - почти религиозна сакрализация на ханове, царе, революционери, от друга - крайна погнуса от всеки един съвременен жив политик. Като че ли е радикализиран един принцип в изграждането на всяка идентичност, който в предишен текст нарекох подмяна на близкото с далечното (Дичев 2002: 88): в случая можем да преформулираме и като подмяна на конкретното с абстрактното - за да възникнеш, трябва да скъсаш с онова, с което си свързан и да прескочиш в нещо престижно, което си избрал. По принцип нацията е най-прекрасното нещо, но всяко нейно конкретно въплъщение само ни отдалечава от идеала.

Това вероятно е една от причините във виртуалното пространство да преобладават хейтърски прояви на национализма. Други причини, които обикновено се изтъкват, са анонимността в интернет; подозрителността към всякакви рекламни акции в мрежата, на каквито прилича всяка конкретна похвала; а също - специфика на неразвитата българска култура.6  Аз бих добавил тук и една семиотическа причина за преимуществото на омразата. Онлайн посланието е паразит: то обикновено се основава върху някакво друго послание с по-висок статут, генерирано от официалните медии. Уеб-говорителят е или самодеен мислител, предизвикващ казионния вестник, или блогър, който преобръща анализите на професионалните журналисти, или просто озлобен човек, който смята всички публични лица за престъпници. Ето защо посланието обикновено се снизява, изкривява, осмива. То най-често представлява синтагма от едно нормално публично послание и принизяваща лична добавка. Разбира се, в южноевропейски страни, където доверието към институциите е по-ниско, този личен хейтърски щрих е особено силен.

Типични интернет-мобилизации са протестите срещу българската песен в Евровизия, съдебното решение за пускане на заподозрян, битката за спасяването на планини, научни институти или болни деца. От една страна емоцията на съчувствие е безусловна, доколкото става дума за безобразия, които не могат да ни оставят безразлични; от друга, омразата е ясно канализирана към конкретния виновник и към държавата, която го прикрива (както в примитивните култури зад всяко зло, дори зад смъртта, се крие конкретна зла умисъл). Тези каузи са субполитически според даденото по-горе определение, защото от една страна имат сравнително частен характер, от друга се представят като надполитичи, от трета са лансирани от отделни активни групи самозванци, мобилизирани около оста любов - омраза.

Такива са безбройните мобилизации срещу чалгата, любовта-омраза към която се оказа основния културен делител за българските младежи. Този емоционално определян7  музикален стил влиза в сложно отношение с идеологията на националистите, които от една страна обичат безхитростната поп-фолк музика, с регионалното й звучене и разбираемия български текст, от друга се чувстват длъжни да я мразят заради ориенталските („циганските") мотиви в нея и парите на новите богаташи, които тя възпява. Един бегъл преглед на групите, мобилизирани във Фейсбук за борба с чалгата - <Античалга>, <Не на чалгата в обществения транспорт>, <Не съм расист но мразя чалгата>, <Слушането на чалга ви превръща в шибан идиот>... - показва, че десетки хиляди потребители се чувстват длъжни да противостоят на този феномен, омърсяващ чистата народна душа.8  Обратно, препоръчваният от патриотите „автентичен български фолклор" събира групички от по няколко десетки члена, които най-често рекламират някакъв диск, певец или концерт (сякаш да потвърдят изказаната по-горе теза за по-безкористния характер на омразата!).

6_5_chalga_hater.jpg

Вярно е, че платформата Фейсбук предполага по-високо културно ниво, което отчасти обяснява тези резултати; и все пак изглежда очевидно, че когато публичните говорители политизират културата, по-лесно изглежда да се легитимираш въз основа на анти-чалга позиции, отколкото чрез автентичния фолклор. Един последен изблик в тази посока беше битката с „Паисий кючек", изпълняван от сливенската циганската група на Данчо Джамайката, битка, която ВМРО опита да пренесе в юридическата сфера, твърдейки, че поставянето на името на национална светия в контекста на чалга-парче само по себе си е обида на нацията.9  Авторът обясни, че става дума за негов приятел, Паисий Календарски, който поискал да му съчинят парче и това няма нищо общо с атонския монах. Както става обикновено при подобни изблици, страстите изчезнаха в нищото, откъдето бяха дошли, със същата скорост, с която се бяха появили.

Друг пример на границата между вкус и идеология са турските сериали, залели българските телевизии през последните две години. От една страна хората масово ги харесват, заради малко по-патриархалния балкански живот, напомнящ времето на късния Живков. От друга - също така масовата съпротива срещу това харесване на дълбоко подсъзнателно ниво, сякаш става дума за прелюбодеяние с омразния поробител. На 19.07.2010 една от многобройните групи във Фейсбук на тази тема <Писна ми от турски сериали> е подкрепяна от забележителните 83 465 потребители. Едно типична изказване гласи

<Еми гледайте ги и ще станем малцинство!>

Слава богу има и по-шеговити коментари:

<Време е да дойдат руските сериали, че да ни освободят от турската инвазия!>

Както се случва във всяка човешка култура, несводимите противоположности - харесвам, а трябва да ги мразя - пораждат митове. В случая това е конспиративната теория за това, че сериалите имат по-дълбок геополитически смисъл. Тази идея излиза често в интервюта; ето я изказана на същата стена във Фейсбук:

<Йордан Алексиев: Въпросът, който ме вълнува е кой плати на БТВ и НТВ да пуснат турските сериали. Доколкото си спомням това стана миналата година по-едно и също време - малко преди изборите... Имам две версии, за едната всички се досещате - ДПС. Но тя е твърде очевидна и според мен по-малко вероятна. Другата ми версия е свързана с ЕС, някой от ЕС иска българите вече да не мразят турците, но кой не знам... Двете най-големи частни телевизии с най-голяма гледаемост изведнъж започват по едно и също време да излъчват турски сериали уж с комерсиална цел - не ми се вярва. Някой им е платил или ги е купил :)))> 

Ако си спомним за прочутата фраза на Ламартин, извадена от (контекста на) „Пътуването в Ориента" и гордо поставена в къщата с неговото име в Пловдив, ще разберем защо този проблем е така болезнен: 

(Българите) презират и мразят турците; те са напълно узрели за независимост...10   

Да мразиш турците се оказва основна характеристика на нацията, каквато си я представяме по нашите земи. Онзи, който опитва да разнежи душата ти със сълзливи сериали, върши идеологическа диверсия. Защото който не мрази другия се дисквалифицира като фен на нацията точно така, както левскарят, който не мрази ЦСКА.

6_6tattoo.jpg 6_7tattoo.jpg

Най-древната разграничителна линия за човешките общности разбира се е врагът. Провокирането на сблъсък с другия е най-красноречивият тест за вярност към каузата. В класическия си вариант от 19 и 20 в. нацията изисква готовност да дадеш живота си за нея, но както става ясно, за младежите подобно нещо е съвсем нелепо във времето, когато се сражаваш всекидневно с виртуални чудовища по избор, разполагайки с по няколко живота. Социологическите изследвания редовно показват, че съвсем малко млади изобщо се чувстват длъжни да извършат езиковия ритуал на изказването, че са готови да умрат за родината, независимо какви патриотични речи са държали преди това. Ето едно типично изказване: 

<Thunder: Хмм надали някой сега ще ти каже че изгаря от желание да умре за родината си, просто защото времената много са се променили и този вид патриотизъм - да жертваш живота си в името на отечеството просто не е необходим. Живеем в мирни времена и представата за битки с пушки и т.н. на живот или смърт са някак далечни. Това, което е важно е да не забравяме тези хора, които са давали живота си за България и съответно за нас, за да можем да живеем свободни и да опитаме да помогнем на страната си да продължи да се развива.>11 

Любопитно е, че аватарът на Thunder представлява героично стрелящ с автомат мъж. Общо взето, като изключим някои най-крайни групи от типа на футболните фенове, БНС или скинарите, за които да биеш и да бъдеш бит е въпрос на съществуване, националистическите войни се водят основно на полето на символите, където централна роля играе една от основните характеристики на фена: компетентността.

6_8_thunder.jpg

Младите националисти (примерно симпатизанти на ВМРО) се разпознават по това, че знаят най-различни подробности от славната история на България: в интервютата те често разказват за това как на техните партита, за разлика от „тъпите чалгаджии", се спорело на такива теми, много важно било да отстоиш тезата си, да убедиш другите с аргументи. Тази дейност все повече се измества от книгите по посока на това, което наричам интернет-начетеност: онзи миш-маш, който възниква в резултат от търсенето и неизменното намиране на доказателства за собствената си правота в мрежата без всякакъв метод и теоретични принципи. Проблемът е особено сериозен в страна като България с подкопани институции, непоправимо разцепена историческа научна общност и липса на каквито и да било публични авторитети. Компетентностите, основани върху интернет-начетеността, не целят някакво универсално знание, а победа над противника в глобалния дигитален Армагедон. 

6_9tattoo.jpg

Новата медийна констелация прави възможно символичните войни да минават от една платформа в друга, от текст в образ, от видео към музика. Казано с футболна метафора, мачовете на собствен терен се печелят по-лесно, но имат по-малък ефект; на престижите стадиони победите са по-трудни, но пък носят повече слава.

Както знаем, за крайно-десните особено важна тема са така наречените прабългари, страховити войни, носители на права върху територията и на „държавност". През 2008 един привърженик на БНС се оплаква на своя канал в YouTube, наречен „wikipedia sa mangali", че македонци, цигани, амуджи (обидна дума за турци) и комунисти са овладели Уикипедия и са редактирали статията му за произхода на въпросните предци, добавяйки, че според някои хипотези става дума за тюркско племе. На екрана дефилират основните моменти от неговата изтрита статия под звуците на Айрън Мейдън, които следва да мобилизират патриотични чувства. Появява се и една картинка на монголоид, какъвто според враговете е предполагаемият прадед на Българите. Но крайната победа изглежда далеч:

<tankistabg: братле това с википедията си е точно така! Мръсни изроди са там. Кофтито е че и 200 човека да отидем там и да почнем да редактираме, пак ще ни изтрият.>

Някой, най-вероятно македонец, се присмива на нашия боец:

<brodski25: Nay-dobri blagopozhelaniya skupi Bratko Bulgarski Tatar!>

В друг видео клип (този път надписите се развиват на фона на мадарския конник и народни напеви) се излага тезата за връзката между българския и много древния авестийски език от северен Иран, „наричан още арийски". От сравненията следва, че славянските езици са източно-ирански диалекти, българите произхождат от сарматите и зороастрийците, „сурва" - от името на авестийско божество и тъй нататък.12  Впрочем тезата за иранския произход на българите периодически се завръща, всеки път придружена от медийни вълнения - последният случай беше екскурзията в Иран на един мим от НАФТИЗ, открил многобройни прилики между културите ни. Залогът е древност, откъсване от подозрението, че сме тюрки, доказване на арийския произход. В друга лектория в YouTube се представя и илюстрира част от книга на някой си Димитър Сасалов, този път под звуците на Рамщайн. Според неговата „вечна антропологическа теория", подкрепена със снимки на типични български лица, мерки на тялото и направени неясно от кого кръвни проби, българите леко се различават от останалите славяни, за това пък са близки до датчаните и немците от Шлезвиг-Холщайн. Невероятно, но факт: същото се отнася и за македонците...

http://www.youtube.com/watch?v=fBxGiGZ_I2c&feature=related  

Все пак най-мащабните сражения в последните години се водят във Фейсбук: дори казионните медии започнаха редовно да информират за всяко натрупване на привърженици зад дадена кауза като за сериозно събитие. Лекотата, с която се организират групи и препращат линкове, видео, музика, снимки, прави възможно удивително бързото струпване на виртуални тълпи, които после висят там, забравени от потребителите, които междувременно са насочили вниманието си другаде. Всъщност една от най-мащабните мобилизации беше предизвикана от пълна безсмислица: защитата на родината от групата ‘Fuck Bulgaria', качена от няколко турски интернавти и обявена като  

<Група, основана срещу безпочвените клевети насочени към Ататюрк13  и страната ни (Турция), от страна на българите>.

Над 200 000 потребители се включиха в различни групи на възмущение, псуване, обиждане на турците и изискване въпросната страница да бъде забранена.14  Групата наистина бива свалена от Фейсбук, затова пък сега същия лейбъл ползват група гърци, за да съобщят:

<All Macedonia is Greek. !!!!!!!!!>

Групата поражда нов поток от псувни, геополитически ad hoc алианси, обидни картинки на пикаене върху чуждото знаме, <паднете на колене пред великия цар Симеон, маймуни!>, <Само сонцето е постаро од Македонjа!!!!> и т.н.15  Подобни хейтърски групи са чест повод за сблъсъци на балканите между гърци и турци, македонци и българи, албанци и сърби. Любопитно е винаги колебанието по отношение на езика, който да се използва: от една страна истинският патриот трябва да се изразява на родния си език, за да го уважават своите; от друга - трябва да пише на английски, за го разбере чуждия, когото псува. Най-добре, разбира се, ако има под ръка някоя картинка, например славна географска карта, която говори и без превод.

6_10.jpg

В едно скорошно интервю Бенедикт Андерсън, очевидно хвърляйки мост към прочутата си теза за това, че комуникационният медиум е онзи, който поражда националната общност, каза

Новите форми са имейл-национализмът и интернет-национализмът.16 

Някои от следствията на новата организация на комуникацията: липсата на твърд властови център (всеки потребител е медия), фрагментирането на каузите (по-важно е да впечатлиш отколкото да бъдеш верен), втечняването на идентичностите (все по-лесно е да прескачаш от една сцена, където, примерно, циганите са „подчовеци" към друга, където тяхната чалга се противопоставя гордо на западната).

Нека накрая добавя към това засилването на потребителския аспект на културата, в случая на националното въображаемо. Подобно на футболния фен, който преживява страстите на отбора си, обича неговите емблеми, мрази неговите противници, така и съвременният млад националистът разглежда нацията не като нещо, на което принадлежи, а като нещо, което притежава. Етиката на принадлежността е заменена от естетиката на притежанието (Ditchev 2002, 139-140). В този смисъл неговото фенство и хейтърство няма как да бъде разколебано от нови исторически факти, от политически разочарования или пътуване в чужбина. Интернет прави така, че винаги можеш да намериш факта, който ти трябва, да усилиш емоцията, която изпитваш.

Фенството е тъкмо обратното на културата, определена от Матю Арнълд като „стремеж към съвършиенство" или на немския Bildung (съзряване, самоизграждане). То е приватизирана култура, която не води до промяна на индивида, а напротив, позволява му да се съпротивлява на нуждата от промяната. Оттук е ясно и защо фенството е така важно за подрастващите, които се мъчат да се защитят срещу натиска на обществото на възрастните. Паралелът между него и интернет-национализма е именно в това желание да се защитиш срещу промените, които носи глобализацията, да се скриеш зад вечните си притежания от типа на прабългарите, пейзажа или красотата на жените срещу също така вечните заплахи на циганите, ориенталското или корумпираните политици. Наместо да израснеш като гражданин и да се ангажираш в политическата битка, да преживяваш силни любови и образи.

Нека накрая се върна и към субполитическото. Би било твърде лесно, ако дисквалифицираме националистическите уеб-страсти като младежка субкултура, в тях има субполитически заряд, който отива отвъд преживяването на собствената идентичност.

Макар често ситуирани под хоризонта на предишните големи каузи, новите мобилизации често казват нещо повече от това, което виждаме на повърхността. Вземете споменатата битка срещу чалгата. От една страна тук има смесица от нетърпимост към чуждия вкус и расизъм (нетърпимост към чуждото тяло, влязло в моя периметър). Т.е. чалгата се привижда като кич плюс цигания. Но в момента, в който позадълбочите разговора, разбирате, че зад това се крие друго: разочарованието от пълната липса на ред, ценностни йерархии и приличие, които носят със себе си новите богаташи. Така чалгата става синоним на беззаконие и нелегитимност и дори расистките обиди добиват друг смисъл: те противопоставят по един примитивен, емоционален начин нас гражданите на тях, бандитите, приватизаторите, експлоататорите.17  В някакъв смисъл субполитиката е несъзнавана политика, колкото и парадоксално да звучи това: тя изразява неща, които не съвсем иска да съзнава, подобно на пациента на психоаналитичния диван. Защо не иска - защото политика днес е мръсна дума, защото политиката трябва да се прави неполитически.

Или вземете друг типов пример с инсталацията „Ентропа" на Давид Черни от началото на 2009, която обиди българите с това, че представи страната като „турска тоалетна". От същия тип са мобилизациите против песните, които трябва да представят България в Евровизия, преживяването на прабългарско величие или иранска древност. От една страна, болно самомнение, комплекс за величие. От друга обаче виждаме, че в подобни изблици, които се състоят най-вече в мрежата, гражданите-самозванци предизвикват експерта - онзи носител на неконтролируема власт, който им казва какво е изкуство, кой пее добре, кои са ни прадеди и кои не. Периметърът на политическата власт се свива и това прави все по-малко актуални старите каузи, защото противникът почва да чезне от самосебе си. Обратно, властта на експертите расте и с нея расте съпротивата срещу нея от страна на субполитическите мобилизации, които все повече почват да се опират на контра-експертизи - доста смешни в сферата на национализма, доста по-сериозни в екологията, но сходни като акт на съпротива.

Люшкането между субкултура и субполитика на младите националисти до голяма степен е засилено от виртуалния обрат. От една страна новите медии правят възможно самолюбуването и притежаването на културни емблеми по-лесно от всякога; от друга, самозванството на гражданина-експерт става все по-видимо, поражда все по-сериозни медийни ефекти.


Галерията в сайта на БНС подканя националистите да качват свои снимки, което дава секси усмивки, размесени тук-там с по някой символ на движението.
6_11.jpg
Сред коментарите:
<icokulva4a> iskam tel na devoikite ot snimkite!
 

 

Библиография

Бек, Улрих. [без дата]. Откриване на истинската политика, Планета 3.

Дичев, Ивайло. 2002. От принадлежност към идентичност. Политики на образа. София: ЛИК.

Дичев, Ивайло и Орлин Спасов. 2009. Новите млади и новите медии. София: Институт Отворено общество.

Тодорова, Мария. 2009. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. София: Парадигма.

Хабермас, Юрген. 1995. Структурни изменения на публичността. София: Университетско издателство.

Banet-Weiser, Sarah. 1999). The most beautiful girl in the world. Beauty pageants and national identity. Berkeley: University of California Press.

Beck, Ulrich. 1996. The Reinvention of Politics. Rethinking Modernity in the Global Social Order. Cambridge: Polity Press.

Hirschman, Albert. 1970. Exit, voice and loyality. In firms, organizations and states. Cambridge MA: Harvard University Press.

Honea, Joy. 2003. Consumer Culture, Subcultures, and Social Change: An Examination of Cultural Production. Paper presented at the annual meeting of the American Sociological Association.

Konrad, Georgе. 1984. Houghton Mifflin Harcourt, Boston.

Lovink, Geert. 2010. MyBrain.net. The colonization of real-time and other trends in Web 2.0. Eurozine, 18 March.

Muggleton, David. 2002. Inside Subculture: The Postmodern Meaning of Style (Dress, Body, Culture Series). Berg.

Offenstadt, Nicolas. 2009. L'histoire bling-bling. Stock, Paris.

Sandvoss, Cornel. 2005. Fans. Cambridge: Polity Press.

 


1.  Изследването ни Новите млади и новите медии (Дичев, Спасов 2008-2009) показа, че младите са ангажирани от една страна от националистически, от друга - от природо-защитнически идеи, като често те се пресичат в ‘прекрасната българска природа'.
2.  Както обикновено става в подобни радикални общности, той бе обвинен в най-страшното за тези хора морално прегрешение - участие в оргия с елементи на хомосексуални действия. С оглед на субкултурната тематика е интересно да се припомни, че Боян Станков водеше ТВ предаване (подобно на Сидеров), участваше в ТВ игри, а също набляга на прякора си „Расате", което в съвременния контекст е важен елемент от популярната култура.
3.  Hatecore night, Altermedia Bulgaria - national information gateway. Тук и нататък запазвам правописа (посетен 24/04/2010).
4.  Бирата или битката за Бългрия? Altermedia Bulgaria - national information gateway, (посетен 16.06.2010).
5.  Както е известно, женското тяло е основно бойно поле за националната общност (виж например Bane-Weiser 1999).
6.  <Ние сме си нация от хейтъри> коментира mindbolt във форума на Писателския блог на Тишо, 24.10.2007 (посетен 10.03.2010).
7.  „Чалга" е обидно название, което може да се употреби за всичко пошло и комерсиално (чалга историци, чалга политици...), но обикновено не се използва от музиковеди.
8.  Специфичен вариант на това е обидата от това, че чуждестранните медии често виждат в чалгата най-интересното и типично културно явление в България, виж: Чалгата като национална характеристика, Анелила Петрова, 21 век България, 03.03.2010 (посетен 18.07.2010).
9.  „Ориенталски ритми и текст на цигански... а името на Паисий Хилендарски е единственото което се разбера в текста" коментира с погнуса ТВ СКАТ на 05.03.2010, (посетен 18.07.2010).
10.  Alphonse de Lamartine, Souvenirs, impressions, pensées et paysages pendant un voyage en Orient, 1832-1833, ou Note d'un voyageur [Document électronique], p. 452.
11.  Форум на немската гимназия (посетен 02.02.2010).

12.  http://www.youtube.com/watch?v=wqYZ7Af4Eeg (посетен 19.07.2010).

13.  Съвсем абсурдно е да се обвиняват българите в лошо отношение към Ататюрк, който за малко не е станал български зет. Очевидно тук се пренася омраза, генерирани към гръцки потребители, които преди няколко години бяха качили подигравки към Мустафа Кемал в ю-тюб. Новите комуникации правят удивително лесно пренасянето на омразите от един обект на друг - омразата, освободена от телесната си обвивка, плава свободно из глобалния свят!

14.  Най-голямата беше съставена от Виктор Мичев, 124 000 члена. Сега тя информира, че борбата е била успашна и благодари за подкрепата.
15.  Създадена от pantou Атина, с 922 члена (посетена 30/04/2010. На 21/07 групата вече е блокирана, за това пък откривам, че се е появила нова турска група със същото име...).
16.   DNA, 02.07.2010 (посетен 24.04.2010).
17.   Тази фигура се проиграваше често през 1990-те със слуховете, че Желю Желев бил турчин, а Иван Костов - циганин. Разбирай: чужд, не от нашите.

Прочетена 2105 пъти

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.