.
Събота, 11 Декември 2010 13:54

Celebrity политика

Гергана Куцева
Инициативи като благотворителния мач между парламентарните отбори
на България и Италия обединяват хората - стана ясно от думите на премиера Бойко Борисов
след футболната среща. Запитан защо е приел да участва в благотворителния мач
министър-председателят каза: "Защото искам да знаят в Европа, че България вече не е
най-корумпираната, най-бедната отвсички държави, а е държава както останалите".
 
Този текст тематизира едно от проявленията на таблоидната култура, а именно влиянието й върху политическия процес. Същността на таблоидизацията в медиите често е дефинирана като популяризация и персонализация на медийните съдържания. Същите названия носят и процесите, с които изследователите описват промените в съвременния политически процес. Лисбет ван Зунен не е единствената, която твърди, че „основните тенденции, които в момента отличават медиатизираната политическа култура са популяризацията и персонализацията, които са обусловени от все по-голямото разпространение на развлечението, интернет, мобилната телефония и комбинациите между тях" (Zoonen 2006 : 289).

Ежедневно сме свидетели на „лесна за преглъщане" политика. Днес водещите комерсиални телевизии ни поднасят новините (където като че ли е последното убежище на сериозните публични дела) със слогани като „Спектакълът на живота" и с прийоми близки до заснемането на риалити формат. В спектаклите, както и в риалити предаванията, имаме актьори - съвсем съзнателно подбрани и изграждани в процеса на игра отделни персонажи, но достатъчно разнообразни, за да може всеки зрител да се идентифицира с някой от тях. Така е и в политическия процес - все повече отделната личност, а не партията, не идеологическата платформа и принципи имат значение за вниманието към отделния политик. Не просто за избора му като рационален акт, а по-скоро за харесването или нехаресването му, което собствено определя вота (вж. концепциите на Манин (Manin 1997) за „демокрация на публиката" (audience democracy) и на Ван Зунен (van Zoonen 2004) за "демокрация на феновете" (fan democracy)).

Оказва се, че границата между сферите на популярната култура и политическата култура е подкопана. Причината е в „заемането" на комуникативни стратегии и отношения с публиката от развлекателните индустрии и използването им в осъществяването на политическия спектакъл. Т.е. налице е един твърде близък до таблоидизацията процес, в който все по-силно се преплитат забавлението и сериозните публични дела. Една от най-важните пресечни точки на политиката и развлекателната индустрия е в конструирането на публични личности и по-точно в конструкцията на политическия лидер. „Политиката, както и културните индустрии, се стреми да използва и да вместява афективната власт чрез интензивния фокус върху личните, интимните и индивидуални качества на лидера в процеса на легитимиране" (Маршал 2003: 12). Неизбежно този процес отключва важен и все по-ясно очертаващ се публичен и академичен дебат за достойнствата и дефектите на това, което западните изследователи наричат „celebrity politics" и чийто превод като „политика на знаменитостта" не помага за пълното разбиране на явлението.

Терминът „celebrity" (знаменитост) е ключов за съвременната култура и е свързан със специфична форма на представителна субективност. Дефиниция на понятието дава един от изследователите на феномена на знаменитостта - Дейвид Маршал, който твърди, че в модерната публична сфера „една група индивиди получават по-голямо внимание и по-широк мащаб за действие, отколкото останалите хора. На тях им е позволено да се движат на публичната сцена, докато ние останалите само гледаме. На тях им е позволено да се изразяват съвсем индивидуално и особено, докато останалата част от населението се конструира като демографски общности" (Маршал 2003: 7-8). Тази дефиниция покрива широк спектър от публични фигури. В случая знаменитост се разглежда като общия всеобхватен термин, докато герой, звезда или лидер като по-специфични категории публични индивиди, които се отнасят до специфични функции в публичната сфера (Маршал 2003: 22). В съвременната публична сфера има разграничение между различните типове играчи: политиците се представят като отчетливо различни от фигурите от развлекателната индустрия; бизнесмените се различават от спортните звезди. Но в медийното представяне на това многообразие от играчи те започват да се смесват. Именно знаменитостта е категорията, чрез която се наблюдава това размиване на отъждествяването и разграничението.

Увеличаващата се важност на публичното лице във всекидневния живот е следствие от възхода на гражданското общество. Западното гражданско общество култивира личния стил като противоотрова на формалното демократично равенство. Дейвид Маршал счита, че знаменитостта има отличителен дискурсивен характер, който се извлича от „произхода й от двата паралелни дискурса на съвременността: демокрацията и капитализма." За него „знаменитостта като концепция за индивида е тържество на демократичния капитализъм" (2003: 18). Но за България след промените от 1989-та година можем да говорим по-скоро за реабилитация на частната сфера и личната история. Както твърди Георги Господинов (2009), за социализма е типична т.нар. „култура на мълчанието", която касае най-вече сферата на частното, а това води до „глад за личен разказ" и нужда да бъде осветено всекидневното живеене.

Твърди се още, че упадъкът на традиционните общности и повишаването на социалната мобилност в западните общества е свързана с разработването на културата на знаменитостите, тъй като публиките, лишени от модели за подражание у дома, се стремят да ги открият в конструкциите на знаменитостите. И докато за западните общества знаменитостите са проекции на доминиращите социални ценности, то при едно сравнение с България изниква хипотезата, че у нас знаменитостите не са просто отражение, а по-скоро с появата си в медиите от началото на прехода те създаваха (и наложиха) новите модели и морални норми, чийто идеологически пълнеж се съдържаше в отрицанието на старите.

Дали интензивният фокус върху публичната личност е особено съвременно явление или има своите исторически корени - около това изследователите не са единодушни. Вярно е, че с появата на радиото, киното и телевизията през ХХ век културата на знаменитостта става всепроникваща. Но редица изследователи откриват, че известните хора винаги са били обект на възхищение и към тях е проявяван особен интерес. Тезата, която аз приемам е, че самата идея за известността се е променяла заедно със социалните и политическите промени в обществата.

Видове знаменитости

Има много опити за класификация на видовете знаменитости в западната култура. Една от тези класификации подкрепя тезата, че това не е ново явление, а по-скоро наблюдаваме неговите трансформации. Предложената класификация е на Крис Рожек, който говори основно за две форми: знаменитост по право (ascribed celebrity) и постигната знаменитост (achieved celebrity) (Rojek 2001: 17-18).

Знаменитостта по право се отнася до лице, притежаващо почетен статут по силата на произхода си. Тя преобладава в традиционните, прединдустриални общества, организирани около относително постоянни и стабилни йерархии на властта. Постигната знаменитост - това е индивид, който е заслужил известност, заради своите постижения. Постигнати знаменитости преобладават в индустриални общества, в които политическата система на демокрацията и системата на масовите комуникации са установени като цяло в териториално ограничена единица. Техните постижения стигат обикновено до нас чрез масмедиите. Само че медиите не просто съобщават за хора или събития с новинарска стойност, те също така са ангажирани в публичната им конструкция. Това е част от един по-обхватен процес, който използва за търговски цели постигнатия статут на знаменитост и го превръща в стока. В ситуация на липса на постижения, медиите могат да прибягнат до техники за импровизиране, като създават знаменитости, които Крис Рожек нарича целетоиди (celetoids). Примери за целетоиди са участниците в риалити формати, спечелилите от игри на късмета или постигналите еднократни успехи в областта на медицината, спорта или ... престъпленията. Общото за всички е интензивното им показване от медиите за кратки интервали от време, след което те са изпращани в неизвестност.

Политиците като знаменитости

Според повечето изследователи именно с развитието на телевизията политиците се сближават със знаменитостите от развлекателните индустрии и започват да копират техните практики. Така се създава нов политически жанр, с помощта на който се дава нов живот и значение на идеите и се печели доверието на избирателите (Louw 2005: 182). Телевизуализацията на политиката води до появата на политика знаменитост, първо, защото по телевизията не може да се покаже цяла политическа партия, а само един индивид (Abrahamson 1990: 17). Второ, защото самата телевизия има „персонализираща" природа. Тя влиза в домовете на хората и установява „привидна интимност" между зрителите и комуникаторите, като фокусира зрителското внимание върху личните качества на политиците (1990: 83). Оттам и личността става все по-централна за политическия процес.

Традиционният политик - легитимно избран (или този, който се стреми да бъде избран), се включва в света на популярната култура, за да затвърди или подобри вече установените си политически позиции и да представи своите цели. Някои от техниките са режисирани снимки със звезди, използването им в политически реклами, както и използване на нетрадиционни платформи или медийни формати за представяне на съответния политик. Примерите от българската медийна среда са множество, но някои от най-запомнящите се са участието на Бойко Борисов в сериала „Забранена любов", на лидерите на повечето политически партии в „Стани богат" преди изборите, участието на Румяна Желева във „Вип Денс" и пр. Заслужава да се спомене и една от предизборните инициативи на БСП, в която Станишев стана герой от комикс.

5Boriosv_Zabranena_liubov.jpg Stanishev_Stani_Bogat.jpg

 

5_Stanishev_komiks.jpg
Ил. 1 Национална младежка кампания на БСП „План BG 09". Източник: Dnevnik.bg

Макар и към този тип политика да има скорошно внимание, феноменът не е нов. Приблизително преди 25 години Нийл Постман пише: „Политическите фигури може да се появят навсякъде, по всяко време, да правят каквото и да е, без да се мисли, че са странни, самонадеяни или по някакъв начин не на мястото си. Което означава, че те са асимилирани в цялостната телевизионна култура като знаменитости" (Postman 1985: 135).

По отношение на българската действителност можем да твърдим, че Бойко Борисов е първият български политик, който използва умело стратегиите на популярната култура и в този смисъл е първият български политик знаменитост. Преди това се наблюдават само спорадични прояви, в които се заемат стратегии от развлекателната индустрия, за да се създаде един не толкова дистанциран образ за привличане на вниманието и създаване на положителни нагласи като рокерския имидж на Сергей Станишев, например.

5_Stanishev_motor.jpg
Ил. 2 Източник: Dnes.bg

Критики срещу политиците знаменитости

Има две основни изследователски позиции по отношение на политиците знаменитости. Първата е критическа или нормативна и в същността си твърди, че принципите на представителната демокрация са заплашени, защото се привилегироват личният стил и външният вид, а така се маргинализират политическите умения. За критиците политическата употреба на популярната култура е цинично изражение на един отчаян популизъм, такъв, в който показването замества политиката на принципите. Тази критика се основава на познатите разграничения между лекомисленото (забавлението) и сериозното (политиката) и загрижеността, че първото може да зарази второто. Външният вид и образите, според Постман, са започнали да доминират политиката и тя е сведена до минимум, защото: "Не можеш да правиш политическа философия по телевизията" (Postman 1985: 7). Притесненията на Постман споделя и Джошуа Мейровиц (Meyrowitz 1985), който твърди, че високото доверие към телевизията като медиум за комуникация, води до промяна на критериите, според които политиците са преценявани и според които те работят. Интимността на телевизията, използването на близки планове и разговорите очи в очи, фокусират вниманието върху „човешките" характеристики на политиците. Резултатът е, че се цели повече популистката емпатия отколкото политическо лидерство. Според най-апокалиптично настроените критици идеята, че „тълпата" е отворена към внушения и влияние, помага да се развие една културна индустрия впрегната да влияе и управлява масите. Иначе казано, създаването на системата от знаменитости се превръща в средство за контрол над тълпата/масата/народната воля (Маршал 2003: 52, 204).

Защита на феномена

Може обаче да се приеме, че политическите авантюри в света на популярната култура са легитимна част от сложните начини, чрез които политическата представителност функционира в модерните демокрации. Тъй като свободното време е крайно конкурентен сектор, някои изследователи обръщат внимание, че политиците са принудени да заемат комуникативни стратегии от развлекателната индустрия, за да достигнат с посланията си до своите потенциални избиратели и поддръжници. Както твърди Лисбет ван Зунен, с помощта на забавлението можем да станем мотивирани, информирани и въодушевени от политиката. Независимо дали ни харесва или не, продължава тя, популярната култура задава интерпретациите на гражданите относно политическия пейзаж (Zoonen 2005: 21).

В защита на феномена може да се каже и че той не е нов. Лео Броди (Braudy 1997) отбелязва, че още през 18 век се наблюдава разпространение на визуални репрезентации на политически лица във формата на бюстове и портрети, така че външният вид и стилът стават част от политическия арсенал. С развитието на фотографията е даден още по-силен тласък.

Защитата на съвременната политическа знаменитост с помощта на нейните исторически прецеденти навежда на идеята, че феноменът е необходим или неизбежен продукт на социалната и политическа промяна. По-конкретно, политиците знаменитости и култа към личността, който те въплъщават, може да бъде видян като трансформация на политическата комуникация, в която фокусът се измества към политическия индивид и именно затова политиката се „персонализира" (Mancini and Swanson 1996: 13).

Според други изследователи, формите на популярната култура могат да повлияят на хората по начини, които традиционните форми на политическа комуникация не могат. Стивън Колман (Coleman 2003) дава за пример „Биг Брадър", където участниците говорят и се държат по начин, който се харесва на части от публиката, които традиционно се смущават от дискурса на политиците. Освен това участниците в "Биг Брадър" биват внимателно наблюдавани от публиката по отношение на тяхната автентичност, която сама по себе си е мярка за почтеност и доверие, като по този начин зрителите изработват свой критерий за представителност, който може да се приложи и спрямо политиците (Coleman 2003: 31-32).

Моралистите често посочват повишаването на културата на знаменитостите като доказателство за тривиализацията на обществения живот. Но има очевидни опасности при заемането на морализаторска позиция по отношение на т.нар. постигната знаменитост. Трябва да бъдат отбелязани три неща. На първо място, културата на постигнатата знаменитост е корелат на демокрацията. Постигнатата знаменитост става значима, само когато общите принципи за свобода и равенство са формално установени в националната култура. Второ, знаменитостите предлагат образци за подражание в условия, в които трудно се изгражда лична идентичност. Публичният Аз на знаменитостите е едно от основните средства, чрез които публиките разпознават общата си принадлежност и като такива, те са важни източници на социална интеграция. Трето, известните личности притежават способността да увеличават културния капитал, както и да го изчерпват. Известните личности като Нелсън Мандела, Майка Тереза или Стивън Хокинг са популярни икони за социален напредък. Те предлагат на обществото публично лице, което другите се стремят да копират. В този смисъл, знаменитостта в демократичното общество действа като най-висша форма на гражданин, стимулирайки и други за по-високи постижения.

Друга основна критика към обвързването на забавлението с политиката е към телевизията, която предлага само инфотейнмънт вместо сериозна информация, разумен дебат и експертни мнения, с помощта на които гражданите да разберат политиката. В крайна сметка гражданите са неинформирани, заблуждавани и манипулирани, но въпреки това напълно уверени в своето мнение и избор. Тезата за вредите от телевизията може да бъде критикувана от много страни. Например, няма емпирично доказателство, че гражданите са по-зле информирани и апатични именно заради телевизията и инфотейнмънта (Norris 2000). Освен това поддръжниците й силно преувеличават влиянието на телевизията, особено в сравнение с други ежедневни влияния като семейство, социални връзки, образование или работа. Въпреки всички опровержения обаче тезата за вредата от телевизията остава доминиращият академичен, политически и журналистически дискурс, с който се разглежда съвременната политическа комуникация в Западния свят (Zoonen 2005: 11).

***
Днес и в България в азбучна истина се превърна твърдението, че няма ли те на екрана, те няма и в политиката - истина, която днешните политици все по-умело манипулират. И макар че академичен дебат около положителните страни от демократизирането на славата все още не се е състоял, може да се твърди, че те се наблюдават в развитите демокрации, но в общество като българското, където гражданското съзнание е в своя зародиш, този феномен пречи на хората да изградят собствената си представа за политика и идеологическите си позиции и ги превръща не във фенове или публика, а в ... сеирджии.

 

Библиография

Господинов, Георги. 2009. Персоналии и популярност или Борисов, Станишев, Мадона и медиите. София: Фондация "Медийна демокрация", [посетен на 10 ноември 2010].

Маршъл, Дейвид. 2003. Власт и известност. Звездите в съвременната култура. София: Лик.

Abrahamson, Jeffrey, Arterton, F. Christopher and Gary Orren. 1990. The Electronic Commonwealth. The Impact of New Media Technologies on Democratic Politics. New York: Basic Books.

Braudy, Leo. 1997. The Frenzy of Renown. New York: Oxford University Press.

Coleman, Steven. 2003. A Tale of Two Houses. London: Hansard Society.

Louw, P. Eric. 2005. The Media and Political Process. London: SAGE Publications.

Mancini, Paolo and David Swanson. 1996. Politics, media, and modern democracy: introduction. In: D. Swanson and P. Mancini (eds), Politics, Media, and Modern Democracy. Westport, CL: Praeger.

Manin, Bernard. 1997. The Principles of Representative Government. Cambridge: Cambridge University Press.

Meyrowitz, Joshua. 1985. No Sense of Place: The Effect of Electronic Media on Social Behavior. Oxford: Oxford University Press.

Norris, Pippa. 2000. The impact of television on civic malaise. In: Susan J. Pharr and Robert D. Putnam (eds), Disaffected Democracies: What's Troubling the Trilateral Countries? Princeton, NJ: Princeton Univercity Press.

Postman, Neil. 1985. Amusing Ourselves to Death. Public Discourse in the Age of Show Business. New York: Viking Penguin.

Rojek, Chris. 2001. Celebrity. London: Reaktion.

Street, John. 1997. Politics and popular culture. Cambridge: Polity Press.

van Zoonen, Liesbet. 2004. Imagining the Fan Democracy. European Journal of Communication, 19(1): 39 - 52.

van Zoonen, Liesbet (2005) Entertaining the citizen: when politics and popular culture converge. Lanham, MD: Rowman & Littlefield.

van Zoonen, Liesbet. 2006. The Personal, the Political and the Popular: A Woman's Guide to Celebrity Politics. European Journal of Cultural Studies, 9: 287-301.

 

 

 

 

 

 

 

 

Прочетена 1968 пъти

Броеве на Семинар_БГ

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност