.
Петък, 10 Декември 2010 16:00

Таблоидното тяло

Николета Даскалова
Етимологията на термина таблоид е точка на пресичане между света на медиите и лексикалния апарат на фармацевтиката. Първата употреба на неологизма (таблета + алкалоид) е по отношение на печата във Великобритания от началото на 20 век. Обект на именуване с този етикет e вестникарският формат, чиито архитектурни и съдържателни белези включват: удебелени, едрошрифтни заглавия; привличане на читателското внимание с големи фотографии и открояващи се образи; образност и на нивото на езика - атрактивни епитети, колоритни сравнения, експресивни глаголи; остър апетит към сензационните детайли, към скандалните и криминални сюжети, към истории от частната сфера - както клюки от света на звездите, така и фрапиращи моменти от живота на т. нар. обикновени хора. Заемката от фармацевтиката не е случайна: този тип медийно форматиране е подобно на малкото хапче (таблета) - преглъща се лесно.

Въпреки конкретиката на формата, с който се свързва, таблоидното постепенно придобива по-широк смисъл и започва да се разпростира и извън сферата на печата. От 1990-те години насам активно се говори за таблоидизация на новините и за всеобща таблоидизация на медиите. Процесът най-общо се свързва с разцвета на комерсиалните медии, като лесно продаваемите характеристики на таблоидното съдържание все повече изместват сериозното в съотношението популярна-сериозна(качествена) журналистика. Информационните стойности на медийното съдържание биват редуцирани за сметка на развлекателните; дългите новини отстъпват на по-кратките форми и на илюстрациите; стилът става все по-разговорен (Esser 1999). В употреба влиза и понятието таблоидна телевизия, като таблоидното успешно се развива - още от 1980-те години в западния и най-вече в американския медиен контекст - в комерсиалната телевизия на зрелището, на шоуто, на ток-шоу формати в стил „искрено и лично", в риалити форматите и въобще в развлекателните и инфотейнмънт жанрове. В разбирането за таблоидното обикновено в синонимен ред се използват и етикетите жълто и булевардно; таблоидната култура бива интерпретирана през ключовете на популярната култура.

Осмислянето на таблоидизацията традиционно се пречупва през призмата на сравнението, при което булевардното се противопоставя на сериозното, популярната култура на високата. „Двете теми или явления [популярната и сериозната преса] взаимно се дефинират, като формират опозиция" (Spassov 2004). И така се структурира една бинарна система, в която влизат понятия от рода на:

1_binary_table.jpg

Заимствано от Harrington 2008, с допълнения. 

В процеса на таблоидизация таблоидните форми и съдържание са тези, които са в доминантна позиция. Те колонизират, завладяват, заразяват качествените журналистически стандарти (срв. Esser 1999). Метафорично казано, таблоидното тяло наедрява за сметка на сериозната журналистика, която става все по-анемична в усилията да отстоява себе си. Неизбежният въпрос е: как да оценностим тези процеси? Отговорът, струва ми се, изисква да се вгледаме в по-широкия контекст на проблема, рамкиран от ключовите думи в двете колони. Това означава, че от значение са не медийните стандарти сами по себе си, а цялостната социо-културна среда с нейните гражданско-политически измерения, която те структурират и в която функционират.

Как да мислим таблоидизацията: три тезисни постановки 

Теза първа. Комерсиално-таблоидните медии ни карат да „се забавляваме до смърт" (по израза на Нийл Постман). Това, което умира, е най-вече демократичното гражданско участие. Основите за подобен краен песимизъм се коренят в нормативното разбиране за публичност, според което рационалността и публичният дебат са основните двигатели на демократичното развитие. Когато рационалното е изместено от емоциите и от мелодраматичното световъзприемане, публичният дебат се разпада или най-малкото губи своята здрава и трезва основа. В резултат се разпада и възможността за здраво и трезво политическо участие. Вземането на отговорни решения става не на базата на информиран, а на основата на емоционално мотивиран избор. Разбира се, в тази схема на разсъждения разумът е изначално и изцяло положително оценностен, а властването на сантиментите в публичния живот се счита за опасно. (Вж. „McJournalism.bg" в същия брой). В този смисъл е опасно и колонизирането на политиката от комерсиалните медии, т.е. медийното дирижиране на политическото поведение и дискурс и ответната липса на съпротива от страна на политическите актьори (срв. Meyer 2002).

Основната критика към медиите в тази посока е, че те се отказват от обществените си функции в полза на комерсиалните и така формират не общество от граждани, а маса от консуматори. Подобна критика силно се родее с консервативно-патерналистично отношение към аудиторията - лесно смилаемото таблоидно съдържание може да е вкусно, но не е полезно за общественото здраве, а публиката, подобно на децата, има усещане за вкусно, но не и за вредно. Неслучайно таблоидните медии са наричани още junk по аналогия с junk food (храна-боклук), а реторичното питане е:

Is junk media making you sick?

Теза втора е по същество антитеза на първата. Таблоидната журналистика крие съществени позитиви за обществото. Един от най-ярките защитници на таблоида е Джон Фиск, който твърди, че таблоидните разкази се противопоставят или най-малкото поставят под въпрос нормите, прокарвани от „сериозните" и същевременно служещи на властта медии (Fiske 1992: 46-50).

Широко експандиращите комерсиални медийни формати не крият опасности за демократичното участие. В крайна сметка популярната култура отдавна функционира като поле за разгръщане на политическа активност. Гражданското и политическо участие не трябва задължително да се асоциират със строгостта и сухотата, традиционно характерни за „високата" политика. Напротив, гражданската и политическа ангажираност могат да бъдат емоционално провокирани, да бъдат породени и стимулирани в контекста на забавлението. В сега доминиращия културен климат забавността много се цени, а политика без примеси на развлечение би останала чужда за избирателите (van Zoonen 2005). Медийно драматизираната политика в крайна сметка придава човешко измерение на политическия живот и така го прави по-разбираем за гражданите (Riegert 2007). Автори като Джон Хартли (Hartley 2007) и Ван Зунен (van Zoonen 2005) обръщат внимание на ролята на вота - нещо, което все по-рядко се случва в политиката, а същевременно с лекота се активизира в риалити програми от типа на „Биг Брадър". Подобни медийни продукти крият ценен демократизиращ потенциал именно защото успяват да заинтригуват и да ангажират с участие - важна основа за всяка демократична система.

Теза трета предлага по-балансирано артикулиране на ефектите от комерсиалните медийни формати. В стремежа си да примири критиката с оптимистичното отношение към таблоидизацията Колин Спаркс съзира заплаха срещу демокрацията заради лекотата, с която таблоидите подклаждат популистки искри, но същевременно допуска възможността таблоидизацията все пак да обогатява журналистическата перспектива, а не непременно да влошава медийната ситуация (Sparks 2000). 

Към този трети подход може да се причисли и твърдението, че политическата култура все повече се адаптира към логиката на медиите, а това е логика, която сама по себе си непрекъснато се променя. Съвременната медиатизирана политика все повече е обусловена от култа към личността без това да е непременно добро или лошо. Наблюдаваме все по-интензивно присъствие на политици в развлекателни медийни контексти, налице е и все по-честа употреба на медийни звезди за политически цели (Riegert 2007). (За критиката и защитата на феномена на звездната политика вж. „Celebrity политика" в същия брой). Друга особеност произлиза от повишената значимост на интерактивността в моделите на медийно потребление, което води и до промяна на политическата култура - от култура на репрезентациите към култура, основана на прякото консуматорско участие. Гражданство и консуматорство се сливат; затворените експертни системи се изместват от мрежи, отворени за включване от страна на потребителите, които пък са същевременно и проводници на иновации (Hartrley 2007). 

В крайна сметка границите между сериозно и забавно, информация и развлечение, емоционално и рационално, персонално и политическо, частно и публично и т.н. се разпадат. Появяват се все повече хибридни медийни жанрове и все повече хибридни неологизми, с които описваме новите явления: освен за инфотейнмънт се говори още за политикотейнмънт; етаблират се жанрове като докудрама, докуфикшън, мокюментъри и др.1 При съвременния медиен режим е нерелевантно да се питаме кои са политически значимите медийни съобщения, защото всички медийни послания и всички медийни формати са носители на политическо значение (вж. „The Inherent Arbitrariness of the ‘News' versus ‘Entertainment' Distinction" в същия брой). А осмислянето на значимостта означава съобразяване както с естетическите, така и със съдържателните послания на даден медиен контекст. Или както показва едно любопитно изследване на промените в британските таблоиди (цитирано в Lehman-Wilzig and Seletzky 2010), изданията стават по-жълти по отношение на стила и дизайна, но не и по отношение на съдържанието.

Представените три тези са показателни за липсата на открояващо се еднозначно решение в осмислянето на таблоидизацията. Дали ще бъдем по-скоро критични или по-скоро позитивно настроени към влиянието на таблоидните формати зависи от конкретиката на контекста, в който се случват съответните медийни практики и обществени употреби. В следващите редове анализът се насочва към актуалните таблоидни симптоми в българската медийна реалност.

Таблоидизацията в България. Герои на показ  

В България развитието на комерсиалните медии е прекъснато по време на социализма, за да започне отначало след емблематичната 1989 г. Още в първите години на промените публичното пространство се преобразява с лансирането на качествено нова медийна стилистика. Доминиращият преди 1989 г. официален и официозен тон е заменен от взривното нахлуване на езика на улицата, от преоткриването на вече познатото от годините след Освобождението скандално и криминално вестникарско съдържание, от тематичните завои към сексуалното и сензационното. В допълнение към локалните частни инициативи мощен стимул за разгръщането на пазарни медийни стратегии оказва и структурното отваряне на медийната система към чужди стандарти и влияния. Чуждестранният интерес се аргументира най-вече с икономическата изгода от завладяването на нови пазари, а усилията се насочват пред всичко към разработването на развлекателни формати и популярни жанрове. Като цяло, сред структурните белези на медийната ситуация в България откриваме достатъчно красноречиви примери за разцвет на таблоидното: всекидневниците с най-голяма читателска аудитория в страната са Дневен Труд, 24 часа и Телграф (по данни от Алфа Рисърч) - заглавия, които попадат в категорията на хибридния таблоид (по определението на Спасов 2000: 20); аналогично е и положението при седмичниците, където след пенсионерския Трета възраст се нареждат таблоидно хибридният 168 часа и жълтият Уикенд; в телевизионния ефир пък основни генератори на зрителски интерес са програми, при които забавното и зрелищното са в различна концентрация, но при всички случаи доминиращи, а през последните няколко години битката за рейтинг се води изключително на фронта на риалити продукциите.  

Таблоидното съдържание, и в западен и в български вариант, се разтваря в персонализацията. Таблоидът не може без своите герои, в неговата природа е залегнал акцентът върху персоната. Неслучайно страниците на жълтата преса са едно безкрайно море от имена и образи на хора. Изданията редят новините си през изведени в заглавията лични и фамилни имена и през снимкови визитки, функциониращи като визуални притегателни центрове. Известни фигури или пък напълно непознати персони, звезди от шоубизнеса, от спорта или медиите, имена от престъпния свят и от политиката - таблоидните герои съжителстват в един шарен колаж от лични драми и истории.

Таблоидните медии подлагат своите герои на публично осветяване, преливащо в агресивно разголване. Колкото по-надълбоко успее да навлезе медията в личното и интимно пространство на визирания субект, толкова повече се покачва информационната стойност на таблоидната новина. Ето защо героите фигурират не просто с имената си, а с най-интимните си характеристики - тялото, кръвните връзки, любовните и сексуални отношения. Таблоидните пипала обхващат целия жизнен цикъл на човек, а в някои случаи дори отиват отвъд раждането и смъртта (напр. Ачо Заберски бил правен за момиче,2 Братът на актрисата [Силвия Лулчева] й казал: Ти си нежелано дете!). Телесното се обговаря през болести, пристрастявания, хранителни режими, медицински или естетически интервенции, преживени или причинени посегателства, личното отношение към тялото, облеклото и т.н.:  

Виолета Бахчеванова тръгва по доктори

Васко Кеца се налива с кафе

Пеци Гюзелев отново с коса след химиотерапията

Вили Кавалджиев пее след ампутацията!

Кичка Бодурова обвинява след 30 години: Илия Велчев ме изнасили!

Бате Николай преби жена насред улицата

Елена Йончева напусна концерт, прилоша й

Кали: и аз слагам силикон!

Ваня Щерева се запусна

Ширин Местан не ще да си показва гащите


Безименното телесно е на показ, когато е в скалата на фрапиращото:

Парализиран кара кола

Китайка живее с половин мозък


Очакването, зачеването или раждането на дете винаги е таблоидно ознаменувано:
Юлиана Дончева зачена ин витро?
Елен Колева и Александър Найденов работят за бебе
Сензация: Николета бременна от Божинов
Мон Дьо стана чичо

Родствените и семейни връзки се превръщат в новина, независимо дали става въпрос за взаимоотношения или за най-тривиални битови сценарии:

Деян Неделчев-Икебаната: Брат ми се срамува от мен
Теди Москов се развежда с Мая?
Ивайло на Кеца купи спалня на майка си
Ани Цолова огранизира купон за сина си
Бащата на Блатечки бил хамалин

И при всички положения сексуалното е твърд генератор на таблоиден интерес:
Валери Божинов изритан от националния заради оргията с проститутки
Бившият мъж на тв водещата Радост Драганова: Жена ми се любеше с друг в моята спалня

Често пъти разголването на тялото на медийния герой е буквално и визуално документирано. А границите на медийния интерес продължават и след кончината на субекта, като не рядко сме свидетели на ритуално разравяне на гробове с цел търсене на скандални причини за смъртта. Убитото тяло е силна медийна атракция, особено ако са налице и фотографски свидетелства за трупа.

 2emil_kiulev_ubit.jpg

В. Шоу, брой 40, 6-12.10.2010 

Прекрачванията в житейския свят на повече или по-малко известни фигури се опират на ресурс, който на практика е неизчерпаем. Всеки човек има тяло (дебело или слабо, здраво или болно, младо или старо и т.н.), личен живот и непрекъснато преминава през различни битови ситуации. Всеки един детайл, всяка една промяна, колкото и банални и незначителни да са, могат да бъдат рамкирани в естетическите кодове на таблоида и да се родят като заглавия в съответните медии. Този тип съдържание е гръбнакът на таблоидната материя. Разбира се, колкото повече сензационност и ексцесивност може да се извлече от нечия биография, толкова по-високо в таблоидната йерархия тя е поставена.

3_tainata_sestra_na_Lily_Iv.jpg

Заглавна страница на в. Уикенд, бр. 38, 18-24.09.2010 

Въпросът обаче, който подкопава здравината на жълтия дискурс, е свързан с достоверността на щедро оповестяваните истории. Съотношението между факт и фикция остава в неясни пропорции. Таблоидното въображение поражда силно напрежение между жълтите медии и жълтите герои, най-емблематичният пример за което е шумната съдебна битка, подета от телевизионния шоумен Слави Трифонов (Слави осъди жълтата преса, Слави плаща 1000 лева на жълтата преса, загуби дело). Но ако индивидуалните вреди могат да бъдат компенсирани с определена сума, то деформирането на публичността чрез лансирането на „информационни ментета" (Лозанов 2008) е много по-трудно измеримо.

Същевременно жълтата преса не се отказва от морално-оценъчните присъди, с които обсипва своите герои, налагайки по този начин собствените си норми за правилно и грешно. Лицата често са обект на словесно жигосване с щампи като „ужас!", „позор!", „скандал!", „хванат/а в изневяра", „срам", „афера" и др. подобни. Във всички случаи една от централните претенции на таблоидните медии е, че те свалят глазурата на полираните имиджи, за да покажат истинската същност на популярните фигури с всичките им дефекти, слабости и грехове.

Жълтото като политическо

В таблоидния колаж от персоналии важна роля играят субектите от политическия живот в страната, както и фигурите от подземния свят. Успоредно с претенцията за демаскиране на светските личности, жълтата преса все по-активно навлиза и в сферата на обществено-политическите проблеми. През последните няколко години се наблюдава „сериозен завой от шоубизнеса към политиката" в редакционната политика на изданията, а преобразяването засяга както избора на теми, така и избора на автори (Стоилова 2009). Това неминуемо разширява посоките на публично влияние на жълтите издания. Разработването на политически теми позволява на жълтата преса „да получи повече тежест", „да претендира за сериозност и оттук - за обществена ангажираност" (Спасов 2009). Политизирането на таблоидната журналистика я превръща в нещо повече от източник на забавление. Както отбелязва Зорница Стоилова, именно жълтите медии родиха едни от големите политически скандали през последните години - „злоупотребите на бившия директор на "Топлофикация" Валентин Димитров и бившия енергиен министър Румен Овчаров, аферата със сръбския наркотрафикант Будимир Куйович, уволнението на журналиста от "Нова тв" Георги Коритаров, данъчните измами на бизнесмена Христо Ковачки и т.н." (Стоилова 2009).

Дори и когато не генерира скандали, таблоидният дискурс генерира отношение към политическите субекти. Подобно на всички останали медийни герои и политическите фигури в различна степен биват демонизирани (Ирина Бокова убила жена при катастрофа), окарикатурени (Можете ли да повярвате, че Татяна Дончева е имала краткотрайна връзка с един от най-красивите говорители на ,По света и у нас' - Коко Каменоров?! Звучи невероятно, но е факт!) или митологизирани (Бойко без почивка от 9 години; Ванга предвещала победата на Бойко Борисов: От огъня ке дойде, ке спаси България!). Предвид огромната популярност на жълтите медии подобни драматургични похвати се вливат в цялостното отношение на публиката към политиката и се превръщат във фактор при формирането на обществените нагласи.

Не без значение е и специфичният интерес на таблоидите към сенчестите фигури от годините на прехода и към техните настоящи наследници. Медийното внимание към лицата от криминалния свят е само по себе си предпоставка за тяхното популяризиране и косвено легитимиране; „негласно тя [жълтата преса] възприема ,философията' на своите персонажи, основани не върху обществото и неговия закон, а върху индивида и неговия закон"; „отношенията между персонажите на в. Уикенд се решават в пряк сблъсък помежду им, без посредничеството на институции" (Знеполски 2008: 76). Освен че обяснява големите криминални истории през междуперсонални отношения а ла Кръстникът, таблоидната преса всъщност рисува един човешки образ на подземния свят: сенчестите фигури не само че водят живот, изпълнен с опасности, но и боледуват, страдат, влюбват се, защитават честта си, имат любима музика; когато умират, оставят вдовица, деца, майка и т.н. Всичко това създава своеобразна парадоксалност на таблоидния дискурс: ако акцентът върху човешките слабости цели да приземи звездите от шоубизнеса, то при субектите от престъпния свят същият похват постига по-скоро ефект на героизация и създаване на романтичен ореол.

4_zlatko_baretata.jpg7_georgi_iliev.jpg

Начинът, по който публиката мисли криминалното, без съмнение е част от политическите й възприятия. А тези възприятия допълнително се изострят, когато политика и групировки експлицитно се докосват в общ сюжет - още един от актуалните специалитети на българските таблоиди. В този случай също се проблематизират не процеси и явления, а герои и съдби.

5_boyko_prosti_madjo.jpg

Изобщо, репрезентирането на обществено-политически проблеми през персонални качества, отношения и житейски драми е щедро практикуван похват в българския медиен контекст. Въпросът, който е логично да си зададем, е дали тази практика се вписва в оптимистичната интерпретация на таблоидизацията (Теза втора), т.е. дали всичко това прави политическият процес по-разбираем за публиката? Показателна в този смисъл е ситуацията през политическата есен на 2010 г., когато водеща тема в дневния ред на централните медии е финансовата политика на правителството, бюджетът и данъчните промени за следващата година. Жълтите издания също експлоатират горещата тема по характерния си начин - чрез лицата на финансовата политика. И по-специално чрез техните любовни отношения. Под таблоидните прожектори са „Брад Пит с очила" (етикет, който министър Дянков сам постави за себе си в тв предаването Нека говорят), романтичната му връзка с младата съветничка Ирина Велкова и новоназначеният кадър в министерството Бетина Жотева, която „завъртя главата на министър Дянков!" (в. Шоу, бр. 40). Служебно-любовните отношения дори изплуват в пикантна заглавна страница:

6_boyko_diankov.jpg 

Подобна медийна драматургия трудно може да се интерпретира като очовечаване и доближаване на политическия процес до аудиторията. Напротив, налице е по-скоро отместване на вниманието от сърцевината на проблема - финансовата политика - към воайорските траектории на добре работещата формула sex sells. Нещо повече - отвъд конкретиката на въпросния казус и спецификите на жълтата преса не е преувеличено да се твърди, че настоящата публична среда е силно еротизирана. Сексът се оказва лесно смилаемото хапче, което безотказно възбужда публичното внимание и което се употребява не само от страна на медиите, но и от политиците в една безскрупулна война на имиджови и анти имиджови стратегии. Пресичането между секс, политика и медии достига най-високи октави в самия център на държавното управление - Народното събрание: 

Гей скандал в парламента
 
Политически елит и медии конструират сексистко-хормонална публичност, в която тестостеронното публично поведение се утвърждава като печеливша норма. Политиката на силната ръка, реализирана под мотото на борба с престъпността, е основният акумулатор на обществено одобрение в дейността на сегашното правителство. Премиерът, от своя страна, отдавна присъства в медийното пространство и в народната любов с мачисткото си излъчване или, както отбелязва Юлия Роне, с образа на съвременен еротичен Крали Марко (Роне 2009). На този фон женските политически хормони трудно успяват да спечелят категорични симпатии; пътят на одобрението минава през по-строги правила. Особено симптоматични са моделите на публично и политическо присъствие, асоциирани с

Румяна Желева

1RumianaJelevaVipDance.jpg

Анна-Мария Борисова

1AnnaMariaBorisova_usmihva.jpg

и Кристалина Георгиева.

1KristalinaGeorgieva_maika_.jpg

Емоционалната румба на Румяна Желева (министър на външните работи по това време) в шоу продукцията Vip Dance е може би най-адекватната женска аналогия на премиера-„централен нападател" (Бойко Борисов - футболист). Показната женска употреба на тялото обаче, колкото и добре да стоят на екран стройните крака на министър Желева, се възприема по-различно от показния мъжки тестостерон. (Вж. „Всички са равни, но само пред шоуто: джендър картината в българските риалити формати" в същия брой). Танцът на Румяна Желева предизвиква двуполюсни реакции:

кdiamol: Невероятно, това е лицето на българската дипломация. Какво ли ни чака още с тази жена? Никога един сериозен дипломат не би си позволил такова изпълнение по национална телевизия. Иначе музиката е страхотна, но на фона на Руми нещата стават доста комични.

emmett: да, що не - нека да са като тебе задръстени всички. не знам кво е лицето на българската дипломация, но на твоето лице с удоволствие бих седнал, тесногръд бастун такъв. много ме накефи тая жена снощи като я гледах. евала! критикари сте величествени!

(Из коментарите във Vbox7)

Макар да няма пряка връзка между танцувалните и политическите умения, публичното поведение на министър Желева вече е поставено под въпрос. Към впечатлението за непремерена публична фриволност се добавя и скандалът с изслушването на Румяна Желева в Европарламента, при който, в допълнение към политическите детайли, компетенциите на Желева са оценени като неубедителни. Натрупването на публични прояви на несериозност води до ефект на дискредитиране. В резултат политическата кариера на Румяна Желева бе стопирана (присъда, която обаче не застига Бойко Борисов въпреки проявите му на некомпетентност като премиер, вж. напр. Петкова 2010). 

Крах на политическата си кариера претърпява и бившият здравен министър Анна-Мария Борисова. Неуспешният модел на публична женскост, олицетворен от проф. Борисова, съчетава екзотична недиалогичност и менторски маниери. Реплика на това поведение е публичното окарикатуряване на Анна-Мария Борисова като жена с болестни следи от климактериум - Е, сега здравната реформа направо ще се прави от пациент е може би най-типичният политически виц по отношение на министър Борисова. 

Според Ван Зунен нарастващото влияние на популярната култура върху политическата се отразява по сложен и често пъти неблагоприятен начин на жените в политиката (van Zoonen 2006). Поради традиционно високите очаквания към жените в частната сфера, митовете за жените в популярните репрезентации и спецификите на политическата кариера, за жените в политиката е най-безопасно да пазят личния си живот строго встрани от медийните прожектори. Другото решение, предложено от Шварценберг (цитирано от Ван Зунен), е да се излагат на показ само такива женски характеристики, които са позитивно оценностени в популярната култура и които са далеч от всякакви конотации за сексуалност, фриволност и несериозност. Такъв модел на женственост е този на грижовната майка. Илюстративен в този смисъл се явява образът на Кристалина Георгиева. Сантиментално човешкият облик, с който тя лично се представи пред Европарламента и впоследствие с помощта на медиите изгря на публичния небосклон, бе не точно на майка (въпреки че не закъсня и таблоидният сюжет за строгата майка), но пък бе през отношенията с майката. Ролята на любяща и изпълнителна (даже прекалено изпълнителна!) дъщеря излезе от фамилната среда, за да се премести в голямото европейско семейство. И да спечели българските обществени симпатии (дори да се превърне във временния най-одобряван политик според актуално проучване на агенция „Галъп").

Всички тези примери говорят за сексисткия консерватизъм, който пропива хибридната смес между жълто и политическо в български контекст. Това, което се налага като най-стабилна норма, е мъжката хетеросексуалност с цялата гама от символни атрибути (сила, твърдост и т.н.) и семейната женска благочестивост. Всяко отклонение от тази норма в по-голяма или в по-малка степен може да се превърне в таблоидно и политическо оръжие. Като хомосексуалността, с която шумно е обстрелван Яне Янев и която той също толкова шумно се опитва да отблъсне от себе си (с годеж пред медиите например).

В заключение: таблоидната жизненост

Символичната връзка между таблоида и фармацевтиката е стара вече повече от век. Но е все така актуална и е не само символична. В унисон със съдържателните специфики на таблоидната преса - акцентът върху личното, интимното и телесното - в жълтите издания се рекламират най-вече хранителни добавки и фармацевтични продукти за здраво и щастливо тяло. „Капсули за вълшебен секс", средство за „здрави вени и перфектно кръвообръщение", „лосион срещу оплешивяване" и какво ли още не. Рекламите, както е добре известно, са в основата на просперитета на всяка една комерсиална медия. Рекламите обаче съвсем не са главната причина за процъфтяването на жълтите издания и за добрия жизнен тонус на таблоидната материя като цяло.

Важен белег на таблоидната култура е нейното умение да се самовъзпроизвежда. Печатните и телевизионните таблоиди се захранват едни други със съдържание, герои, слухове. Жълтите издания поддържат цели рубрики, посветени на телевизията (напр. „Риалити Шоу" в Уикенд, „ТВ шоу" в Шоу). Информацията е винаги своевременна - в момента на телевизионната слава на иначе известни и неизвестни персони. Животът на медийно родените звезди се удължава, а образът им добива нови характеристики пред аудиторията. В спиралата на таблоидизация изгодата е както за всички ангажирани медии, чийто рейтинг взаимно се подхранва, така и за публиката от воайори, чието удоволствие допълнително се стимулира. И нещата не спират до тук - интернет също предлага ценен таблоиден ресурс, който прави жълтото тяло още по-жизнено и ярко. Наред с печатните и телевизионни таблоиди, инкубатор на булевардно съдържание са и техните онлайн еквиваленти (сайтове от рода на Клюки.БГ, Afera.BG, Разкрития.Ком и др.). Честа практика е жълтата преса да се позовава на информация от онлайн сайтове, на мнения във форуми и на анонимни постинги. Таблоидният живот получава нови живителни сили и в ръцете на потребителите-творци в мрежата (вж. „Идеология на идиотизма" и „Imageboard-овете: потребителският хумор" в същия брой). И тук таблоидното кръвопреливане е двупосочно - от интернет към старите медии, от старите медии към интернет.

Способността на популярните медийни формати да впечатляват, заинтригуват, скандализират, да предизвикат отношение и емоция е без съмнение сред основните фактори за техния успех. Тези умения са същевременно предимство, инструмент за влияние и мобилизация. (Вж. „Национализмът като субкултура?" в същия брой). Сю Колинс представя идеята за мекия активизъм (soft activism) - превръщането на нечий звезден статус в стока, включително със средствата на зрелището и скандала, за да се привлече обществено внимание (Collins 2007). Мекият активизъм изключително се експлоатира в различните тв формати с цел събиране на средства за даден социален проблем. Българската телевизионна среда познава не малко такива случаи - благотворителният „Вип Брадър" (1 635 315 лева, събрани през 2008), двата сезона на „Великолепната шесторка" (1 869 788 лева, събрани през 2008; 2010), новото предаване „Байландо" (2010), всяка индивидуална кампания за набиране на средства за скъпо лечение на тежко болни. С мекия активизъм се родеят и многобройните случаи, в които граждани в състояние на безпомощност се обръщат към медиите за решаване на проблемите си - основно измами, бюрократични неуредици и/или липса на адекватна помощ от държавните институции. Типичен пример в това отношение е предаването „Господари на ефира", където редом със смешното и забавното се приветстват "сигнали за измами, скандали и очевидни несправедливости в обществото". Песни, танци, сърцераздирателни кадри и потресаващи съдби - телевизионният инфотейнмънт действа с богато снаряжение и винаги с емоционален натиск върху аудиторията.

Мекият активизъм, твърди Колинс, търси решение на отделен проблем, а не цели да повдигне мащабни политически въпроси, които биха могли да дестабилизират властовите структури (Collins 2007). Капитализирането на таблоидната харизма разчита на бърз ефект и на кампанийна мобилизация от кауза на кауза. Както показват съвременните медийни и политически развития в България, можем да съберем пари за лечението на един човек, но не и да променим здравната система. Или, демонстрирано с един финален пример, докато в шоу програмите текат песни, танци и трогателни призиви за финансова съпричастност, в сериозните предавания министър-председателят разведрява обстановката с вицове:

Б. Борисов: Знаете, че поне това... Знаете вица за здравните министри...
Л. Местан: Умеете го това.
Борисов: ... където имало опашка пред Министерския съвет за здравни министри. Един отишъл, вижда голяма опашка и казва - ей, голяма опашка. Един казал - не, бе, те минават бързо...Така че... който не се справя, той най-лесно...
Водещ: Много интересно.
(Из предаването „Панорама", БНТ1, 22.10.2010)

  

Библиография

Знеполски, Боян. 2008. Българската преса и проекциите на успешния живот. Социологически проблеми, 3-4: 73-80.

Лозанов, Георги. 2008. Доц. Георги Лозанов: Жълтите ни вестници се родиха черни и страхливи [интервю на Светослав Спасов]. Тема, брой 9 (332), 03-09 Март 2008.

Петкова, Калина. 2010. Дума дупка не прави. София: Фондация „Медийна демокрация".

Роне, Юлия. 2009. Имало едно време в България... Народното творчество във VBox7 и YouTube през юли и август 2009 година. София: Фондация „Медийна демокрация".

Спасов, Орлин. 2009. Пресата се отказа от усилието да формира обществено мнение. Капитал, 27.02.2009.

Спасов, Орлин. 2000. Преходът и медиите. Политики на репрезентация. София: Унив. издателство „Св. Климент Охридски".

Стоилова, Зорница. 2009. Операция „Шок" и „Уикенд". Капитал, 29.02.2009.

Collins, Sue. 2007. Traversing Authentities: The West Wing President and the Activist Sheen. In: Riegert, Kristina (ed.) Politicotainment. Television's Take on the Real. New York: Peter Lang, pp. 181-212.

Esser, Frank. 1999. "Tabloidization" of News: A Comparative Analysis of Anglo-American and German Press Journalim. European Journal of Communication, 14: 291-324.

Fiske, John. 1992. Popularity and the Politics of Information. In: Dahlgren, Peter and Colin Sparks (eds.) Journalism and Popular Culture. London: SAGE, pp. 44-63.

Harrington, Stephen. 2008. Popular news in the 21st century Time for a new critical approach? Journalism, 9(3): 266-284.

Hartley, John. 2007. "Reality" and the Plebiscite. In: Riegert, Kristina (ed.) Politicotainment. Television's Take on the Real. New York: Peter Lang, pp. 21-58.

Lehman-Wilzig, Sam and Michal Seletzky. 2010. Hard news, soft news, ‘general' news: The necessity and utility of an intermediate classification. Journalism, 11(1): 37-56.

Meyer, Thomas. 2002. Media Democracy: How the Media Colonize Politics. Cambridge: Polity Press.

Riegert, Kristina. 2007. The Ideology of the West Wing: The Television Show That Wants To Be Real. In: Riegert, Kristina (ed.) Politicotainment. Television's Take on the Real. New York: Peter Lang, pp. 213-236.

Sparks, Colin. 2000. Introduction: The Panic over Taboid News. In: Sparks, Colin and John Tulloch (eds.) Tabloid Tales. Global Debates over Media Standarts. Boston: Rowman & Littlefield Publishers, pp. 1-61.

Spassov, Orlin. 2004. The "Serious" Press, the Tabloid Context, and Qualities of the Public Sphere. In: Spassov, Orlin (ed.) Quality Press in Southeast Europe. Sofia: Southeast European Media Centre.

van Zoonen, Liesbet. 2006. The personal, the political and the popular
A woman's guide to celebrity politics. European Journal of Cultural Studies, 9 (3): 287-301.

van Zoonen, Liesbet. 2005. Entertaining the Citizen: When Politics and Popular Culture Converge. Oxford: Rowman & Littlefield Publishers.

 


1. Инфотейнмънт произлиза от английските information + entertainment (информация + развлечение); politicotainment (политикотейнмънт) = politics + entertainment (политика + развлечение). Docudrama (докудрама) = documentary + dramatization (документално + драматизация), обикновено с този хибриден жанр се означават драматизираните екранизации на исторически събития. Сходен хибриден жанр е docufiction (докуфикшън) = documentary + fiction (документално + фикция). Mocкumentary (мокюментъри) = mock + documentary, представяне на измислени събития в документален стил, обикновено с пародийни ефекти.
2. Всички примери в тази част са от в. Уикенд, брой 41, 9-15.10.2010 и от в. Шоу, брой 40, 6-12.10.2010.

 

 

Прочетена 2853 пъти

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.