.
Вторник, 05 Януари 2010 13:50

Parkour и градът

Зорница Каприева

През последните години градът все повече се разраства. Свободно пространство вече почти липсва. Носталгията по детските площадки, парковете, алеите за разходки и спорт започва да се усеща. Разбира се, това не е проблем само в България, а в световен мащаб.

Анонимността и отчуждеността са също неизменна част от живеенето в града. В своята изолираност хората имат болезнената потребност да се обединяват с други, да търсят нови преживявания, които да ги откъснат от рутината на градското ежедневие. Точно на нуждата да си част от нещо, а не просто поредния елемент от тълпата, се основават всички градски организации, микро- и субкултури, в чиято основа лежи идеята за бягство от масовата култура и бунтът срещу унифицирането на тълпата.

Именно прекомерното застрояване и желанието на младите да бъдат различни е причината все по-голяма популярност да придобива един нов спорт - спортът, зависещ от града - parkour. Всъщност parkour е много повече от спорт - той е начин на мислене, на живот и на възприемане на света. Той е субкултура на новото време, придобиваща все по-голяма известност сред градските млади. В него отчетливо се наблюдава как самият град поставя въпроси за смисъла (Кар и Линч 2002: 350).

Самото наименование издава идеологията на спорта. То идва от френската дума "рarcours" и означава път, пробег, бягане с препятствия. Преносното й значение е серия от трудности при изпълнението на дадена дейност. Основната идея е съвсем проста - parkour е изкуството на движението, при което участниците използват обекти в рамките на градските околности и създават нови и интересни начини на тяхното „покоряване". „Начертайте права линия върху картата на вашия град. Тръгнете от точка „А" към точка „В". Не се съобразявайте с реалиите, изникнали на пътя. Не ги възприемайте като препятствия, а като предизвикателство: преодолейте ги - прескочете ги, изкатерете се по тях - дайте воля на въображението си. Сега вие практикувате parkour."1 - това е дефиницията на Дейвид Бел (David Belle), смятан за основател на този спорт през 80-те години на ХХ век.

Още тук ясно може да се усети разликата между parkour и останалите субкултури. Тя се състои в начина, по който се възприема градското пространство. Докато дейностите на другите общности се простират в рамките на града, т.е. той действа като ограничител на техните прояви, трейсърите възприемат града като възможност да извоюваш сам собствената си свобода. Те не възприемат застроеното пространство като нещо задушаващо, напротив - то представлява за тях предизвикателство, което на всяка цена трябва да бъде покорено. В техните очи сградите не са просто стени, ограбващи свободното пространство. Те са обект, възможност сам да се пребориш с нещо, с което градският човек по принцип е длъжен да се примири.

 

Parkour движението в България

Parkour движението в България възниква през януари 2004. На няколко момчета, вдъхновени от филма Yamakasi, в който самите актьори (и по-точно отборът създаден от Дейвид Бел) участват в изключително сложни каскади, им хрумва идеята да създадат крю (група), която да се занимава с рисуване на графити по високите, недостъпни за обикновените хора места, след което да изчезват безследно. Идеята бързо намира име - Sofia Jumpers Crew. Веднага се впускат в търсене на други, практикуващи този спорт. Откриват световната организация Urban Free Flow и започват да изучават триковете от техните клипчета и снимки. Тренират всеки ден. Скоро момчетата стават организатори и представители на организацията в България със създаването на Urbanfreeflow Bulgaria. Те успяват да се свържат и с още желаещи да тренират новия спорт, на който престава да се гледа единствено като на „помощно средство за рисуване". Много от приятелите им се включват в отбора и дори създават нови. Интернет също помага . Така, само за няколко години parkour се превръща в истинско движение на младите хора, развиващо се непрекъснато, което бих си позволила дори да нарека „субкултурата на XXI век".

 

  

Градското пространство през очите на трейсъра

Прекомерното увеличаване на хората, обитаващи градското пространство, презастрояването на града, долепването на сградите една до друга, образуването на непрекъсната линия на улицата и общото намаляване на жизненото пространство кара градския човек да живее все по-близо до все по-чужди хора, а това, от своя страна, изисква все повече културни регулации (Дичев 2005: 122). Постепенно човекът се отчуждава, започва да съществува единствено в собствения си свят и напълно да игнорира средата, която не го засяга лично, през която просто преминава, докато достигне целта си. Наблюдаваната социална дистанция усилва до голяма степен резервираността към другия и често поражда самота. Безспорно, честото движение на много индивиди в пренаселено място причинява търкане и раздразнителност (Уърт 2002: 141). Това е и причината хората съзнателно да избягват контакта с останалите обитатели. Може да се каже дори, че съществува една негласна и неформална подялба на територията между тях.

По-голямата част от практиката на трейсърите се случва в широкия център на града. Те се организират и покоряват различни реалии в него, поради тяхното разнообразие и разчупеност. Нямат определено териториално ядро, около което се събират, могат да бъдат срещнати навсякъде. Правят непрестанни опити да организират градското пространство, да преструктурират заобикалящия ги свят така, както смятат за правилно. По този начин превръщат рутинното всекидневие в екзотично преживяване. Стремежът на практикуващите parkour е да се преместват през пространствата, в които другите хора живеят (Бауман 2001: 330-331). Така неизбежно се превръщат в заплаха за останалите обитатели на града. На тях се гледа като на безполезни рушители на моралния ред, заклеймяват се като нежелана част от обществото, само заради борбата им срещу обезличаването, срещу идеята да станат хомогенна част от масата. Често са схващани от обикновените граждани като врагове, като чужденци, срещу които трябва да се води борба, поради опасността, която носят. По-скоро са възприемани като някакъв вид временни гости, които трябва да бъдат строго наблюдавани и изолирани от обществото. Тенденцията е да се правят непрестанни опити да бъдат поставени в някакви рамки, шаблони, да бъдат принудени да се държат по възприетия за нормален начин (Бауман 2001: 208).

Tрябва да се обърне внимание и на териториалното съжителство, подялбата на градското пространство между представителите на градските спортни субкултури. Твърдението на Ричард Сенет, че „улицата е мъртво пространство" и „единствено средство за преминаване към интериора" (Бауман 2001: 242) не важи за ежедневието на членовете на тези общества. Техният начин на живот е неразривно свързан с улицата и откритите пространства. Това е и причината да се налагат някои компромиси от страна на обособените субкултури, принудени да споделят една и съща територия. Без синхронизация на живеенето на отделните хора (Дичев 1999: 35), съ-обитаването на града е немислимо. Въпреки заявлението на трейсърите, че не общуват „с никоя от другите субкултури"2 3, в действителност нещата стоят по малко по-различен начин. Наистина, вербалната комуникация между различните градски спортни субкултурни общества почти липсва: „Ами, гледаме да нямаме взаимоотношения с други субкултури - ние си имаме наш начин на живот, те - техен!"4. Самото споделяне на пространството обаче свидетелства за взаимодействие между общностите. Според общоприетото схващане пространство значи съсъществуване на другости (Дичев 2005: 172-174). От своя страна, това показва, че макар твърде различни в своите разбирания, младежките общности живеят заедно в условия на взаимозависимост, дори близост (Парк 2002: 105). Така например, често им се налага да използват общи съоръжения за тренировки. Това понякога е свързано с недоволство: „Скейтърите малко ни пречат, защото непрекъснато мажат с вакса парапетите, от които ние скачаме, а по този начин може да се стигне до сериозни травми."5 Така, без да има директно общуване, назрява истински конфликт. Не се стига до консенсус. А липсата на достатъчно пространство за упражняване на различните спортове не оставя никакъв избор на тези общности - те са задължени да живея в града, а едновременно с това да си го поделят.

Именно практикуването на parkour в социално наситеното пространство е начин да се демонстрира недоволство от презастрояването. При тази нова философия отчетливо се вижда желанието за преодоляване на „градските препятствия", откроява се стремежът за неконвенционално използване на градското пространство. Оттук движението може да бъде спокойно тълкувано като идеология срещу града и неговите „негативни ефекти" (Димитрова 2002: 95). Чрез parkour всеки един член на тази общност намира своя „начин да се отделя от градското ежедневие, което е изпълнено с мръсотия, задръствания, шум и спорове"6. Така те печелят свободата - на движението, на пространството и на съзнанието си: „Просто импулсивно започвам да тичам напред и преминавам през всичко, което ми застане на пътя."7

Трейсърите обясняват: „спортът ни до голяма степен е свързан с мръсния и задушен град"8. Така те се сблъскват с една неизбежна ирония. Спортът е свързан със свободата на тялото и духа. Градът се е превърнал в място на ограниченията и забраните. Въпреки това спортът и градът са неразривно свързани. Напълно се допълват и се развиват пропорционално - колкото повече се разраства застроеното пространство, толкова повече се разгръща движението. Parkour е спорт на града, но и бунт срещу него. 

Бъдещето на един трейсър

Повечето трейсъри не се интересуват от политика. По друг начин обаче стои въпросът с вижданията им за тяхното по-нататъшно развитие. Обратно на масовото мнение и чудене „дали тия деца си имат друга работа освен да скачат от билетния център на НДК"9, те са доста амбициозни млади хора, градящи не безоснователно планове за бъдещето. „На първо място ми е образованието!"10 или „Образование в чужбина - медицина"11 - това са нещата, които ги вълнуват и целите, които преследват.

Макар и в съвсем ненапреднала възраст, някои трейсъри вече градят и своята кариера: „В момента работя като журналист в едно месечно списание, но моята страст е рекламата и графичния дизайн. Мисля това да уча и с това да се занимавам по-нататък."12

Въпреки разнообразните интереси, мечти и планове за бъдещето, общото мнение не се различава: „Спортът винаги ще има място в ежедневието ми, толкова много ми е дал и взел, че сякаш без него вече не мога да живея."13

Бъдещето на parkour движението в България и неговото място в масовата култура

Популярността на parkour сред младите хора непрекъснато нараства - само българските интернет страници, посветени на parkour и freerun са над 130 хиляди, а в официалния сайт на движението са регистрирани над 1 500 потребители. Всъщност, интернет е сред основните причини за бързото разрастване на движението. Именно бързината с която информацията, разпространявана чрез него, се движи, прави достъпа до тази нова философия толкова лесен. На практика тя е свободна от ограниченията, свързани с територията (Бауман 1999: 79).

За няколко години движението се превръща в познато на доста млади хора, които по всякакъв начин се опитват да запазят и развият parkour. Започват да се организират малки сбирки - джемове, на които трейсърите „се събираме по градове през свободните дни"14. Тези събирания обаче постепенно стават сякаш недостатъчни. Така през пролетта на 2005 започва ежегодното провеждане на freerun фест "Sofia Jam", по време на който трейсърите показват как са се развили през годините, какво могат и как са усъвършенствали хармонията между духа и тялото си, като основната цел на феста, разбира се, е по-скоро забавлението, отколкото съревнованието. На сбирките се набляга повече на freerun, т.е. на зрелищните движения и трикове, отколкото на методите за покоряване на обекти или на философията на parkour. В това няма нищо учудващо. Фестовете се организират по-скоро с цел забавление и създаване на нови контакти. Разбира се, те по никакъв начин не влизат в конфликт с parkour идеологията, дори напротив - по своеобразен начин я допълват и й помагат да се разпространи из цялата страна. Най-голямото freerun събитие в България в момента се нарича "Summer Jam": „Събират се скачачи от цяла България, скачаме и се забавляваме много!"15


Трейсъри, участващи в различни рекламни кампании и турнета 

Тези масови събирания на трейсъри в България всъщност са заимствани. Подобни джемове се случват от няколко години из целия свят. В Лондон, Хамбург и Берлин ежегодните състезания вече са се превърнали в традиция от световен мащаб. Тяхната популярност сред трейсърите е огромна. На тях се срещат младежи от различни държави, за да демонстрират своето развитие в тази област, както и да направят нови контакти и запознанства. Участието на българи в тези акции от няколко години е факт. 

Parkour или freerun 

Тук трябва да направя едно пояснение. В самия спорт има оформени две течения: parkour и freerun. Parkour е свързан по-скоро с начина на възприемане на света, докато във freerun преобладава стремежът към естетика и изящност на движението. Разбра се, в повечето случаи трейсърите не разграничават напълно двата спорта в своите схващания. Когато обаче спортът се разгледа в контекста на масовата култура, разграничението между двете движения става доста по-видимо. Нещо повече - parkour остава в сянката на freerun. На преден план излиза зрелищността, а не философията, свързана с бягството от града. Това е и логичното обяснение защо тези сбирки на трейсъри постепенно се превръщат в своеобразни състезания, които са недопустими в чистия вид на parkour философията.

Самите трейсъри ясно дефинират два основни момента в своята практика. Те изповядват parkour идеологията. Тя напълно кореспондира с техния светоглед и в някаква степен определя начина им на живот. През годините, в които са отдадени напълно на тази философия, младежите не са преставали да се борят с негативните публични нагласи към тях. Основната им цел е да се превърнат в част от обществото, да бъдат възприемани не като хулигани, а като равноправни граждани, които се различават единствено по това, че виждат в сградите не само безлични стени, а обекти, които могат да бъдат преодолявани по неконвенционални начини.

Много голяма част от трейсърите обаче си дават сметка, че тяхното интегриране в социалното пространство е почти невъзможно, тъй като обикновеният гражданин няма никаква информация за движението, в което те участват. Именно поради своето незнание, той не е склонен да възприеме действията на младежите. Това е причината те да започнат да взимат участие в различни организирани събития, реклами, състезания, кампании, по време на които са принудени да пренебрегнат parkour философията. Демонстрират на масовия зрител единствено своите умения, т.е. практикуват freerun. И въпреки че по този начин се отдалечават от своята идеология, която напълно изключва прояви с чисто комерсиална цел, те ги намират за необходими, тъй като това според тях е единственият начин да популяризират своето изкуство, а с това да успеят и да го легитимират.

От този сблъсък на виждания в двата вида спорт се пораждат дори и два жанрови типа филми с участие на трейсъри. Първият вид набляга на parkour. Филмите, които спадат към него, целят да информират обществото с какво точно се занимават хората, изповядващи тази идеология. Чрез тях трейсърите се опитват да намерят своето място в света, както и да спрат да бъдат преследвани като престъпници. Към тези филми спадат споменатият вече Yakamasi и двете части на Banlieue 13. Тяхната аудитория обаче съвсем не е голяма. Те по-скоро остават предпочитани от малък брой младежи, които така или иначе са отворени към новото. Така, в крайна сметка успехът им да популяризират parkour идеите се оказва не много голям.

Вторият тип филми са базирани на freerun. Те са с единствено комерсиална насоченост. Основната цел на трейсърите, които участват в тях е да добият по-скоро персонална популярност, отколкото да прокарат новата философия. Въпреки този конфликт с идеите на parkour учението обаче, те все пак му помагат да бъде възприето от обикновения зрител. По този начин то до някаква степен излиза от сянката, породена от пълната дезинформираност на масовия потребител. За пример тук могат да бъдат дадени филмите Taxi 2 (2000), филмът от поредицата за Джеймс Бонд - Casino Royale (2006), както и редица анимационни филми, най-популярният от които е Madagascar (2005).

Броят на музикалните клипове с участие на трейсъри също непрекъснато се увеличава. Клипът към песента Jump на Мадона, в който главните герои са трейсъри, става истински хит през есента на 2006.

След него много артисти, не само в Европа и Америка, но и в България, започват да използват момчетата практикуващи freerun при своите изяви. Най-популярното в последните години лятно национално поп-фолк турне на „Планета Пайнер" наема трейсъри, които да внасят допълнително настроение и зрелищност по време на изпълненията на певците, участващи в спектакъла.

Рекламите също успешно печелят от масовизирането на спорта. Вече споменатите турнета Freerun Loop Tour, целта на които е да популяризират нов тарифен план на български мобилен оператор, са само една част от кампанията, която акцентира на телевизионни реклами, в които сюжетът отново е свързан с уменията на трейсърите.

Тенденцията да се заимства от freerun културата за рекламни клипове е факт в последните години. Най-новата телевизионна реклама, която може да бъде срещната отскоро и в българския ефир, лансираща котешка храна, посредством трикове от тези спортове, свидетелства в пълна степен за това.

Броят на комиксите и видеоигрите, в които главни действащи лица са трейсърите също непрекъснато се увеличава (напр. Assassin's Creed, Tony Hawk's American Wasteland, Tomb Raider Legend и др.).

Разрастващият се интерес към parkour може да бъде проследен и в българското медийно пространство. Дори първият български пълнометражен филм вече е факт. „Parkour - начин на живот" на младия режисьор Андрей Хадживасилев наистина зарежда зрителя с настроението на parkour. Редица телевизии и радиa също имат репортажи, посветени на трейсърите. „С общи усилия на всички ние успяхме да популяризираме спорта чрез всички видове медии."16

Легитимност обаче спортът няма. В близко бъдеще той по-скоро ще продължи да се възприема като субкултура, дори още по-лошо - като контракултура, въпреки личната убеденост на трейсърите, че са част от обществото, а не фрагмент, създаващ конфликти: „Parkour няма да стане легитимен в България в близките 15 години. Състезания и демонстрации се организират с цел реклама, но според мен спортът няма да стане по-комерсиален от сега - използва се в музикални клипове, рекламна дейност и с развлекателни цели."17 Въпреки това, момчетата не спират да се борят за неговото популяризиране: „Наскоро основахме и узаконихме първата freerun организация в България, т.е. по документи нас ни има!"18. Те дори се заемат с издаването на списание за freerun и parkour, наречено „ex3mmagazinе". И въпреки че то излиза само няколко месеца, не губят надежда за успеха на начинанието си.

Тук се наблюдава едно явление, което с пълна сила важи за всеки тип дейност, свързан с изповядване на някакви идеи или философия. С разрастването й се появяват и силно противоположни мнения от страна на нейните последователи. В случая ясно се вижда как една част от трейсърите си поставят за цел да запазят parkour в неговия чист вид, т.е. той да бъде практикуван в рамките на града, а дейностите на занимаващите се с този спорт да не бъдат обвързани със стремеж към материални облаги. Другата част от тези младежи обаче имат малко по-различна гледна точка. Те постепенно започват да виждат начини да печелят посредством своите умения, а това от своя страна все повече ги отдалечава от parkour идеите.

Бих си позволила дори да прогнозирам, че с все по-голямото популяризиране на спорта гледните точки за по-нататъшното му развитие ще се поляризират още повече. Така, до няколко години, разделението между тези „нови млади" ще бъде фундаментално. Макар и за момента те да не осмислят и дефинират напълно границата, отделяща freerun от parkour, това ще претърпи промяна. Самите трейсъри с времето ще започнат да се обособяват в различни групи и да се разграничават вътре в своята общност. Едните ще продължат да гледат на себе си като на участници в субкултура и няма да спрат със своите опити да докажат на обществото, че са част от него, а не заплаха за градския ред. Другите ще загърбят философията, свързана с покоряване на градското и ще се отдадат на професионализирането и комерсиализирането на движението. С други думи, ще го приравнят към останалите спортове.


Библиография

Бауман, З. 1999. Глобализацията. Последиците за човека. София: ЛИК.

Бауман, З. 2001. Постмодерната етика. София: ЛИК.

Димитрова, В. 2009. Нови субкултури на музикален обмен. В: Дичев, И. и О. Спасов (съст.) Новите млади и новите медии. София: Институт „Отворено общество", 87-101.

Дичев, И. 1999. Дарът в епохата на неговата техническа възпроизводимост. София: ЛИК.

Дичев, И. 2005. Пространства на желанието, желания за пространство. Етюди по градска антропология. София: Изток-Запад.

Кар, С. и К. Линч. 2002. Където се случва научаването. В: Грекова, М. (съст.) Градът: социална реалност и представа. Антология. София: Изток-Запад, 350-367.

Парк, Р. 2002. Градът: приложение за изследване на човешкото поведение в градска среда. В: Грекова, М. (съст.) Градът: социална реалност и представа. Антология. София: Изток-Запад, 77-125.

Уърт, Л. 2002. Урбанизмът като начин на живот. В: Грекова, М. (съст.) Градът: социална реалност и представа. Антология. София: Изток-Запад, 126-150.

 


1. ArahornParkour, The urban revolution, посетен на 6 януари 2010. 

2. В текста се позовавам на направените от мен интервюта с момчетата, участващи в Sofia Jumpers Crew. В бележките под черта посочвам името на трейсъра, когото цитирам. Текстът се основава на дипломната ми работа „Новите младежки субкултури в България - спортът като фундамент на една идеология. Parkour - бягството на новото поколение", защитена в катедра "История и теория на културата", Философски факултет, Софийски университет, през септември 2009.

3. Благовест Гочев - Bijuto, Sofia Jumpers Crew

4. Георги Илиев - Hav0c, Sofia Jumpers Crew

5. Христо Чернев - foboz, Sofia Jumpers Crew

6. Георги Илиев - Hav0c, Sofia Jumpers Crew

7. Георги Илиев - Hav0c, Sofia Jumpers Crew

8. Илко Илиев - prank, Sofia Jumpers Crew

9. Йордан Червенков - 7he Real Pr0, Sofia Jumpers Crew

10. Георги Илиев - Hav0c, Sofia Jumpers Crew

11. Йордан Червенков - 7he Real Pr0, Sofia Jumpers Crew

12. Христо Чернев - foboz, Sofia Jumpers Crew

13. Илко Илиев - prank, Sofia Jumpers Crew

14. Илко Илиев - prank, Sofia Jumpers Crew

15. Георги Илиев - Hav0c, Sofia Jumpers Crew 

16. Благовест Гочев - Bijuto, Sofia Jumpers Crew 

17. Йордан Червенков - 7he Real Pr0, Sofia Jumpers Crew

18. Георги Илиев - Hav0c, Sofia Jumpers Crew

Прочетена 7127 пъти

Съдържание на брой 2

Броеве на Семинар_БГ

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност