.
Четвъртък, 08 Февруари 2018 09:52

Димитровград: много древен или много млад?

Велислава Петрова

Резюме: Димитровград е интригуващ, защото съчетава в себе си едновременно срамното и славното минало и настояще. Текстът стъпва на понятието идеи-образи, чрез което се опитва да осмисли структурата на социалния живот и спойката между хората, като проследява промяната в градското въображение чрез едно повторно завръщане към терен седем години по-късно. Опитвам се да разбера какво е мястото на Неделния пазар, чалгата, археологията, социалистическото наследство в сложната палитра на градската идентичност. Защо местните говорят за Димитровград като за българската Аляска?

Ключови думи: градска идентичност, Димитровград, пространствена трансформация, колективни представи, идеи-образи

 

WHY DO THE LOCAL CONSIDER DIMITROVGRAD AS THE BULGARIAN ALASKA?

Velislava Petrova

Abstract: What makes Dimitrovgrad intriguing is the ability of its imaginary to combine the shameful and the glorious, from its past and present, and in such way to stand apart from other Bulgarian cities. Through the notion of idée-image developed by Bronislaw Baczko, I try to understand the structure of social life and the way social relations are constructed there. I revisited my previous filed site after a break of 7 years and I was intrigued by the transformation within the urban imaginary, which has happened (or of which I was unaware at that moment). While navigating through the figures of its identity I am trying to understand what is the place of Nedelniya (Sunday) market, the chalga (popfolk music), archaeology and the socialist past and heritage in the complicated pattern of Dimitrovgrad urban identity. 

Keywords: urban identity, Dimitrovgrad, space transformation, collective notions, idées-images

 

Настоящата статия е резултат от завръщането ми на терен в Димитровград след близо 7-годишна пауза. Статията почива на записките ми от предишните ми теренни мисии там и на проведените през септември 2016 г. интервюта и наблюдения в рамките на изследователски проект “Геният на мястото”. Опитвахме се да разберем кои са емблемите на града, но онези емблеми, или по думите на Бронислав Бачко (Baczko, 1984) – идеи-образи, които правят възможна спойката между хората, живеенето заедно, а не просто статичните образи на идентичността. Общата рамка на изследването зададе и фокуса на интервютата, много от тях проведени в екип с колеги и/или студенти.

За целта, тръгнахме въоръжени с няколко стереотипа, за да проверим как се отнасят местните към начина, по който градът им се мисли отвън, но и какво е важното за тях и как Димитровград намира мястото си на местно и регионално ниво. Проведохме интервюта с представители на ключови позиции в областта на културата,[1] както и наблюдения върху градското пространство, включително, разбира се, и пазара.

Когато говорим и мислим за Димитровград три са основните емблеми, които свързваме с него. На първо място това е социалистическото наследство, самата история на града и неговото създаване са изначално свързани със социалистическия режим.

Славното минало представено от бригадирското движение, ентусиазмът свързан с построяването на града и усилената индустриализация задават една героично-носталгична рамка на градската идентичност. Димитровград дълго време е наричан и “град на младостта”, но засилената миграция (през последните 25 години) нанася своя отпечатък върху населението му и в предишните теренни проучвания образът на изчезващите хора, на младежите, които вече ги няма, е много силен (Pétrova, 2010; Бокова, 2003).

На този образ сякаш противостоят два други, от своя страна много ясно свързани с трансформацията на икономиката и смяната на политическия режим. Това са Димитровградският пазар, известен в града като Неделен, и чалга културата, представена чрез компанията „Планета Пайнер“ или чрез нарицателното Пайнера, използвано едновременно за назоваване на компанията и на нейния собственик.

С този текст ще се опитам да разбера какво се случва с тези емблеми, какво е специфичното за града и какво е отношението към “наложените” (външни) образи. Заемам от историка Бронислав Бачко понятието за идеи-образи, много използвано и от Мишел Ротенберг при предишните ни съвместни изследвания по време на теренните обсъждания. С него Бачко обозначава онзи вид социални репрезентации, чрез които “обществата изграждат идентичността си, мислят вътрешните си деления, легитимират властите и изработват форматиращи модели за своите членове” (Baczko, 1984: 32), т.е. това са онези форми на въображението, които са в основата на живеенето заедно, които изтъкават нишката на социалната тъкан. Те намират своето вдъхновение в митологията, най-често са преизмислени от властта, която чрез тях си гарантира господството. Идеите-образи могат да бъдат и продукт на групи, разработващи стратегии алтернативни на стратегиите на институционализираната политическа власт. Тези социални въображения произвеждат социалния и символен ред, регулират колективния живот, дават общата интерпретационна рамка на индивидуалните преживявания и по този начин преоформят колективната памет. Темата за социалните въображения няма как да не е свързана с тази за властите, но власти във всяко едно измерение: политически, медийни, на културни институции, пазарни, защото всяка от тях заедно или поотделно влияе върху това какво пазим и какво губим (Rautenberg, 2003).

"Замислен е като някакъв модел, да шашне България и света”

Димитровград е интригуващ, защото е замислен като емблема на социализма. Той е построен след Указ на Министерски Съвет от 1947 г., наименуван нарочно на Георги Димитров и образуван чрез териториалното съединяване на няколко села, като основната амбиция е да бъде построен около индустрията и да стане емблематичен за младата социалистическа държава. Димитровград е специален случай заради особения статут, който притежава за социалистическата власт. Както показва Улф Брунбауер (2011) Димитровград може да бъде мислен като модел на социализма, но и като образ на неговото преработване, на опитомяването му. Поради това, самият архитектурен план е подложен на много сериозни идеологически дебати в Съюза на архитектите в България (Господинова, 2002). Първите градоустройствени проекти са на принципа на cités jardins, но са отхвърлени като буржоазни, и са сменени за настоящата форма след проведени консултации основно с ленинградски архитекти (пак там).

Според Соня Хърт (2010), един от основните аспекти на социалистическия град е зрелищната грандиозност на градските проекти и това тя обяснява с огромната власт, която социалистическата държава има. Разбира се, тази грандиозност има и силно идеологически корени (Crowley et Reid, 2002; Andrusz in: Andrusz, G.D., Harloe, M., Szelenyi, I, 1996; Banarjee, 2004 цитирани от Hirt, 2010). Димитровград много добре се вписва в тази традиция, построен за няколко години, с доброволния труд на няколко десетки хиляди бригадири. Именно тази история около произхода му остава в основата на местната митология. Димитровград дълго време е известен като „града на младежта“. Но за разлика от други градове, случили се чрез сливане на села, различното тук (а както ще се окаже и все още много важно) е, че не всички са местни. Голяма част от жителите са наследници на преселилите се в града хора, специалисти в различни области и това силно влияе на градското въображение.

Индустрията е била изключително важна и идеологически, и икономически за града през социалистическия период. Това обуславя профила на професионалните гимназии (техникумите) и дълго време е била основната ниша за професионално развитие. Икономическите процеси дълбоко влияят на структурата на градовете, които са продукти на отношенията на производство и на разпределението на капитала (Lefebvre, 2000 [1974]; Harvey, 1973, 1989a, 1989b; Brandstadter, 2007). Същевременно, самите пост-социалистически държави преживяват три дълбоки трансформации на политическо, социално и икономическо ниво, които в комбинация със съвременните трансформации на капитализма и световната икономика променят профила на градовете, но и подхранват силно градското въображение.

Съответно “преходът” и деиндустриализацията нанасят сериозни последствия върху градската икономика. В момента градското производство е съсредоточено около азотно-торовия завод и шивашките цехове възникнали около Неделния пазар, който в продължение на десетилетия дава възможност за доходи на немалка част от населението.

Мишел Ротенберг формулира хипотезата в рамките на един съвместен проект, по който работихме, за два регистъра на ефективност на разказите и предметите по отношение на градските въображения. Те съществуват материално и конкретно и така биват усещани, описвани, класифицирани, инвентаризирани и дори интерпретирани от наблюдателя. Но представляват и ментални образи притежаващи собствена символна ефикасност. Или казано с думите на Ханс Белтинг (Belting, 2002), добре би било да можем да различим в образите два неразделно свързани регистъра: образът е продукт на някакво усещане и като такова ни свързва със света на нещата, но той се оказва и резултат на индивидуално символизиране, което му придава социално значение (Castoriadis, 1975). Ето защо ще започна със самото значение на материалната култура за начина, по който се изгражда градската идентичност.

Славното минало на един млад град

Попадайки в Димитровград и разпитвайки за него, темата за социалистическото наследство изскача сама, особено сред по-възрастните граждани. И ако при предишните ми изследвания темата за социализма беше по-жива, сега тя основно се представя през градската архитектура и градоустройството.

Но положителното отношение към социалистическото минало е сравнително ново, оказва се, архитектурата, която въплъщава въображението за миналото е била и източник на срам:

Това със срамуването беше проблем на всички нас. Ние всички го чувствахме като негативно наследство, което не ни идентифицира като престижен град, мислехме че ни прави неатрактивни, изолира ни от съвременните процеси, даже чалгата в един момент ни беше по-мила.” (Шишкова)

Основният мотор на промяната във възприятията идва отвън, чрез включването на града в международен проект АТРИУМ. Според обосновката на проекта, АТРИУМ е насочен към употребата на тоталитарните общества като туристически ресурс. Малко или много той е свързан с едно преизмисляне на разказа за Димитровград през призмата на тоталитаризма, което се различава от начина, по който местните я мислят. Няма да подлагам на анализ самия проект в настоящия текст, за мен по-важно в случая е да проследя как енергията около него извлича някакви теми в публичното пространство. На първо място можем да твърдим, че социалистическата архитектура не се привижда “спонтанно” и самобитно като ценна, а чуждият поглед е този, който я валоризира: “Започна спонтанен интерес към соца в Европа, тук все още имахме тежък комплекс.” По думите на информантката жителите на Димитровград постепенно разбират, че в ““Европа” хората се гордеят (поправя се), ползват се подобни неща, за да станат атрактивни“. Именно този външен тласък прави възможна мобилизацията около каузата за деклариране на целия град като архитектурен паметник. Горе-долу по същото време (2010 г.) Димитровград е провъзгласен и за най-големия строеж на България.

Два са основните двигателя, които канализират интереса по темата и те съвпадат по отношение на физическите участници. Основният актьор е НПО “Димитровград, най-живият паметник на архитектурата” и цитираният вече международен проект. И когато интересите се срещат и съвпадат, започва усиленото говорене за социалистическата архитектура. Интересното е, че това става по времето на управлението на предходния кмет на града, който е от ДСБ, информантите непрекъснато подчертават липсата на подкрепа от БСП, която не разпознава това като важна тема.

В момента социалистическата архитектура не се схваща като травматичен момент. Има едно задължително обговаряне, че това не е носталгия, а лишена от емоционалност позиция спрямо миналото и сградите; впечатление прави необходимостта от вземане на дистанция. Една от информантките ни, ръководителката на проекта АТРИУМ за България – Живка Шишкова, много силно настояваше на това и както сподели: не беше “привърженик на никоя система, нито на сегашната, нито на предишната”, т.е. много важно за нея беше да заяви своето аполитично отношение към градската среда. Говоренето през архитектура изчиства идеологически темата и я прави безопасна, свързано е със самото ежедневно живеене на хората, снема напрежението от възможното оценяване на периода.

Самата инициатива не е нова, обратното й проследяване я свързва с журналиста Димитър Беремски и една негова публикация във в. „Култура“. Тя се заражда като идея през средата на 1980те, “но тогава на нас това не ни правеше впечатление” и вече окончателно се оформя около 1991-92 г. Първата съпротива, която се случва, е публикуването на няколко критични статии по повод трансформирането на фасадите в кафенета в представителната част на града.

“След това дойде демокрацията, хората започнаха да напускат града... Кой каквото може, отваря вход, затваря вход, било е едно, пък става друго... Промениха фасадите на, така да се каже, марковите, емблематичните блоковете в началото на този булевард.” (Беремски)

“Когато се разваляше някоя фасада съм писал, ...ей там по първите блокове на едно место направиха кафене, на друго – банка, ей това кафене го продадоха на друга банка и всеки си правеше промени според това, което взима, а не да запазва архитектурното.” (Беремски)

Както се вижда от цитатите по-горе, движението за запазване на архитектурата всъщност е реакция на навлизането на капитализма, на промяната в градската икономика, на комерсиализацията и започва от края на 1980те. Разбира се, съвпада и с възникването на Неделния пазар, който е белег на същите процеси. През материалните промени, първите етажи и фасадите всъщност се говори за случващата се комерсиализация, за промяната в икономиката. Това е и разказ за разпадането на колективното, което се мисли като уют, защото социалистическата архитектура се мисли и като нещо цялостно, свързано със живеенето заедно и обживяването, на което се противопоставя строенето на парче, разяждането. Тя конотира “красивите места на Димитровград”,” уют”, “топлина”, всички те са “свързани стилиситично точно с тази архитектура”.

Градът ще пострада ако оставим да го разкъсат новите архитектурни визии и естетики, ще стане грозно ... виждахме, че доста хаотично се строи. Да не се кълве по първите етажи... Първите етажи, спонтанно шарени фасади, рекламни пана, почнаха да къртят навсякъде. В момента е пред разпад.” (Беремски)

Интерпретативният код е този на социално-икономически промени: начинът, по който се оценностява архитектурата, говори за начина, по който се изживяват промените. Това е и разказ за обедняването, за промяната в собствеността, за промяната в мисленето на колективното. Много от собствениците са възрастни, около 80-годишни хора и нямат възможност да се справят с реставрацията на фасадите. “Аз нямам пари за еди какво си, а ти ме караш да боядисвам блока“ (Беремски). Затова и активистите настояват изключително за издействането на статут, за да не се строи хаотично и да се запази архитектурата от социалистическия период.

А можем да поставим и като хипотеза твърдението, че обвързването на архитектурното наследство с всекидневието е белег на нормализиране (интериоризиране) на емблемите на града и тяхното примиряване към градската идентичност.

Димитровградският пазар, минало и настояще

Димитровградският пазар, известен в града като “Неделен” се смята за най-големият открит пазар на Балканите (или поне със сигурност в България). Той възниква постепенно на територията на градския зеленчуков пазар през 1980те и се разраства диво през 1990те години като първоначално се зарежда основно чрез стока внесена от т.нар. куфарни търговци: неформални търговци пътуващи до съседна Турция и внасящи стоката като личен багаж. За тях Юлиян Константинов (Konstantinov, 1996), както и Константинов, Туен и Кесел (Kosntantinov, Thuen and Kessel, 1998), пишат, че специфичността на дейността им налага да сменят непрекъснато два регистъра на поведение по почти театрален начин в зависимост от контекста: този на търговеца и този на туриста. През годините пазарът заема особено място в градското въображение, бидейки едновременно извор на срам и надежда. От една страна, той е живият спомен за промяната в икономиката на града, на обедняването и необходимостта от търсене на преживяване на различно поприще. Макс Вебер отбелязва колко е проблематичен статутът на търговеца спрямо производителя; така е и на Неделния пазар.

Директен резултат от промяната в икономическите и политически регулации и разпадането на социалистическия режим, използването на неговите пукнатини (Sik and Wallace, 2003), пазарът се оказва основният икономически фактор, който успява да противодейства на ефектите на деиндустриализацията и икономическите кризи от 1990те години. Въпреки (или поради) това си измерение, пазарът поражда срам, представяше се като нещо западащо и нещо, което трябва да бъде отграничено от града (физически и всякак) (Петрова, 2010).

От друга страна, пазарът е мястото, което успява да осигури прехрана на голяма част от населението, спасява градската икономика по време на тежките кризи от 1990те години. Той е важен залог във властовите отношения: тук възниква първата общинска полиция, тук се случва и (успешната) съпротива срещу силовите групировки (Pétrova, 2010). Въпреки че е общински, общината трудно успява да го контролира напълно, а самата му територия е накъсана от т.нар “частен пазар”, изграден върху реституирани терени. Това особено амбивалентно преживяване и вписване на пазара е и причината за проблематичните отношения, които пазарът поддържа с града и градската среда. Дълго време сякаш основният стремеж е пазарът да остане скрит и изолиран, управляван и укротен, затова и сякаш се затваря за града (Петрова, 2010).

Димитровград се намира върху важни международни артерии, на ЖП линията, а и на бреговете на плавателната в миналото р. Марица. Именно това особено географско местоположение прави закономерна появата на пазара (освен както ще разберем по-късно и нещо специфично, свързано с духа на града). Същевременно както преди, така и сега, обвързването на Неделния пазар с Узунджовския панаир е ключово. Когато се говори за Димтировградския пазар, той се представя като наследник на Узунджовския панаир, т.е. Димитровград се представя като традиционно тържище, подчертава се неговото кръстопътно положение и обикновено информантите ни смятат, че и без социализма, Димитровград би станал град, защото е бил пазарно място исторически.

Струва ми се, че най-сериозният обрат, който се е случил през последните 8 години е в начина, по който се възприема Димитровградският пазар. Той е загубил оттенъка на срамен феномен и дори се е преориентирал пространствено, “обърнал се е” към града.

Ил. 1. Пазарът през 2016: има видима карта, с ясни кодове на отделните зони и работно време (което не се спазва), картата обозначава и спортната зала като централна за пазара. Самата спортна зала е реконструирана и сякаш функционира. Абстракцията на земята е достигнала завиден успех (по Льофевр (Lefebvre, 2000 [1974]), Снимка: Ивайло Дичев.

При предишните ми теренни проучвания пазарът визуално оставаше сякаш невидим (доколкото е възможно или ако въобще беше възможно). Сергиите по външните улици бяха обърнати с гръб към града, покрити с рекламни пана и правеха непрозрачно това, което се случваше вътре. Сега, за голяма моя почуда, всички сергии се бяха обърнали наново към града, освен това е напълно институционализиран: има официална видима карта и работно време (което отново не се спазва). Именно на времевата флуидност, той все пак не успява да избяга.

Ил. 2. Пазарът през 2016. Сергиите са “отворени” към града, тротоарът не е част от алеите на пазара, а по-скоро обединява пространството му с това на съседните квартали. Всъщност това е свързано и със затваряне на част от сергиите по самата улица. Снимка: Ивайло Дичев.

Ил. 3. Същата улица през 2008 г., ясно се вижда обръщането на сергиите към тротоара, но и неговото “освобождаване”. Рекламните пана още повече правят пазара “невидим”, това не са реклами на щандовете, а други.

Ил. 4. 2008 г., същата улица, но “отвътре” в неработен ден.

Вече поне видимо няма неформална част: навсякъде има само закрити бутици, и така пазарът не преобръща инфраструктурата, а се вписва в нея. Всички го признават като ресурс, твърдят, че трябва да се развива, но някак си все още не намират образите, през които той безпроблемно да съществува в градската идентичност. В старите разкази той беше унищожителна сила, която беше погубила местната икономика, представяше се в силно етнизирани термини, сега тези теми отсъстват. От това може да съдим за някаква форма на стабилизация, дори нормализация на мястото му в града, но сякаш остава още път за изминаване.

Призракът на чалгата

“Те са ни сега за съжаление идентификационните кодове, пак е масова култура една такава.”

 

“Пайнерът снабдяваше целия град с модерната музика. Момче, което се занимаваше с музика. Продаваше силно казано, ако му кажеш, направи ми и ще ти направи, сигурно са му плащали... Никога не е било (ресурс). Няма зает нито един димитровградчанин, (производството е в града, но дава работа на малко хора), какво че ще даде на 10-15 човека работа, химкомбинатът дава на 1000, ако нещо дава сили на града това е пазарът, това нещо няма унищожаване.“  (Шишкова)

Но един призрак продължава да броди из публичното пространство и да събира негативните оценки и това е чалга музиката. Ключово, тук сякаш по-интензивно от обикновено, е ритуалното отричане на чалгата: никой не слуша чалга, само и единствено рок. Но на празника на града участват изпълнители на компанията и то в тържествената програма, а според PR-а на компанията, те са осигурили и озвучителната уредба за тържествата – твърдение, което не успяхме да проверим, но което показва напрежението витаещо около темата.

Чалгата, т.е. масовата ниска култура представена чрез образа на “Пайнера”, се мисли като наложено въображение. Според местните тя е забележима само отвън – за  “чуждия” , за посетителя, те самите непрекъснато се опитват да неутрализират неговото значение и важност, като го отричат.

“Вие го чувствате така (за Пайнера), защото знаете за големите чалга дискотеки.” (Шишкова)

 

Тук произвеждаше, но нищо не правеше. Чак като стихна голямата вълна и реши, че ще направи тук една дискотека. Много късно се появи при нас като възможност за ползване „Пайнера“.” (Шишкова)

Важно е да отбележим, че самата компания икономически е силна и може би за нея локалното не е толкова важно, но интересното е, че градът, хората не я разпознават като нещо, което би могло да бъде положителна емблема на града. За кратко време е имало идея за музей на чалгата, който да бъде съвместно дело с общината, но със смяната на кмета тази идея се загубва. Самата компания също не вижда интерес да развива самостоятелно нещо подобно в града.[2]

“Въпрос на чиста случайност е, че фирмата се оказва в Димитровград... Дейността на фирмата е национална, това че е в Димитровград седалището на фирмата... Единственото, че собственикът е от този район” (Управлението е тук, производството, звукозаписните студия, но новата дейност, телевизия и прочие е изнесена в София).” (Любомир Костадинов)

Миналото, още по-древно

За съжаление и Димитровград не успява да избяга от историческите стереотипи в България и успоредно на опитите за валоризация на социалистическата архитектура, се усеща и устремният ход на археологията. Първите са резултат по-скоро на индивидуални проектни усилия и успяват да увлекат моментно отделни политически, медийни, градски актьори. Те са и частично внесена отвън експертиза и интерпретативна рамка. Вторите, обратно са “самобитни”, те са резултат на по-скоро централизирана държавна политика, отново случваща се на проектен принцип, но следваща един и същи модел навсякъде из територията на България и възпроизвеждаща с полупрофесионални средства археологически стереотипи.[3] За един млад град като Димитровград миналото има особено значение, защото най-често то е едно от основанията за градската идентичност, то захранва митовете за произход. В случая с Димитровград архитектурата сама по себе си не може да поднесе такъв разказ, защото всеки опит за разказване би звучал като реабилитация на социализма, за което жителите не са готови. Затова и намирането на основанията за съществуване на града в историята, връщането назад във времето на градските феномени, е ключово, защото има опит да се вкорени исторически града.

На ниво градска политика славното минало е преработено, това най-вече се вижда при музея, който от Музей на бригадирското движение се е трансформирал в Исторически музей със секция по археология. При предишните ми теренни изследвания проведени в периода 2005-2009 г., основният акцент на музейната експозиция беше бригадирското движение. В момента най-новата, прясно ремонтирана зала е отредена именно на Античността, като самата директорка разказваше с уважение и почуда за значението на този период. Чисто финансово, оказва се, археологията е най-скъпата част от колекцията. Сумата, необходима за разкопките и консервацията на експонатите, се равнява на шестмесечния бюджет на музея. Това е особен обрат, защото, от една страна, отчита каква е националната стратегия в създаването на исторически разкази, а именно акцентирането върху античността, а от друга, показва как отдолу/отвътре могат да се намерят местни ресурси за развитие в тази насока.

Идея-образ, който легитимира древността на Димитровград, е Нимфеумът[4] в Каснаково, който разполага и със собствен профил във Фейсбук. Той дава материалните основания да се въобразява древната история на града и района. Около него започват да се правят спектакли, които задават възможността за изграждане на митология.[5] Тези спектакли се представят като възстановки, но митологията е преразказана и поставена в съвременен контекст, а сценарият се адаптира към посетителите. Според замисъла на спектаклите “възстановката за светилището на нимфите се роди съвсем спонтанно. Да облека легендата с музика и танци... Не правя историческа пиеса, разчупвам каноните, да стане драматургия, истинска пиеса“ (Митев). Изграждането на Нимфеума отново е “по спечелен проект”.

Нимфеумът, освен причина за антична гордост, представлява и особена легитимация на темата за специфичността ма Димитровград: “мястото е магическо. Енергиен приток на нещо, което не се усеща на други места” (Митев). В самата аргументация и описване на града в същото интервю откриваме и мотивите за някаква специфичност, която е свързана с духа на града. Нейните основания могат да бъдат търсени в митологията за възникването му: устремът и ентусиазмът на бригадирите се преразказват през образите на предприемачеството и енергията. Димитровград се описва като Аляска (заради начина на заселване) и предприемаческият дух явно конотира Американската мечта.

Но освен това вглеждане към миналото, което представлява своеобразен процес по легитимация на близкото минало и настоящето, наблюдаваме един втори наратив, а именно “младостта на града” (Градът е млад). Образът на младежите вече отсъства, това е отпаднало за 7-10 години и най вероятно се дължи на смяната на поколенията, за които това вече не е значещо (Бокова, 2003; Pétrova, 2010). Много се настоява на това, че тук няма родови връзки, а по-скоро приятелски и общности, което прави града специфичен и причината е в самия начин на заселване.

Идеята за младостта на града и особения начин на заселване чрез масово преселване на отделни хора (а не семейства) от различни краища на страната, както и самата легенда за произхода, свързана с ентусиазма на бригадирското движение, оформят едно разбиране за духа на мястото, което е специфично и което служи като интерпретативен код за местните. Когато питахме какво е специфичното за Димитровград всички ни повтаряха горе-долу едно и също с различни думи: основното е предприемаческият дух, Димитровград може да бъде оприличен на Америка или още повече – на Аляска. Това обясняваше според тях (освен географското местоположение) появата и развитието на пазара, появата на Пайнера.

В заключение ми се струва, че начинът, по който функционира градското въображение тук, е интригуващ с рядката перзистираща митология, която успява да събере в един разказ противоречащи си феномени и аспекти на градската идентичност. За съжаление, тя не успява да се надсмее над себе си, за да интегрира публично и онези образи, които й се струват срамни (чалгата, пазарът) рискувайки да политне към стереотипите и клонираните образи и материалности. Социалистическият проект присъства по особен начин в това говорене: с материалната инфраструктура на града като образ на живеенето заедно, но и с преработените послания на ентусиазма и енергията на бригадирското движение като структуриращи колективните представи.

 

Библиография

Бокова, Ирена. 2003. „Димитровград: социалистическият град и деиндустриализацията“, Изследователски проект Градът в преход. Местно развитие и форми на гражданско участие. Културата като ресурс, София. Финален доклад.

Брунбауер, Улф. 2011. Социалистическият начин на живот. София: МД Елиас Канети.

Ведрин, Корин. 2013. “Социално въображение и конструиране на наследство. Случаят на “Aventure Michelin” в Клермон-Феран”, Семинар_БГ, бр. 8, <http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy8/item/366-socialno-vaobrazhenie-i-konstruirane-na-nasledstvo.html>.

Господинова, Биляна. 2002. Димитровград (краят на 40те – краят на 80те години на ХХ век), Дипломна работа за присъждане на ОКС Магистър, СУ „Св. Климент Охридски“.

Петрова, Велислава. 2010. „Бързо скрий пазара!“, Семинар_БГ, бр. 2, <http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy2/item/243-%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%B7%D0%BE-%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B9-%D0%BF%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%B0.html>.

Петрова, Велислава. 2013. “Новите културни индустрии. Записки от “центъра на Вселената”. Семинар_БГ, бр. 8, <http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy8/item/370-novite-interaktivni-kulturni-industrii.html>.

Хърт, Соня. 2010. “Пейзажи на постмодерността”, Семинар_БГ, бр. 2, <http://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy2/item/241-peyzaji-na-postmodernostta.html>.

Andrusz, Gregory. 1996. “Structural change and boundary instability”. In: Andrusz, Gregory, Harloe, Michael and Szelenyi, Ivan (eds.) Cities After Socialism: Urban and Regional Change and Conflict in Post-Socialist Societies. Malden, MA: Blackwell, 30-69.

Baczko, Bronislaw. 1984. Les Imaginaires sociaux : mémoires et espoirs collectifs, Paris: Payot.

Banerjee, Tribid. 2004. “Beijing, Berlin and Bucharest: Legacies of Socialist Modernity at the End of History”, Paper presented at the 11th Conference of the International Planning History Society, July 14-17, Barcelona, Spain.

Belting, Hans. 2002. Pour une anthropologie des images. Paris: Gallimard.

Brandstadter, Susanne. 2007. “Transitional Spaces: Postsocialism as a Cultural Process. Itroduction”, Critique of Anthropology, vol. 27 (2), 131-145.

Castoriadis, Cornélius. 1975. L’institution imaginaire de la société, Paris: éditions du Seuils.

Crowley, David and Reid, Susan E. (eds.). 2002. Socialist Spaces: Sites of Everyday Life in the Eastern Bloc. Oxford, UK: Berg.

Harvey, David. 1973. Social Justice and the City. London: E. Arnold.

Harvey, David. 1989a. “From Managerialism to entrepreunralism: The Transformation in Urban Governance in Late Capitalism”, Geografiska Annaler. Series B. Human Geography, 713-717.

Harvey, David. 1989b. The Urban Experience. Oxford: Blackwell.

Konstantinov, Yulian. 1996. “Patterns of Reinterpretation: Trader-Tourism in the Balkans (Bulgaria) as a Picaresque Metaphorical Enactment of Post-Totalitarianism”, American Ethnologist, 23 (4): 762-782.

Konstantinov, Yulian, Kressel, Gideon M. and Thuen, Trond. 1998. “Outclassed by Former Outcasts: Petty Trading in Varna”, American Ethnologist, 25 (4): 729-745.

Lefebvre, Henri. 2000 [1974]. La Production De l’espace, Paris: Economica.

Pétrova, Vélislava. 2010. Le marché en tant que culture. naissance, formation et relations de pouvoir autour les lieux marchands dans l’environnement urbain. PhD, Paris Descartes University; Sofia University.

Rautenberg, Michel. 2003. La rupture patrimoniale, Grenoble, A la Croisée.

Sik, Endre and Wallace, Claire. 2002. “The Development of Open‐air Markets in East‐Central Europe”, International Journal of Urban and Regional Research, 23 (4), 697-714.

Szelenyi, Ivan. 1996. “Cities under socialism-And after”, In: Andrusz, Gregory, Harloe, Michael and Szelenyi, Ivan (eds.) Cities After Socialism: Urban and Regional Change and Conflict in Post-Socialist Societies. Malden, MA: Blackwell, 286-317.


[1] Включително ръководителката на българската част на проект АТРИУМ, Живка Шишкова; ПР-а на „Планета Пайнер“ (Любомир Костадинов); директора на Регионалната библиотека (Петко Каневски); директорката на младежкия център съвместно с ръководителя на балет „Галаксико“ (като интервюто беше основно с него, Тихомир Митов); директорката на Историческия музей (Елена Георгиева); Димитър Беремски, журналист, представен ни като основател на движението за запазване на архитектурата от социалистическия период.

[2] Интересен пример за корпоративен музей на „Загорка“ откриваме в Стара Загора, анализиран тук: <http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy8/item/370-novite-interaktivni-kulturni-industrii.html>; подобен пример е анализиран от Корин Ведрин за Aventure Micheline <http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy8/item/366-socialno-vaobrazhenie-i-konstruirane-na-nasledstvo.html>, (последно посещение: 06.01.2017 г.).

[3] Различни примери на този почин са анализирани в брой 13: (Чисто) нови наследства на Семинар_БГ <http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy-13.html>, (последно посещение: 06.01.2017 г.).

[4] Линкът е от самото тържествено откриване на мястото.

[5] Легенда за извора на младостта – спектакъл на Балетен танцов център “Галаксико”.


Биографична справка

Велислава Петрова е главен асистент в катедра История и теория на културата, СУ "Св. Климент Охридски". Изследвала е градските пазари в България 2005-2010, в момента работи върху темата за отпадъците, отношението към тях и начина, по който правят видими социалните йерархии. Интересите й са в областта на изследванията на материалната култура и градската среда.

 

Прочетена 657 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност