.
Сряда, 07 Февруари 2018 13:51

Римлянин с байрак. Образи и послания в историческите възстановки

Николай Ненов

Резюме: Текстът разглежда възраждането и пресъздаването на старинни особености на регионалния живот и превръщането им в празници, чрез които местните общности се представят в сферата на туризма, както и в развитието на процесите на утвърждаване на идентичности.

Ключови думи: празници, възстановки, местни общности, културен туризъм

 

A ROMAN WITH A BULGARIAN FLAG. IMAGES AND MESSAGES IN THE HISTORICAL REENACTMENTS

Nikolay Nenov

Abstract: The text focusses on the revival and the reproduction of old characteristics of the regional life and their turning into celebrations through which local communities are presented in the sphere of tourism and in the development of the consolidation of identities processes.

Keywords: celebrations, reenactments, local communities, cultural tourism

 

Текстът разглежда възраждането и пресъздаването на старинни особености на регионалния живот и превръщането им в празници, чрез които местните общности се представят в сферата на туризма, както и в развитието на процесите на утвърждаване на идентичности. Посрещане на „ватаф“ – водачът на рибарите в Тутракан, оживяла история в къщата на Академик Явашов в Разград, Празникът на Свинския бут от Елена, Римският пазар на Сексагинта Приста в Русе, Боят при Дряновския манастир или Мъжкото хоро в Калофер са конкретни събития, които изразяват различни форми на конструиране на наследство и диалог със съвременния заобикалящ ни свят. Тяхното създаване и утвърждаване е силно опосредствано от медиите, които транслират клишетата на тяхната „уникалност“.

По неофициални данни от Дирекция „Регионална дейност“ на Министерството на културата за 2015 г. са отбелязани около 940 фестивала в България. Много често тези „фестивали“ представляват новото лице на старите събори на селищата, като често са обвързани в календара и се случват на едни и същи дати. Това действа стимулиращо за търсенето на различия, които целят да покажат едни общности пред други. Но новите локални фестивали в България не винаги съвпадат с традиционните празници, поради което те търсят своите образи, постигани благодарение на външни наблюдатели („чуждите“) – пред очите на които новите празници се конструират, като включват разнообразни елементи от („своето“) местното наследство.

Много често „празниците“ използват за оразличаване от непразничното време народни носии – чрез тях участниците се превръщат в реенактори, а представлението им – в историческа възстановка на предишно време в хронологията на етноса. Всъщност, при голяма част от „новите“ празници се търси връзка с конкретен отминал период, изиграват се моменти от младежките години на участниците. Техните спомените се превръщат в сигурен модел за търсената „автентичност“, която всички включени удостоверяват с присъствието си. По този начин пред нас се разгръщат форми на наследството, които са проверени във времето чрез свидетелството на участниците; реализира се представление, което демонстрира устойчивост чрез връзките с миналото, но изгражда и нова идентичност, чрез употребите на фолклорните елементи в съвременността, на която те са функционално чужди. Фокусът върху пресъздаването на всекидневието (а не върху обреда, което е популярна практика при фолклорните фестивали) и неговите рутинни дейности – такива, каквито се предполага, че са били в определен времеви период, всъщност доближава историческите възстановки до Живата история (Living history), която спомага за въздействащо преживяване и е форма за споделяне на местното наследство.

Соаре в Разград. Госпожица Евгения Ви кани в къщата на Академик Явашов“ е инициатива на правнучката на академика актрисата Евгения Явашева, активист на сдружението „Приятели на музея – Русе“. Отраснала в къщата, която днес е музей, тя кани гости в дома на Академик Анание Явашов и описва стаите с предишната им подредба по своите спомени. Атмосферата оживява чрез характерни персонажи и костюми, които дават на посетителите възможност да почувстват миналото. Сюжети от улицата, които показват пъстрото всекидневие – цветарка, вестникарче – посрещат публиката в двора и подготвят всички за следващите изкушения. Госпожица Евгения приканва гостите към различните атракции – прожекция на филм, снимки с артист, който се превъплъщава в пишещия акад. Явашов, както и към музейната експозиция. Музика на живо от епохата изпълва нощта.

По думите на директора на музея: публиката очаква театрално представление в къщата на академика, а не анимирани интериори, в които присъстват характерни персонажи, но не и сюжет на изявата. Поради тази причина включването в „оживялата“ история не се случва – посетителите се разхождат из къщата, след което отиват на среща с поредната демонстрация на капански обичаи в Етнографския музей насред „Вароша“.

Но разминаването в очакванията е възможно не само в този случай. „Посрещането на Ватафа“ (водачът на рибарската тайфа) пресъздава празник на рибарите в Тутракан по Никулден. Във възстановката участват танцьори от читалището, облечени в сценични костюми – селски дрехи. В случая само аз, като изследовател, видях несъответствие (и го споделих с колегите си от музея), тъй като рибарите в Тутракан са старите граждани – след идването на добруджанци от селата на Северна Добруджа през 1940 г. двете групи дори не се женят помежду си.

„Празникът на Свинския бут от Елена“ е фокусиран върху местен специалитет, продукт от сушен свински бут. Елена е малък град в Средна Стара планина, популярна в миналото туристическа дестинация, чиято привлекателност днес е намаляла. Чрез фестивала на свинския бут от Елена се цели привличане на туристически потоци, но и реализация на местна хранителна продукция. В този планински регион липсва индустриална дейност, поради което местните храни (кисело мляко, сирене) са представяни като екологично чисти. В публичното представяне на празника основното послание е свързано с „уникалния“ чист въздух в града, който изсушава месото. Този топос в говоренето е характерен за всички участници в различните нива и сфери на туристическото представяне – употребява се от кмет, от туристически посредници, от местни хотелиери и ресторантьори. Тук не може да не се отбележи, че в региона на Русе има села, населени от етнографската група „балканджии“, които са дошли от села, намиращи се около град Елена. Всички те познават технологията за сушене на свински бут и са я практикували в миналото, което ни навежда на мисълта, че основното знание е свързано с начина на приготвяне, а не толкова в „уникалния“ въздух на Елена. „Въздухът“ всъщност получава водещо място заради утвърдената „екологична“ парадигма в представянето на града, тъй като широката цел е неговото популяризиране, а не единствено това на продукта.

„Празникът на свинският бут от Елена“ е фестивал, който се развива в рамките на една седмица в периода на късната есен. В тези дни, според интервютата с местни жители, в Елена се събират от пет до двадесет и пет хиляди души. Втората цифра изглежда невероятна, а и невъзможна – хотелите в града и къщите за гости наоколо не могат да поемат толкова посетители, но въпреки това засиленият интерес е явен. Празникът има своето медийно присъствие в националните електронни и печатни медии и явно постига своята цел. В програмата, освен очакваните музикални концерти, се отличават историческите възстановки – „колене на прасе“ по старинна технология, както и посрещане на гурбетчиите. Тъй като планинските градове в България традиционно се обитават и от занаятчии, мнозина от които през XIX век са отивали на гурбет, завръщането им се е превръщало в градски празник. По традиция това се случвало на 26 октомври, денят на Свети Димитър. Наетите сезонни работници напускали работа, получавали парите си и се прибирали по домовете си. В Елена днес посрещат мъжете-работници (облечени в селски, домодерни дрехи) и ги гощават със сушен свински бут. През 2016 г. по неизвестни причини празникът бе изместен две седмици преди традиционната дата 26 октомври. Това, разбира се, се разминава хронологически както с традицията за посрещане на гурбетчии, така и с времето за колене на прасе, което се случва в дните по Коледа. Независимо от тези разминавания с традиционните норми, които историческите възстановки претендират да пресъздават, празникът има стабилно присъствие в медиите и представлява отличен пример, повтарян от множество други малки населени места, които искат да привлекат вниманието за туриста-посетител, но и да покажат себе си пред и без друго разнообразния свят. Тук е моментът да уточним, че традицията на „колене на прасе“ не включва убиването на прасе пред публика, а само пърлене, обезкостяване и прибиране на месото, което е специален ритуал, тъй като включва познания за работа по транжиране и отделяне на различните видове месо и сланина, за приготвянето на кървавица, наденици, бутовете за осоляване и сушене, както и други месни деликатеси.

Като описваме отделните елементи от „Празника на свинския бут от Елена“ е важно да подчертаем, че никой локален празник не е самодостатъчен, всички те имат нужда от медии и от споделяне, от свои приятели и гости. Локалните празници са изкушени от инструментите на глобалния свят и поради това се стремят да работят с масови медии и със социални мрежи. Празниците се реализират в процеса на търсене на устойчиви форми на наследство и в отговор на глобалността, те са изключително необходими на местните общности, тъй като им помагат да бъдат живи. Като все по-популярно средство, осигуряващо достъп до култура, съвременните локални празници са от особено значение за селски или отдалечени общности, където в допълнение към икономическата роля на фестивала за насърчаването на туризма, те се превръщат в средство за укрепване на връзките в общността и форма за изява на чувството за местна идентичност.

За да се оразличат от множеството подобни фестивали, се търсят и включват различни акценти – едни са фолклорни, а други (много често) са част от националния разказ, разпознат в неговия локален контекст. Развитието на патриотичната линия и нейното увеличаващо се присъствие в публични изяви и във форми на исторически възстановки е видимо през последните години, подкрепяно от важни годишнини – на Априлското въстание от 1876 г., на Руско-турската война от 1877-1878 г., на Първата световна война.

Историческата възстановка на Априлското въстание и битката при Дряновския манастир се организира от 2008 г. по инициатива на клуб „Традиция“. Първоначално организаторите са от тревненския клуб, а в последните години – от софийския, което се посреща с раздвоение – от една страна е желанието организаторите да са местни, а от друга – събитието да се разраства.

„Например – хайдушкото хоро, дето го правят на моста зад манастира, това не го е имало, това е изкривяване на истината. Затова местните от дружество „Традиция“ в Трявна не харесват намесата на София.“ (Ст. Стоянов, клуб „Традиционер“, Русе)

Наблюдава се строга йерархия, фиксирани дати в календара, както и неудовлетворение при разпределение на роли, в които трябва да се играе противник. Този тип възстановки също се представят активно в медиите, в youtube могат да се открият видеофилми за всяко представление и дори се създават комикси като още един информационен канал за споделяне на преживяването. Пътят на съвременното общество към миналото по традиция минава през писмени сведения, но днес този път е опосредстван от кино, телевизия, шоу и викторини, от изкуство и исторически възстановки. Всъщност историческите възстановки или формите на оживяла история стават част от процеса на визуализация на миналото, с което се вписват в посланията на „визуалната революция“ (по Казер, 2014). В някакъв момент въздействие върху зачестилите визуални изяви на патриотичното оказват политическите процеси и темите за бежанците в Европа, популизмът и национализмът на партиите, изявите на футболните запалянковци (те имат силна степен на мобилизация и твърде често включват сред атрибутите си и националния флаг) или визуалните послания на субкултури и реклами (Кьосев, 2013).

Мъжкото хоро в Калофер. Събитието е част от Богоявленските християнски празници през януари, когато се осветява кръст във водите на река Йордан. Церемонията по осветяване на вода чрез служба се повтаря всяка година във всички православни страни - у нас в миналото във всяко населено място с църква, а днес – вероятно във всяка община. След религиозната служба кръстът се хвърля във водоем – река, езеро, море, (също – в корито на чешма), а млади мъже се хвърлят да го извадят, за да завоюват социален престиж. Днес на победителя се дава награда, съхранена е и вярата за здраве през годината за този, който улови кръста. В Калофер младите неженени мъже, водени от женен мъж, изчакват службата, след което се опитват да уловят кръста в ледените води на река Тунджа, хвърлен там от свещеник с цел освещаване на водата. Днес това „улавяне“ е повече от символично, тъй като предварително е уговорено кръстът да бъда хванат от (или подаден на) малко дете – като представител на цялата местна мъжка общност. Акцентът в представянето на обичая и местното празнуване е върху „мъжкото хоро“, макар поводът за него да е улавянето на кръста. Тъкмо хорото привлича медийния интерес през последните десет години, като постепенно местният празник се утвърждава и като форма на културен туризъм – атракция, която привлича множество зрители. След 2010 г. лично кметът на града (г-н Румен Стоянов) се активизира с популяризирането на местния обичай да се играе хоро във водата на река Тунджа. Към танцуващите се присъединяват гайдари и тъпанджии, които също свирят в реката.

Безспорно медийният интерес и засилените посещения в града увеличават цените на имотите в непосредствена близост до реката, появяват се нови къщи за гости и малки хотели, които предоставят и места за наблюдение на ритуала. Развитието на местния обичай привлича смелчаци, ентусиасти и екстравагантни хора от цялата страна, което води до различни колизии. Местните не харесват дошлите от другаде, които също влизат в реката (понякога по бански, а не в народна носия), обаче не пеят песента „Залюбила е Василка“, която те са определели като характерна за този ден. „Чуждите“ изпълняват песента за Райна Княгиня – „Кой уши байряка“, „Боят настана" или фолклорната песен „Йовано, Йованке".

Калофер е малък град, разположен в южната част на Стара планина, свързан с представата за хайдутите на Балканите (Калофер войвода), както и с множество представители на българския възрожденски елит, сред които открояваме поета Христо Ботев. Поради което бунтовническият патос, националните знамена и символи – гайда, черешов топ, народна носия, са задължителни атрибути на празника в този град.

Колизиите между свои и чужди пораждат разделение – през 2013 г. се правят две мъжки хора в реката, тъй като според местните граждани хорото в центъра било „медийно шоу с политици“. Това ги принуждава да се преместят на два километра по-нагоре по течението на Тунджа в местността „Паниците“. Тъй като публика има за всички, остава впечатление за известна режисура в „разделението“, която цели повишаване на медийния интерес. Безспорно една от ключовите фигури тук е местният градоначалник, който през 2014 г. заявява, че ще направи всичко възможно, за да обедини разделените в празника. Според него – „в реката няма партии, няма политици…“.[1]

„Мъжкото хоро“ в Калофер се утвърди не само като местна, но и като медийна атракция, популярна в цяла България. Чрез привличането на гости в града, които вземат участие в танците в студените води на река Тунджа, се изгражда основа за индустрията на екстремните преживявания, при това – на предварително програмирани изживявания, на които разчита местния туризъм (Алексиева и Бокова, 2013: 244). Така през 2015 г. градоначалникът се позовава на „традицията“, според която първи във водата имат право да влизат местните хора от Калофер, а след това в изпитанията на мъжкия ритуал да се включват и гостите. По същество това е форма на управленска регулация, която цели приобщаване на „чуждите“, без да се пренебрегват изявите на локалните участници.

През 2015 г. в град Сливен за пръв път се организира мъжко хоро на Йордановден, което се провежда „до попския блок в река Новоселска“, според отец Силвестър от храма „Света София“ в квартал Ново село. Организатор е Сдружение „Свети Георги Победоносец“. След литургията там се прави шествие до реката, свещеникът хвърля кръста в реката, а във водите й се играе хоро – по подобие на това в Калофер. Активисти на сдружението изграждат бент на реката, за да стане мястото по-дълбоко. В хорото се включват дванадесет души – от сдружението, от клуб „Традиция“ в близкия град Нова Загора, както и от ансамбъла за народни песни и танци от Сливен.[2] През 2016 г. в Сливен се прави второ „мъжко хоро“ – при моста на река Новоселска в квартал „Колю Фичето“, като очакванията са за повече участници, включително едно момиче.[3] През 2016 г. се появява още едно „мъжко хоро“, повлияно от медийния интерес към темата – това в село Иваново, Русенско. Според местния всекидневник „Утро“ – участниците, повели „юнашко хоро за здраве“, са четирима, голи до кръста, с развят трибагреник. Селото се намира в близост до обекта на ЮНЕСКО „Ивановски скални църкви“ и безспорно се опитва да се впише в конюнктурните „туристически“ послания, като предизвиква интерес към себе си.

От 2017 г. за първа година има мъжко хоро и в Троян – „троянци бяха дошли на моста под Музея, за да видят Първото троянско мъжко хоро. То бе по инициатива на Наско (Маламир Дуло), подкрепен горещо от НД “Традиция“ Троян и Ловеч“.[4] Високата степен на престиж на принадлежността към „мъжкото хоро“ се мултиплицира в социални мрежи, в публични презентации, а сред формите на подаръци се оказват и документалните снимки на известни фотографи – точно такъв подарък е получил и един български лекар - „д-р Георги Стаменов е Будител 2016 на Радио „ФМ+“ и Фондация Българска Памет“. Ръцете му светят, поемайки една уникална фотография на унгарския фотограф Bahget Iskander, където докторът се разпозна на мъжкото хоро в Калофер…“ (цитат от фейсбук профил). Откриваме кадър от „мъжкото хоро“ и на корицата на немския Jahrbuch fur Europaische Ethnologie (Годишник за европейска етнология), който е фокусирал свой брой през 2016 г. върху България, с което се подчертава още веднъж силната позиция, която този ритуал си е извоювал.

„Мъжкото хоро“ до голяма степен се продуцира от медиите, за да се достигне през 2013 г. и до рубриката „No comment“ на „Евронюз“, която показва празника в Калофер. Интересът към локалната празничност дава възможност да се проследят местни герои (кметът, водачът на хорото, детето, уловило кръста, момичето от 2016 г. в Сливен), местни колизии (разделението на хорото и неговото събиране), развитието на туристическия продукт (хотели, аудио записи с местен фолклор), отношението към наследството, което се възприема като уникално и собствено местно, макар да е конструирано от сегменти, които принадлежат на националния разказ (Ботев, народна носия, гайда, хоро, знамена). На този фон конфесионалните измерения на празника са обезличени – присъствието на свещеник е формалност, а атрибутът „кръст“ е само средство за постигане на кулминация. В този смисъл „мъжкото хоро“ в Калофер не е точно религиозен празник, а форма на маскиране. При това – до голяма степен, маскиране в патриотизъм. „Традицията“ тук е разпознавана като „българщина“, но не и като част от православната религия. Комбинацията от творческа игра, както и социалния характер на такъв тип събития водят до разцвет на възстановките като културен феномен (Agnew, 2004: 327), тъй като в тях преобличането и импровизацията са основополагащи за реализацията.

През 2017 г. градоначалникът на Калофер отново позиционира местния празник във високата сфера на представителност, като заявява, че „мъжкото хоро” трябва да бъде предложено за част от световното нематериално наследство. Според кмета – „обичаят е люлка на българщината и е емблема не само на града на Ботев, но и на цяла България. „Виждал съм на летището в София реклама с нашето мъжко хоро и на нея пише: „Това е България““.[5]

След тази претенция се появи дискусия в социалните мрежи, провокирана и от изявление на директорката на музея в Калофер, поставящо под съмнение автентичността на “мъжкото хоро”. Без да оспорва този факт, университетски фолклорист в свой пост обявява позицията си за подкрепа на живия фолклор, който присъства със своите „морфеми” – пречистване с вода, мъжко пеене, хоро. В спора се намесват и други експерти, които отварят теми за политическото присъствие и изявите на националното; прелитат обвинения в пристрастия – които се разгръщат в над 40 поста, а пресечната точка е автентичността, като необходимо условие за вписването в листата на нематериалното културно наследство. Всъщност виталността на екстремното преживяване, вписано в наследен ритуал, се разгръща в привлекателен комплекс, в който всеки би могъл да припознае мястото си – чрез изява на мъжкото си самочувствие в студените води на реката, чрез надпиване през нощта срещу празника, чрез изява на патриотизма или дори чрез присъствие на свръхпопулярно за момента място. Естествено за мнозина ритуалът представлява възможност за изява на общностно чувство – традиция, която дава отговор на въпросите от типа „кой съм” и „къде съм”. Тази амалгама от разпознаваеми старинни „морфеми”, етнонационални маркери и необходимост от колективно преживяване, предизвиква мултиплициране на формата на празника – към момента в четири различни места извън Калофер се прави „мъжко хоро”.

Римски пазар на Сексагинта приста в Русе. Събитието възниква при реализиране на проект за нов градски фестивал на Община Русе, субсидиран от Европейския съюз, като част от процеса за кандидатстване за Европейска столица на културата през 2019 г. Като предистория на това конкретно събитие се явяват множество други – „Лятна сцена Сексагинта Приста“, както и Нощ в музея. Експозицията на открито „Сексагинта Приста“, която разказва за старата римска крепост, е отворена за посетители от 2002 г. и за да получи популярност в града и сред неговите гости са положени усилия за представянето на археологическия обект чрез различни форми на изкуство. Включването на исторически възстановки към представленията, които се провеждат на обекта, допълнително уплътняват образите на римското наследство в Русе. Римското присъствие се утвърждава като важно за местната общност особено след 2012 г., когато в Русе се проведе XXII Международен конгрес за Римския Лимес и антична археология. До създаването на историческата възстановка в Русе вече бе утвърден фестивалът „Орел на Дунав“, провеждан в началото на юни в Свищов. Градът е наследник на римския Нове, където е резидирал Първи Италийски легион. На този фестивал участват реенактори от Италия, от Румъния, от Полша, а самият град Свищов е създал своеобразна школа за реенактори. Поради тази причина за историческата възстановка в Русе бе избрана различната форма на възстановка на миналото – „пазар“. Пазарът – като място за обмен на стоки и храни, породи основните сюжети в представленията. Един от тях бе приготвянето на храна от римската кухня. Като домодерна кухня тя разполага с ограничен брой зеленчуци и е доста примитивна, особено във всекидневието на войниците. Създадените рецепти включват по пет демонстрационни хранения на ден с продукти, каквито са имали и римляните. Досегът до храна от миналото е особено послание в днешния ден, тъй като осъществява връзка, която е запомняща се в контекста на локалното. Участниците в „римския“ пазар са местни занаятчии на сувенирни изделия от дърво, мед, желязо, тъкани, както и на местни фермери от екологични стопанства, отглеждащи органик храни, винопроизводители. По този начин контекстът на обикновената, домодерна „римска“ храна, се вписва в съвременни форми на засилен интерес към локалното, а оттам – и към събитието.

Подобна ситуация предполага профанирането на културния продукт и превръщане на продукта в обект за консумация чрез механизмите за забавление, предоставяне на сувенири, храна, създаване на фотографии, с които се цели постигане на наслада, споделяне, закупуване, изяждане, спомняне. Процесът се описва като „индустрия на изживяванията“, която в настоящия момент придава допълнителна стойност на туристически обекти, каквито са местата на римското наследство. В различните издания на „Римския пазар на Сексагинта Приста“ участва „Тракийската кохорта“ – реенактори от Свищов, които показват частите на въоръжението на римляните, включват се в представление, в което „пенсионират“ свой войн, а ветеранът се „жени“ за местна девойка. В друго представление се разиграва продажбата на роби – мъже и красиви девойки, които се радват на интереса на публиката към тях, включват се разказвачи на истории и рецитатори на поезия в превод от латински. Изданието на „римския пазар“ от 2016 г. за пръв път бе с платен вход за експозицията и представленията, което не намали интереса към случващото се. По същество тази форма на историческа възстановка цели продуциране на запомнящо се събитие, в което не толкова представлението пред публика е важно, а преживяването на мястото – пазарът е реален, римската крепост е част от градския пейзаж, храната е необикновена, а това са елементи, които създават спомени и утвърждават музея на открито в паметта на местната общност, като по този начин съдействат за изграждането на престижна идентичност.

Новите локални празници се вписват в тенденцията за съпреживяване на миналото – реално или пожелано, с форми на празнуване, взети от настоящето, каквито са фестивалите. В свят, в който културата все повече се фрагментира, съвременните фестивали се очертават като отговор и допълнение на процесите на културно плурализиране, на мобилност и глобализация, като същевременно в процеса на общуването се подчертава смисъла на общност, местност и принадлежност. В по-голямата си част фестивалите се явяват баланс на нуждите за представяне на локалното в контекста на бърза социална промяна. Фестивалите стават все по-популярни средства, чрез които аудиториите консумират култура, поради което се превръщат в икономически привлекателен начин за представяне и продажба на културния продукт и генериране на туризма (Bennett et al., 2014: 1-3). Фестивалите присъстват в изграждането на социално-икономическия и културен пейзаж на съвременното всекидневие, тъй като съдържат споделено потребление на музика, литература, кино, храна, вино и редица други развлекателни занимания, с което изкушават въвлечените.

Новите локални празници утвърждават местна памет и приобщават общности, изграждат социални и културни връзки с мястото на провеждането, развиват тенденция към универсализация и стимулират развитието на специфичното чрез трансформации на наследеното. По този начин търсенето на идентичност в глобалния свят намира по-лесни отговори и способства за конструирането на наследство. И ако сред тези форми на локалното римлянинът все още не е развял трицветен байрак, това вероятно скоро[6] ще се случи.

 

Библиография

Алексиева, Соня и Бокова, Ирена. 2013. Туризъм и културно наследство, София: Нов български университет.

Казер, Карл. 2014. „Визуализацията на Балканите: Балканските войни, Първата световна война и визуалната модернизация“, Българска етнология, кн. 3, 332-351.

Кьосев, Александър. 2013. „’Хайде де! Тука е България!’ Националистически образи из публичните пространства на София“, Пирон, бр. 6, (последно посещение: 21.11.2016 г.).

Agnew, Vanessa. 2004. “Introduction: What Is Reenactment?”, Criticism, Vol. 46: Iss. 3, Article 2, (последно посещение: 17.01.2017 г.).

Bennett, Andy, Taylor, Jodie and Woodward, Ian. 2014. “Introduction”, In: Bennett, Andy, Taylor, Jodie and Woodward, Ian (eds.) The Festivalisation of Culture, Routledge, 1-10.


 

[1] <http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1197312>, (последно посещение: 09.01.2017 г.).

[2] <http://www.dnes.bg/stranata/2016/01/06/i-momiche-shte-igrae-myjko-horo-v-rekata-v-sliven.288688>, (последно посещение: 30.03.2017 г.).

[3] <http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1541395>, (последно посещение: 30.03.2017 г.).

[4] <https://troyanatblog.wordpress.com/2017/01/06/%D0%BC%D1%8A%D0%B6%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%85%D0%BE%D1%80%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D1%80%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D1%86%D0%B8/>, (последно посещение: 08.02.2017 г.).

[5] <http://www.dnes.bg/obshtestvo/2016/12/27/gordost-myjkoto-horo-v-kalofer-vliza-v-iunesko.326821>, (последно посещение: 12.02.2017 г.)

[6] Както ми бе подсказано от анонимните рецензенти на текста, в интернет-пространството вече има снимки на римляни с български трикольор. Оказа се, че снимките (от 2013 г.) са качени на сайта на Винпром „Свищов“ и отразяват историческата възстановка „Орел по Дунав“, която е най-мащабната по Дунавския Римски Лимес у нас.


Биографична справка

Николай Ненов е директор на Регионалния исторически музей – Русе, професор по музеология, с дългогодишен опит в регионални и международни изследователски проекти с фокус върху музейни образователни програми и политики, градска памет, културно наследство, културен туризъм.

 

Прочетена 173 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност