.
Сряда, 07 Февруари 2018 13:33

Гении, стигмати, скелети в гардероба. Градът на мечтите

Ивайло Дичев

Резюме: Настоящият текст е резултат от няколко теренни изследвания в периода 2010-2016. В центъра му стои парадоксалното понятие за градска идентичност – парадоксално, доколкото градското в принципа си представлява съжителство на различия, не-идентичност. Още по-сложен става този проблем, когато определени социални актьори започнат активно да изграждат въпросната идентичност в перспективата на отваряне към света и туризма – преоткриват ли я или я измислят? Димитровград е особено интересен казус и с това, че единствен в България днес е решил да се идентифицира с проблемното комунистическо минало.

Ключови думи: градска идентичност, комунистическо минало, Димитровград

 

GENIUSES, STIGMAS, SKELETONS IN THE WARDROBE. THE CITY OF DREAMS

Ivaylo Ditchev

Abstract: This article is a result of several field studies in the period 2010-2016. The center of the text is the paradoxical concept of urban identity – paradoxical to the extent that urbanism in its principle represents a coexistence of difference, non-identity. The problem becomes more complicated when certain social actors begin to actively build the mentioned identity in the perspective of opening up to the world and tourism – do they re-discover it or invent it? Dimitrovgrad is a particularly interesting case also with the fact that today it is the only one in Bulgaria that has decided to identify with the problematic communist past.

Keywords: urban identity, communist past, Dimitrovgrad

 

В Димитровград разказват история, която се е превърнала в градска легенда. Когато антикомунистите искали да променят името на града, тогавашният социалистически кмет заявил полу на шега, че градът вече е преименуван и, наместо това на комунистическия вожд, сега носи името на св. Димитър, покровител на града. През 2016 г. от една учителка чух нова версия на легендата: „градът е кръстен на Димитър Димитров, шефа на татко“ (собственикът на Химкомбината).

През битките с образа тук може да се разбере мъчителното раждане на местни идентичности из недрата на всеобхватната национална такава. Градът, изграден според идеологическия разказ с ентусиазма на 50 000 бригадири, е единствен в България с това, че знае точната дата на своето раждане: 02.09.1947 г. Удивително е и именуването му: в музея се пази почетната книга, където с псевдо-старобългарски шрифт е написано прошение до министър-председателя: „поради единодушното и настоятелно искане градът да носи вашето прославено име решихме да ви помолим да приемете и да дадете съгласието си той да се казва град „Димитров“. Комунистическият режим го ползва като най-светъл символ, съчетаващ младост, безкористен труд, индустрия – с една дума „град на мечтите“. Антикомунистите във времето на прехода атакуват образа с презрителното прозвище за града като „голямата поляна“; припомнят това, че на строежа са работили концлагеристи и се подиграват на бригадирския шеф Кубадински, изобличен в пресата като ловец на слонове в Африка.

Следва един шеметен период, в който градът отново се прочува. Оттам тръгва маестрото на чалгата Митко Пайнера, който ще превърне жанра в единствената печеливша културна индустрия на страната. Там е и най-големият пазар на контрабандни стоки, благодарение на ЖП линията от Турция (казват, че денковете се хвърляли направо от прозорците на вагоните преди митническата проверка). В една оптимистична версия, която чувах преди години, тази експанзия се дължи на предприемчивото население, което било събрано тук от цялата страна след 1947 г. и трябвало да построи живота си от нулата без традиционните за България родствени връзки. „Ние сме малко американци“, каза един респондент.

Много по-силно обаче звучи тогава песимизмът в резултат на пропадането от идеологическите висини. Въпреки че почти целият град изкарва допълнителни доходи от пазара, той се представя като мръсен, ненужен, изпълнен с цигани и други нежелани елементи (впрочем социализмът системно внушаваше, че промишлеността е достойна, търговията – долна форма на препитание). За стигматизираната от софийската интелигенция чалга пък тук и до сега не смеят да говорят.[1]

Като завършек на този сенчест период е промяната на градския герб, възложен на съмнителен хералдик от Стара Загора, който обяснява трикрилата абстрактна фигура на бяло-зелено-червен фон с влизането в ерата на Водолея, прабългарски родове и ханове, източния и западния Кан, Ин и Ян, Триединството, глаголицата, Мизия, Тракия и Македония и каквото още се сетите. Комисията, приела проекта, е председателствана от началник-смяна в „Неохим“ със средно образование (Попова, 2002). Не срещнах човек, който да разбира този герб, всички почваха с това, че авторът Христо Танев бил професионален хералдик – длъжност, която в България звучи доста екзотично.

В българската култура идентичностите обикновено се разполагат по оста гордост–срам, защото се съотнасят с външен поглед. Така след срама на 1990те години Димитровград се люшва обратно в посока на гордостта. За това има и обективни причини: населението е под четиридесет хиляди[2], при пик от петдесет и три хиляди в средата на 1980те, което в сравнение с други места говори за относителна стабилност. Освен няколко действащи предприятия, най-голямото от които е споменатия химкомбинат, през 2016 г. тук отвори врати японският завод за автомобилни кабели „Язаки“, който дава работа на 3000 човека, т.е. връща се така лелеяната индустрия, която избутва назад пазара. Към това можем да добавим и особеностите на градоустройството: в битността си на витрина Димитровград е строен със замах, улиците са като за голям център, публичните сгради – многобройни, парковете – обширни (заради което общината говори за най-зеления български град). Няма и кой да реституира, освен в бившите три села, станали квартали, тъй че градоустройството остава сравнително устойчиво.

Кога започва обратът? „Градът на мечтите“ напомни за себе си през януари 2010 г., когато неочаквано за всички бе обявен за „Българския строеж на ХХ“ век в зрителска класация на БНТ: за него гласуваха 61%, като се има предвид, че следващият обект, също така символно натовареният АЕЦ „Козлодуй“, получи под 8%. Някои говореха, че димитровградчани са се организирали да гласуват масово, но това, ако е вярно, прави случая още по-интересен, защото издава подем на местния патриотизъм. Някои медийни антикомунисти остро реагираха на класацията, Димитровград беше наречен град на травестити и перхидролени идоли, а професор Пламен Цветков заяви, че хората там били „сбъркани“ – после, когато научи, че в града вече управлява десният ГЕРБ, реши да поднесе извиненията си.

Не е съвсем лесно да се улови промяната. Хората например идентифицират като емблема на града една стара осемстенна водна кула, която била най-старата постройка „от времето на трите села”, 1873та. Това изглежда странно, доколкото кулата не е чак толкова впечатляваща; важността й може да се разбере през политическите битки в града. Герберският кмет Иво Димов иска чрез нея да положи идентичността на града върху нещо преди комунизма. Но заедно с това кулата се е превърнала в кауза на гражданите, обидени от това, че холдинг БДЖ я използва за рекламни пана. Решението на общината да си я вземе и да я превърне в културна забележителност се посреща с радост. През 2015 г. кметът пише до Общинския съвет:

Считам, че в този момент всички димитровградчани имаме обща цел – да съхраним грижливо историята и красотата на Водната кула, да я запазим като един от символите на нашия град, заради нейното стратегическо място и предназначение – да посреща жителите и гостите на Димитровград и достолепно да стои на кръстопътя между времето и пространството. Ето защо категорично следва да заявим, че Водната кула трябва да стане притежание на града ни и неговите жители посредством придобиването й от общината и да бъде прекъсната възможността частни лица да се разпореждат с един от символите на Димитровград.“[3]

Важен момент е и това, че кулата се е оказала в центъра на кръгово движение на входа на града насред новопостроен пътен възел по герберските европрограми: към пред-комунистическото и общественото това обстоятелство добавя елемент на надеждата за възход. Оттук, за разлика от неразбираемия герб на града, консенсус около кулата.

В подема има един изразен проектен момент. Организират се мото-състезания, приключенски парк „Питър Пан“, строи се смешно висока пейка, на която да се покатериш и да си направиш селфи, по пешеходната главна улица видях артистичен проект с огледала, съвсем неразбираем за минувачите. Т.е. ударението е върху модерното, младежкото. Успоредно с национално-задължителните ритуални празници обаче тук се развива и тракийското начало – например край близкия римски Нимфеум с участие на общината се организира „Празника на нимфите и Афродита – жената през вековете“; полупрофесионални състави разиграват предполагаеми тракийски свещенодействия пред официални лица и туристи. За мое учудване край Каснаковския извор на нимфите видях следи от многобройни палени свещи – оказа се, че на това езическо място преди е имало светилище на св. Спас и местните баби някак естествено се отдават на религиозен синкретизъм. Друг синкретизъм споменаха зложелатели, разказвайки че Нимфеума всъщност бил място за разпивки на бизнесмени и политици, които студели бирата в извора. Една съвсем частна инициатива е подхванал Георги Георгиев, дизайнер в Химкомбината, който организира мистичавия фестивал „Угар“[4] в местността Драгойна – комбинация от народни неща, национално и априлско знаме, св. Илия, Ангел войвода и тракийски ритуали; входът за това „хайдушко хипарство“, както го нарече един респондент, през 2015 г. беше 10 лева.

Нежеланието да приемат известния в цяла България Митко Пайнера като свой идентичностен ресурс е наистина удивително. Всички повтаряха, че тук се слуша рок, защото били граждани (не селяни като в недолюбваното Хасково, например); че 3D киното и ресторантът, които бизнесменът построил тук, са празни (което не беше вярно). Компанията обсъждала с общината идеята да построи в Димитровград музей на попфолка, имала например като експонат сценична рокля на Ивана. И до сега развитие няма, макар да е очевидно за всеки, че това би било чудесна атракция за града. След много приказки за култура и менталност в последна сметка стана ясно, че не обичат Пайнера, защото не се застоявал много в града, имението му било недостъпно, пък и изобщо не правел нищо за местните, не наемал работници – за разлика от другия Димитър, собственик на Химкомбината. За да заострят усещането за несправедливото му забогатяване някои добавят, че първата си уредба (Pioneer – откъдето Пайнер) изобщо бил откраднал от някакво читалище. С една дума в колективното въображение около персонажа има нещо частно – взел от тук, отнесъл, не споделя и на всичкото отгоре ги излага. Не успях да убедя нито един от събеседниците си, че това е стратегическа грешка – просто хората се разпознават във водната кула, в Пайнера – не.

Но разбира се онова, което отличава Димитровград от другите български градове, впуснали се в измисляне на собствена идентичност след приемането ЕС, е връщането към социалистическото наследство. Във времето на прехода то бе превърнато в племенна стигма, по израза на Гофман (Goffman, 1963: 4) – несправедлива не само защото през 1990те тук живееше трето поколение деца на бригадирите, а и защото този провинциален град далеч не беше в центъра на комунистическата власт, за чиито престъпления трябваше да отговарят по-високи етажи. За националната преса Димитровград се беше превърнал в „място на срама“, ако адаптирам един израз от съвсем друг контекст с добавка на срама от чалгата и пазара.[5] Междувременно чалгата се беше нормализирала в попфолк, пазарът беше влязъл в правилата, а носталгията по социализма започваше да изглежда легитимна след завръщането на БСП на политическата сцена през 2016 г., чийто първи ритуален жест беше поднасянето на цветя в къщата-музей на Тодор Живков.

Стратегията напомня контра-стигматизацията на Гофман, анализирана от Адлер-Нисен върху случая на Куба (Adler-Niessen, 2014: 153). Едната посока – това е спонтанната носталгия, която заля социалните мрежи през последните десетина години – спомени от някогашните паркове „Вапцаров“, „Пеню Пенев“ с пълни езера и с хора, бившия магазин „Плиска“ и блока над него, кината „Дружба“ и „Химик“, отворената за движение пешеходна зона бул. „България“, известена като Чарка, консервна фабрика, завод „Сталин“, днешен „Неохим“; моменти от работещия полиестерен комбинат, някогашния Минен техникум… „Спомням си парка, беше прелест“, „Боже колко беше чисто!“, „Градът на моята младост, беше хубав“.[6] Една уловка за носталгията е нерефлектираният факт, че по време на социализма снимковият материал беше силно филтриран, така че днес от града са останали единствено романтични, героични, сюблимни образи, които естествено контрастират с мърсотията и пустотата на съвремието.

Но не всичко е спонтанно. Решаващият тласък като че ли пак идва от външния поглед – през 2014 г. Димитровград става част от европейския културен маршрут АТРИУМ (по стъпките на тоталитарната архитектура), заедно с центъра на София, камбаните и монумента на Бузлуджа. Представят си го като ресурс за привличане на туристи, които ще почнат да „щракат с фотоапарати“. В музея „Пеню Пенев“ разказаха, че обществеността тук отдавна се бори градът да стане архитектурен резерват за сгради тип „сталински барок“ – един местен журналист говорел за това още от средата на 1980те, т.е. от социалистическо време, макар това да звучи малко като ретроспективна илюзия. В средата на 1990те се организирали и заедно с общината започнали да пишат на други градове от страната да им пращат своите тоталитарни скулптури, за да направят една алея на паметниците по протежение на пешеходната зона. Не стана ясно защо това не се е получило, респондентката го обясни с това, че когато градовете разбрали, че им искат тия паметници, които и без това бракували, решили от лошотия да не ги дават. Не стана ясно и защо междувременно бронзовата статуя на Димитров била съборена и лежи по очи някъде в парка.

Изглежда чакали са някой да им помогне, някой отвън да им признае инициативата – и понеже през 1990те на никой не му беше до това, работата се провалила. До появата на европейски пари.[7] С които например през 2015 г. – 2016 г. реконструирали музея си, добавяйки малко предистория и фолклор към старата сбирка за бригадирското движение. Директорът разказа, че през 2016 г. организирали възстановка на комунистическа манифестация, пионерски връзки, фуражки и пр. – с нея той се надява да сложи началото на тематичен карнавал, с който градът да се прочуе. Други респонденти подцениха събитието, казвайки, че в него са участвали главно служители на музея, важното е обаче, че тази идея, дошла от чужбина, е поникнала на димитровградска почва.

Завръщането на комунизма взима не само носталгични и туристически форми. В богаташкия квартал на града, казват, имало улица „Владимир Путин“ с червени номера на къщите; пресичала се с ул. „Тодор Живков“. Поставени пред въпроса за моралните измерения на комунизма, местите хора имат своя отговор-фасада (по Гофман): другаде може да е имало лоши неща, но тук е било друго. Тук имаше бригадири, ентусиазъм, лагерни огньове и свалки. Така опространстяването на паметта и доброжелателния външен поглед на еврофондовете правят възможно превръщането на социализма в идентичност – превръщане на демона в гений на мястото.

Библиография

Попова, Диана. 2002. „Димитровград е вече в ерата на Водолея“. Култура, 01.03.2002 г., (последно посещение: 22.03.2018 г.).

Adler-Nissen, Rebecca. 2014. „Stigma Management in International Relations: Transgressive Identities, Norms, and Order in International Society“. International Organization, 68, 143-176.

Goffman, Erving. 1963. Stigma: Notes on the Management of Spoiled Identity. New York: Simon and Schuster.


[1] Обичайно е сблъскването на соц-еуфория и чалга-упадък, показано например във филма „Град на мечти“, реж. Светослав Драганов, 2012 г.

[2] Реалното население на българските градове е мистерия поради това, че мигрантите си запазват адресната регистрация, а общинските власти имат интерес да поддържат по-големи цифри заради различни проекти.

[3] "Докладна записка до Общинския съвет", 2015 г.

[4] Вж. страницата им във Фейсбук, <https://www.facebook.com/events/435943939933500/>.

[5] Места на срама наричат американските концлагери, където превантивно затварят етническите японци през Втората световна война.

[6]Носталгия обхвана фейсбук по някогашен Димитровград“, Bgvestinet, 24.01.2015, (последно посещение: 22.03.2018 г.).

[7] Любопитно е, че стратегията на сдружение „Димитровград най-живият паметник на архитектурата” от 2008-2009 днес откриваме единствено на един руски сайт: <http://ranky.ru/tasks/25443>, (последно посещение: 21.11.2017 г.).


Биографична справка

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, работи в сферата на политическите култури, медиите, града. Последният му изследователски проект е върху популярна култура и политика. Най-новата му книга е Културата като дистанция. 11 есета по културна антропология (2017). Есеист, участник в публичния дебат. 

Прочетена 444 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност