.
Събота, 15 Юли 2017 16:44

Нашите герои и техните паметници: два казуса от Югозападна България

Даниела Колева

РЕЗЮМЕ: Статията разглежда два случая на местен активизъм в областта на колективната памет от края на 90-те и средата на 2000-те години в с. Жиленци (Кюстендилско) и гр. Сандански. И в двата случая спорните въпроси се отнасят до периода на социализма. Поводът е един и същ – паметник на местен герой. И в двата случая са включени членове на техните семейства и други действащи лица от местните общности. И в двата случая е налице съгласието на местните институции. Все пак съществуват интересни различия, които дават повод за размисъл върху политиките на памет, мнемоничния активизъм и мнемоничното предприемачество, върху местната идентичност и консенсуса за миналото. 

КЛЮЧОВИ ДУМИ: Димитър Каляшки, Кръстьо Хаджииванов, политики на памет, мнемоничен активизъм, мнемонично предприемачество

 

OUR HEROES AND THEIR MONUMENTS: TWO CASE STUDIES FROM SOUTHWESTERN BULGARIA

Daniela Koleva

ABSTRACT: The paper focuses on two cases of local memory activism in the late 1990s and in the mid-2000s in the village of Zhilentsi (Kyustendil region) and the town of Sandanski. In both cases the issues of contention concern the period of state socialism. The stakes are the same – monuments to local heroes. In both cases family members as well as other actors from the respective community are involved. In both cases, local institutions give their consent. Yet, there are intriguing differences which invite further contemplation on the politics of memory, mnemonic activism and mnemonic entrepreneurship, on local identity and consensus on the past.

KEYWORDS: Dimitar Kalyashki, Krastyo Hadzhiivanov, politics of memory, mnemonic activism, mnemonic entrepreneurship

 

Усиленото строителство на паметници на Съветската армия и българските партизани започва непосредствено след Втората световна война и продължава до самия край на комунистическия режим. От комеморативния пейзаж са изключени българските воини, загинали в последната фаза на войната, когато България преминава на страната на съюзниците против Третия райх. Тази „историческа амнезия“ прави впечатление на външни наблюдатели (Kelleher 2009: 61), които отбелязват, че загиналите войници от есента на 1944 г. до пролетта на 1945 г. са много повече от загиналите партизани и ятаци през периода 1941 – 1944 г. Очевидното обяснение на подобна „асиметрия“ (А. Асман) в публичната памет е стремежът на режима да формира определени представи за миналото, чрез които да внуши посланието за собствената си легитимност и непреходност. Ключов елемент от тези представи е преувеличаването на обхвата и значението на партизанското движение и асоциирането му изключително с комунистическата партия. Наред с това, от значение е и самото присъствие на паметниците на централни места в градските пространства. Както пише Мая Надкарни, „[з]а авторитарните режими паметниците са ключови елементи от тяхната „хегемония на репрезентациите“, в която знаците и символите не отвеждат към собственото си значение, а по-скоро, бидейки вездесъщи, означават непоклатимостта на самата система“ (Nadkarni 2003: 195). Отделно от идеологическите съображения, местните елити, както изглежда, виждат в паметниците символен капитал, който може да бъде инструментализиран в своеобразната конкуренция между населените места за престиж и привилегии. Така паметниците „разказват“ не само и не толкова за миналото, колкото за настоящето и властовите отношения в него.[1] От тази теза, но приложена към постсоциалистическия мемориален пейзаж, се ръководя в изложението по-нататък.

Социалистическите паметници и тяхната съдба след края на режима са били неведнъж предмет както на изследвания (Vukov 2006, 2007; Вуков 2013), така и на инициативи, произтичащи от гражданското общество. Причината да стесня мащаба до два конкретни казуса е интересът към използването на паметта във властовите отношения на местно ниво в началото на ХХI век, нейният потенциал за граждански мобилизации и постигане на местен консенсус, както и за символно „присвояване“ на градското пространство. Изборът тъкмо на тези паметници е продиктуван от това, че се появиха като тема, която не беше специално търсена в хода на теренни проучвания на съответните места, а сравнението им откроява любопитни динамики в местните политики на памет. Основната теренна работа в с. Жиленци, Кюстендилско, беше проведена от екип преподаватели и студенти от специалност „Културология“ на Софийския университет през лятото на 2000 г., а в гр. Сандански – през септември 2010 г. В следващите години посетих двете места още няколко пъти, последно през лятото на 2015 г. (Сандански) и на 2016 г. (Жиленци). Информацията, на която се основава този текст, е събрана чрез интервюта с граждани, с представители на местната власт и уредници в музеите в Сандански и Кюстендил, допълнени от лични наблюдения. Използвани са и материали от местните медии за личностите, на които са посветени паметниците и събитията, свързани с тях, през последните няколко години. В допълнение към събраните материали от двата терена, търсения в интернет показаха как двамата герои са представяни пред по-широки публики по инициатива на организации или индивидуални потребители, включително блогъри.

Димитър Каляшки: паметник, легенда, местна идентичност

Димитър Каляшки е роден през 1910 г. в бедно семейство в с. Жиленци, Кюстендилско. Изключително надарен, особено в математиката и езиците, учи в Кюстендилската гимназия, където се включва в активна политическа дейност. През 1928 г. се присъединява към РМС,[2] а две години по-късно – към комунистическата партия. От 1929 г. учи физика в Софийския университет, като продължава активната си политическа дейност. Заради това е изключен от университета в началото на последния си семестър (февруари 1933 г.). Връща се в родния си край като активист на комунистическата партия. Многократно арестуван, а през 1936 г. осъден на 12 години затвор. През април 1941 г. излиза от затвора и минава в нелегалност. На 28 февруари 1943 г. е убит от засада недалеч от родния си дом. През 1945 г. тленните му останки са ексхумирани и положени с тържествен ритуал пред сградата на общината в Кюстендил, а няколко години по-късно на мястото е поставен бюст-паметник. До 90-те години неговото име носят пионерският дом, математическата гимназия, улица, дървообработващо предприятие и др. в Кюстендил.

Koleva 01

Ил. 1. Пренасяне на тленните останки на Д. Каляшки през 1945 г. Източник: http://probuzhdane.blogspot.bg/2014/02/blog-post_9088.html, посетен на 13.06.2017 г.

През 1992 г. паметникът на Каляшки, заедно с други паметници на комунистически дейци, е демонтиран и откаран в Регионалния исторически музей в Кюстендил. През 1998 г. на семейството е предложено тленните му останки да бъдат преместени в гробището. Въпреки първоначално даденото съгласие, препогребването е осуетено заради протест на местната организация на Българския антифашистки съюз (БАС).[3] През 2006 г. на мястото на паметника е поставена плоча с името на Димитър Каляшки и датите на раждането и смъртта му. Представители на местната организация на БСП и БАС и до днес се събират пред плочата, за да честват тези дати.

Koleva 02

Ил. 2. Сбирката от паметници в градината на РИМ – Кюстендил. Архив на авторката.

Борбите около праха на Каляшки и паметта за него са част от конкуренцията на разкази за миналото и техните репрезентации в централното градско пространство на Кюстендил. В него доминира паметникът на загиналите от 13-ти пехотен Рилски полк през войните 1912 – 1918 г. Този паметник не изглежда оспорван, напротив – пространството около него е оформено с арка и фонтан с амфитеатрално разположени пейки; при хубаво време там се заседяват хора. От другата страна на централния площад, пред сградата на областната управа, се намира паметникът на Тодор Александров и падналите за свободата на Македония, поставен през 1928 г., разрушен през 1946 г. и възстановен през 1991 г. по инициатива на ВМРО. Издигнатият по-късно през 90-те години бюст-паметник на Димитър Пешев завършва оформлението на това пространство в комеморативен аспект. Така в момента около централния площад на Кюстендил са представени три разказа за миналото без връзка помежду им: националният (в частта му, свързана с балканските войни и Македония), който определено доминира, комунистическият и българският вариант на транснационалния разказ за Холокоста. Малко встрани, пред читалище „Братство“, през 2014 г. е поставен паметник на поета дисидент Биньо Иванов (1939 – 1998).

Koleva 03

Ил. 3. Паметната плоча на Д. Каляшки пред Общината в Кюстендил. Архив на авторката.

Местната памет в Кюстендил има и други свои репери: Ильо войвода, Румена войвода, Владимир Димитров – Майстора, Марин Големинов, римските терми и крепостта Пауталия (неотдавна реставрирана по твърде спорен начин), минералната вода, черешите... В Жиленци обаче, макар голямо село (над 1000 жители), само на няколко километра от областния град, при теренната работа не се откри местна история, нито памет за произхода на селото; липсваха разкази за видни личности, реални или легендарни, за националноосвободителната борба или за македонското движение. Местният герой е Димитър Каляшки. Домът му през 1975 г. е превърнат в музей, главната улица и читалището[4] носят неговото име, а на площада се издига масивен негов паметник в цял ръст. Тъкмо за този паметник ще става дума тук. Той е открит през март 1975 г. За случая е организиран митинг, на който държи реч Пеко Таков, тогава член на Политбюро на ЦК на БКП. Разположен на площада,[5] до сградите на читалището, училището и кметството, паметникът е център на всички чествания в селото. Преди 1989 г. пред него се провеждат ритуали по тържествено приемане на чавдарчета и пионери, студентски клетви на студенти по физика от Софийския университет, чествания на официални празници. Изобщо, това е идеологически осветеното церемониално пространство в селото.

Koleva 04

Ил. 4. Паметникът на Д. Каляшки на площада в Жиленци. Архив на авторката.

През 1992 г. паметникът е преместен от центъра на Жиленци в двора на регионалния музей в Кюстендил. Но само няколко години по-късно жителите на селото масово събират подписи с искане за неговото връщане на първоначалното му място и това се осъществява през 1997 г. По време на теренната работа през 2000 г., въпреки политическите деления и дрязги, всички бяха единодушни по отношение на местния герой Димитър Каляшки. Дори членовете на Клуба на репресираните от комунистическия режим обясняваха, че и те самите участвали в подписката не защото той е бил комунист, а защото „е наш“, бил е добър, отзивчив, сърдечен, „за него нема какво да кажат лошо“, освен това е бил „много умен“, „гениален“, първият жиленчанин, учил в Софийския университет. Всички охотно разказваха легенди за Каляшки: колко езика знаел (между пет и 14 според различни версии), как с лекота решавал и най-трудните задачи, как помагал на децата по математика, как дори на полето винаги носел със себе си тетрадка и молив, колко много четял, колко бързо стенографирал, как в затвора написал граматика на циганския език (защото бил в една килия с циганин) и превел „Дон Кихот“ от испански, как веднъж чул двама германски офицери да се изказват пренебрежително за българите и „на чист немски, без никакъв акцент“ с достойнство им отговорил, защитавайки своя народ подобно на Георги Димитров на Лайпцигския процес.

Както констатира Ваня Еленкова (Еленкова 2001: 432), ключът към разбирането на легендите за живота на Каляшки и за човека Каляшки е разказът за неговата смърт пред очите на цялото село и пълното дисоцииране на този разказ от абстрактния идеологически „голям наратив“ на режима. Образът на Каляшки в очите на неговите съграждани се състои от човешки качества и конкретни случки, реални или не, почти без отнасяне към каузата, за която се е борил. Дори в случаите, когато е налице такова отнасяне, то преминава през смислообразуващите филтри на традицията и консенсуса („бил нещо като Васил Левски“).

Докато в Кюстендил се наблюдава продължаваща конкуренция за паметта и нейното място в местната идентичност и в градското пространство, колективната памет в Жиленци е забележително монолитна, консолидирана около фигурата на местния герой. И досега се отбелязват годишнините от рождението и смъртта му. През май 2011 г. в ъгъла на площада е поставена скромна стела с имената на жиленчани, загинали във войните от 1912 до 1918 г., но тя – за разлика от символните йерархии около площада в Кюстендил – не оспорва доминиращата позиция на централно разположения и много по-внушителен паметник на Каляшки. Така, години след разпадането на комунистическия пантеон, паметта за Димитър Каляшки остава непокътната в родното му място и разказът за него е все така обект на всеобщ консенсус, възможен поради изместването на акцентите от политическата към етическата плоскост. Каляшки е „репатриран“, т.е. присвоен обратно от съгражданите си – не като комунист, а като един от тях, като най-достоен представител на местната общност, комуто тя дължи признание.

Кръстьо Хаджииванов: конкуренция на разкази, борба за символен капитал

Koleva 05

Ил. 5. Кр. Хаджииванов. Източник: http://frontalno.com/без-граници-нов-свят-ще-сътвориме-свя/, посетен на 13.06.2017 г.

Кръстьо Хаджииванов е роден през 1929 г. в бедно многочленно семейство в с. Капатово, Петричко. Още от дете започва да пише стихове, а като ученик през 1943 г. се присъединява към партизаните на територията на днешна Гърция. След 1944 г. е репресиран от режима заради „свободолюбивите си възгледи“, изпратен в урановите мини в с. Сеславци, откъдето успява да избяга. Убит през 1952 г. при опит да премине границата с Гърция. Това са оскъдните факти за него, които могат да се почерпят от инак многословната статия в Уикипедия, представяща го предимно като поет – забравен в родината си, но оценен извън нея.[6] Същите данни, предадени с почти едни и същи думи, могат да се намерят в голям брой публикации, посветени на самия Кръстьо или на комеморативните събития около неговия живот и творчество. Няколко документа за него, както и кратки изказвания на брат му и сестра му са включени във филма „Горяни“ (2011) на Атанас Киряков, но от тях не става ясно дали и как е участвал в движението. През 1996 г. излиза неговата стихосбирка „Еделвайс на кръста“, с която като че ли се поставя началото на възкресяването (или създаването) на паметта за него. До 2007 г. са издадени още четири книги с негови стихове.

От 2006 г. започва присъствието на Кръстьо Хаджииванов в символната география на Сандански – на негово име е наречена улица. През 2009 г. с решение на Общинския съвет е поставен негов бюст-паметник. Намира се в пешеходната зона пред минералната баня, където до 90-те години е бил паметникът на партизанина Петър Димитров. Инициативата идва от международен комитет, ръководен от поета Евтим Евтимов,[7] с почетен председател бившия вицепрезидент Тодор Кавалджиев и организационен секретар Иван Хаджииванов, брат на Кръстьо. Финансовата подкрепа е от фондация „Спартак“ в Сандански, занимаваща се с „изследване и популяризиране на живота и ценностите на народите, обитавали земите ни от древността до днес“.[8] През пролетта на 2012 г. на предполагаемото място на смъртта му също е издигнат паметник – няколко скални къса с портрет-орелеф и плоча с надпис. През последните няколко години редовно се провеждат чествания, четения и изложби, посветени на Кръстьо Хаджииванов, и отразявани в местните и в регионалните медии. Учредена е и награда за поезия на негово име.[9] По-внимателното вглеждане в тази комеморативна активност показва, че неин главен двигател е братът на Кръстьо, понастоящем пенсионер. Той е автор на повечето публикации за Кръстьо, а вероятно и на онези дописки за събития в негова чест, които са подписани „от организаторите“.

Koleva 06

Ил. 6. Паметникът на Кр. Хаджииванов в Сандански. Архив на авторката.

При теренна работа в Сандански през 2010 г. беше записана алтернативна версия на разказа за Кръстьо Хаджииванов: че не е свързан със Сандански, а само завършил гимназиалното си образование в града, след като през 1947 г. бил изключен от Петричката гимназия; че е бил „един анархист неориентиран, който е против всичко“. Според интервюирания местен историк любител, Кръстьо направил два неуспешни опита да избяга в Гърция. При третия опит граничарите го забелязали, докато плувал по р. Струма, стреляли и го убили. „Той политически затворник не е. Той не е обявен за политически враг. Той не е съден. Той е като диверсант. А ти какъвто и да си – комунист, анархист, фашист – щом нарушиш границата, си диверсант. Те го убиват – не милицията, не партията го убива, а граничарите го убиват.“ – обобщава интервюираният.[10] Той твърди също така, че никой в Сандански не познавал Кръстьо, не е признат като поет,[11] а паметта за него е налагана от забогатели негови роднини чрез връзки с местната власт. И заключава: „Ето как с пари се произвеждат поети и се купуват съвести. (...) Това са санданските съвременни подвизи“. От интервюто с местния историк се налага впечатлението, че създаването на разказа и паметта за Кръстьо Хаджииванов е „изкуствено“ и натрапено, дело на ограничена група хора, повечето свързани с неговото семейство, докато местната общност е пасивна и дистанцирана. Подчертаната липса на връзка с града се допълва от проблематичния начин, по който действат радетелите на паметта за Кръстьо, за да кулминира в моралното възмущение, че „има и християнски традиции върху чужд гроб да не се прави друг гроб“. Важно е обаче да се посочи „откъде говори“ интервюираният. Неговата позиция съвсем не е извънпоставена и неутрална. Понастоящем пенсионер и историк любител, той е част от комунистическия елит на града преди 1989 г. и категоричен опонент на сегашната местна власт.

Още една, трета версия на разказа за Кръстьо Хаджииванов може да се намери на сайта „Свободна мисъл“, поддържан от Федерацията на анархистите в България (ФАБ). Според нея Кръстьо е бил анархист и това била причината за преследванията срещу него от страна на комунистическия режим.[12] От 2008 до 2014 г. са публикувани няколко материала за него, сред които декларацията „Кръстьо е анархист!“[13] и словото на анархиста арх. Кръсто Павлов (завърнал се след 1990 г. от емиграция) по повод откриването на паметника през 2009 г., което не му било позволено да прочете на самата церемония.[14] Поместени са и няколко стихотворения на Кръстьо. Публикациите на сайта настояват на принадлежността на Кр. Хаджииванов към българския анархизъм през 40-те години, изобличават „несериозни, измислени“ твърдения за него в други издания, изопачаването на факти от биографията му и фалшифицирането на автентичните му стихове.

Докато най-широко известният разказ, разпространяван от брата, представя Кръстьо като поет и изобщо не споменава политическите му възгледи, избирайки общи морални термини („романтик и идеалист“, „вярата си в победата на доброто“), в някои от репортажите за събитията в негова чест през последните години, които го представят като поет антикомунист (но не анархист), се съобщава за присъствие и на представители на ФАБ. От друга страна, „контраразказът“ на местния историк и опонент на властта акцентира върху липсата на връзка между героя и града, игнорирайки неговата личност и политически възгледи. Последните обаче са най-важни за членовете на ФАБ, които гръмко и категорично го припознават като свой. За тях Кръстьо е ценен съюзник дори години след смъртта си – неговата видимост и честването му би могло да означава видимост и признание за ФАБ и анархистите изобщо. Дори да не приемем версията за „купуване на съвести“ или, по Бурдийо, за конвертиране на икономически и социален капитал в символен, подкрепата от страна на местните власти не е изненадваща: ангажирани в „борба с образа“ (Дичев 2011), те, изглежда, са готови да откликват на инициативи за създаване на нов образ и нова символна география на града.

Накрая, санданчани, които интервюирах около паметника, не знаят много за него. Някои признават, че е имало тържества и речи, но не си спомнят нищо от тях. Двама-трима казват, че Кръстьо е бил писател или поет („вижте, има изсечено перо на постамента“, забелязва единият), но по-честата версия е, че е бил в лагера в Белене. Както изглежда, това е достатъчно, за да изключи съмненията около присъствието на паметника и основанията за неговото поставяне. Без да са го поискали, гражданите не роптаят срещу него. Приемат го с безразличие, което напомня за констатацията на Роберт Музил, че няма нищо по-незабележимо от един паметник.

Политики на памет: активизъм и предприемачество

Историчката Каръл Глък въвежда термина „активисти на паметта“ (memory activists)[15] за онези лица и организации, които създават, лансират или подкрепят алтернативни разкази за миналото, предизвикват обществен дебат и оказват натиск върху общественото мнение за признаване на нелицеприятни аспекти от миналото (Gluck 2007: 57). Активистите прокарват ориентирана към миналото политика, като работят на терена, намиращ се между официалната и индивидуалната памет. Това е именно неинституционализираната, всекидневната памет, паметта на различни общности – местни, етнически, социални или юридически дефинирани (напр. жертви). Глък свързва активизма в областта на публичната памет с проблематиката за човешките права. Конкретният казус, който тя разглежда, са жените, главно корейки и филипинки, заставени от японските военни да проституират през Втората световна война (т.нар. comfort women). Едва през 90-те години на ХХ век става възможно да се разкажат техните истории и да се потърси справедливост за тях. Главното условие за тази възможност са съвременните „хронополитики на паметта“ (Gluck 2007: 61), т.е. настъпването на такива моменти, когато промени в международните и национални култури на памет правят пробивите в доминиращите разкази за миналото възможни. Пробивът обаче се реализира не автоматично, а – в конкретния случай – благодарение на продължителните усилия на женски организации (включително международни), ангажирани историци, юристи, семействата на жертвите и др.

Идеята за активизма в сферата на публичната памет като действия „отдолу“, базирани на алтернативно (контра-)знание и критични интерпретации, се разработва от израелската социоложка Ифат Гутман върху израелско-палестинския казус (Gutman 2011, 2017). Тя се интересува от действията на групи активисти – евреи и палестинци – които създават контрапамет със средствата на популярната култура и медийния разказ в опит да преконфигурират публичната памет за конфликта като стъпка към помирение. Мнемоничният активизъм в този контекст е обръщането към оспорвано или заглушавано минало с цел „да се повлияе върху публичния дебат в посока към по-голяма равнопоставеност, плурализъм и помирение“ (Gutman 2017: 2). В сравнение с по-традиционните движения за мир, където конфликтното минало често се омаловажава, този вид активизъм подчертава нормативните презумпции, напреженията и трудностите при осмислянето на проблематичните аспекти от миналото, за да повлияе върху възприемането на настоящето.

Въпреки че мнемоничният активизъм обикновено се свързва с транснационални политики на памет и умиротворителни действия в (пост)конфликтни ситуации, идеята изглежда приложима и към посткомунистически контексти. И тук, както след граждански войни и конфликти, е налице „болезнена асиметрия на паметта“ (А. Асман) – тя е силно изкривена в посоката, зададена от бившия режим. С течение на времето идеологическата колонизация на жизнения свят, включително на публичните пространства, се е превърнала в част от колективната памет (срв. Gropas 2007: 536). Ето защо е необходима целенасочена работа на паметта за преодоляване на този дисбаланс и възстановяване на историческата справедливост като стъпка към изграждане на устойчиво демократично общество. Тъкмо с това се занимават активистите на паметта за комунизма – със създаването на контраразказ, фокусиран върху жертвите на режима, а не върху неговите герои, с консолидирането на този разказ и вписването му в днешната публичност. „Хронополитиките“, за които говори Глък, в случая са част от процесите на демократизация след падането на комунистическия режим, които откриват пространства на борба за производството на истина, легитимност и репрезентации на миналото. От една страна, тези процеси са в хармония с транснационалните политики на памет и историческа справедливост. От друга страна, колебливите и непоследователни действия на българската държава по отношение на близкото минало предоставят широко, немаркирано и до голяма степен нерегулирано поле за действие на социални актьори с различни интереси.

Всички тези обстоятелства предизвикват размисъл за позициите и целите на действащите лица в двата разгледани случая. Кой на кого разказва чия история? Защо? Какви разкази се създават, чия памет се активира? Дали чрез тях се балансира асиметрията на паметта? Дали се създава общо минало?

Преди всичко става ясно, че политиките на паметта не са еднопосочни, не действат само „отгоре-надолу“ и не могат да се разглеждат еднопланово. Героите и паметта за тях се създават не само централно, но и локално. Инициативата на жиленчани донякъде съответства на идеята за мнемоничен активизъм, макар този активизъм да е в неочаквана посока – възстановяване на доминиращия разказ от миналото, а не оспорването му. Налице е обаче действие „отдолу“ (grassroots), което изразява виждането на местната общност и в крайна сметка го налага. Това действие може да се интерпретира като опит за създаване на „памет на мястото“, споделена чрез общото участие и общата отговорност. В Сандански инициативата идва от семейството на Кръстьо Хаджииванов. Няма данни за широко обсъждане и подкрепа от гражданите. Подходът може по-скоро да се определи като своеобразно „предприемачество“ в сферата на паметта и нейните проекции в публичното пространство. Целите на всяко мнемонично предприемачество са присъствие и признание. Дали в конкретния случай те обслужват други интереси, е въпрос извън периметъра на този текст.

Двата случая показват също така сложни конфигурации от действащи лица. Иначе казано, налице е хор от множество гласове, често в дисонанс. Докато легендата за Каляшки е обект на всеобщ консенсус в родното му село, неговата паметна плоча в Кюстендил е само един от маркерите на миналото, вече не най-важният. В Сандански сме свидетели на конкуриращи се разкази и опити за „присвояване“ на паметта за Хаджииванов. И в двата случая обаче наблюдаваме стремеж към деидеологизация на образа в търсене на консенсус около него. При Каляшки това става чрез акцентиране върху личността и талантите му, вместо върху политическите му убеждения и неговата борба. При Хаджииванов се изтъква поетическото творчество, вместо принадлежността му към анархизма. Тук може ясно да се види нормативната роля на институциите и публичните дискурси на паметта: те създават „типологии“ на престъпленията и жертвите, както и образцови разкази, които индивидите след това използват, за да осмислят собствения си опит и да му дадат гласност. Гутман отбелязва не само „мощта на дефинициите и категориите (...) да оформят възприятия и политики“, но и тяхната нееднозначност и сила да изключват, да определят кое остава неизказано поради това, че не се вмества в никоя категория (Gutman 2011: 71). Анархистите като правило изпадат от типологиите на героите и на жертвите, използвани като опора на личните разкази и признание за биографичния опит. Ето защо и анархистките убеждения на Кръстьо Хаджииванов изпадат от повечето версии на разказа за него. От друга страна, образът на Каляшки не губи своето политическо значение в символната география на Кюстендил, но в родното му село е фолклоризиран и митологизиран така, че трудно би могъл да се вмести в категориите на класовото и идеологическото.

Друг аспект на усилието към консенсус е представянето на двамата герои по-скоро като жертви, отколкото като борци за политически каузи. Смъртта на Димитър Каляшки се е превърнала в част от социобиографичната памет на неговите съселяни – дори онези, които не са били свидетели, знаят и възпроизвеждат разказа в детайли: как той стрелял във въздуха, защото не искал да убива, а полицаите се целели в него; как първият куршум раздробил коляното му; как паднал и го убили намясто, вместо да го арестуват; как дошъл лекарят и направил аутопсия веднага, на поляната; как всички видели необичайния му мозък, а лекарят възкликнал: „Какъв човек, какъв ум!“. За смъртта на Кръстьо Хаджииванов е известно малко, но достатъчно, за да го представи по-скоро като жертва: не е загинал в бой, преследвали са го и са го застреляли като „диверсант“ според тогавашната терминология, а според сегашните разбирания – млад човек, избрал свободата. Цитатите от негови стихове генерализират и метафоризират смъртта му. Никой от вариантите на разказа за него не споменава за участие в антикомунистическа съпротива (така и не става ясно дали изобщо е имал връзка с горяните); акцентът е върху репресиите срещу него и върху неговия отказ от конформизъм, както и върху поетическото му творчество. Внушението и в двата случая е, че и двамата са жертви; нещо повече – притежавали са таланти, което прави загубата им особено тежка и значима за цялата общност. По подобен начин работи и позоваването на традиционната героично-жертвена образцовост: Каляшки е „нещо като Васил Левски“, Хаджииванов е сравняван със Спартак и Гоце Делчев.

Смаляването на мащаба работи не по-зле в полза на консенсусната памет: общността, родното място, наред с дълга и морала, се оказват привилегировани пред класовите и идеологическите различия. Каляшки е „наш“ за своите съселяни, Хаджииванов е също „наш“, макар за повече и по-флуидни общности – на антикомунистите, на анархистите, донякъде може би и на санданчани, които не го припознават, но приемат неговия паметник като част от пространството на своя град. Символната тежест на героя лесно се конвертира в символен капитал за „неговата“ общност.

Възможен епилог

Епилогът засега може да бъде само в модуса на вероятното; реалният ще се случи след години, когато потомците на днешните активисти (или предприемачи) на публичната памет в Жиленци и Сандански сами ще определят отношението си към тази памет. Опитвам се да си представя какво би могло да е то. И в двата случая действащите лица са хора, лично свързани с героите: техни близки, сподвижници или съграждани. Езикът, на който се изговарят разказите за тях, е повече местен и частен, отколкото универсалистки или дори национален. Налице са усилия за създаване на споделена памет, но липсва по-широката морална и социална основа на тази памет – консенсусната нормативност, т.е. съгласието относно историческите каузи и историческите грешки. Легендата се крепи на личния/груповия спомен. Както отбелязва Джей Уинтър, „[к]олкото по-малка и по-интимна е картината, толкова по-силна и по-непрекъсната е нишката, свързваща (...) местата на историята и действащите лица на спомена“ (Winter 1999). Може да се очаква, че за следващите поколения тези органични връзки ще изтънеят и честването на героите ще изгуби първоначалния си смисъл (или дори – всякакъв смисъл) и ще остане кухо.

 

Библиография

Вуков, Николай. 2013. „Тленните останки на „специалните мъртви“ и тяхното колективно погребване след 1944 г.: паметници, костници и братски могили“. В: Колева, Даниела (съст.). Смъртта при социализма: героика и постгероика. София: Рива, ЦАИ, 21-55.

Дичев, Ивайло. 2011. „Сандански – десетилетна борба с образа“, Семинар_БГ (Разкази от малкия град), бр. 5 (http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy5/item/303-сандански-десетилетна-борба-с-образа.html, посетен на 13.06.2017 г.).

Еленкова, Ваня. 2001. „Героят на селото: паметта и митът за Димитър Каляшки“. В: Димитрова, Снежана, Елена Тачева (съст.). Рицари и миротворци на Балканите. Походи, преселения и поклонничество. Благоевград: Международен университетски семинар за балканистични проучвания и специализации, 427-433.

Gluck, Carol. 2007. “Operations of Memory: ‘Comfort Women’ and the World”. In: Jager, Sheila Miyoshi, Rana Mitter (eds.). Ruptured Histories: War, Memory, and the Post-Cold War in Asia. Cambridge, MA: Harvard University Press, 47-77.

Gropas, Maria. 2007. “The Repatriotization of Revolutionary Ideology and Mnemonic Landscape in Present-Day Havana”, Current Anthropology, vol. 48, no 4 (August), 531-549.

Gutman, Yifat. 2011. “Transcultural Memory in Conflict: Israeli-Palestinian Truth and Reconciliation”, Parallax, vol. 17, no 4, 61-74.

Gutman, Yifat. 2017. “Looking Backward to the Future: Counter-Memory as Oppositional Knowledge-Production in the Israeli-Palestinian Conflict”, Current Sociology, vol. 65, no. 1, 54-72.

Kelleher, Michael. 2009. “Bulgaria’s Communist-Era Landscape”, The Public Historian, vol. 31, no 3, 39-72.

Nadkarni, Maya. 2003. “The Death of Socialism and the Afterlife of its Monuments: Making and Marketing the Past in Budapest’s Statue Park Museum”. In: Hodgkin, Katharine, Susannah Radstone (eds.). Contested Pasts: The Politics of Memory. London: Routledge, 193-207.

Vukov, Nikolai. 2006. “Emergent Reinscriptions and Dynamics of Self-Representation: Socialist Monumental Discourse in Bulgaria”, Kakanien Revisited (http://www.kakanien.ac.at/beitr/emerg/NVukov1.pdf, посетен на 13.06.2017 г.).

Vukov, Nikolai. 2007. “Refigured Memories, Unchanged Representations. Post-Socialist Monumental Discourse in Bulgaria”. In: Brunnbaner, Ulf, Stefan Troebst (eds.). Zwischen Amnesie und Nostalgie. Die Erinnerung an den Kommunismus in dosteuropa, Köln: Böhlau Verlag.

Winter, Jay. 1999. “Remembrance and Redemption”, Harvard Design Magazine, no. 9 (http://www.harvarddesignmagazine.org/issues/9/remembrance-and-redemption, посетен на 13.06.2017 г.).

Winter, Jay. 2001. “Film and the Matrix of Memory”, American Historical Review, vol. 106, no. 3, 857-864.


[1] Повече за комунистическите паметници в България – вж. http://www.seminar-bg.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=262:2012-04-23-07-33-31&catid=24&Itemid=25 посетен на 6.10.2016 г.

[2] Работнически младежки съюз, основан през 1928 г. като легална младежка организация на БКП. След преврата на 19 май 1934 г. е забранен и съществува в нелегалност.

[3] До 1991 г. Съюз на активните борци против фашизма и капитализма.

[4] За отбелязване е, че през 2000 г. главната улица се наричаше „Осогово“, докато през 2016 г. нейното име – „Димитър Каляшки“ – е възстановено.

[5] Друг, по-скромен паметник е открит на лобното място на Каляшки в покрайнините на селото.

[6] https://bg.wikipedia.org/wiki/Кръстьо_Хаджииванов, посетен на 6.10.2016 г. Със своите над 17 хил. байта тя надхвърля по обем статията за Д. Дебелянов например. Създадена е през 2008 г. (статията за Каляшки е от 2014 г. и е съвсем кратка) и има над 50 редакции. Въпреки това под заглавието неизменно стои бележка, призоваваща за подобрение и неутрализация.

[7] Евтим Евтимов (1933 – 2016) е роден в Петрич. Става известен със стихосбирката си Обич за обич (1966) и преди всичко с любовната си лирика. Има успешна кариера като дългогодишен директор на издателство „Народна младеж“ до средата на 80-те години. Автор на текстовете на популярни песни, сред които последната известна е „Нашата полиция“ (2010), предизвикала противоречиви отзиви.

[8] http://econ.bg/Фондация-Спартак_l.c_i.318452.html, посетен на 6.10.2016 г.

[9] Комеморативна активност, макар далеч по-скромна, има и в Петрич. С решение № 309 (Протокол № 16 от 27.10.2012 г.) Общинският съвет в Петрич удостоява Кр. Хаджииванов (посмъртно) и още 200 граждани и институции с юбилейна грамота „100 години от освобождението на Петрич“.

[10] Интервю Ваня Еленкова и Даниела Колева, Сандански, септември 2010 г.

[11] Освен събраните от Иван Хаджииванов отзиви (например тук http://www.strumski.com/books/Krystyio_Orlovi_Pesni_za_Svobodata.pdf, с. 14-15 и 23-27, посетен на 6.10.2016 г.), не ми се удаде да открия рецензии и отзиви за творчеството на Кръстьо Хаджииванов, нито препратки към него.

[12] Статията за анархизма от Уикипедия посочва името му като един от десетима видни анархисти в България наред с Хр. Ботев, Г. Делчев, В. Икономов, Г. Шейтанов (https://bg.wikipedia.org/wiki/Анархизъм, посетен на 6.10.2016 г.).

[13] http://sm.a-bg.net/2011/01/07/krastio-e-anarhist.htm, посетен на 6.10.2016 г.

[14] http://sm.a-bg.net/2009/12/09/istinskiyat-pametnik-na-krastio-hadjiivanov.htm, посетен на 6.10.2016 г.

[15] Подобен израз съществува и на френски (militants de la mémoire), въведен от организацията Fils et Filles de Déportés Juifs de France (FFDJF). Основана през 1979 г. от историка Серж Кларсфелд, организацията издирва и публикува в своя бюлетин данни за неизвестни досега случаи, спомени на оцелели и т.н.


Биографична справка

Даниела Колева е доцент в катедра „История и теория на културата“, СУ „Св. Климент Охридски“. Изследователски интереси: устна история и антропология на социализма и постсоциализма, изследвания на паметта.

Прочетена 45 пъти

Съдържание на брой 15

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност