.
Събота, 15 Юли 2017 11:05

Сакрални хронологии и линии на приемственост с предходни епохи в паметниците след 1944 г. в България

Николай Вуков

РЕЗЮМЕ: Статията разглежда опитите на идеологията след 1944 г. в България да сакрализира себе си посредством изграждане на линии на историческа приемственост с предходни епохи и визуализирането на тези линии в различни паметници и мемориални форми. Разгледани са следните основни примери за изграждане на такива „сакрални хронологии“: дискурсът за „второто освобождение“ в паметниците на съветската армия и на българо-съветската дружба; идеите за непрекъснатост на „антифашистката борба“ между 1923 и 1944 г. в паметниците за Септемврийското въстание и за загиналите в партизанското движение; наративът за „трите поколения борци“ в паметници, посветени на герои и събития от периода на националноосвободителните борби, но тематизиращи също антифашистката съпротива и установяването на комунистическия режим. Специално внимание е отделено на дом-паметника на връх Бузлуджа като своеобразна кулминация в сакрализиране на Партията посредством наслагването и взаимното оценностяване на исторически събития. Всички тези процеси имат важно значение след 1989 г., когато преосмислянето на националната история в контекста на настъпилите промени е в пряка връзка с новите подстъпи за интерпретация и оценка на паметниците, наследени от предходния период.

КЛЮЧОВИ ДУМИ: социалистически паметници, герои, сакрална хронология, историческа приемственост, символна власт

 

SACRAL CHRONOLOGIES AND LINES OF CONTINUITY WITH PREVIOUS EPOCHS IN THE MONUMENTS AFTER 1944 IN BULGARIA

Nikolai Vukov

ABSTRACT: The article interprets the attempts of the ruling ideology in Bulgaria after 1944 to sacralize itself by construing lines of historical continuity with previous epochs and by visualizing these lines in various monuments and memorial forms. The following major examples of building such “sacred chronologies” are analyzed: the discourse about the “second liberation” in the monuments to the Soviet Army and the Bulgarian-Soviet friendship; the ideas about the steady continuity of the “antifascist struggle” between 1923 and 1944 in monuments to the September 1923 Uprising and to the dead in the partisan guerilla movement in 1940s; the narrative about the “three generations of fighters” in monuments dedicated primarily to figures and events of the national liberation struggle, but reflecting also the antifascist resistance and the establishment of the communist regime. Special attention is paid to the house-monument on the peak of Buzludzha as a specific culmination of the Party’s attempts for sacralization through the accumulation and mutual valorization of different historical epochs. All these processes gained important significance after 1989, when the rethinking of national history in the context of the political changes is in direct connection with the new approaches to interpretation and assessment of the public monuments inherited from the previous period.

KEYWORDS: socialist monuments, heroes, sacred chronology, historical continuity, symbolic power

 

Изобилните примери за изграждането на възпоменателни знаци и паметници в България след 1944 г. и идеологическите опити да се обграждат тези различни места с възпоменателни практики биха загубили съществени измерения от своите значения и функции, ако не бъдат разгледани в светлината на идеологическото конструиране на „свещеното“ по това време и съответно през призмата на връзката, която то има с властта. През целия период на социализма в България паметниците и възпоменателните места са елементи от цялостен дискурс на „свещеното“, който намира опора във възпоменаването на определен кръг от герои и в поддържането на тяхната памет „вечно жива“. Те обозначават „сакрални“ места и насочват към „свещени“ образи на герои, но не остават единствено израз на тази конструирана сакралност, доколкото те са същевременно емблеми, въплъщения и действителни форми на „свещената“ власт. Паметниците и възпоменателните места са символни обекти, където политическата власт и нейните „сакрални“ измерения са конструирани като взаимно допълващи се и неотделими. Политическата власт и свещеното „експлоатират“ един и същи ресурс – този на смъртта и саможертвата, споделят общи наративи и форми на репрезентация, и упражняват сходни средства за привличане на внимание и следване. Разликата между тях не е между „агент“ и „обект“ – не само властта инициира създаването на места и форми на свещеното, но и свещеното също конституира властта и я изразява посредством своите канали на предаване на значение. Властта определя и валидизира формите за придобиване на сакрални измерения, тя посочва местата, предоставя наративите, предписва подходящите начини за експониране и възприемане на свещеното, както и „очаква“ неговата цялостно осъществяване. На свой ред, свещеното валидизира властта посредством легитимността и авторитета, необходими за осъществяването ѝ като абсолютна; самó притежаващо власт, то е ключовата съставка, без която идеологията би останала само с „едноизмерно“ и земно проявление. Като хоризонт, към който са насочени всички земни сили, свещеното е своеобразен абсолют, с огромен символен и трансформативен потенциал. То предоставя наративна форма, визуално и пространствено значение, което се използва от политическите елити, а така също и способства да се регулира отвътре дискурсът на изразяване и репрезентация. Предлагайки на разположение своя собствен ресурс, то използва възможностите на идеологията да изрази себе си и да конструира своето дискурсивно поле.

Съгласно утвърдена традиция, отвеждаща към работите на Макс Вебер, е налице устойчива връзка в анализа на конструирането на свещеното като зависещо от местата, източниците и стратегиите на властта. Опитите да се отграничи властта от свещеното в случаи на общности, които се придържат към светски аспекти в своята организация и настояват, че предоставят „всичката власт на народа“, се оказват обречени на неуспех. Както посочва К. Върдъри, „властта винаги има свещен компонент, дори и когато е сведена единствено до това да поддържа „като свещени“ определени нерелигиозни ценности“. Това – продължава К. Върдъри – „със сигурност се отнася за социалистическите режими, които настойчиво се опитват да сакрализират себе си като пазители на светски ценности, особено на научните закони на историческия прогрес. Тъй като техният език изключва понятия, свързани със свещеното, както наблюдателите отвън, така и техните собствени населения са склонни обаче да ги разглеждат като непритежаващи сакрални измерения (вж. Verdery 1999: 37). Неразривно свързани помежду си, властта и свещеното са пряко зависими от ресурсите, предоставени от смъртта и от присъствието на вече отсъстващи човешки тела. Легитимността и сакралната природа на властта са в силна степен зависещи от възможността на властта да преодолява критични разриви като смъртта и от създаването на приемственост отвъд природните и биологичните предизвикателства.[1]

Подкрепяни от цялостна система от ритуални действия, през периода на социализма паметниците и възпоменателните форми са въплъщения на идеологията и партията-държава, визуални емблеми на цяло едно общество, организирано и функциониращо като corpus mysticum. Подобно на кралския медал паметникът на героя е сакрамент, т.е. обект с максимална концентрация на свещеното, посредством което се изгражда и поддържа символната общност на вярващите и верните. Мемориалното място и обект конституира идентичността на мъртвия „посредством неговото реинкарниране под формата на монумент“ (Lerner 1993: 190). То е едновременно конкретна репрезентация на загиналия герой и колективна репрезентация на едно социално тяло, посветено на социалистическата идеология. Паметникът извиква почит към емблематичните фигури на общността, укрепва лоялността на идеологията, създала тези фигури като „специални“, и е локус за съхраняване паметта на мъртвите. Той е знак за физическо тяло, поставено под земята и издигнало се отново под формата на монументална репрезентация и като следа в паметта. От известна гледна точка паметникът представлява триумф над смъртта, мистично възкръсване и „възвръщане“ на мъртвото тяло, както и утвърждаване, че е налице власт, социална и политическа воля, която е направила преодоляването на смъртта възможно.

Дискурсът, в който паметниците и възпоменателните церемонии за героите заемат толкова важно място след 1944 г., е дискурс, където смъртта и свещеното са неразривно свързани. Опиращ се изключително на схващането на саможертвата и на доброволния отказ от нечия собствена смърт, той разчита на едно специално „освещаване“ на паметта за мъртвите и съответно на режима, който е действал в изпълнение на завета на самопожертвалия се. Смъртта освещава властта, но така също и разчита на властта за своето собствено освещаване (вж. Bickerman 1973; Marin 1989). Тя е разглеждана не като крайна точка, а като средство за утвърждаване на трайността на властта, точка, без която както проявлението на свещеното, така и конституирането на властта като „вечна“, не биха били възможни. Напомнящо в силна степен за кралските погребения и за свързаните техники за подчертаване на приемствеността на властта отвъд пределната точка на телесната смърт (вж. Kantorowicz 1997; Giesey 1960; Erlande-Brandenburg 1975), паметниците и възпоменанията от периода на социализма свидетелстват за създаването на две тела: едното уязвимо, тленно и погребвано, а другото несъкрушимо, вечно живо и „възкресено“ посредством памет, наративи, образи и монументални форми. Чрез прекомерното внимание към саможертвата на лица, които сякаш са посочили Партията като изпълнител на тяхната воля, чрез опиянението си от това да възпоменава своите специални мъртви и чрез изключителния акцент върху материалните знаци на смъртта, положени нерядко над конкретни тленни останки, Партията конституира себе си като безсмъртна и вечна, като умираща, но в крайна сметка като възкръсваща, като преминала през изпитания, но все пак триумфираща.

Настоящият текст има за цел да разгледа някои от линиите на историческа приемственост, представяни в изградените след 1944 г. паметници в България и използвани от политическия режим за изграждане на сакрални хронологии, в които социалистическият строй заема специално и най-върхово място. В текста спирам внимание на поддържания наратив за „второто освобождение“, илюстриран в много от паметниците на съветската армия и на българо-съветската дружба; на идеята за „непрекъснатост“ на партийната борба, представен в паметниците, посветени на Септемврийското въстание и на загиналите в партизанското движение и „антифашистката борба“; на дискурса за „трите поколения борци“ и на дом-паметника на Партията на връх Бузлуджа като своеобразна кулминация в сакрализирането на Партията посредством наслагването и взаимното оценностяване на исторически събития. Всички тези примери позволяват да се види системно провежданата политика да се изградят „сакрални хронологии“, включващи значими за идеологията личности и събития, посредством които режимът да си набави историческа и символна легитимация. Чрез подчертаването на линиите за приемственост с предходни епохи и тяхното визуализиране в много от паметниците, изградени след 1944 г., идеологията успява да остави траен отпечатък не само в обществените пространства и възпоменателните практики, но също в историческото и ритуално време, като по този начин обеме в себе си и подчини на своята власт дори лица и събития, далеч предхождащи установяването на комунистическия режим.

Руско-турската война и наративът за „двойното освобождение“

Още в първите години след 1944 г. комунистическият режим провежда системна политика за открояване и пропагандиране на връзки на приемственост с предишни исторически епохи и за себелегитимиране посредством подвизите и саможертвата на специални мъртви, много от които не са пряко свързани със социалистическото и съпротивителното движение. Предвид специфичните особености на идеологията (антиклерикализъм, разбирането за класите и класовата борба, подчертаване ролята на пролетариата и на селските маси в историческия процес и пр.), наличните исторически ресурси за поддържане на идея за приемственост са сравнително ограничени и се изчерпват най-вече с богомилството, въстанието на Ивайло, хайдушкото движение и националноосвободителните борби от 60-те и 70-те години на XIX век. Те са изведени като значим исторически фон още в първите историографски съчинения след 1944 г. и са обект на системно позоваване в речи на партийни лидери и пропагандни материали през целия период на режима. С основно значение още в първите години след установяването на комунистическата власт е една друга линия за историческа приемственост – тази за „двойното освобождение“, т.е. за смисловата и символна връзка между Руско-турската война и пресичането на Дунава от войските на съветската армия през 1944 г. Признателността на българския народ към загиналите през 1877 – 1878 г. руски воини е използвана от режима като благодатен ресурс, с който да се легитимира символно установената след 1944 г. власт. Използван активно в годините след Втората световна война, този ресурс на паметта присъства като основна тема в дискурса около изградените след 1944 г. паметници на съветската армия и на българо-руската и българо-съветската дружба, като при някои от тях намира отчетлив визуален и материален израз. В Русе бившето руско гробище в Парка на възрожденците е превърнато след 1944 г. в гробище на съветските воини. Един от първите паметници-костници, посветени на съветската армия – този в Шумен, носи изписани върху него годините 1877 и 1944, а при церемонията на неговото откриване изрично се подчертава, че той е паметник на „двойното освобождение“.[2] Същият пропаганден рефрен прозвучава и при откриването на цяла поредица от паметници на съветската армия в други български градове – Пловдив, Добрич, Сливен, Стара Загора, Ямбол и др.

Vukov 01

Ил. 1. Паметник на българо-съветската дружба – мемориален парк „Генерал В. Н. Лавров“, с. Горни Дъбник, Плевенско. Снимка: Николай Вуков, 2008.

Понякога връзките на приемственост между идването на руските и на съветските войски в България са представени особено демонстративно. През 1953 г., по повод 36-тата годишнина от Октомврийската революция, в парка, посветен на Руско-турската война, в Горни Дъбник е издигнат паметник на българо-съветската дружба.[3] Паметникът представлява скулптурна група с двама мъже на различна възраст, седнали и увлечени в разговор. Докато възрастният мъж носи униформа от Руско-турската война, младият мъж е „войник от непобедимата съветска армия“[4] (Ил. 1). През 70-те години, на Северната страна на Троянския проход – на вр. Беклемето, където през зимата на 1877 – 1878 г. руските войски прекосяват Балкана, е построена 35-метрова „арка на свободата“. Арката е издигната в чест на българо-руската и българо-съветската дружба и носи изписана върху своя връх годината „1944“[5] (Ил. 2). През 1977 г. в мемориалния парк „Стратеш“ в Ловеч, посветен на Руско-турската война, е изградена специална алея на българо-руската и българо-съветската дружба (Ил. 3), където наред с мемориалните знаци на загинали руски воини са поставени също паметни плочи с имената на загинали през Втората световна война съветски войници, както и две плочи с имената на загинали през този период ловчанлии (Маринов и др. 1989: 81). Алеята е открита тържествено по повод 100-годишнината от освобождението на Ловеч и 60-годишнината от Великата октомврийска революция.

Vukov 02   Vukov 03 
Ил. 2. Паметник на българо-руската и българо-съветската дружба – вр. Беклемето в Троянския Балкан. Снимка: Николай Вуков, 2008. Ил. 3. Алея на българо-руската и българо-съветската дружба – мемориален парк „Стратеш“, гр. Ловеч. Снимка: Николай Вуков, 2008.

Идеята за приемствеността е отчетливо откроена и в избора на място за издигане на паметници на съветската армия. Този в Плевен е в непосредствена близост до Мавзолея на руските и румънски воини на Площада на свободата, а този в Пловдив – на метри разстояние от паметника, посветен на Цар Александър II и на руските освободители. Откритият през 1978 г. паметник на съветската армия във Варна е построен на мястото, където някога са се намирали защитните позиции на руските войски по време на Руско-турската война.[6] По сходен начин решението за изграждане на нов паметник на съветската армия в гр. Толбухин (дн. Добрич) е това да се случи на пътя към Балчик, където е и паметникът на ген. Цимерман, един от ръководителите на руската армия през 1877 – 1878 г.[7] Изграденият през 1987 г. паметник на българо-съветската дружба в парк „Бакаджиците“ до Ямбол също е планиран в непосредствена близост до изградения през 1879 г. храм „Александър Невски“.[8] Всички тези примери отчетливо показват значението, което идеологията отдава на пространствената и символна връзка с Руско-турската война и на възможностите, които тя дава за набавяне на легитимационен ресурс за режима и за неговия основополагащ наратив за „освобождението“, идващо с пресичането на Дунава от съветските войски през 1944 г.

Септемврийското въстание и „непрекъснатостта“ на партийната борба

Друг основен ресурс, от който режимът черпи в поддържането на идея за историческа приемственост, е събитие, оставило значима диря в новата българска история – Септемврийското въстание от 1923 г. Въпреки че оказва огромно въздействие върху българското изкуство и литература от периода между двете световни войни, въстанието не получава възпоменание посредством паметни знаци преди 1944 г., но за сметка на това веднага след войната се подемат инициативи за издигане на паметници на участници във въстанието – например в Пазарджик, Септември, Лесичево и др. През 50-те и 60-те години е налице цяла вълна от изграждане на такива паметници в районите, където протича въстанието (Михайловградско – дн. Монтанско, Врачанско, Старозагорско и др.), а бруталното му потушаване изкристализира като основен пункт за исторически препратки към трагично събитие, предшестващо партизанското движение. Освен паметниците, обозначаващи лобни места на въстаниците и бюст-паметници на неговите организатори, утвърдена практика е и изграждането на паметниците-костници, някои от които съхраняват тленни останки както на септемврийци, така и на комунисти, загинали в десетилетията след това. Показателни в това отношения са например паметникът-костница в с. Сбор, Пазарджишко (посветен на паметта на загиналите в Септемврийското въстание, антифашистите и загиналните в Отечествената война – Ил. 4), и братската могила близо до Севлиево, посветена на загиналите в периода 1923 – 1944 г.[9]

Vukov 04

Ил. 4. Паметник-костница в с. Сбор, Пазарджишко. Снимка: Линда Ферари, 2009 (Архив на Лука Понкироли).

Септемврийското въстание дава много важен акцент в идеята за приемственост с антифашистката борба от 30-те и 40-те години, доколкото наред със значението на трагичен разгром, то носи посланието за непрекъснатост в партийната борба. Обявено от режима като „първото антифашистко въстание в света“ (вж. Косев 1954; Михайлов 1973; Василева 1982), то постепенно загубва характеристиките на социален и политически протест и е пропагандирано като събитие, водено изцяло от идеята за утвърждаване на комунизма. В плана на това смислово изместване, участниците в него са разглеждани не само като „жертви“, но, и като „герои“, успели „да прозрат фашистката природа но този режим“ и противопоставили му се с „единственото възможно средство“ – силата на комунистическите идеи.[10] Те са откроени като предшественици на антифашистката борба от 30-те и 40-те години и основен аргумент при подчертаване на високата цена, платена от Партията за постигнатата победа. Това е победа, която загиналите септемврийци „не са успели да дочакат“, но в която – съгласно идеологическия дискурс след 1944 г., те дълбоко са вярвали. Непрекъснатостта на борбата и увенчаването ѝ с победа намират отчетлив израз в емблемата на гр. Михайловград от онова време – изображение на три пламъка, символизиращи трите септемврийски въстания – Чипровското въстание от септември 1688 г., въстанието от 1923 г. и „социалистическото въстание“ от 1944 г. (Септемврийски пламък 1983: 4).

Рамкирани от дискурса за антифашистката съпротива и „деветосептемврийската победа“, паметниците на Септемврийското въстание понякога открито репрезентират победни моменти посредством скулптури на въстаници в пози на победители.[11] През 70-те и 80-те години тази тенденция за героична репрезентация се задълбочава и в чест на Септемврийското въстание започват да се оформят в големи архитектурни ансамбли, представящи не толкова мащаба на смъртта, колкото тържеството на комунистическите идеи. Добър пример в това отношение е паметникът при Томин мост (Монтанско) – изграден първоначално като 18-метров мемориал със скулпурни фигури и сцени, представящи потушаването на въстанието.[12] През 1981 г. паметникът е разширен в цялостен комплекс с 20-метрова скулптура на кърмеща майка като символ на революцията и релефи, изобразяващи моменти от въстанието, битките при Томин мост и „трите поколения борци“.[13] Последното не само показва победните смисли, които се наслагват около това трагично събитие в българската история, но и – посредством образа на „трите борчески поколения“ – откроява неговото превръщане в централна брънка в линията на приемственост, която режимът прокарва към събития и процеси, предхождащи периода на партизанското движение и антифашистката борба.

Открояването на Септемврийското въстание като ключов момент в комунистическата историография има важни функции за разгръщането на широка панорама на „борбата срещу фашизма“, простряна между 1923 и 1944 г. Това намира израз в многобройни паметници и възпоменателни чествания за „всички загинали в антифашистката борба“, при което към групата на партизаните удобно се добавят имената на загинали в Септемврийското въстание и в други трагични събития през периода между двете войни. Примери за използването на символната рамка между 1923 и 1944 г. в мемориални репрезентации се откриват още през първото следвоенно десетилетие. През 1953 г., по повод годишнината от Октомврийската революция, в центъра на Лом е открит паметник на загиналите в антифашистката борба[14] и мемориалните списъци върху пиедестала отчетливо посочват хронологичния обхват на тази борба (Ил. 5). Подобен е случаят и с открития през 1956 г. 46-метров паметник-костница в местността „Слишова могила“, Трънско,[15] върху чиято мемориална стена също е поставен пространен списък от лица загинали при различни събития от 20-те, 30-те и 40-те години (Ил. 6).

Vukov 05  Vukov 06 
Ил. 5. Паметник на загиналите в антифашистката борба – гр. Лом. Снимка: Николай Вуков, 2009. Ил. 6. Паметник-костница в местността „Слишова могила“, Трънско. Снимка: Николай Вуков, 2009.

През 60-те и 70-те години увековечаването на паметта на партизаните и антифашистите в България е основна тема в обществените възпоменания и почти не остава град или село без паметен знак за антифашистката борба. В много от паметниците от колективен тип препратката към Септемврийското въстание и формулировката за „всички загинали в антифашистката борба“ присъства неизменно. Така е например при паметника за загиналите в антифашистката борба от с. Храбрино,[16] посветен на 38 антифашисти и също следващ познатата хронологична рамка (Ил. 7). Идеята за приемственост е водеща и за построения през 1965 г. „Паметник на съпротивата“ във Видин, включващ 17-метрова колона с 6-метрова статуя на жена, барелефи и мемориална стена с имената на загинали в антифашистката борба[17] (Ил. 8). Линията на приемственост между 1923 и 1944 г. е специално откроена и в поредицата от мемориални комплекси и братски могили, изградени през последните две десетилетия на режима – Плевен, Пловдив, Разград, Бургас и др. При всички тях символизмът на връзката между Септемврийското въстание и победата на Девети септември 1944 г. има и отчетлив материален израз посредством съвместното вграждане на тленни останки на загинали в различни исторически ситуации (вж. Вуков 2013), но обхванати от общия наратив за „антифашистката борба“ и от „посветеността“ на една и съща кауза – установяването на социалистическия строй.

 Vukov 07  Vukov 08 
Ил. 7. Паметника за загиналите в антифашистката борба от с. Храбрино. Снимка: Линда Ферари, 2009 (Архив на Лука Понкироли).  Ил. 8. „Паметник на съпротивата“ – гр. Видин. Снимка: Николай Вуков, 2009. 

Националноосвободителните борби и наративът за „трите поколения“

С утвърждаването на Септемврийското въстание като основен момент в комунистическата историография, през 60-те години протичат и системните опити за отварянето на идеологията към цяла поредица от други събития от националната история, намерили съответната визуализация в паметници и мемориални репрезентации. През 1961 г. например в с. Градево, Благоевградско, е издигнат гранитен паметник за възпоменаване 40 жители на селото, загинали в Илинденско-Преображенското въстание, Септемврийското въстание от 1923 г., антифашистката борба и Отечествената война.[18] През 1965 г. в с. Старосел, Пловдивско, е открит колективен паметник, посветен едновременно на загиналите в Априлското въстание и на падналите в антифашистката борба партизани и антифашисти[19]. Мемориал в чест на загиналите в Балканските войни и антифашистката борба в Лесидрен, е издигнат през 1968 г.[20] В навечерието на 9-ти септември в гр. Елена е издигнат „паметник на свободата“, състоящ се от две колони: първата символизираща борбата на народа от Елена срещу турското робство, а втората отбелязваща тяхното участие в борбата срещу капитализма и фашизма[21] (Ил. 9).

Vukov 09

Ил. 9. „Паметник на свободата“ – гр. Елена. Снимка: Николай Вуков, 2014.

Прокарването на линии на приемственост към събития, свързани с националноосвободителните борби намира особено отчетлив израз в паметниците за „трите поколения борци“, пропагандиращи неразривната връзка между Априлското въстание, Септемврийското въстание и антифашистката борба. Първи пример за такъв тип монументи е изграденият през 1969 г. в местността „Грамадите“ между Брацигово и Пещера паметник на героите от 1876, 1923 и 1941-44 г. Мемориалът включва обелиск с три релефни изображения, препращащи към трите исторически епохи, мемориална стена с имената на загиналите и скулптурна фигура на скърбяща майка[22] (Ил. 10). Открит лично от Т. Живков, този тип репрезентация скоро намира проявление и в редица други паметници, изградени във връзка със 100-годишнината от Априлското въстанието. През 1976 г. в Перущица е изграден паметник на „героите от трите революционни епохи“ (1876, 1923, и 1941 – 1944),[23] включващ поредица от монументални пана, саркофаг и жертвеник с вечен огън (Ил. 11). Барелефи и саркофаг с тленните останки на загинали в различни исторически събития е в основата и на паметника-костница, посветен на „трите революционни епохи“ в Брацигово.[24] Обвързването на отделни исторически епохи е застъпено и в грандиозния паметник от 1978 г. в Батак, посветен на участниците в Априлското въстание и на партизаните от отряд „Антон Иванов“ (Ил. 12). При откриването му Т. Живков произнася реч, озаглавена „Две епохи – един идеал: свободата“, свързваща героизма на априлци с трагичната битка, в която загиват 132 партизани от отряд „Антон Иванов“.[25]

Vukov 10   Vukov 11   Vukov 12 
Ил. 10. „Паметник на трите поколения борци“ – местността „Грамадите“ между Брацигово и Пещера. Снимка: Николай Вуков, 2008. Ил. 11. „Паметник на трите поколения“ – гр. Перущица. Снимка: Линда Ферари, 2009 (Архив на Лука Понкироли). Ил. 12. „Паметник на трите поколения“ – гр. Батак. Снимка: Линда Ферари, 2009 (Архив на Лука Понкироли).

Отчетлив израз на визията за „трите поколения“ откриваме и в паметника на Христо Ботев в Калофер. Включващ величествена скулптура на поета и мраморно пано с изписан върху него откъс от „Символ-верую на българската комуна“, паметникът е допълнен от три композиции, посветени на различните поколения борци (Ил. 13). Както изборът на текст върху паното, така и добавянето на въпросната композиция, внушават разбирането за Ботев като „предшественик“ на партизаните и антифашистите и като изповядващ същите идеали като тях. Подобно разбиране можем да открием в повечето монументи и възпоменателни чествания, посветени на поета след 1944 г., и особено в изградения през 70-те години мемориален ансамбъл-алея по пътя на Ботев и неговата чета.[26] Простираща се от Козлодуй до Околчица, 120-километровата алея обхваща редица исторически места, свързани с Ботев, но същевременно и много паметници, посветени на „борбата срещу фашизма и капитализма“, лобни места на партизани и ятаци, партизански скривалища и пр. Така, разказваща с мемориални знаци за пътя на Ботевите четници, алеята същевременно обгражда с възпоменателно внимание и специалните мъртви, свързани с установяването на социалистическия строй. Почитта към героите от националноосвободителните борби се оказва благодатна основа да се подчертае идеята за приемственост и взаимно допълване между националната история и комунистическата идеология.

Vukov 13

Ил. 13. Паметник на Христо Ботев – гр. Калофер. Снимка: Линда Ферари, 2009 (Архив на Лука Понкироли).

Без съмнение, крайна форма на обхващане на националната история в цялостна рамка, подчинена на социалистическите идеи, представлява вълната от паметници във връзка с 1300-годишнината от основаването на българската държава (вж. Вуков 2009). Свързана с изграждането на поредица от паметници на различни български владетели (на хан Аспарух, хан Тервел, хан Крум, Асеневци и др.), годишнината е и удобен повод да се чества установяването на режима като своеобразен „връх“ в националната история. Тази възможност е оползотворена в множеството паметници и художествени изображения, представящи панорамно лица и събития от българската история от средновековието до периода на социализма, и водени от разбирането за историческото развитие като една възходяща спирала (съгласно метафората на Ф. Енгелс) – спирала, увенчана с победата на Девети септември 1944 г. Именно това е и образът, въплътен в паметници като „Червената колона“ до Русе или „1300 години България“ пред НДК в София. И двете представят спираловидно оформени сцени и личности от българската история, над които като победен завършек е изписана годината 1944-та или е изобразено огромно слънце, в чиито лъчи са вписани сърп и чук.[27] Сходен композиционен модел е следван и от внушителното мозаечно пано върху сградата на Общинска администрация в Кърджали, на което можем да видим поредица от образи на исторически личности от основаването на българската държава до ново време (Ил. 14). В центъра на триптиха е изобразена Аспаруховата конница, а от лявата страна – фигури като Кирил и Методий, Патриарх Евтимий, Ботев, Левски и др. Дясната страна на композицията отдава преимущество на фигури, свързани със социалистическото движение и установяването на режима след 1944 г. Сред фигурите на Димитър Благоев и Георги Димитров, откриваме и стилизираните образи на Людмила Живкова и на първия български космонавт Георги Иванов, а над всички тях е изобразена червена петолъчка и изгряващо слънце.

Vukov 14

Ил. 14. Мозаечно пано – гр. Кърджали. Снимка: Лука Понкироли, 2008 (Архив на Лука Понкироли).

Изграждането на паметници за „трите поколения борци“ и опасването на националната история в рамка, увенчана от победното установяване на социалистическия строй, има огромно значение за провежданите след 60-те години идеологически политики. Имащи за цел прославата на „вековните революционни традиции“, тези политики успяват да обединят в един пантеон националните герои с техните „последователи“ от ХХ век. По този начин процесът на сакрализация кристализира в едно колективно тяло от емблематични и взаимно свързани сакрални фигури: героите от националноосвободителната борба намират своите „съратници“ и „наследници“ сред въстаниците, антифашистите и партизаните от 20-те и 40-те години, по този начин помагайки на последните да получат „национална значимост“. Респективно, борците за национално освобождение са интерпретирани като „предшественици“ на величавата социална борба и техните дела им осигуряват правото да бъдат включени в специалния пантеон на антифашистите и последователите на комунистическите идеи. Създаването на една такава връзка между различните поколения борци и „предвестници“ на комунизма има важни последствия за изграждания в тези години пантеон на героите. Тя разширява значително броя на специалните мъртви, заслужаващи партийно-държавно възпоменаване, и съответно предлага по-големи и по-разнообразни възможности за честване победата на социализма. С една такава връзка се укрепва възможността политическото възпоменание на антифашистката и партизанската борба да се вкорени в националната традиция, черпейки от нея легитимност и престиж.

Същевременно, прокарването на линии на приемственост към предходни епохи се оказва добър ход за стабилизиране на идеологическия наратив, като му придава темпорална дълбочина и историческа устойчивост. „Подслоняването“ на героите от националноосвободителната борба в социалистическия пантеон на специалните мъртви усилва значенията и ретроспективната дълбочина на идеологическото послание, а така също и ретроспективното „разпознаване“ на идеологията в предишни исторически периоди. Посредством своето отваряне към по-широка национална традиция идеологията успява да положи себе си в символно натоварената рамка на националната история и да увеличи така своята собствена легитимност като финален и победен етап на тази рамка. Въпреки че централното значение на съветските воини, партизаните и антифашистите не подлежи на конкуренция през целия период до 1989 г., през последните две десетилетия на социализма принадлежащите към различни исторически епохи мъртви са поставени на едно и също ниво в обществено-политическите възпоменания. Между тях почти не може да се забележи отношение на йерархия, доколкото те най-общо присъстват като подчинени на изключителната стойност на идеите, които те „всички“ (макар и в различна степен) изповядват. Ако можем да опишем това по един метафоричен начин, това е пантеон на „равноправно сътрудничество“ между фигури от различни епохи в преследването на идеи, за които се вярва, че надхвърлят пределите на времето и имат „вечен“ характер.

Дом-паметникът на Партията на връх Бузлуджа

Измежду многобройните случаи на паметници и мемориални места, домът-паметник на връх Бузлуджа представлява може би най-крайният израз на сакрализиране на времето посредством линиите на приемственост с предходни исторически събития. Върхът, който още през ХIX век кара З. Стоянов да възкликне „Ах, Бузлуджа, Бузлуджа! Свято и исторически важно място си ти! Покланям се пред твоята пръст“, е не само плътно изтъкана от спомени и исторически асоциации, но е наричана също „паметник на безсмъртието“ и „завет към бъдещето“.[28] Както пресата преди 1989 г. периодично напомня на своите читатели, „няма друг връх като Бузлуджа“, защото това е връх на три подвига: смъртта на Хаджи Димитър през 1868 г., основаването на Българската социалистическа партия през 1891 г., и една от последните битки на Габровско-севлиевския партизански отряд през 1944 г., където загиват трима партизани от отряда.[29]

Необходимостта това свещено място да се обозначи с мемориални знаци за неговата прослава, се припомня системно през годините. Първоначално в района на Бузлуджа се изгражда специален мемориален комплекс, който включва препратки към отделните събития и предава идеята за единство и приемственост между различните епохи. Лобното място на Хаджи Димитър е белязано с негов паметник в цял ръст. Историческото събитие, свързано с основаването на Партията, е увековечено с монументален барелеф за Бузлуджанския конгрес. Отделен паметник в чест на тримата загинали партизани от Габровско-севлиевския партизански отряд представя скулптурната фигура на ранен партизанин, „символизиращ борбата на най-младото поколение борци за народна свобода и социализъм“ (вж. Стоев, Маринов 1974). Върхът е част от т.нар „парк-музей“, който включва също и района на Шипка с цялостния възпоменателен комплекс за кръвопролитните битки по време на Руско-турската освободителна война. Разположена на пътя между двата върха е скулптурната композиция от две ръце с факли, „символизиращи двете епохи и последователното предаване на огъня на освободителното движение към огъня на работническата класа и комунистическата партия“[30] (Ил. 15). Различните исторически събития, свързани с върха, са интерпретирани в публикациите от това време като взаимосвързани посредством „единството на трите поколения“ и „единството в борбата за национално и социално освобождение“ (Ноев, Вълков 1984: 5). Намиращи опора в пространствената рамка, събития от националната история преливат в сакралната хронология на социалистическата идеология, а последните се вписват плътно в полето на национално значимото. Процесът получава експлицитна визуализация и предава своето послание посредством самата пространствена подредба на мемориалните знаци: „Туристите ще посетят мемориалния комплекс Дом-паметник на Партията, каменния барелеф на мястото на провеждане на Бузлуджанския конгрес и паметника на Хаджи Димитър. (...) Те ще преминат покрай лобните места на партизани и ятаци, покрай местата на тяхната клетва, покрай родните места и скривалищата на партизаните“ (Маринов, Тодоров 1984).

Vukov 15

Ил. 15. Скулптурна композиция с факли по пътя към Дом-паметник на Българската комунистическа партия на вр. Бузлуджа. Снимка: Николай Вуков, 2008.

Изборът за изграждане на Дом-паметник на Партията на върха не е случаен, разбира се – той има за цел да отбележи славното място с най-крайния възможен монументален израз. Паметникът трябва да се извиси над всички съществуващи вече компоненти от мемориалния ансамбъл и да надхвърли по величественост и монументалност всички други примери за монументално изкуство в България. Той не само извежда на преден план едно от събитията, случили се на върха (а именно – основаването на Партията), но и ги събира заедно и ги обхваща в споделена рамка. Както посочва статия от вестник „Труд“, посветена на построяването на паметника – „от Бузлуджа – това гнездо на революцията, Партията-орлица е разперила своите криле за полет и вечната пролет на червените макове разцъфва над нашата изстрадала земя“.[31] Домът-паметник е осветен от символната власт на събитията, които са се случили на този връх, и сам ги „освещава“ под формата на величествен апотеоз. На 3-ти август, по време на тържествената среща на 84-тата годишнина от Първия конгрес на Партията, Т. Живквов вгражда в основите на паметника „Писмо към бъдещите поколения“. Писмото гласи: „Нека на това място, което е свещено за всички българи, гори завинаги пламъкът на партийната истина и нека подклажда душите на поколенията с готовност и решителност във великия поход към най-светлото бъдеще – комунизма“.[32] Думите, които Т. Живков произнася при откриването на паметника, а именно – „Нека пътеките, водещи към този легендарен връх, никога не бъдат изоставени“, съдържат своеобразен апел това „пророчество“ да бъде изпълнено.

Освен на желанието на множеството посетители на върха, изграждането на дом-паметник на Бузлуджа като „гнездо на майката-орлица“[33] е достоен отговор към подвизите на „няколко поколения борци“. Идеята за паметника, неговият художествен замисъл и вдъхновеното му построяване са отбелязани като резултат от следването на саможертвата на мъртвите. Както уточнява архитектът на дома-паметник, те „посветиха своя живот на Партията, дариха своята животворна кръв, така че тя може да устои на всичките изпитания и да се изгради такава, каквато я виждаме днес – твърда, непоколебима, вдъхновена и мъдра – управляваща и водеща нашия народ“.[34] Героизмът на борците от различните исторически епохи намира отражение в трудовия ентусиазъм на строителите, посветеността на най-добрите ръководители, майстори, строители от трудови войски и комсомолски активисти. Това е един „звезден строеж“, изпълнен с екстатична романтика, върховен израз на благодарност към един „баладичен връх“, където „миналото, настоящето и бъдещето се срещат в бронз и гранит“.[35] Изграждането на паметника бележи повишената символика на времето, където всяко нещо е значимо и изпълнено с дълбок смисъл, и където всеки един миг е ценен и заслужаващ да се посвети за прослава на Партията. „Саможертвата на борците“ изисква в отговор саможертвата на техните наследници и се преобразява в трудовия ентусиазъм, производителността и непрекъснатия тон на възвеличаване.

Създаден в атмосфера на „вдъхновяваща романтика“, домът-паметник на връх Бузлуджа бележи крайната точка на преливане на значенията на патриотизма с тези за предаността към социалистическите идеи. Тя е върховно въплъщение на увековечаването на политическото тяло и на конструирането на едно славно и „вечно време“. Паметникът се оказва гранична точка и по линия на монументалното изграждане: през годините след това нищо няма да може да надмине един такъв величествен строеж. Почитащ саможертвата на загиналите на този исторически връх, паметникът се превръща сам в сакрален обект, изумяващ със своята величественост и безграничен в изразяването на власт и прослава: „Вечният пламък на Бузлуджа ще запали в сърцето на всеки българин патриотизъм и синовна благодарност, непоколебима преданост и любов – към Партията и към българските комунисти“.[36]

Заключение

Разнообразните линии на приемственост, които идеологията след 1944 г. прокарва с предходни епохи, изграждат символна рамка, която обхваща много от паметниците, изградени през периода на комунизма. Чертаеща сакралната хронология на дати, от които режимът черпи вдъхновение и легитимност, тази рамка представя различните исторически епохи като неразривно свързани и придава значения на гладкост и непротиворечивост в отношението между миналото и настоящето. Различните събития и личности са интерпретирани не само като свързани помежду си, но преходът между тях е схващан като непомрачаван от разнородни исторически интерпретации. Адресирането на тези връзки на приемственост служи за това да се демонстрина върховната и вътрешнонепротиворечива природа на представяните събития. Събитията от миналото са пренаписвани ретроактивно като предусловени от очакваната победа, а националната история получава своята „най-истинна“ интерпретация в светлината на комунистическите идеи. Предишните епохи са разглеждани като едва ли не нямащи друга стойност, различна от тази, която е откроена от тяхната идеологическа интерпретация. Техните значения са представени като предварително зададени, а свързващите ги времеви и пространствени връзки ги отвеждат неизменно към точки, където тяхното послание ще получи разкодирано по единствения възможен идеологически оправдан начин. Положена сякаш „извън времето“, идеологията властва победно над него. Нейният плащ е разпрострян над миналото и бъдещето, преди и сега, а основният времеви ориентир е денят на победата, който е поставил основите за „вечно“ ликуване и вдъхновение.

Всички тези процеси имат важно значение след 1989 г., когато преосмислянето на националната история в контекста на настъпилите промени е в пряка връзка с новите подстъпи за интерпретация и оценка на паметниците, наследени от предходния период (вж. Вуков 2010). Множеството случаи на премахнати или преместени паметници през първите десетилетия след промените, както и продължаващите до днес дебати за смисъла и функциите на монументи, които все още присъстват в обществените пространства, свидетелстват за продължаващите вече три десетилетия трудности при интерпретирането на комунистическия период в България. Една от основните причини за тези трудности е именно просмукването на тоталитарния режим във всички сфери на социалното и културното битие от онова време, вкоренеността на идеологията в обществените пространства, ритуалните практики и историческото време. Както в разнообразните пропагандни текстове, така и в изобилните примери на визуализация в паметници и мемориални ансамбли, режимът системно е демонстрирал своята интервенция и власт над времето: върху настоящето – като непрестанно тържество на социалистически строй, в бъдещето – като светли идеологически хоризонти, и в миналото – като разкриващо идеологически смисли дори в най-далечни събития от националната история. Опасването на историческото време в подобна интерпретативна рамка се оказва основно предизвикателство пред опитите за интерпретация на паметниците от комунистическия период, много от които – дори посветените на герои и събития от националноосвободителните борби, са просмукани с идеологически послания и открито пропагандират със своята стилистика установения след 1944 г. режим. Както е видно от случаи като паметници като този на Бузлуджа и „1300 години България“ пред НДК, еманципирането на националната история от идеологическите наслоения след 1944 г. е трудно и почти невъзможно. Дали това ще се случи и дали то ще доведе до трансформация или демонтиране на някои от съществуващите паметници престои да узнаем – вероятно през следващото десетилетие след промените.

 

Библиография

Василева, Евелина (съст.). 1982. Септември 1923 – героична  епопея: 60 г. от първото антифашистко въстание в България. София: Народна библиотека „Кирил и Методий“.

Вуков, Николай. 2010. „Национална история в пост-социалистическа перспектива: фрагменти от един монументален дускурс“, Български фолклор, кн. 2, 40-58.

Вуков, Николай. 2013. „Тленните останки на „специалните мъртви“ и тяхното колективно погребване: паметници-костници и братски могили в България, 1944 – 1989 г.“. В: Колева, Даниела (съст.). Смъртта при социализма. Героика и постгероика. София: Център за академични изследвания, Издателство „Рива“, 21-53.

Вуков, Николай 2009. „Монументалните репрезентации в пропагандата на комунистическия режим в България (1944 – 1989)“. В: Знеполски, Ивайло (съст.). История на Народна Република България. Режимът и обществото. София: „Сиела“, Институт за изследване на близкото минало, 595-616.

Косев, Димитър. 1954. Септемврийското въстание, 1923 г. София: БАН.

Маринов, Марин, Димо Тодоров. 1974. Габровският край. Пътеводител. София: „Медицина и физкултура“.

Маринов, Христо и др. 1989. Ловеч. Пътеводител. София: „Медицина и физкултура“.

Михайлов, Иван. 1973. Септември 1923 г. София: „София-прес“.

Ноев, Стефан, Васил Вълков. 1984. Дом-паметник на връх Бузлуджа. София: „Партиздат“.

Първанов, Анастас. 1983. Септемврийски пламък. Михайловградски окръг. София: „София-прес“.

Стоев, Валентин, Филип Маринов. 1974. Габровски окръг. Пътеводител. София: „Медицина и физкултура“.

Bickerman, Elias J., 1973. “Consecratio”. In: Boer, Willem den (ed.). Le culte des souverains dans l’empire roman. Vandoeuvre-Geneve: Fondation Hardt, 1-25.

Erlande-Brandenburg, Alain. 1975. Le Roi est mort. Etude sur les funerailles, les sepultures et les tombeaux des rois de France jusqu’a la fin du XIIIe siecle. Geneva: Droz / Bibliothèque de la Société Française d'Archéologie, no. 7.

Giesey, Ralph E. 1960. The Royal Funeral Ceremony in Rennaissance France. Geneva: Droz / Travaux d’humanisme et renaissance 37.

Kantorowicz, Ernst. 1997. The King’s Two Bodies: A Study in Medieval Political Theology. Princeton, New Jersey: Princeton University Press.

Lerner, Adam. 1993. “The Nineteenth-Century Monument and the Embodiment of the National Time”. In: Ringrose, Marjorie, Adam J. Lerner (eds.). Reimagining the Nation. Buckingham: Open University Press, 176-196.

Marin, Louis. 1988. Portrait of the King. Minneapolis: University of Minnesota Press.

Marin, Louis, 1989. “The Body-of-Power and Incarnation at Port Royal and in Pascal, or of the Figurability of the Political Absolute”. In: Feher, Michel, Ramona Naddaff, Nadia Tazi (eds.). Fragments from a History of the Human Body: Part Three. New York: Zone Books, 421-447.

Verdery, Katherine. 1999. The Political Lives of Dead Bodies: Reburial and Postsocialist Change. New York: Columbia University Press.


[1] За мистичните функции на властта и нейните сакрални измерения вж. Kantorowicz 1997; Marin 1988.

[2] Сп. „Антени“, бр. 18, 2.05.1975; в-к „Земеделско знаме“, бр. 263, 7.11.1987.

[3] В-к „Българо-съветско единство“, бр. 44, 14.11.1953.

[4] В-к „Работническо дело“, бр. 62, 2.03.1964.

[5] Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА, бр. 61, 2.03.1973; в-к „Работническо дело“, бр. 62, 3.03.1973.

[6] В-к „Отечествен фронт“, бр. 150, 17.12.1970.

[7] В-к „Работническо дело“, бр. 325, 25.11.1978.

[8] В-к „Работническо дело“, бр. 207, 26.07.1977.

[9] Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА, бр. 271, 27.11.1964; в-к „Отечествен фронт“, бр. 7448, 30.08.1968.

[10] Цитатите са от речи и изказвания по повод възпоменателни церемонии при откриване на различни паметници на Септемврийското въстание. Вж. напр. в-к „Работническо дело“, бр. 155, 3.06.1960; в-к „Работническо дело“, бр. 147, 27.05.1962; в-к „Земеделско знаме“, бр. 93, 19.04.1963; в-к „Поглед“, бр. 5, 30.01.1967; в-к „Отечествен фронт“, бр. 7448, 30.08.1968.

[11]  Така е например в Староселци – единственото село в Плевенско, където въстаниците взимат властта през 1923 г., както и в редица паметници, изградени през 60-те години в чест на въстанието – напр. в Криводол, при язовир Чернила, Оряхово и др. Вж. Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА, бр. 155, 4.06.1967; в-к „Работническо дело“, бр. 156, 5.06.1967; в-к „Работническо дело“, бр. 55, 24.02.1970; в-к „Народна младеж“, бр. 35, 10.11.1973.

[12] В-к „Народна младеж“, бр. 192, 12.08.1972.

[13] Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА, бр. 254, 11.09.1981; в-к „Работническо дело“, бр. 255, 12.09.1981; в-к „Строител“, бр. 39, 23.09.1981; в-к „Нова светлина“, бр. 114, 22.09.1981; в-к „Работническо дело“, бр. 267, 24.09.1981; в-к „Отечествен фронт“, бр. 10664, 18.09.1979.

[14] Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА, бр. 331, 7.11.1953.

[15] Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА, бр. 154, 2.06.1956.

[16] В-к „Работническо дело“, бр. 156, 5.06.1961.

[17] Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА, бр. 250, 7.09.1965; в-к „Работническо дело“, бр. 305, 1.12.1965; в-к „Работническо дело“, бр. 251, 8.09.1965.

[18] В-к „Работническо дело“, бр. 312, 9.11.1961.

[19] Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА, бр. 21, 21.01.1965.

[20] В-к „Работническо дело“, бр. 86, 26.03.1968.

[21] Бюлетин „Вътрешна информация“ на БТА, бр. 172, 20.06.1964.

[22] В-к „Народна младеж“, бр. 45, 22.02.1969.

[23] Сп. „Антени“, бр. 19, 9.05.1975; в-к „Работническо дело“, бр. 146, 25.05.1976.

[24] В-к „Труд“, бр. 212, 6.9.1970.

[25] В-к „Работническо дело“, бр. 151, 4.06.1978.

[26] В-к „Работническо дело“, бр. 356, 22.12.1970.

[27] В-к „Работническо дело“, бр. 202, 21.07.1981.

[28] В-к „Литературен фронт“, бр. 30, 23.07.1981; в-к „Народна младеж“, бр. 169, 19.07.1981.

[29] В-к „Народна младеж“, бр. 33, 16.02.1975; в-к „Труд“, бр. 185, 29.08.1988.

[30] В-к Отечествен фронт“, бр. 11145, 21.07.1981.

[31] В-к „Труд“, бр. 175, 2.09.1975.

[32] В-к „Работническо дело“, бр. 216, 4.08.1975.

[33] В-к „Работническо дело“, бр. 196, 15.07.1981.

[34] В-к „Поглед“, бр. 1, 6.01.1975.

[35] В-к „Работническо дело“, бр. 184, 3.07.1977; в-к „Народна култура“, бр. 30, 24.07.1981; в-к „Отечествен фронт“, бр. 11148, 24.08.1981.

[36] В-к „Трудово дело“, бр. 60, 28.07.1981.


Биографична справка

Николай Вуков е доцент в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Доктор е по фолклористика (Институт за фолклор – БАН) и по история (Централноевропейски университет – Будапеща). Води курсове по антропология и културна история в СУ „Св. Климент Охридски“ и ПУ „Паисий Хилендарски“. Научните му интереси са в областта на културното наследство, фолклорната словесност, възпоменателни практики, паметници и музеи преди и след 1989 г. Автор е на книгите: Родствени отношения в българския юнашки епос (2008) и Witnesses of Stone. Monuments and Architectures of the Red Bulgaria, 1944 – 1989 (2011, съвместно с Лука Понкироли), както и на редица студии и статии в престижни научни издания у нас и в чужбина.

Прочетена 23 пъти

Съдържание на брой 15

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.