.
Вторник, 06 Юни 2017 04:22

Ерата на аматьора

Ивайло Дичев

Резюме: Аматьорството съпътства професионализацията на културата в модерната епоха. С дигиталния обрат навлязохме в нова ера, в която то почва да доминира публичната сцена и в количествено, и в идеологическо отношение. От една страна свидетели сме на непознато досега участие на масите в културния процес, от друга йерархиите се подкопават, ценностите се релативират, възпроизвеждат се пошлости и нелепости от всякакъв тип. Янусовата фигура на аматьора като че ли изразява основния конфликт на нашето време: бунтът срещу невидимата и безконтролна власт на експерта.

Ключови думи: аматьорство, професионализъм, култура, участие

Abstract: Amateurism accompanies the professionalization of culture during the modern era. With the digital turn it started to dominate the public scene, both quantitatively and ideologically. On one hand, we witness an unknown level of participation of the masses in the process of culture; on the other, hierarchies are undermined, values are relativized, kitsch and bullshit of all sort are multiplied. The Janus-like figure of the amateur seems to carry the main conflict of our time: the revolt against the invisible and unaccountable power of the expert.

Keywords: amateurism, professionalism, culture, participation

 

Преди време по националната телевизия най-известният български артист Недко Солаков обясняваше защо паметника на Самуил в София е лошо направен и зле ситуиран. В един момент разговорът беше разнообразен от журналистически репортаж от площад „Александър Невски“, където минувач каза: „Мен пък ми харесва“. Зрителите останаха с чувството, че са били изказани различни мнения.

1. Раждането на аматьора

Аматьорът възниква успоредно с професионалиста като негово алтер его. Това става в относително развити, градски общества, където се е появило свободно време и излишък на ресурси.

Древногръцките философи в голямата си част са непрофесионалисти: например Питагор е водач на религиозен култ; Талес инвестира в маслинови насаждения, за да покаже, че философията може да те направи богат; Сократ е зидар и отказва да взима пари от учениците си; Диоген „Кучето“ днес бихме нарекли скитник; софистите по-скоро приличат на адвокати, които помагат митологични текстове да бъдат интерпретирани в интерес на един или друг правен казус. „Любовта към мъдростта“ не е стока – съответно производството й не е професия. Наистина много философи изкарват пари с преподаване, но ресурсът им не е занаят, а престиж.

До началото на XVIII век основната опозиция е между майстор и чирак (или ученик): единият владее занаята, другият го усвоява. Думата „аматьор“ (регистрирана за първи път във Франция през 1762 г.) идва от amo – amator, „обичащ“. Подобна е етимологията на „дилетант“, от италианското dilettare, възхищавам, доставям радост – за човек, обичащ музиката и живописта. Както и на руската калка „любитель“ – обичащ, дошла и в българския. Новото семантично гнездо ражда друг тип опозиция: между този, който прави изкуство и този, който умее да го цени, без да го практикува. В основата й е важната за просвещенската естетика двойка „гений – вкус“, където на вкуса вече се признава собствена културна ценност, макар обикновено поставяна по-ниско от творческия гений, защото, предполага се, може да се възпита у всеки. Във висшето общество се е появила автономна публика, където цененето на културата носи престиж. Само една крачка има оттук до това публиката да почне сама да твори.

Което се случва през XIX век, когато в културата нахлуват масите, а „аматьор“ художниците започват да използват в пейоративен смисъл на „лош творец“. Важна битка да влязат в изкуството водят жените от Викторианската епоха. То до тогава е доминирано от мъже – те са в огромната си част аматьорки. Борбата тече и в семейството за извоюване на самостоятелност, за собствен духовен живот.

1 The Fair Amateur by Abraham Solomon 1862

Ил. 1. Ейбрахам Соломон, „Красивия аматьор“, 1862, Wikigallery.

Аматьорът пак усвоява техниките на майсторите, но, за разлика от чираците преди, обикновено не се кани сам да става професионалист. Сега това започва да значи човек без специално образование, необвързан институционално, работещ без заплащане. В хуманитарната сфера подобен типаж е имало винаги. Любопитното е, че през модерната епоха го откриваме все по-често и в точните науки. Така нареченият учен-джентълмен е достатъчно богат, често самоук мъж, който може да си позволи да се занимава с изследвания на своя сметка извън съвременните му институции на науката. Особено развита е тази практика отново в Англия, донякъде и в Америка. Много учени-джентълмени си остават просветени аматьори, но сред тях са и имена като Дарвин, Талбот, Тесла. Гражданската наука, където аматьори са въвлечени в сериозни изследвания, днес е масов феномен – професионалистите се обръщат към аматьорите там, където е нужно човешко наблюдение на необозрими обекти като звездното небе или миграциите на птици.

Да споменем и появата на спортния аматьоризъм с учредяването на модерните Олимпийски игри през 1896 г. Успоредно с професионализирането на спорта (от панаирджийска игра превърнат в организирана масова индустрия), барон дьо Кубертен започва да настоява именно на аматьорския спорт като идеал за безкористно човешко развитие, отправящ разбира се към гръцката античност. С уговорката, че там спортът не е професионализиран в модерния смисъл, което прави безсмислено да се говори и за аматьорство.

Думата „хоби“ задава един по-игрив нюанс на непрофесионалните занимания на съвременния човек. „Hobbyhorse“ е дървеното конче, на която се люлеят децата. В началото на XVIII век англичаните започват да употребяват думата в смисъл на идиосинкразно, малко детинско занимание без практическа полза. Решаваща роля за популяризирането на метафората има романът на Лорънс Стърн „Животът и мненията на Тристрам Шенди, джентълмен“. Лудостта на Чичо Тоби е да строи въображаеми укрепления и да измисля военни стратегии, на Уолтър Шенди – да теоретизира без връзка с реалността, на ефрейтор Трим – да се опиянява от звученето на гласа си, г-н Слоп е обсебен от католическата религия. Хобито е индивидуализация на персонажа - и в повествованието, и в живота.

BIG Tristram Shandy Plate V. My Uncle Toby on his Hobby horse

Ил. 2. „Чичо ми Тоби с неговото хоби-конче“, илюстрация на романа Тристрам Шенди, издание от 1906. Wikipedia.

Днес тези малки лични лудости са по-предметно насочени – събиране на марки, отглеждане на рибки, сглобяване на самолетчета.  

Понятието за „самодейност“, дошло през руския език във времето на социализма, идва от немски („Selbsttätigkeit“), където се използва главно в педагогиката: става дума да се възпита у учениците способността сами да целеполагат и да работят без външен подтик. Става ясна бездната, която отделя идеята за аматьора от самодееца, при който сякаш няма любов към предмета и индивидуализация – той просто е самодействаща, навита машинка. Не случайно думата като че ли отпадна от активна употреба у нас след 1989 г.

Друг соцтермин, „направи си сам“, превърнат от комсомола в движение, днес е популярен в английския си вариант do-it-yourself: става дума не толкова за творчество или вкус, колкото за справяне с житейски проблеми без помощта на професионалисти. Днес основен вектор на DIY-културата е ютюб, където непосредствено може да видите как се поправя или сглобява нещо.

2. Идеологически дилеми

В прочутата си книга „Бунтът на масите“ консервативният испански мислител Ортега-и-Гасет (2015 [1929]) показва как процесът на все по-голяма специализация, настъпил във всички сфери към края на XIX век, ражда своето обратно – все по-голям дилетантизъм. Новите маси, резултат както на техниката, така и на щедрата либерална демокрация, според която всеки има право да знае и съди, нахлуват в културата, за да предявят своите претенции, да наложат примитивния си вкус. А това, според Ортега-и-Гасет, е краят на цивилизацията, която по определение е аристократична. Презрението, ако не страхът от дилетанта, придружава дясната мисъл до ден-днешен.

Обратната нагласа откриваме по същото време у леви мислители като Валтер Бенямин. Фотографията, която той нарича първото истински революционно изкуство, е демократизирала производството на образи благодарение на техниката; тя разомагьосва авторитета на твореца, неговия гений, божествената искра, неповторимата сръчност на ръката. Аналогията с политическия ред е очевидна: фотографията се появява едновременно с идеите на социализма, който претендира властта да слезе от елита при масите (Бенямин, 1989 [1936]).

В битката за демократизацията на изкуството през втората половина на ХХ век ще се включат англосаксонските културни изследвания, лансирани от Бирмингамската школа през 1950те. Те опитват да мислят ценността на популярните феномени – младежките субкултури, графитерството, фендъма, все неща, които дотогава никой не е възприемал като култура. Изследват как публиката си присвоява културните продукти и ги адаптира към вкусовете и разбиранията си. Фокусът е изместен от твореца и неговите велики идеи към практиките на емпиричния човек, прави се видимо невидимото, дава се глас на безгласните; в някакъв смисъл вкусът тържествува над гения.

Постиндустриалният капитализъм донесе хибридни форми като просюмъра (производител + консуматор), за който пише Алвин Тофлър (1991 [1980]), който участва в донаправянето на продукта, потребявайки го. Подобна хибридност почва да се влага в понятието за юзъра от епохата на Web 2.0 (когато интерфейсите почнаха да позволяват интерактивност). Той/тя не само чете, гледа, слуша, но и препраща, рейтва, пародира, краде, коментира, имитира. Генерираното от юзъри съдържание в мрежата днес далеч надхвърля професионалното производство. На ден биват поствани 3 милиона блога, 300 милиона снимки във фейсбук, до сто хиляди часа видео се качва в ютюб. Специфична употреба на безплатен аматьорски труд се практикува от софтуерния бизнес: недонаправени продукти разчитат на обратната връзка от юзъри, които идентифицират бъгове в програмите, тъй както астрономите днес разчитат на така наречените pro-ams, които се взират в небето със собствени любителски телескопи. Мотивацията да полагаш незаплатен труд в случая е вярата на потребителя, че участва във великия ход на прогреса.

Отношението на марксизма към популярната култура е двусмислено. Автори като Адорно имат елитарен вкус и презират дори джаза. Културните политики във времето на реалния социализъм от една страна се представят като насочени към трудовите маси, от друга – непрекъснато се следи тези маси да не потребяват упадъчна култура, неутвърдена от властите. Самодейността се практикува всъщност в немския смисъл – като педагогика от страна на властите, където „ученикът“ сам да си учи уроците в къщи.

При социализма настава сериозна професионализация във всички сфери – под благовидния предлог за качество и модернизация, това всъщност е един начин да се контролират творците, журналистите, учените. Дори китаристът трябваше да има диплома от естрадния отдел на Консерваторията, а за да пишеш текстове на песни, добре беше да си член на писателския съюз. С превръщането на режима в наследствен от второ и трето поколение, тенденцията към елитарност става все по-силна. У нас този процес свързваме с възхода на Людмила Живкова, която се беше обкръжила с елитарен, езотеричен кръг (пример може да бъде паметникът пред НДК 1300 г. България, нехаресван от гражданите, защото им се виждаше твърде модерен).

Неочаквано резкият срив на режима след 1989та съдържаше и елемент на бунт срещу професионалистите в сферата на изкуството, журналистиката, науката. Наместо да нападат комунистическите управници, гражданите поваляха статуите и горяха псевдонаучни трудове пред Мавзолея.

3. Аматьоризмът става мейнстрийм

Днес специализацията, за която говори Ортега-и-Гасет, е отишла още по-напред. От една страна, обществата стават все по-демократични, диалогични, прозрачни. От друга, поради усложняването на обществените процеси, най-важните неща вече разбират само експерти. Колко човека са наясно как точно финансовите деривати предизвикаха кризата от 2007-8? Последствията засегнаха милиони, но всичко си остана някаква метафизика. Има или няма влияние човешката дейност върху промените в климата? Кой срещу кого се бие в Сирия?... Усещането е за една тайна, безконтролна власт на знаещите, пред която и гражданите, и дори властта са безпомощни. Именно това усещане е в основата на градските легенди за конспирации на илюминати или рептили.

В кои сфери е най-видима аматьорската революция?

Да почнем с изкуството. Образованата публика неусетно се фрагментира на фенски общности, където единият живее с ТВ сериала, другият - крещи на стадиона, третият се преоблича като хайдутин и вече няма единна културна йерархия, задължителна за всички. Обратът означава преориентация от икономика на предлагането към икономика на търсенето, както казват икономистите, т.е. не публиката се стреми да се издигне до културния продукт, а онези, които правят култура, се нагаждат към вкуса на пазара. На фена е признато правото да съучаства в културното производство, понякога буквално го питат как да продължи сюжета и дали героите да се оженят. Все по-често той сам се озовава в рамката на внимание, произведена от културните индустрии и какъвто си е, пее, танцува, философства пред камерите на „Биг Брадър“. Колкото по-некадърно, толкова по-истинско е всичко, ако пък внезапно от аматьорът избликне талант, още по-добре – обрат, събитие, обикновените хора могат да се озоват най-горе в реално време.

Или да вземем графитерството. Започнало като агресивна аматьорска съпротива срещу официалното изкуство, затворено в галериите, преследвано, наказвано – то постепенно бива погълнато от властта и комерсиализирано от бизнеса. След Лондонските турове по рисунките на митичния Банкси, вече и в София се организира графити-тур. Общините започват да поръчват стенописи на графитерите, те пък да се професионализират. Например авторите на знаменитото пребоядисване на съветските герои като персонажи на американски екшъни от „Криейтив дистръкшън“, след като станаха световно известни, направиха поръчан от общината стенсил „България е супер яка“, изпръскан тук-там по подлезите.

По-често става дума за едно естествено сближаване на аматьорство и професионализация: когато изрисуват на някой калкан дядо Добри, жена в носия или възрожденци със стихотворения, авторите не предизвикват официалната култура, а точно обратното, пропагандират я. Днес те обикновено имат известен професионализъм, например завършили са Академията, но въпреки това се представят пред медиите като самодейни „графитери“. Самата община, министерство или училище им помага най-често частично, а не заплаща целия стенопис по нормалните тарифи; така властите хем украсяват патриотично околността, хем спестяват средства, експлоатирайки патриотизма и желанието на „артистите“ да се прочуят. Неусетно средата се е наситила с подобни не особено добри в естетическо отношение образи, но нали е автентично, гражданско, правим се, че ни харесва. Аматьоризмът се е наложил като норма и вече дори професионалните творци са принудени да го имитират – филми се снимат с любителски телефон, художници рисуват наивно и детински, писатели насочват сюжета според продукцията на фенфикшъна.[1]

Голяма тема на последното десетилетие беше гражданската журналистика. Тя сякаш продължава традицията на дисидентския самиздат при тоталитарните режими, но в условия на демокрация и медиен плурализъм всъщност е нещо съвсем друго. Става дума за аматьори, които без подготовка, институционална рамка и заплащане се залавят да информират обществото. Те правят това посредством социалните мрежи, където са събрали приятели на базата на смешни снимки, емоционални състояния, любопитни линкове – с една дума на ежедневната си активност по поддръжка на личния бранд. Разкритията на гражданския журналист обикновено имат локален характер (например престъпление, заснето с мобилен телефон, изобличаващо изказване на шефа, записано тайно), или са лични мнения, които смело преобръщат професионалното говорене, наричано от няколко години „политическа коректност“: разкриват конспирации, лансират странни хипотези, разобличават авторитети. Тук е точката, в която симпатичната гражданска журналистика се преобръща в отвратителен производител на фалшиви новини – Клинтън се отдавала на педофилия във Вашингтонска пицария, Макрон бил любовник с дъщерята на съпругата си, Радан Кънев ходел на любовни гей-срещи в САЩ тайно от жена си…

3 От групата Свободни от ваксини Фейсбук

Ил. 3. Статус от фейсбук групата "Свободни от ваксини".

4 Pizza gate dec 2016

Ил. 4. Пицагейт: предполагаемият педофилския кръг около една Вашингтонска пицария, декември 2016. Опит за анализ от New York Times.

Впрочем тук отново наблюдаваме хибридни форми на полу-аматьорство, доколкото много производители на непрофесионална информация получават или пък се надяват да получат някакво заплащане от трафик през сайтовете си. Хибридният аматьор не е чирак, който се учи на занаят, за да стане един ден майстор – той/тя трупа рейтингов капитал, за да се продаде един ден на платежоспособния бизнес. Най-брутално е това професионализиране при хакерите, които „аматьорски“ пускат вируси, проникват в забранени места, прочуват се и после биват взети на работа с астрономически заплати.

Накрая аматьорството все повече навлиза в сферата на науката. Не като доброволни сътрудници на изследователските екипи, които броят птици или дебнат комети. Става дума за граждани, които не работят заедно с експертите, а се бунтуват против властта им и произвеждат алтернативни теории. За разлика от независимия учен-джентълмен, днешният аматьор черпи материал не от експерименти или изследвания (които за разлика от XIX век са станали далеч по-сложни и непостижимо скъпи): първичният източник на реалност е неизбродимия океан на мрежата.

Без институционален и колегиален контрол в науката човек има тенденцията да открива винаги това, което търси. Искате да покажете, че ваксините пораждат аутизъм? В мрежата висят стари изследвания, доказващи това, макар и следващите експертизи да ги опровергават. Аматьорът няма институционалната дисциплина да проследи историята на дебата, да прецени коя теза се е наложила. Пред него знанието е разположено в сякаш в пространството – взима си оттам, откъдето реши. Така неочаквано периодически се актуализират расови теории от XIX век и медицински тези за вредата от „хомосексуализма“, теории за кармата и алхимията, откритията на френологията и фън шуй: всичко е едно до друго, завинаги.

И ако алтернативно-десният аматьор сам мери температури и прави таблици, за да докаже, че глобалното затопляне е измама на либералите, по-актуален за България е казусът на самодейния историк, тръгнал да търси доказателства за величието на страната. Някак чудодейно се оказва, че ние тук винаги сме побеждавали, но все се е намирал някой да ни открадне победите чрез подла конспирация. Че траките са дали културата на древните гърци, а не обратното; че персийската цивилизация всъщност е дошла от древните българи, защото шарките на чергите ни са много подобни. Един първи такъв сблъсък у нас се състоя около гроба на Левски – аматьорът Хайтов, подкрепян от журналисти, се изправи срещу историческата гилдия, за да даде на хората това, което искаха – светиня.

5 родинознание

Ил. 5. Учебник по родинознание, написан от родител, възмутен, че синът му не научава от официалните учебни материали за голямата слава на България и наместо за турско робство се говори за османско владичество. В него се твърди например, че страната е една от 12-те цивилизации на Тойнби и кирилицата, която сме дали на света, се използва от 1/6 от човечеството. Въпреки презрението на експертите и мълчанието на Министерството, учебникът е изкупен и свален хиляди пъти в мрежата от други такива родители, които нямат доверие в институциите. Впоследствие авторът Костадин Костадинов се оказа и лидер на ляво-националистическата партия „Възраждане“.

 Ще дам един по-радикален пример с откъс от такава историческа фантазия, качена през май 2017 г. от анонимен мислител: водещата идея е, че всички неща в света произлизат от българите:

„Лоян се е наричала столицата на династията Джоу (от 11-ти до 2-ри век пр. н. е.), създадена от източното крило на Българите хуни (сянбийци, вижте т.1). Пазач на архивите там бил Лао Дзъ (Стария мъдрец). Китайците нямат Ъ и йероглифът Дзъ е взет от Българската глаголица. Там го наричат още Бо-Ян (Богар), което е Българско име. Той е основател на Таонизма, на Доа и Дъ (Път на вселената и нравствен закон). ”Най-великата книга на света ”- според Толстой. Знакът “Ин и Ян” е Български по смисъл на единство. Светилото на мъдростта на Китай Лао Дзъ е бил Българин. Между многото негови ученици е и Конфуций , който по-късно се опитва да въведе в императорския двор синархично управление характерно за Българските държави. В Индия наричат Боян: Боганатар или Българ. Между неговите ученици са будителите Буда и Бабаджи. Буда е историческа личност и светското име на Буда Гаотама е принц Сидхарта - княз на скитите, сърцевината, на които са били Българите. Така че Браманските и Будистките учения са преподавани от протобългарски посветени. На 96 години Боян (Лао Дзъ) напуска Китай поради упадък на нравите и се отправя към древната Българска държава Шамбала.” (Източник: „Българската история, която липсва в учебниците“)

Не искам този текст да се чете като просто осмиване на аматьоризма: явлението е двойнствено, както впрочем всичко в културата на човечеството.

От една страна свидетели сме на невиждано съучастие на гражданите в правенето на изкуство, информация, наука. В геометрична прогресия нарастват историческите възстановки по света, където любителите на историята се ровят в източници, за да плетат ризници, да се пренасят в миналото. Блогъри и влогъри изливат всекидневно душите си, тъй както навремето са смеели да правят само единици като Монтен и Русо. Имало ли е друга епоха, в която толкова много хора едновременно да познават един образ, да тананикат една мелодия? Това вероятно ни приближава поне емоционално към усещането, че сме част от едно човечество.

От друга страна тази удивителна енергия днес започва да добива разрушителна сила, защото наместо да помага на експертизата, тя почва да я подкопава (вж. Keen, 2008). Демократизирането на културата наистина предполага това, че всеки може да влезе в нея – да потребява, но и да създава. И все пак досега бяхме свикнали да мислим, че тази работа предполага усилие, самоизграждане, учене. Новата ера на аматьора съкрати социалното време и създаде илюзията, че не само всеки може, но и че може веднага.

Караоке-културата, както я нарече Дубравка Угрешич (2011), подмамва човека да участва, да застане в рамката на кадъра, да пее фалшиво под акомпанимента на записа – и в последна сметка наместо от света, да се интересува само от себе си. Този колапс в собственото его поражда идентичностните паники, които наблюдаваме, но и ни прави беззащитни пред онези, които ловко манипулират караоке-партито. Политиците-популисти насъскват народа срещу експертите от името на някаква по-истинска демокрация, чието знаме е самодейното, контра-експертното, ирационално-автентичното. Нали не забравяме, че аматьорът не е просто природно явление, че възникването му е направлявано – от продавачите на бои през XIX век до app-ове днес?

Библиография

Бенямин, Валтер. 1989 [1936]. „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост”, В: Художествена мисъл и културно самосъзнание. София: Наука и изкуство.

Ортега-и-Гасет, Хосе. 2015 [1929]. Бунтът на масите. София: Бард.

Тофлър, Алвин. 1991 [1980]. Третата вълна. София: ИК Пейо К. Яворов

Keen, Andrew. 2008. The Cult of the Amateur: How blogs, MySpace, YouTube, and the Rest of Today's User-Generated Media are Destroying our Economy, our Culture, and our Values, New York: Doubleday.

Ugresic, Dubravka. 2011. Karaoke culture, Rochester, NY: Open Letter Books.


[1] Fanfiction – литературата, която произвеждат аматьори, пренаписвайки любимите си произведения с променени герои или сюжет според желанията си.


Биографична справка

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, работи в сферата на политическите култури, медиите, града. Последният му изследователски проект е върху популярна култура и политика. Най-новата му книга е „Културата като дистанция. 11 есета по културна антропология“, 2017. Есеист, участник в публичния дебат.

Прочетена 107 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност