.
Вторник, 06 Юни 2017 07:20

“Себе си” като проект: психологичните игри на ставане-друг

Симеон Кюркчиев

Резюме: В този текст разглеждам някои съвременните психологически практики и начина им на действие в контекста на неолибералната рационалност. Защитавам тезата, че голяма част от тях се опитват да постигат “бързи резултати” и преминават от сериозна работа върху себе си към техники на специфични “игри”, в които ставането-друг се опосредява през леката и незатормозяваща стратегия на влизането и излизането от роли, на включването в поредици от игри. Тези промени разбирам като постепенно изместване на “стария” режим на психологическа намеса (този на катарзиса, който идва от признанието) с един “нов” режим – този на постоянната себе-промяна, на себе си, лишен от същност, която да бъде призната, разпозната и приета. Това е процес, в който част от психологическите дисциплини изоставят катарзиса, признанието, опознаването на себе си за сметка на едно “бързо” и “ефективно” прекрояване на личността спрямо изискванията на пазара - изисквания, които явно предполагат и смяната на психологическите техники.

Ключови думи: психология, неолиберализъм, грижа за себе си, признание

Abstract: The article examines some contemporary psychological practices and the way they work in the context of neoliberal rationality. I speculate that a major part of these practices aim at ‘quick results’. They switch from serious work aiming to alter the self to techniques involving specific ‘games’ in which becoming different is achieved through the lighter and trouble-free strategy of entering a series of roles, playing a series of games. These changes are commented as gradual replacement of the ‘earlier’ regime of psychological intervention (the one of catharsis that comes from confession) with a ‘new’ one, the regime of constant change of the self, regime of the self that has no essence to be confessed, recognized and accepted. In this process some psychological disciplines lay aside catharsis, confession and self-knowledge in order to achieve ‘quick’ and ‘effective’ remodeling of the personality according to the demands of the market. Demands that seem to suggest a shift in the psychological techniques.

Key words: psychology, neoliberalism, care of the self, confession

 

I. Въведение в психологическото знание

Едно от най-популярните места в книжарниците са рафтовете за т.нар. self-help[1] литература. Заглавия от типа “Как да открием себе си: Три стъпки към по-добър живот” или “Квантова психология за лично самоусъвършенстване” създават очертанията на едно поле, в което психологическите претенции за монопол над знанието за душата се надпреварват в контекста на един пазарен принцип. От Луиз Хей и бестселъра “Излекувай живота си” до Робин Шарма с неговия “Наръчник за величие”, тези психологически подходи се прицелват в широкото пространство на нашето всекидневие – начина, по който се грижим за тялото си, начина, по който се храним, спим, обличаме, тренираме, отнасяме към близките, колегите, шефа; въобще, начина, по който мислим и въздействаме върху живота си. Психологията вече не се занимава единствено с патологии, симптоми, диагнози и неврози. Напротив, случило се е едно преформулиране на начина, по който психологическите знания се намесват в живота ни – от дисциплина за овладяване на извънредни ситуации към инструмент за калибриране на фини поведения – как да ставаме по-добри, по-устойчиви, по-пълноценни, по-продуктивни, по-щастливи. Психологията е опосредяващия механизъм, на който се пада честта да реализира обещаното индивидуално щастие именно през леки изменения в поведението, които биха ни позволили да “хванем живота си в ръце” и оттам – да “хванем” щастието и да заживеем един по-добър живот.

В рамките на този текст под “психология” ще се разбира цялото поле на т.нар. от Никълъс Роуз “psy” дисциплини (Rose, 1999: vii), които обхващат различни знания, техники и подходи към човешката душа. В този смисъл, когнитивно-поведенческата психология, поне в рамките на този текст, е също толкова психология, колкото квантовата психология, енергийната психология, личните треньори (life coach) и някои от HR-ите. Цялото поле от актьори с претенция за овладяване и модулиране на човешката душа влизат под шапката на “psy” дисциплините – от психиатрията през психоанализата до т.нар. алтернативни психологически подходи.

Важно е да се види как тези “psy” дисциплини работят отвъд рамките на собствената си претенция. Тази претенция казва, че психологичните знания са науката, която се опитва не само да намали страданието, но в крайна сметка да ни направи по-щастливи. Това е така, много хора изпитват истинско облекчение от възможните психологически интервенции в техния живот, особено когато тези интервенции помагат за овладяването на дадено невротично състояние. Но има и друг, по-скрит ефект на психологията, който може да се проследи исторически и оттам – да видим психологията като форма на управляемост, която, както казва Роуз, върви успоредно с разгръщането на либералното управление (Rose, 1998: 13), т.е. да видим психологията като управленческа технология, работеща главно през претенцията си за свобода и щастие. Това ще рече да се види как психологическите знания, например, винаги са се опитвали да овладеят работникa, войника, гражданина – първоначално през концепции като ментална хигиена (Rose, 1999: 23), а по-късно – през самата идея за лично овладяване, личния самоконтрол, опосреден през идеята за личния избор (Rose, 1999: 231). Свободата да избираме как да се овладяваме е императив и затова съвременното управление на човешкото същество не минава през някакви големи механизми на доминация, а по-скоро се задвижва от собствените избори, които са мотивирани от желанието да останем автентични на себе си. Ние се регулираме сами, по правилата, които социалното изисква. Това е може би най-фината форма на власт, но и най-противоречивата, доколкото тя постоянно произвежда собствените си отрицания - тези избори, които правим, не ни правят “изкуствено” свободни – напротив, те ни гарантират постоянната промяна, която обаче също може да се мисли като съвременен императив. В този смисъл ситуацията е сложна. Психологията може да се мисли (и според мен трябва) като точката, в която свобода и управляемост са реципрочни и невъзможни за отделяне.

Това въвеждане има единствената цел да проблематизира всекидневното ни разбиране на психологиите, а това ще рече не просто да видим “истината” под рекламата, а да се опитаме видим допълнителното значение присъстващо в самата нея. Психологията се рекламира като даваща свобода и щастие – вярвам, че това не е лъжа, тя дава свобода и щастие. Но заедно с това психологията, както споменах по-горе, участва и в нещо друго – в един режим на управление на човешкото същество, което съвременността извиква, като действащ именно през свободата. И тук не говоря само за това, че свободата да ставам-друг е императивна, а че самата свобода и различните “ставания” не идват от нищото, а обслужват определени социални и икономически редове. Неслучайно психолозите се представят през това как ще ни направят по-ефективни, по-адаптивни, по-гъвкави, т.е. как да направят от нас идеалния бизнесмен, а не идеалния философ. Това, което казва Роуз – че психологията е обвързана с историята на либералното управление – означава, че трябва да изоставим идеята, че психологическото знание се създава в една чиста среда, която цели някаква над-идеологична представа за щастливия човек. Точно обратното – психологията винаги е скачена със социалните условия, които я правят възможна, и по-специално в контекста на съвременността – с неолибералната рационалност и нейните натурализирани представи за това как изглежда един правилен икономически субект – пазарно адекватен, мотивиран, мотивиращ, бърз, гъвкав, адаптивен и активен.

II. Да играем на психология

В рамките на този текст искам да представя една теза, която се отнася за част от съвременните психологически практики, които действат именно в контекста на неолибералната рационалност. Тезата е следната: изоставили назад сериозната и преминаваща през концепцията за катарзис терапия, голяма част от съвременните психологически техники, опитвайки се да продадат “бързи резултати”, сменят стратегията и от работа върху себе си преминават към техники на специфични “игри”, в които ставането-друг се опосредява именно през леката и незатормозяваща стратегия на влизането и излизането от роли, на влизането и излизането от игри. Това е процес, в който част от психологическите дисциплини изоставят катарзиса, признанието, опознаването на себе си за сметка на едно “бързо” и “ефективно” прекрояване на личността спрямо изискванията на пазара – изисквания, които явно предполагат и смяната на психологическите техники. Това преобразуване на част от психологическите знания не е случайно, а следва същата логика, която се наблюдава и в прекрояването на личността – адекватност към пазара.

Понеже споменах игра, трябва да кажа, че дефиниция за игра тук е невъзможно да дам, а и поначало проблематиката на играта е сякаш нерешима. Затова ще се опитам да дам дефиниция за начина, по който хипотетично самите обучители и психолози мислят играенето в контекста на техните практики. Вярвам, че то се мисли в логиката на Хьойзинха – като волево и осъзнато излизане от сериозното, всекидневно пространство и впоследствие овладяно връщане към него (Хьойзинха, 2000: 63). Целта е, разбира се, бързо преформулиране на проблемните черти на характера и оттам – бързи резултати, които не изискват дълбаене в себе си. По същество психологическите игри би трябвало да работят на принципа на когнитивно-поведенческата терапия – чрез промяна на мисленето и поведението да постигнем желаните резултати.

Нека преди да продължа разсъжденията за играта и психологията – защо точно психологически игри, каква е логиката, какво тези игри позволяват, но и какво забраняват, да очертая няколко примера, които да подсетят към какво всъщност съм се насочил.

Първият пример, който ще дам, бих нарекъл “играене в града”. Какво представлява: в контекста на обучение по личностно развитие обучителят дава задачи на обучаващите се да ходят из града и да правят неща, които никога не биха направили в ежедневието си. Например, да се запознават със случайни хора, да се опитват да правят спонтанни свалки, да създават безредие, да викат неадекватно и в най-крайните случаи – да се поставят в ситуации, които ги засрамват, ситуации, които ги показват в лоша светлина. Целта е преодоляване на защитите и стопиращите механизми, които не ни позволяват да функционираме правилно в публичното пространство – например, когато се опитваме да говорим, но заекваме или се потим. Тези игри в града позволяват да се поставиш в истински срамна ситуация, но със съзнанието, че залогът не е пълен, което от своя страна да те тренира в опита да се справиш със собствените си проблеми. По същество това са техники, които доста силно се припокриват с exposure therapy[2], която цели именно “десенсибилизация” към обекта от който се страхуваме. Цялостната логика, по която това “играене в града” влиза, е именно опит да се превъзмогнат характеристиките, които не се продават добре в съвременната икономизирана реалност – срам, несигурност, чувство за малоценност, скромност и т.н., като крайната цел е един отворен към чуждото и не-срамежлив субект, т.е. идеалния субект в контекста на съвременната офис култура.

Респондент3: ...а********т курс е с по-голяма продължителност – 7 седмици, 7-8 седмици. Като за разлика от първия, който се провежда в зала, той се провежда 50 % в зала, 50 % в града. Какво е това – малко прилича на градски изследвания, пускаме ги по града и им се дават различни задачи, с които те трябва да излязат от зоната си на комфорта и да… да надградят това, което са постигнали в първия курс. В една динамична среда, очаквайки, че са усвоили нещата, които трябва да са усвоили, просто вървейки нагоре. И… нали, да заговарят непознати, да се правят на глупави, да… ситуации, които уронват престижа им, достойнството им или поне самоуважението в техните очи. М-м, може би като най-шокиращо е когато, нали, помоля двойка, момче и момиче, които не са двойка, нали, просто (от двата) пола да влязат в аптека и да си търсят малки презервативи, нали, за него.

Интервюер: Малки?

Респондент3: Да, защото постоянно му падали и така нататък. Нали, даваш си сметка, че за един мъж това е, така, малко дискомфортно, нали, и трябваше да се вживее в ролята. И приятелката да мърмори, ето това е едно от така наречените градски мисии. Повечето са с такава насоченост, за да могат хората да си… да застанат в малко необичайни ситуации, за да може след това самочувствието, с което излязат от тези ситуации да се пренесе и да знаят, че света е отворен за тях и за всичко, което искат да направят. След като са правили такива неща, нали, по-елементарни неща, които преди това са им се стрували трудно – да заговорят момиче, да питат за път, такова, нали, ще изглежда вече супер леко и достъпно. И-и, така че това е фокусът на а*******я курс – върху развиване на социални умения, но чисто практични под мой надзор, плътен надзор. 

Вторият пример, който искам да въведа, за да покажа употребата на игровото в някои съвременни психологически практики, са т.нар. “team building”. Хората, които водят тези мероприятия, трябва да успеят да направят нещо наистина трудно – да задържат вниманието на голям брой хора, за достатъчно дълго време и едновременно с това да се опитат да превъзпитат някои поведенчески характеристики по такъв начин, че динамиката в офис общността да бъде оптимизирана. Начинът, по който правят това, е чрез много и разнообразни игри, които целят едновременно да забавляват, но и да обучават. Играе се на пирати и космонавти, разиграват се извънредни ситуации и се разменят роли – целта е съчетаването на игровото със сериозното и отново – опит игровото да разпространи своите ефекти към “реалния” свят, към офиса.

Забавлението като инструмент за увеличаване ефективността на служителите, посетено: 09.05.2017 г.

Първото нещо, за което трябва да си дадем сметка, е класовият характер на тези практики и кои са хората, групите, в които те се прицелват. Както казах, психологическите техники са множество, а тук разглеждам само малка, фрагментарна част – тези, които наблягат на играенето и то в конкретния контекст на обучението, модулирането на поведенията или, най-общо казано, личностното развитие в полето на офис културата. Т.е. тук разглеждам психологически техники насочени основно към хората, които по един или друг начин обитават сферата на бизнеса. Игрови техники се използват и при сериозни терапии, включително при сериозни симптоматики и диагнози, но в случая това ще остане встрани от основния интерес. Тук ме интересува това тясно специализирано поле на психологически техники, които са директно свързани със средната класа и нейното себе-преживяване в офиса[3]. В този смисъл в следващите редове ще се опитам да отговоря на въпроса защо този тип “игрови” методи стават все по-актуални именно сред средната класа и дали може да се приеме хипотезата, че те постепенно изместват “стария” режим на психологическа намеса – режима на катарзиса, който идва от признанието, и го заместват с един “нов” режим – този на постоянната себе-промяна, на себе си, лишен от същност, която да бъде призната, разпозната и приета.

За да можем да говорим за “стар” режим, който бива в процес на изместване от “новия”, трябва да определим стария именно като проводник на императива “опознай себе си”. Но това наименуване (“стар”) е само обобщаващо и с цел типологизиране, доколкото “старият” режим работи в пълна сила в момента. Императивът “опознай себе си” е директно скачен с възможните освобождавания и възможните изказвания на истината за себе си при повечето психологически експертизи, които оперират в съвременността. В този смисъл тук не искам да поставям хипотезата за някаква драстична смяна на режимите, а по-скоро за възможен процес на промяна, на допълване или дори на леко изместване, но в толкова начална фаза, че всяко говорене за буквалното изчезване на режима “опознай себе си” би било безсмислено. Затова правя уговорката, че под “стар” и “нов” режим в този текст ще се разбира опита за типологизиране на определени отнасяния към себе си и оттам – определени психологически стратегии, които правят възможна промяната ни. Но за да разгледаме възможната поява на “нов” режим, трябва да я отделим типологично от това, което познаваме, т.е. от “стария”. За да направим сравнението, първо следва да видим логиката, по която функционира “стария” режим, което ще рече да видим начина, по която до голяма степен функционираме самите ние като свободни същества.

Основна характеристика, през която “стария” режим работи, е, както стана ясно по-горе, през преживяването на катарзис, опосреден чрез признанието. Признанието, следвайки Фуко (Фуко, 1993: 81-82) е тази наследена от средновековието технология, която позволява две неща. Първо, то опосредява разбирането на себе си като биографично същество. Това е така, защото собствената историята е обектът, който трябва да бъде признаван. Това е и причината признанието да е толкова силно вплетено в различните властови режими от XIX век – ако признавам миналото си, аз признавам себе си като биография, т.е. признанието е скачено с целия апарат на дисциплинарната власт която произвежда индивиди. Не народ или някаква маса човеци, а индивиди. Индивидът се легитимира като уникалност през собствената история, а признанието е практикуване на собствената история, на собствената биография. Второ, признанието е съпроводено с усещане за свобода – това усещане за освобождаване е свързано с факта, че признаващият вярва, че признава истината за себе си. Истината пък, от своя страна, е скрита някъде далеч в собствената биография, т.е. тук прозира средновековният модел на покаяние и начинът, по който се изповядва греха. Грехът е нещо, което трябва да се признае, да се „изкара“ и по този начин отделният индивид да се „изчисти“ от него. Получава се така, че истината за мен се чувства, че е в моята биография, което означава, че всяко признаване на тази биография ще се съпровожда с усещане за освобождаване, доколкото изказваме истината за себе си и се „освобождаваме“ от това, което досега сме криели и което ни е пречело да „бъдем себе си“. Всъщност именно това желание за „автентика“, за автентичния „аз“, изчистения „аз“, който е изправен пред самия себе си без тайни, без неразбиране, е една от основните цели на почти всяка психологическа дисциплина. Както казва Роуз, съвременността замества външните системи на морално кодифициране с идеята за автентичността (Rose, 1999: 267). Това означава, че кодът, по който човек трябва да води поведението си, вече не е външен, а вътрешен, като единственият ориентир, който остава като система за оценяване на индивидуалното поведение, е автентичността, противопоставена на лицемерието. Съвременните психологически практики до голяма степен следват тази логика – търси се „истината за себе си“, която най-често се достига през признаване, като крайната цел е една автентична визия за себе си. Следователно психологическите експертизи се оказват нещо като наследници на технологията на признанието, като вече целта не е признаване на греха, а признаване на всички важни моменти от моята биография, които биха били значими за моето разбиране тук-и-сега. Грехът остава, но апаратите, които обхващат признанието, вече са различни, начинът, по който се овладява това, което се признава, е различен. От църквата, която се грижи за моето послушание, доколкото дискурсивно обхваща признаването на моите грехове, към, например, психоанализата, която се опитва да „разбира“ с цел терапия – вече индивидът и неговият пълноценен живот са център на внимание, а неврозата е следствие от непознаването на себе си. Признанието от XIX век нататък ще освобождава, но не само от греха, а и от срама, травмата, болката, които се явяват невротична пречка пред мечтите на модерния индивидуализиран човек – мечти, които се съсредоточават около щастието, благополучието и автентичността.

Както става ясно, този режим е все още действащ. Признанието е все още основен мотив в психологическите подходи. Но това, което се случва с навлизането на техниките, целящи бързи ефекти, може да индикира едно изместване на логиката, по която боравим със себе си. Понеже направих уговорка за “стария” режим, тук трябва да направя една и за “новия”. Техники за бърза терапия е имало винаги, т.е. и тук разделението е типологично и целящо да осмисли възможни измествания в генералната логика, по която оперира психологическото знание, а не да въвежда точни разделения и да твърди, че бързите и краткосрочните терапии са само и единствено съвременен продукт. След като направихме и тази уговорка, остава да се опише типологията на възможния “нов режим” на психологическа намеса.

Първото, което се забелязва в “новия режим”, в “игрите”, които често се използват от обучителите, е че постепенно се маргинализира проблемът за катарзиса, за признанието, за истината за себе си. Това означава, че императивът “познай себе си” може да се окаже в процес на изместване от императивът “промени себе си”. Какво означава това? Ако съвременният капитализъм наистина изисква гъвкавост и адаптивност, възможност да се включваш, изключваш, скачаш, да напускаш по един ризоматичен начин мрежовите отношения, това означава, че императивът “познай себе си” започва да става неефективен, доколкото той затвърждава и поддържа стабилизирани субекти, т.е. субекти, силно привързани към собствената си истина, история; субекти, силно привързани към себе си. Напротив, императивът “промени себе си”, който се опосредява през определените психологически игри за “бързо и краткосрочно решение”, обслужва именно идеята за неолибералната гъвкава и адаптивна субектност – привързана единствено към идеята за промяна, движение, изменение, но без възможност да се стабилизира сериозно, да остане на едно място. Дори обратното – всяка стабилизация започва да се мисли като проблем, като пречка, като лош навик и затова тези навици трябва да бъдат изкоренени – за да не пречат на движението към постоянна промяна. Оттук идват всички игри, които целят бърза промяна, но за сметка на това недълбока. Това има логика, доколкото бързата и повърхностна поведенческа намеса не само, че е лесна за достигане, но и лесна за пренаписване, лесна за всяка последваща отмяна.

Второ, тези повърхностни намеси, тези игри се отличават с това, че се опитват да изграждат слаби междуличностни отношения. Например “team building” програмите, които целят да създадат приятелско отношение между колегите в офиса, но едновременно с това “скритата им учебна програма” следи внимателно за възможната поява на дълбоки чувства като любов, силна привързаност и т.н. Колегите трябва да са просто “приятелчета” – нито повече, нито по-малко. Това е идеалното количество обвързаност, която позволява едновременно добра комуникация и лесно откъсване при нужда. Може да се мисли, че “новият” режим се опитва да създаде такъв тип субективности, които са слабо привързани към другия, но едновременно с това слабо привързани към себе си; това позволява именно лесното мрежово скачане и разкачане, т.нар. networking, който характеризира съвременните комуникационни логики в бизнес средата. Лесното, ризоматично скачане и разкачане е единствено възможно, ако и двете страни, които се скачат, са едновременно слабо привързани към себе си и към другия. Това, казано най-грубо, позволява лесни и гъвкави предателства - на себе си и на другия. Това е гъвкавост, това е адаптивност.

Трето и последно – тези игрови подходи индикират възможна епистемна смяна на логиката, по която психологичните експертизи поддържат знание. От знание, ориентирано към ровене, анализ, осмисляне, към знание, което е чисто техническо – прости и лесни за усвояване техники, които биват впрягани в прости и лесни за усвояване личностнови промени. Психологията постепенно се превръща в това, което демонстрира на плакатите – интензивен, тридневен курс по личностно развитие, разработен по метода на еди-кой-си, т.е. наблюдава се възможна дефрагментация на полето, разрояването му на множество малки и слаби концепции, които нямат претенция за конституиране на универсално знание, а по-скоро се целят в частното, фрагментарното въздействие.

III. Заключение

В този текст се опитах да направя две неща. Първо, да представя някои психологически подходи, които се съсредоточават около играенето и посредством него се опитват да предизвикват определени ефекти върху личностовите динамики в контекста на това, което може да се нарече “офис култура”. Второ, да представя типология, която да обясни навлизането на тези “игрови” психологически практики, и същевременно да ги положа като симптом за възможен епистемен разрив – от режима “открий себе си” през катарзис и признание към режима “промени себе си” през идеята за мен като постоянно менящ се. Разбира се, тези предложения са единствено очертавания на една проблематика, която тепърва трябва да бъде осмисляна, доколкото психологията със сигурност е поле на знания, което не се ограничава единствено до претенциите, които възпроизвежда за себе си, а се разпростира по-далеч – до самата граница на начина, по който мислим и чувстваме себе си.

 

Библиография

Фуко, Мишел. 1993. История на сексуалността, т.1. Волята за знание. Плевен: „ЕА“

Хьойзинха, Йохан. 2000. Homo Ludens. София: “Захари Стоянов”.

Rose, Nikolas. 1998. Inventing Our Selves. Psychology, Power, and Personhood. Cambridge: Cambridge University Press.

Rose, Nikolas. 1999. Governing the Soul. The Shaping of the Private Self. London: Free Association Books.


[1] Литература за само-помощ.

[2] Терапия на излагането.

[3] Разбира се, тук употребявам думата офис като метафора за т.нар. офис култура, т.е. не е задължително да има физическо пространство “офис”, за да бъде определена дейност част от културата на офиса. 


 

Биографична справка

Симеон Кюркчиев е докторант в катедра „Социология“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Основните му интереси са насочени към съвременни психологически експертизи като форми на управляемост, застъпващи и генериращи разнообразни техники на „себе си“. Изследователската му работа се фокусира върху новите форми на консултиране и връзката им с темите за властта, критиката, съпротивата и нейното възможно овладяване.

e-mail: simeonkalinov[at]gmail.com

Прочетена 93 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност