.
Понеделник, 05 Юни 2017 10:16

Траките отвръщат на удара: антично наследство и култура на участието

Иво Страхилов

Резюме: Статията предлага поглед върху съвременните аматьорски занимания с тракийската древност в България. Разгледани са дилетантските редакции на миналото и историческите възстановки, които се фокусират върху величието на траките. Анализът е построен около разбирането, че, за да гарантират своето съществуване и легитимност, въобразените общности трябва и да практикуват своето въобразяване.

Ключови думи: траки, аматьори, исторически възстановки

Abstract: The paper suggests a look at contemporary amateurs’ activities instrumentalising Thracian antiquity in Bulgaria. It explores dilettante rewritings of the past and historical reenactments which focus on the Thracians’ greatness. The analysis follows the premise that imagined communities should practice their imagination in order to sustain their existence and legitimacy.

Keywords: Thracians, amateurs, historical reenactments

 

„Люта битка се разрази в подстъпите на Скалния град на траките Перперикон край Кърджали, след като съгледвачи доложиха на царя, че в далечината, обвита в прах, марширува тежко въоръжена римска кохорта“ (Христова, 2011). С тези думи започва репортерският разказ за част от случилото се в рамките на арт фестивала Перперикон преди няколко години. Театрализацията попада в категорията на набиращите все по голяма популярност и в България възстановки на реално случили се или изобретени исторически събития (Калфина, 2015; Дичев, 2016; Иванова и Бакърджиева, 2016; Томов, 2016). Взимайки повод от атаката на Перперек, този текст ще подходи към проблема за културното наследство от една партиципативна перспектива и ще се опита да покаже сериозните измерения на един на пръв поглед несериозен въпрос – дилетантските пренаписвания и аматьорските преигравания на тракийското минало.

От критическите изследвания на наследството знаем немалко за дисциплиниращата роля на националната държава, нейните институции и експерти в производството на подходящ исторически разказ (Smith, 2006). Ясно е и как този разказ служи за сплотяването на нациите като въобразени общности (Anderson, 2006). Към тези основни интерпретативни концепции обаче трябва да добавим важното уточнение, че общностите – освен че се въобразяват – се и практикуват (Adell et al., 2015), без от това да произлиза непременно някакво напрежение. Иначе казано, хора с разнообразни интереси, които обикновено разглеждаме като обект на въобразяване или заставени да наследят определени факти от миналото, може да си сътрудничат с политически или научни елити, за да постигнат някаква обща цел, като така формират практическа общност (community of practice, пак там: 7-8). Пример за такова стратегическо сближаване на често противоположни позиции би могло да бъде подготовката на дадена кандидатура за някой от престижните списъци на ЮНЕСКО, за която съвместно трябва да работят общински и национални власти, университетски професори и местни краеведи, носителите на наследството, както и идентифициращите се с това наследство. В тази и без друго сложна рамка попада също така и все по-засилващото се участие на отделни индивиди, групи и общности, които имат свои разбирания за това какво е културно наследство и в значителна степен подкопават авторитета на експертните оценки.

1

Ил. 1. Пръстенът от с. Езерово, който се разпространява във Фейсбук „за късмет“. Източник: ydara.com.

В така зададения контекст ще бъдат поставени съвременните любителски занимания с тракийската древност, доловими в публичната сфера и в „квазипубличното пространство на мрежата“ (Минева, 2012). Изложението ще се занимае на първо място с набиращите скорост непрофесионални концепции за историята и културата на траките, за да се пренесе след това в реконструкциите на фрагменти от тяхното минало. Задачата не е да се представят в цялост вижданията на разглежданите автори и възстановчици, още по-малко да се легитимират или пък опровергават някои от тях. Идеята е по-скоро да се насочи вниманието към „тракийския“ вариант на феномен, който добива все по-мащабни размери и който видимо вълнува немалко българи. Във време на необятни информационни потоци, когато миналото е приватизирано, границите между публика и изпълнители са силно размити (Дичев, 2016: 50, 53), когато Интернет „взривява нормативния канон на българската идентичност“ (Лилова, 2008: 133) и позволява националната история да бъде предоговаряна (Деянова, 2007; Лилова, 2008; Минева, 2012), настоящият текст си поставя за цел да покаже кои са „популярните“ траки и какво място заемат те в едно редактирано минало – такова, каквото го позволяват съвременните технологии и форми на изява. Анализът е построен въз основа на преглед, от една страна, на достъпни в мрежата саморепрезентиращи се като независими исторически текстове, а от друга – на разговори с участници и наблюдение (на живо и онлайн) на „тракийски“ практики.

Траки има, траки няма

Статутът на траките като етнообразуващ фактор на българската народност търпи колебания през годините (Marinov, 2016: 137-179), за да се стигне до 1967 г., когато тогавашният партиен и държавен ръководител Тодор Живков ще заяви, че „наследници на тракийската култура сме ние, славяните, българите“ (ЦДА, л. 407). Официалното въвеждане на този трети компонент в националната генеалогия обаче не му гарантира непременно водеща роля и, в този смисъл, конкуренцията със славяни и прабългари за по-значимо място в историята на България, а и в европейската цивилизация, е непрестанна (Iliev 1998). Това своеобразно съревнование се води не само между професионалните учени. Тo се подхранва много активно и от усилията на множество любители историци, които все по-смело представят своите виждания. По този повод неотдавна Румен Даскалов (2011) очерта параметрите на оформилата се цяла школа по древнобългаристика, чиито представители коментират широк кръг от проблеми – от произхода и прародината до езика и писмеността на (пра-)българите. В борбата си за нов прочит на миналото те си сътрудничат с „патриотично настроени“ академични учени[1] (Вачкова, б.д.), но също така защитаваните от тях идеи биват апроприирани и доразвивани от националистически движения (Гончарова, б.д.).

Не на последно място, средновековните крепости, „възстановени“ през последните години и маркирали територията на цялата страна, материализираха и онагледиха българския компонент на нацията. Заедно със „санираните“ (Вълчев, 2016) римски градове те донякъде засенчиха тракийските старини, останали извън лустрото на еврофондовете.[2] Нещо повече, реконструираните крепости се изпълниха с живи легионери и боляри, огласиха се от шума на гладиаторски битки и средновековни панаири. Отвъд атракциите, прабългарският елемент добива плътност и благодарение на дейността на редица организации, грижещи се за патриотичното възпитание на младите българи и предлагащи алтернатива на мрачното настояще, в което българското се смята за застрашено (Сантулова, б.д.).

В така оформилата се ситуация, както отбелязва Чавдар Маринов (2012а), траките са „на изкуствено дишане“, що се касае до тяхното присъствие в разказа за миналото на България. Тази диагноза отчасти се дължи на променената след 1989 г. социално-политическа среда, в която изследването и популяризирането на миналото, и в частност на тракийската проблематика, не са държавен приоритет. Наред с това, в резултат на проведената реформа в Българската академия на науките през 2010 г. Институтът за тракология (учреден през 1972 г.) е трансформиран в звено към Института за балканистика. Тази тенденция на пренебрегване на автохтонното антично наследство ще провокира писателя Антон Дончев (2015) да попита „защо историческата наука на България отделя толкова мъничко място на траките след като ще се окаже, че 38-40% от българската кръв е тракийска”.

Липсата на системна централна подкрепа за траколожките изследвания, каквато се наблюдава в годините на зрелия социализъм, обаче не означава, че те са преустановени. Достатъчно е да кажем, че в периода 1992-2005 г. в рамките на ръководената от Георги Китов Траколожка експедиция за могилни проучвания са проучени над 300 могили, а осем от тях в момента чакат за включване в Списъка на световното наследство (UNESCO, 2016; Царският некропол..., 2016: 2). От тази гледна точка отстъпът на държавата по-скоро довежда до търсенето на алтернативни пътища, в т.ч. и на финансиране, които в голяма степен удържат цялостта на траколожкия капитал и поддържат тезата, че траките са „най-старата етнокултурна общност в Европа и втора по-големина, след индийската, в света“, оставили „изключително богато културно наследство, което с богатството и изяществото си ги представя като една от най-високите цивилизации в древността“.[3] Най-яркият пример в тази посока е, че през 2016-2017 г. инспирираните от Дончев задачи от типа на това „да се проучи генофондът на траките, да се види какво от тази стара цивилизация е преминало във времето и какво може да се намери в съвременното българско население“ са определени като „много важни от стратегическа гледна точка проблеми [...] и в национален, и в международен план“.[4] Влизайки в тази специфична рамка на работа, проучвателите обаче трябва да се съобразяват със спонсорите си, които имат свои очаквания – те искат бързи резултати и ясни заключения: „Аджеба, ние, българите, по какъв начин, до каква степен сме свързани с траките“.[5]

Въпреки че имат публично измерение, изследванията остават предимно затворени в своите научни институти. Нещо повече, в експертните среди, занимаващи се с античното минало, се наблюдава известно разделение. Докато донорските траколожки проекти дължат публичен отчет и оповестяват своите открития и постижения, то друга част от изследователите сякаш се капсулират в своята общност и тясно специализираните си занимания.[6] В този контекст се оформя ниша, а очевидно и необходимост, за издирване, анализиране и разгласяване на „истинската българска история“ (Sparotok, 2013/2017) – онази, „която не сме учили в училище, за която няма написани учебници, за която все още не се говори официално, археологическите доказателства за която се отминават с мълчание или направо се игнорират, все едно не никога не са съществували“ (Делова, 2015).

Eдна истина и нейното име е Тракия

Подобно на случващото се в древнобългаристиката и в голяма степен като отговор срещу него, с изследването на тракийското минало се заемат редица дилетанти, които очертават контурите на една своеобразна съвременна тракистика.[7] Нейното проблемно поле също е необозримо и продължава да се развива благодарение на Интернет, осигуряващ достъп на всеки до древните извори. Всъщност повечето от разгледаните тук представители на тази школа се изявяват в множество научни сфери – от археология и история до лингвистика и астрономия, макар рядко да са дипломирани в някоя тях.[8] По-важна в случая се оказва любовта към истината и родината, в името на която се демитологизират опасни за нацията, по мнението на авторите, трайни концепции. Като обнародват тайни свещени писания (напр. Хрониките на Хаброзалмокс, Орфеевия завет, Именника на тракийските царе и др.) и ги правят достояние на широката общественост, авторите реконструират „духовната биография“ на българския народ. С това си занимание те целят българите да изпълнят „мисията и призванието, дадени ни от Бога“ (Гайд и Гайдарски, 2010).[9]

2

Ил. 2. Орфеевият завет – част от процеса по декодиране. Източник: Institute Of Transcendent Science.

На базата на тази предопределеност се създава концепцията за трансцендентната[10] тракология, в която водещ е погледът на „историка-траколог, който вярва ... (не скептика!)“ (Тракийските послания, 2005: 4-6). Нейни създатели са Цветан Гайдарски и покойният му брат Стефан Гайд(-арски), които учредяват Академия Орфика и Института по трансцендентна наука със самостоятелен отдел по тракология. Други анализатори се консолидират около конкретни проблеми, какъвто е случаят с разчитането на тракийските руни (Джунова, Салахи и Ганев, 2016/2017), или работят по еднолични проекти, както прави блогърът Павел Серафимов Sparotok (2009/2013, 2013/2017). Освен с независимия си характер, тези изследователски групи се характеризират и с вниманието, което отдават на „първоизворите“ – непубликувани или обявени за грешно интерпретирани текстове и археологически открития. В премълчаването на такива факти в общи линии те обвиняват и „раслата в саксия“ „импотентна“ официална тракология, „зациклила в остарелите си и ретроградни свои схващания“ (Гайдарски, 2007). Затова и повечето усилия са насочени към проучването на автентични местни свидетелства, или „извори за траките, написани от самите траки на тракийски език“ (Гайд и Гайдарски, 2010). Ако се следва линията на представяне на „укриваните факти и премълчаните исторически извори“, непременно ще се достигне до истината, защото, по думите на Sparotok (2012), „истината никога не е сложна“. Последователите на новата парадигма за предците започват търсенията си в праисторията и се стремят да въведат „дефиниционни разграничения, времеви и диаспорични граници, и флексибилни интерпретационни рамки“ (Гайд, 2008). Така в крайна сметка се запълват досегашните „бели полета“ от миналото не само на българите, но и на цялото човечество, твърдят откривателите.

Фундамент на новата тракистика е автохтнонисткото схващане, според което предците на българите са живели тук от най-дълбока древност (Чилингиров, 2009). По-конкретно, траките са коренното население на Балканите още от праисторията и като такова, те никога не са изчезвали, а просто са загубили името си, разселвали са се в различни посоки и са се завръщали в балканската си прародина. Историята на „трако-българските царе“ е проследена до епохата, в която „българите се наричат все още ‘траки’“, като се твърди, че българската държавност съществува „от поне четвъртото хилядолетие преди новата ера“. Казано опростенчески, „българите са траки и траките са българи“ (пак там; Sparotok, 2009б; 2013; Ziezi, 2010). Настояването нещата в историята да бъдат назовани „с истинските им имена“ по особен начин хем усложнява, хем симплифицира историографския анализ, свеждайки го до познати репери: „славяни е по-новото име на гетите, а българи по-новото име на мизите“ (Sparotok, 2009а) и оттук „[т]ака нареченият съюз между славяни и българи е фактически обединение на тракийските племенни групи гети и мизи“ (Sparotok, 2014а). Разбира се, траките са славяноезичен народ (Sparotok, 2013).

Съпротивата срещу преселническата версия, налагана от древнобългаристите, се обективизира в няколко посоки. На първо място изниква аргументът за правото върху земята, което днешните българи биха загубили, ако се окаже окончателно, че техните предци са дошли като завоеватели на Балканите. Теориите за азиатския произход, предупреждава Sparotok (2010б), са „предверие към ада“, тъй като „унищожават изконното ни право върху територията, която обитаваме“. В такъв случай не е ясно и какво би оразличило българите от римляни, гърци, византийци и османци и как това би се съчетало със заложената в българския ген доброта, за каквато пледират тракистите. В същото време се смята, че самото преселение като нагласа у даден народ говори за недостатъчната му духовна извисеност, а това би лишило българите от бляскаво минало: „Номадът не носи цивилизация, защото няма свещена майка-земя и няма отечеството на Заветите на бащите си. Ако е безроден и бездомен скитник, българинът, макар и свободен по плът, си остава роб по дух, защото робът няма род, нито минало, нито бъдеще, нито настояще, защото само синовете-наследници имат всичко това“ (Гайд и Гайдарски, 2010). Самото споменаване и изучаване на подобни „псевдонаучни фалшификации, които ни сродяват с всякакви източни, степни и упадъчно-мистични цивилизации и култури на азиатска псевдодуховност“ е дало своя негативен резултат, тъй като именно чрез тях нихилизмът и българофобията са навлезли в народопсихологията на българите (пак там).

Не на последно място се появява и темата за приноса към общоевропейското. Подобно на официалната наука, и тук основен протагонист е Древна Гърция, традиционно мислена като люлка на европейската цивилизация. В този контекст траките са издигнати в ранг на културни дарители спрямо елините – много по-цивилизовани са от тях, дори създават гръцката азбука. Ако вземем за пример орфизма, докато при гърците той е съпътстван от „дивите оргии, удовлетворяването на животинските нагони и безпросветното езичество“, то тракийският оригинал се родее с християнството и се свързва с „възвишените пориви, ентусиазм[a] към красотата и задълбочените духовни концепции на жреците - царе на Тракия“ (Гайд, 2006а). Любопитно е, че това е един от немногото проблеми, по които гласно е призната ролята на „академиците на държавна заплата“ начело с Александър Фол, които – по думите на Гайдарски (2007) – „успяха да върнат на орфизма правото да бъде разглеждан в своята оригинална същност като „Тракийско явление““.

Също така, личи символният повик на Европа, независимо че сама по себе си тя е отчетена като заплаха за националната идентичност: „В далечното минало понятието европейци е било валидно единствено и само за траките“ (Sparotok, 2010в). Европейскостта на България се легитимира ретроактивно чрез Орфеевите потомци: „ние, българите, ще заемем подобаващото и полагащото ни се място в Общоевропейския дом, като коренни жители на Родината си, като родоначалници и носители на Паневропейската цивилизация. (Гайдарски, 2007; Чилингиров, 2009: 45-49, 70). Йордан Детев (без сведение), позовавайки се post mortem на откритията на праисторика и свой баща Петър Детев, локализира „централния вход“ на най-старата човешка култура – зародила се в Централна Африка – при поречието на река Марица, откъдето съответно произхожда и първият европеец. Върху тази основа е построена теорията за Атландида Тракийска, находяща се в „мистичните Родопи и Странджа-Сакар“ (Детев, 2009).

3

Ил. 3. Пътят на човешкия род от Централна Африка към Европа, и по-точно – към тракийската Атлантида. Източник: Детев, 2009.

Влиянието на траките се разпространява и в Западна Европа (Sparotok, 2009в, 2009г). Според Sparotok (2009в) „мизийските свещенници са фактически и първите друиди“. Данните на блогъра сочат, че някога траките са мигрирали към Галия и Британските острови, където, „благодарение на силата и на високата си култура, […] се „превръщат в благородническата прослойка на местното население, което приема религията на новите си господари“, оформена от Дионис, Орфей и Залмоксис.

Европейският контекст обаче е недостатъчен за траките, респективно за мястото на българите в световната история. Поради статута им на богоизбран и богопосветен народ (Гайд и Гайдарски, 2010) и дълговековната хегемония по море и суша, те осъществяват цивилизационен пренос в различни части на света и имат общочовешко значение. В най-неблагоприятния вариант тракийската култура и религия са интерпретирани като резултат от влиянията на „големите световни духовни тенденции през древността“ (Иванов, 2009: 34, 36). Това обаче не е съвсем вероятно, тъй като, както пише Гайд (2006а, 2008), „налице имаме всичките белези на една световна (космополитна) цивилизация, разпростряна на няколко континента, притежаваща широк търговски и културен обмен, вътрешни територии и външни колонии с културни и икономически връзки между тях, единен елит със свой език, своя религиозна и философска надстройка, и всички останали фактори, свидетелствуващи за превъзходство спрямо по-късните нейни производни местни култури, възникнали в Египет и Месопотамия, и поели щафетата на прогреса“. Освен че тракийската култура и писменост са „оплодили египетската цивилизация“ (Гайдарски, 2007), подобни влияния Sparotok открива в Индия (2010г) и Китай (2010д), сред иранци и тюрки (2015), като Буда също произхожда от траките (2012б). Няма как да не забележим, че тези усилия на любителите историци, колкото и да са разпръснати – „тракийската орфика е глобално явление“ (Гайдарски, 2007) – все пак са съсредоточени в района, смятан за родина на българите. Задачата им в този смисъл е да намерят обяснение за едни или други „азиатски връзки“, които институционалната историография е обнародвала. Отричайки „прабългарското нашествие“, те доказват, че „[н]е азиатци са облагородявали генофонда ни, а нашите предци са оставили гените си сред редица азиатски народи” и дори са дали името на Азия (2016).

Доказването на тракийското начало изисква да бъде неутрализиран и другият етнически компонент. „Славянското море“ е „обезвредено“ генерално от Чавдар Бонев (2007, 2008, 2009, 2010), който предлага ново виждане за славянския етногенезис и историята на траките. Историкът отхвърля досегашната теза, според която славяните произхождат от прикарпатския район, и я заменя с идеята за техния балкано-дунавски произход. Според него т.нар. праславяни са част от изконното тракийско население, която са е изселила от родината си след попадането на тези земи под властта на Римската империя. Така той търси „генетична връзка“ между античната тракийска култура и раннославянските археологически паметници, както и между езика на траките и славянската лексика (2009: 9-26). Тезата за праславяните се споделя и от Петър Георгиев (2011), който я доразвива с виждането, че българите са коренното население на Балканския полуостров. Това отново означава, че те не са слабокултурни пришълци в Европа (Ziezi, 2010), ами балкански бежанци (Георгиев, 2009; 2011). Като такива, те основават Велика България в Азия, а по-късно тръгват обратно и предизвикват Великото преселение на народите (Георгиев, 2015а: 62). Подобно е виждането и на Sparotok (2009д) – „нашите предци трако-пеласгите са коренът на днешните народи, дефинирани като славяни“.

След като напрежението в националното триединство е успокоено, приеманият за един от най-категоричните знаци на българската държава – Мадарският конник – може да бъде прекатегоризиран като античен паметник, построен от българския народ като изображение на Богинята-Майка Бендида (Георгиев, без сведение; 2015а). Същото предефиниране се случва и с розетата от Плиска (Sparotok, 2011а).

4

Ил. 4. Конник или богиня с „надиплена пола“, „широки шалвари” или „тяло, полуобърнато, двата крака от дясно на коня”? Източник: Георгиев, без сведение: 87.

Сред революционните заключения на съвременните тракисти се откроява и недвусмислената тъждественост между (ортодоксалното) християнство и орфизма (Гайдарски, 2007). Християнството, според Гайд и Гайдарски (2010), е „едно уникално и напълно тракийско явление“. Те говорят за „тракийска християнска вяра“ (Тракийските послания, 2005), като установяват, че тракийските орфици се покланят от дълбока древност на Бог, чието име при траките е Дион-Исус, т.е. Дионис (Гайдарски, 2007; срв. Хранова, 2011: 535). Всъщност наличието на предхристиянска църква се оказва неимоверно важно за развитието на християнството (Бонев, 2009: 118-158; Чилингиров, 2009: 196-199) и останалите религиозни течения в Римската империя (Георгиев, 2011: 61-173; 2014; 2015). Разкрита е споменатата от антични автори тракийска Библия Бесика. В резултат на това за откривателите няма съмнение, че „съвременната българска Кирилска азбука е модернизиран вариант на по-старата и предхождаща я тракийска Бохарска азбука, което означава, че и до днес българите пишат със същата свещена Тракийска Азбука на своите предци“. Още веднъж, следователно, се потвърждава генералният извод, че „БЪЛГАРИТЕ СА ТРАКИ“ (sic), доловим и в „пряката религиозно-културна връзка“ между предхристиянското балканско население и населяващите днешните български земи (Георгиев, 2014: 78). Богомилите пък се оказват тракийски православни вярващи, останали верни на вярата на предците си (Тракийските послания, 2005; Гайдарски, 2007). През призмата на Ч. Бонев (2009: 118-158) праславянската (дакийска) църква е близка както до християнството, така и до будизма и есеите в Палестина.

5  6 

Ил. 5 и 6. „Великите Думи на Тракия върху Плочките на Орфеевия Завет“ и текст на „древния Бохарски диалект с Кирилски букви (и с някои Тракийски пиктограми) и в превод на съвременен Български език“ (sic). Източник: Гайдарски, 2007.

Следващо фундаментално откритие на любителите изследователи е в сферата на лингвистиката. Влизайки в противоречие с академичната тракология, те установяват наличието на тракийска писменост (Гайд, 2006; 2006а; 2007; 2008; Sparotok, 2009; Иванов, 2009: 118; Джунова, Салахи и Ганев, 2016/2017). Писмеността се окачествява като най-древната в света, преди тази на египтяните и шумерите, поради което е ползвана по цялата планета (Чилингиров, 2009: VI, XI). И обяснението за това е просто: писмото на траките е било „пиктографско (образно), а не фонетично (звуково), което означава, че всеки друг народ е можел да го приеме от тях независимо какъв език и диалект е говорел, защото при това писмо се изписват идеите, а не произношението на думите - вероятно е служело като Универсален Световен Език“ (Гайд, 2006). Траките са обявени за създатели на глаголицата, която предхожда най-старата гръцка азбука с хиляда години (Sparotok, 2010), както и на старобългарските руни (Sparotok, 2010а). Но мъдрите предци не просто са имали писменост, а и „богата литературна традиция“ (Гайдарски, 2007). Техният език е съхранен и до днес и е известен като „бохарският диалект на Северен Египет, където е било и най-силно влиянието на тракийските династи в управлението на Древната Египетска държава“, който е тясно свързан с „диалектите на съвременния български език“ (Гайд, 2007; Sparotok 2011).

7

Ил. 7. Сакралната плочица от с. Караново и стилизиран йероглифен препис на знаците от нея – част от процеса по декодиране. Източник: Institute Of Transcendent Science.

Като водещ мотив в изводите, а и въобще в основата на съвременната тракистика, отчетливо изпъква базисният за българската национална митология мит за похитеното съкровище (Аретов, 2006: 63-68, 156-299). Предполага се, че траките са били създатели и носители на велика културна традиция, която обаче до голяма степен е паднала жертва на завоевания, съпроводени с изгаряния на книги, разрушаване на храмове, кражба на писменост, „отвличане“ на Орфей и в последна сметка – цялостно присвояване на миналото и заслугите пред човечеството от страна на чужди народи (Чилингиров, 2009: VII) и, още по-зле, от „подкупните псевдонаука и псевдокултура, обслужващи чужди и противни на народа ни интереси“ (Гайд, 2006а). Все пак вече беше показано, че не всичко е загубено и определени общности в страната с цената на много мъчения и упорство са запазили частица от тайното знание. Поради това усилията на съвременните тракисти се концентрират върху възстановяването на „поне малка част от нашата история“ (Чилингиров, 2008: 3). Свидетелства за твърдението, че съвременните българи са траки (Георгиев, 2015а: 52), те набавят от живата религиозна традиция, съхранените „в цялост“ национално и верско самосъзнание на българския народ (Гайдарски, 2007). В духа на Евгений Теодоров (1999) ритуалите на Сабазий и Дионис са преоткрити в съвременни фолклорни практики, в частност традиционните маскаради (Георгиев, 2011: 100; 2014: 55; 2015: 64-65; Sparotok, 2012а). Наред с това, „орфическата концепция със своето социално и обществено послание за хармония и интеграция“ е актуална и днес (Гайдарски, 2007).

„Господа, гледайте си разкопките!“ (Гайд, 2006а)

Ако се опитаме да проверим дали и доколко новата школа е алтернатива на академичните среди, то би следвало да разгледаме сложните и многоизмерни взаимоотношения между двете. На пръв поглед няма съмнение, че типична черта в идеологията на независимите автори – колкото и различни да са техните концепции – е включването им в общо движение срещу „казионната наука“ (по Гайд и Гайдарски, 2010). Историческото знание, произвеждано в официалните академични институции, те разглеждат като „лъженаука“ и произволни „възстановки по памет“, които „често представляват най-фантастични примеси от ‘суеверие’, ‘компромиси’ и ‘художествени измислици’“ (Гайдарски, 2007). Водени от убеждението, че „[т]ракийският въпрос не може повече да бъде премълчаван“ (Тракийските послания, 2005: 5), съвременните автори приемат за своя мисия опровергаването на закостенели „догми“, поддържани от „научни администратори“, „номенклатурчици“, „тесногръди специалисти“, по думите на Стефан Гайд (2007), и „българомразсци“ (Sparotok, 2010б). Причините за подобен научен „деспотизъм“ критиците намират в натиска от страна на чужди държави – българите са в основата не само на европейската, но и на общочовешката цивилизация, смятат Ренета Джунова и Мила Салахи, но фактите не се познават, защото Великите сили изопачават историята. Така се разбира, че митът за тюркския произход на българите е създаден от историческите школи във Виена и Москва, които се чувстват застрашени от „непокорния български възрожденски дух“ (Ziezi, 2010). Своя отпечатък върху чистотата на знанието дават също личният интерес на част от изследователите и наследството на тоталитаризма, завещал ни „табутата на марксическата наука“ (Чилингиров, 2009: 164-165) и сътрудници на БАН, „отгледани прилежно в лабораториите на някогашната държавна сигурност и Живковия режим“ (Гайдарски, 2007).

В тази ситуация непрофесионалните учени виждат себе си като „прогресивни“, „самостоятелно мислещи“ носители на промяната и настояват за „отварянето на дебат за бъдещето на българската наука, за морала и етиката в нея, и най-вече за монопола (досега тема табу!) над нея“ (Гайд, 2007). Усещането за революционност се покачва в по-късните им публикации, което е продиктувано от засилилата се контраатака от страна на професионалистите. Този мотив дотолкова зачестява, че започва да заема голяма част от самите статии и книги. Значителна част от тях е във формàта „право на отговор“ – не толкова по отношение на изследователската част, колкото във връзка с правото на аматьорите да имат мнение и да се намесят в научния дебат (вж. Гайдарски, 2007: 255-286). Като цяло, структурата на работите също е специфична. Те започват с дълги и обстоятелствени предговори и въведения, които сякаш оправдават написването на трудовете. Следва уязвяващ преглед на определени постулати от съществуващата официална литература, които по правило биват стигматизирани като „свободни съчинения на бивши комсомолци-дилетанти (не учени, а по-скоро ‘кръжочници’ в час по ‘исторически прочит’)“ (Гайд и Гайдарски, 2010). В същинската част се препрочитат древните извори, рециклират се автохтонистки теории и се извеждат нови заключения. Накрая обаче ,наред с претендиращите за научност изводи, се отправят и морализаторски послания. Непрофесионалистите обикновено призовават за национално обединение и така реактуализират дълга към предците и нацията (Дичев, 2001): като наследници на първия цивилизован народ, българите трябва да се държат благородно. Затова и цитатите от древните автори се редуват с такива от актьора Джоко Росич, Васил Левски, Крали Марко.

Обвързването с настоящето е ключово за алтернативните историци, които се афишират като компетентни и по съвременни проблеми от най-разнообразно естество. Те познават корените на българите, а понеже – според възприетия примордиализъм и иманентен синкретизъм – добродетелите и благородството се предават по генетичен път, могат да посочат и двайсетте признака на истинския българин. Този любопитен щрих идва да ни покаже, че отправна точка на тракистите е ясното им съзнание за едно лабилно и кризисно настояще, в което „личността жизнено се нуждае от идентичност, от автентична културна среда, в която да развива своя интелект и кръгове на общуване“ (Гайдарски, 2007) и което има потребност от Истина, за да „съхрани съкровищата и потомството български от пошлостта и деградацията в съвремието“ (Гайд и Гайдарски, 2010). Тъкмо тук, чрез предоставянето на „верните ориентири“, вероятно се корени и действителната им идеология – „за да не загубим себе си в морето на постоянните промени, трябва да се снабдим с котвата, която се простира отвъд завесата на видимото, за да можем да плуваме във Божествената Лодка на Неизменяемия Логос, в Когото всичко наше е във Безопасност завинаги“ (Гайдарски, 2007, sic).

От тази гледна точка активизирането на алтернативните изследвания се обяснява с новите потребности на обществото и с либерализираната ситуация, в която прикриването на истината вече е невъзможно, защото тя е запечатана „в нашия геном, в родовата ни памет“ (Гайд, 2006а). Критиката срещу офциалната наука, а и към древнобългаристиката, обаче сякаш взема връх и донякъде замаскира националистическите и религиозните мотиви: оборват се заблуждения и дезинформации, които „обременяват нашата наука, но и нашето съзнание“ (Чилингиров, 2008: 19). Може да се приеме, че аматьорите сами са усетили, че в съвремието академичните учени вече не са „така необезпокоявани и неподлежащи на съмнение, не така горделиво-безметежни в монопола на ‘непогрешимостта’“ (Гайд и Гайдарски, 2010). Те добре знаят, че имат предимство „в ерата на интернет-гласността“. Също така прекрасно разбират, че днес историческите концепции се променят по-бързо, отколкото когато и да било преди (Гайд, 2006). Тези детайли несъмнено намират приложение в тактиката им за действие.

Интернет тракистите имат подчертано мисионерски амбиции, като се стремят истината да достигне до колкото се може повече хора и така да оформят около себе си група от верни последователи. Те специално изтъкват, че както новите извори са достъпни за всекиго и „вече не може да се злоупотребява с данните им в полза на една или друга политическа доктрина“ (Чилингиров, 2009: VII), така и разработените от тях методики не бива да се прилагат „само в рамките на професионализма […], защото в орфическата традиция всеки посветен в Изкуството на Живота е творец на битието си” (Гайдарски, 2007, sic). Надскачайки критериите на „тесните специалисти“, аматьорите де факто оправдават неакадемичния си стил (Гайд, 2006). Затова техните изследвания се прицелват главно в „широката общественост“, защото обикновените хора и особено децата – „потомците на великия народ на траките“ (пак там), са обременени с „безброй предразсъдъци за нашето минало“ (Чилингиров, 2008: 3-4; 2009: 44). Според очакванията, това своеобразно разомагьосване ще спомогне както за личния, така и за националния просперитет: „Когато българинът разбере каква кръв тече във вените му и какви качества са закодирани в гените му, оковите на съзнанието ще паднат. Невъзможното ще стане възможно и най-после животът ще има смисъл“ (Sparotok, 2015а).

Първоначално непрофесионалистите публикуват в своите виртуални библиотеки (Гончарова, б.д.) и блогове, рекламират се в социалните мрежи. Там, когато платформата го позволява, творчеството на доайените в алтернативните изследвания бива окуражавано от множество ентусиазирани потребители, които излагат гледищата си по проблема, дебатират ожесточено и дори отправят обвинения в пантракизъм.[11] В голяма степен тези потребители играят ролята на съавтори в изграждащата се дисциплина, тъй като добавят факти, посредством които разказът обраства с доказателства. Процесът наистина е интерактивен – задават се въпроси към читателите, те пък търсят помощ за разгадаването на поредния „премълчан“ от традиционната наука въпрос. Стига се дотам, че Sparotok издава избрани статии от блога си в монографията Истинската българска история: Раждането на една нова теория (изд. Фабрика за книги, 2013), като в нея препечатва и част от коментарите под всяка публикация. Получава се необхватен кръг от споделяния на оригиналния текст и множество негови вторични употреби, които се мултиплицират под императива „Разпространете без колебание към всички българи!!!“.[12] Налице е онова, което Мила Минева (2012) описва като „фолклорен тип конструиране на колективна идентичност, договаряне отдолу, бракониерство на готови форми от страна на анонимни съграждани“.

Набиращи популярност и нормативизирани чрез „технологичния потенциал на новата медия“ (Лилова, 2008: 136), изследователите скоро престават да се задоволяват с независимите онлайн канали на комуникация. Така революционните открития започват да се обсъждат и по „казионния“ ред – но не само в телевизионни предавания, представящи конспиративни теории, а и в сутрешни блокове, новинарски репортажи, научнопопулярни списания. Когато през 2006 г. писмеността на траките е обявена за декодирана, това е оповестено на специална пресконференция в БТА (Буцев, 2006), същото се случва и с разкритата тракийска Библия Бесика две години по-късно.

Видео 1: Кратък урок по тракийски език от Мила Салахи и Рени Джунова в предаването Тази сутрин по btv, 28 септември 2016 г.

Въпреки публичността и заявената готовност за дебат, новата тракистика също остава трудно пропусклива. Със сигурност може да бъде казано, че у нея се забелязва персистиращо търсене и доказване на една единствена Истина, което най-малкото разколебава научния й характер (Романова, 2011). Аматьорите на първо време декларират, че застават „в подкрепа на истината и демокрацията в науката и творчеството, против тоталитаризма в науката“ (Гайд, 2007). От друга страна обаче, заключенията им се отличават с абсолютна категоричност – разчитането на писмеността например е „пълно и окончателно“ (Гайд, 2006), а дедукцията е резултат от подходите „най-логично е да приемем“ или „друго обяснение няма“. И макар че често призовават за проверка на своите твърдения, критиките срещу себе си те приемат като атаки срещу родината.

Като цяло, тракистите рядко реферират открито към публикувани от официалната тракология изследвания. Както беше посочено по-горе, те боравят предимно с източници. Писан от тази инстанция, техният разказ много напомня на новото говорене (Колева и Еленков, 2006: 41-46 и сл.) за общобългарското минало от началото на 60-те години на миналия век. И тук спекулациите с историята, привидените опити за „покушение върху идентичността на моя народ“ (Чилингиров, 2008: 1-2) мотивират ангажирането на все повече изследователи с търсенето на истината. Стремежът към „научна еманципация всред интелектуалните и родолюбиви среди“ (Гайд, 2007) обаче не гарантира някаква ценностна неутралност. Напротив, интерпретирането на изворите е в пряка връзка с националната отговорност и функции (Мишкова, 2006: 12) на аматьорите историци.

8  9 

Ил. 8 и 9. Честване на създаването на богомилското учение във В. Преслав. Снимки: Фондация Виделей.

Своята независимост те поддържат чрез самиздатски книги или неакадемични издателства, тематични страници в Интернет и лични блогове. По-организиран вид усилията им придобиват покрай списание Aви-тoxoл – печатен орган на Българска орда-1938, наследило националистически и расови възгледи от междувоенния период (Романова, 2011). Аматьорите си дават среща и популяризират изкованите от тях нови тезиси на официални събития, които нерядко се провеждат в сътрудничество с местните власти. Такъв е случаят с Културно-духовния събор за въздигане на древното българско познание (гр. Велики Преслав), който обединява живи богомили, представители на езотерични ордени и древни родове, интелектуалци, академични и непрофесионални учени. Основаната през 1996 г. национална конференция България в световната история и цивилизации – дух и култура (гр. Варна) пък изрично си поставя за цел да разкрива „умишлено пренебрегвани източници и документи“ и да обсъжда теми, които „по идеологически причини са били табу в историческите изследвания на българската наука години наред“. Тази проява легитимира важността на непрофесионалните историци, поради факта, че тъкмо „такива хора посмяха да преодолеят идеологическите табута и да кажат истината за Българската държава и нейния път през вековете, за културата и националните ни корени, за приноса на българите в световната съкровищница на Духа“.

Отношението на непрофесионалистите спрямо институционализирана тракология всъщност е амбивалентно. Когато официалната наука може да бъде привлечена в полза на новата школа, представителите на последната очевидно нямат притеснения да заимстват „свидетелства“ от академични и „световно признати учени“ (вж. Гайдарски, 2007; Sparotok). Монолитно е обаче мнението им за основоположниците на изконническата тракийска теза от края на 19 и първата половина на 20 в. Съвременните тракисти често се позовават, реабилитират, популяризират и дори публикуват отново издания на отявлените застъпници на автохтонизма като Ганчо Ценов,[13] Найден Шейтанов, Цани Гинчев и по-късния Никола Гигов, загнездени между „академичния национализъм и квазинаучния автохтонизъм“ (Станчев, 2011). Нещо повече, днешните любители дори подсилват позициите си, като се отъждествяват с тези автори, чиито концепции са заклеймени като проява на шовинизъм, инкриминирани заради своя български характер и отхвърлени „не по научни, а по политически мотиви“ (Ценов 2004: 5-6, 9, 146 и сл.; Симеонова, 2010). Така днешните текстове се оказват пропити с балкано-българския титанизъм на Шейтанов, доразвиват тракийската теория на Гинчев и привеждат още и още доказателства в подкрепа на установената от Ценов истина, че българите са населявали Тракия преди идването на Аспарух. Станали част от задължителната литература, тракистите-първопроходци се поменават редом с Херодот и неговото наблюдение, че траките отстъпвали по многолюдие само на индийците, което e почти sine qua non и за официалната тракология (Marinov, 2016: 11).

От друга страна, повечето от предлаганите алтернативни виждания имплицитно се основават на достиженията на академичните среди, уж презрени като „правоверни догми“ (Гайд, 2006). Именно благодарение на старателния прочит на траколожките анализи аматьорите си дават сметка, че са останали редица непроучени проблемни звена; че тракийската археология приоритизира по-представителните открития за сметка на находки, свидетелстващи за бита на обикновеното население (Бонев, 2007: 19); че има такива „празни полета“ (за изява) като Библия Бесика, тракийската писменост и влияние в Египет и Древна Гърция (Чилингиров, 2009: 36); че архаични реликти може да се търсят във фолклора и пр. В този смисъл, наблюдаваното тук явление е сходно с описаното от Албена Хранова (2011: 547-564) особено концептуално полагане еднакво близо до началния тракизъм и до идеологията на зрелия социализъм, макар че привидно се опълчва срещу второто.[14]

Сблъсък на школите?

Специфично за част от съвременните тракисти е обстоятелството, че те не просто са изследователи, но понякога са и последователи на определени култове. В повечето случаи този момент е обговорен подробно в публикациите им, с което се цели да се избегне евентуалното противоречие между научните и религиозните занимания. Често става дума за трансцедентна предопределеност и практикуване на наследено в рода знание, което е дообогатено с личен опит от различни духовни общества и вероизповедания. Затова и научните им търсения хем са „експериментално разследване“, хем имат характер на приключение и „духовно пътешествие“ (Гайд, 2006). Споделят обаче виждането, според което само посветените в тайното знание биха могли да изследват в пълнота конкретната проблематика (Лазова, 2016: 283). В същото време, ясно е заявена национално-отговорната позиция, от която те пишат, а национализмът е очистен от приписваните му негативни черти, за да бъде сведен до еквивалент на родолюбието: „Израснах с книгите на Николай Хайтов и Иван Вазов, споделя Sparotok (2015а). От най-ранна възраст попивах българския дух, с който са изпълнени творбите на тези хора“. В списъка с предварителни уговорки попада и предупреждението, че „[д]а се гордееш със своето минало не е присъщо единствено на слабите“ (Георгиев, 2009: 251), а „[д]а се наречем потомци на траките не е тракомания, или фалшификация на историята, а справедлива претенция за своето“ (Sparotok, 2009). Хибридността в идеологията на съвременния тракизъм и препратките към ню ейдж движението, които впрочем наподобяват изповядваните и политизирани от Людмила Живкова теософски учения (Груев, 2006) и „езотеричен“ национализъм (Valtchinova, 2005; Еленков, 2008), дават основания на Галина Гончарова (б.д.) да се фокусира върху религиозния характер на тези свободни сдружения и да определи някои от като секти.

10

Ил. 10. Плакат на музея в Исперих по повод Европейската нощ на музеите, 2017 г. Източник: Исторически музей-Исперих.

Тук се стига и до големия проблем за днешната тракистика, който личи и от нейните текстове. Това е именно непризнаването от страна на академичните историци и траколози. Аматьорите са смятани за сектанти, националисти, „самозвани шарлатани“. Официалната наука не само не ги споменава в своите издания (Чилингиров, 2008: 4), но често дори не си прави труда да обори аргументите им, заклеймявайки ги по този начин „без научна аргументация“, чрез „ненаучна съпротива“ (Гайд, 2006; 2007; Detev, 2009).[15] За дипломираните учени, изказващи се от страниците на вестници, разпространяваните твърдения са „комерсиални измислици и/или вредни фантазии“ (Чобанов, 2015: 35), които „не подлежа[т] дори на критика“ (Германова, 2015). Все пак има относителна пропорционалност в задочните им общувания, след като в отговор на обявяването на тракийската писменост за декодирана професионалните траколози и египтолози организират ответна пресконференция и окачествяват откритието като мистификация (Буцев, 2006а; Христова, 2006). В тази ситуация обаче сякаш няма полезен ход за професионалистите, понеже актът на отричане по заобиколен път утвърждава авторитета на аматьорите. В публикациите на последните постоянно става дума за някакви нападки срещу тях или за това, че са „вбесили много хора“ с оповестената Истина. От книгите им излиза, че независимите изследователи правят толкова значими и политически неудобни открития, че биват дискриминирани, гонени от официозната цензура и инквизиция. Иначе казано, национализмът пак се репрезентира като дисидентство (срв. Мишкова, 2006: 12). Това пък е последвано от нова атака спрямо „привилигирована каста“ в БАН. Тракистите започват да обвиняват академичните среди в „сектантски фанатизъм“ (Гайд, 2006; Гайд и Гайдарски, 2010; Гайдарски, 2007), чиито ‘научни’ становища повече напомнят на цитати от комерсиални романи, плод на художествена измислица, отколкото на сериозни научни доводи и аргументи“ (Гайд, 2006а). Така препотвърждават ангажимента си към „сериозната наука“ и „правдата“ в нея, оказала се непосилна за институционалната историография и нейните манипулации (Чилингиров, 2008: 3).

Подобни крайни тези набират популярност след 1989 г. и често биват определяни от професионалните историци като тракомания (Marinov, 2016: 196-202) или „квазинаука“, като това далеч не касае само тракийския произход и е често срещано извън България (Nikolov, 2011: 45-48). По-важно в случая е да покажем, че, независимо от факта, че официалната наука като цяло е резервирана спрямо гръмките тези (Нягулов, 2010: 426) и прави разграничение между тракология и тракомания (Delev, 2017), с отделни свои действия представители на научната общност признават дилетантските занимания – консултират ги, публикуват в техните издания, участват в техни събития, където изнасят доклади наравно с непрофесионалисти.[16] Тук си заслужава да бъде припомнена и хипотезата на Илия Илиев относно легитимиращата функция на мълчанието на професионалистите по отношение на привидно алтернативната „популярна историография“ (Мишкова, 2006: 11). Но кога това мълчание може да се смята за недоизказана подкрепа и кога за „корпоративна надменност“, както предполага Диана Мишкова (2006: 14)? Защото, ако по отношение на аматьорската тракистика има изразена известна позиция, то такава почти липсва спрямо критическите прочити, идващи по оста традиционалисти-иноватори в самата гилдия (вж. Valtchinova, 2005; Маринов 2012: 13-21; Лазова, 2016; Marinov 2016: 137-202;), които настояват тракологията да признае своя политически и идеологически заряд. Ако има ревизия в изследванията на древното минало, то тя е предимно във връзка с методите и идва от археологическите среди (Marinov 2016: 197), но националната импрегнираност на дисциплината не е обект на саморефлексия. Дали обаче отпорът на академичните траколози срещу любителите не е опит за изместване на фокуса, който да заглушава рядко надигащите се алтернативни гласове вътре в колегията, макар и не траколожка (срв. Мишкова, 2006: 14)?

Като се има предвид тази многопластовост, както и склонността на част от археолозите и историците да преекспонират своите открития (Кузманов, б.д.; Рабаджиев, 2008; Маринов 2012: 23; Вълчев, 2016: 380-386; Лазова, 2016: 257-272) и така да засищат медийния глад за сензации (Стоянова, 2013), не е ясно къде може да бъде прокарана границата между професионалисти и аматьори. Алтернативността на вторите е разклатена, защото тяхната Истина не създава „алтернативна България“ (по Лилова, 2008), не развива ново научно мислене, различно от „казионното историческо” (Романова, 2011). Напротив, тя попада в начертаните от нормативния канон полета, но излиза от него, тъй като радикализира тезите му, заявявайки безапелационно културното превъзходство на българите над гърците, да речем. В подкрепа на това се привеждат много „нови“ извори и „факти“, защото знанието за тракийското потекло не е самоочевидно, то е било потискано и прикривано, твърдят тракистите. Независимо от това обаче, подобно на дебата за „турското робство“ (Минева, 2012), и този разказ попада в рамките на официалната култура, интимизира (по Дечев, 2010) определени нейни елементи, първоначално наложени от науката (Дичев, 2016: 61), и ги доразвива (Маринов, 2012: 22).

Резултатността на новата школа се резюмира в онова, за което анонимният потребител на Интернет ще възкликне: „Ето нещо, което трябва да се изучава в учебниците по история!“.[17] В този смисъл опитът за критика на академичното съсловие по патриотична линия остава без особено влияние от научна гледна точка. В популярната сфера обаче Sparotok бива цитиран наравно с Александър Фол и така в крайна сметка се удържа „правилната“ версия на миналото. И макар че устоите на националната държава са несигурни, а авторитетът на натоварената с митотворчески и дисциплиниращи функции историческа наука – силно подкопан, утвърденият диксурс на българското наследство (Smith, 2006) остава почти ненакърнен. Вероятно защото – както ни подсказва Майкъл Хърцфелд (Herzfeld 2005: 32) – и отгоре, и отдолу действат есенциализиращи похвати, имащи за цел да запазят желания образ на нацията. Във време на информационен бум и плурализъм на мненията (Романова, 2011), тези похвати не просто крепят статуквото, но и го „доусъвършенстват“ по свой вкус.

Причините за загубения монопол над знанието представляват интерес сами по себе си, но едва ли би могло да бъдат обсъдени цялостно тук. Свидетели на едно демократично обедняване (dépossession démocratique, Ferry, 2016: 96–99), при което немощта на държавата, и в частност на официалната наука по отношение на т.нар. параистория става все по-явна. Пренебрегването на авторитети и традиционни ценности (пак там: 100), съчетано с новите роли на националните символи и промяната в средите на професионалните историци (Деянова, 2007), се засилва в Интернет, чиято идеология позволява, а търсачката Google дори насърчава, отхвърлянето на институционалния контрол (Лилова, 2008: 131–132). А без „легитимен централизиран контрол върху производството на […] идентичност“ (Минева, 2012) в мрежата „българите са траки“ цели 5640 пъти („траките са българи“ дава 4800 резултата). При така зададената рамка настоящият текст обаче ще се опита да предложи още един детайл към коментирания проблем, свързан с игровото заявяване на античността.

„Орфизъм за напреднали“

„Траките са живи и днес“, пише Стефан Гайд (2008). Ако се опитаме да проверим това твърдение и тръгнем по следите на тракийското, може да откроим няколко основни негови „ипостаси“. Те трудно биха могли да бъдат напълно разграничени помежду им, но една импровизирана схема би имала следния вид: запазили се до днес или реконструирани във фолклоризиран вариант архаични практики, религиозни движения, театрализирани комодификации и любителски възстановки.

На първо място, тракологията е приела, че съвременната маскарадна обредност в България е отглас от древния култ към бог Дионис. В популярния разказ кукерите се превръщат в „сатирите от веселата свита на Дионис. Те идат през вековете, направо от оргиите на древните траки“.[18] Вярно, че от миналия век съществува относително научно противоборство между славяни и траки по този въпрос, но с новите тракистки концепции той беше „окончателно“ решен в полза на вторите. Междувременно и у практикуващите наследството, и у „стопанисващите“ го местни власти хипотезата за престижния произход на маскарада е възприета безпроблемно. Поради това т.нар. бял кукер или кукер без маска, запазен в някои от странджанските села и смятан за най-близък до старинния обред, се е превърнал в марка за град Малко Търново. Заедно с нестинарството и намиращите се там свещени места и обекти, Странджа се утвърждава, не без участието на науката, като „планината на древните траки“ (Marinov 2016: 158-160, 193-195, 201; Лазова, 2016: 225-232, 277-281). За ямболския вариант на маскарада пък разбираме от един научнопопулярен филм, направен с участието на професионалисти и аматьори, възстановчици и изследователи, който ни представя кукерите като наследство от общуванията между тракийски жреци и друиди. В тази си роля те се оказват „магьосници“, които са „съхранили знанието за прераждането“ и които „с молитви и ритуални танци по магически начин събуждат Великата майка“.[19] Не по-различна, макар и не с толкова детайли, беше беседата в местния музей през февруари 2017 г. Отидем ли в Смолян, ще чуем, че „кукерите от Широка лъка – това е Дионис“.[20] Едва ли е случайно, че родопските чанове в творчеството на Антон Дончев са направени от тракийско сребро (Хранова, 2011: 533).

11  12 
Ил. 11. Кукерска гугла от ямболското село Зимница с розетата от Плиска, олицетворяваща „силата на българската държава“ (Перник, януари 2017 г.). Снимка: Авторът. Ил. 12. Белият кукер в Малко Търново, 2013 г. Снимка: Туристически Център Малко Търново.

Докато във фолклора наблюдаваме една по-скоро латентна тракийскост, то тя добива плътност в същинските религиозни култове. Гайд (2008) съвсем експлицитно говори за съвременните „тракийски орфици-християни“, а пък според Цв. Гайдарски (2007) съществуват „свободни орфически общества – орфейони“, за които са важни орфическата музика и медитация с придружаващите я звукови, словесни и жестови формули (т.нар. „орфи-морфи“). По данни на авторите практикуването на тези орфическите метаморфози се оказва ефикасно, тъй като християнският орфизъм дава на света шест императори и четирима папи, а днес – едни от най-успешните обществени личности на 20-и и 21-ви век.

13  14 

 Ил. 13 и 14. Някои орфикинетични позиции (от орфистаза и орфикинеза). Източник: Гайдарски, 2007.

Откритията на двамата братя намират приложение в учредената и ръководена от тях Тракийска църква, или „първата и най-стара християнска общност […] в Европа“. Тук те влизат в още една роля – кардинали или епископи на това изповедание. От текстовете им става ясно, че в някаква степен се числят към „съвременно движение в Християнството […] на свободните, необвързани и нерегламентирани духовни общности. […] спонтанното движение на ‘излизащите в Пустинята’. Това автентично движение на Светия Дух, се разпростира всред всички деноминации и вероизповедания, като естествена реакция […] срещу корупцията и обсебването на църквата от имитациите на тъмните сили“ (пак там). За „предопределени Божии чада“ посветените епископи създават „курсове за въвеждане в началата на бохарската и древната реч“ (Тракийските послания, 2005: 163-169). Тракийската църква категорично отхвърля периодично отправяните й обвиненията в сектантство, защото „никога не се е отцепвала от Православието“. Независимо от декларирания свободен характер, тя има собствена йерархична структура, с което обяснява правото си на съществуване: това е „най-старата църковна йерархия ръкоположена по апостолска линия в света […], предхождаща еклесиастичните йерархии на Римокатолицизма и Източното Православие, които по-късно се отделят от тази Първа Апостолска Църква в Европа, и затова могат те да бъдат разглеждани като отцепници и секти спрямо нея, а не обратното“ (Тракийска църква, sic).

Видео 2: Тракийска мистерийна драма, режисьор и продуцент: Цв. Гайдарски, 2006 г.

По-различна е философията на Тракийското общество Трескейа, което не настоява за наличието на една Истина, нито пък за пряка приемственост между древност и съвремие, а по-скоро разглежда народната традиция като „носител на връзки с природата и нейното богопочитане, което е изповядвано и от древните траки“. Споделяйки общия култ към Великата Богиня и нейния Божествен Син, но запазвайки индивидуализма си, членовете на тази неформална политеистична група се обединяват около действия в две основни посоки – затворени за външни хора свещенодействия и публични събития със сакрално за изпълнителите значение.[21] За нас са важни вторите, тъй като имат разяснителен и информационен характер и в някакъв смисъл отново „превеждат“ миналото на езика на настоящето. Говорим за реконструкции на календарни тракийски ритуали, които се провеждат на места, смятани за древни светилища. По подобие на ню ейдж поклонничествата, голямо значение има природата (Троева, 2014а) – „свещените извори, скали, пещери и върхове“ са възприемани като „Видимото […] проявление на Невидимото“.

Възстановките се извършват с особена прецизност към данните от изворите, която в случая не е на любителско равнище, ами е резултат от университетско образование и професионален стаж в сферата на археологията, тракологията, културологията, традиционната култура. Тези знания в някаква степен допълват съкровен личен опит, често отражение на някакъв преломен житейски момент, наследени семейни традиции или обучение в такива, но също и специфична вътрешна потребност за духовно преживяване. Затова сред постулатите на обществото се декларира, че „чрез изучаване на традиционната обредност […] можем да търсим близостта на божественото проявление тук и сега, с неговите множество проявления и назовавания”. Отговорността към историята нараства и във връзка със задачата на сдружението да обясни неговата същността и значението на миналото, а покрай това и своята собствена позиция. В този смисъл освен че се стремят към сливане с древна духовна традиция, последователите на обществото имат за цел да популяризират и допринесат за запазването на тракийското наследство. Поради това те участват във фестивали, консултират аматьори реенактори, включват се в измислянето на нови празници, които на свой ред прокарват корени към предците.

15  16 

Ил. 15 и 16. Част от дейността на Трескейа: почитане на Бога от люлката и Планинската майка, 2017 г. Снимки: Трескейа-Threskeia.

Комодификациите на наследството (Маринов 2012: 21-24) вероятно са най-многобройните в нашата схема. Тон дават „дъщерите на Орфей“, както създаденият през 1951 г. Национален фолклорен ансамбъл Филип Кутев рекламира певиците си при своите турнета в чужбина.[22] Под звуците на техните песни и до днес неизменно се появяват танцуващи млади момичета в бели ризи, в чиито образи изкристализират сякаш допълващи се самодиви, нимфи, менади и вакханки, мобилизирани покрай поредния празник на града. По-изразèн характер тези представления придобиха във връзка с увлечението на местните власти да развиват културен туризъм чрез проекти, които от своя страна настояваха руините да бъдат снабдени и обживени с „атракции“. Често тези амбиции бяха породени от желанието да бъдат „усвоени“ някакви средства, поради което повечето от продуцираните „антични фестивали“ имат спорна устойчивост. На всичкото отгоре тракийският дял на атракциите е незначителен спрямо далеч по-популярните римляни и средновековни българи – все пак такива са и новопостроените „декори“. Гонещи успешното приключване на проектите си, в много случаи кметовете наемаха вече готови „продукти“ за своите реконструирани крепости и в този смисъл затвърдиха доминацията на легионери и боляри.

17  18 

Ил. 17 и 18. Пресъздаване на тракийски посветителски ритуал в местността Мишкова нива, май 2017 г. Снимки: Туристически Център Малко Търново.

Все пак покрай нарасналия общ интерес към миналото и новия му забавен начин на представяне се отвари пролука и за траките. Организаторите на подобни събития започнаха да включват и представители на „родната“ античност, а понякога в тази роля влизат назначените на обектите аниматори, които са впрегнати в пресъздаването на древни ритуали със съмнителна достоверност. В търсене на по-голяма атрактивност се демонстрират тракийски занаяти, езда, бойни изкуства и въоръжение, а телевизионният кулинар Ути Бъчваров, бидейки желан гост на всеки уважаващ себе си празник, използва трибуната, за да покаже своя версия на тракийската кухня. По този начин „площадно-карнавалните частични реконструкции на антична образност и квазиантична ритуалност“, които описва и Вяра Калфина (2015), се превръщат в удачен повод за публичното легитимиране на различни социални и политически актьори, както и за комерсиализирането на наследството.

19  20 
Ил. 19 Оброчната плочица от с. Градешница и стилизиран йероглифен препис на знаците от нея. Източник: Institute Of Transcendent Science. Ил. 20 Откриване на паметника на първата писменост в Европа във врачанското село Градешница, 24 юни 2013 г. Източник: Враца On-Line.

По-горе стана дума за подкрепата, която някои общински управи демонстрират за инициативите на тракистите. Този въпрос би трябвало да се погледне през възможността за взаимно легитимиране на двете. Не са малко случаите, свидетелстващи за инструментализиране на мистичното тракийско наследство. Легендата за Орфей, разработена в детайли от писателя „орфеист“ Никола Гигов, например заживява свой живот и бива прилагана на практика по разнообразни поводи във връзка с изграждането на идентичност и развитието на туризъм. (Троева, 2014; Лазова, 2016: 236-238, 281-291). По сходен начин т.нар. плочка от Градешница, въз основа на която Ст. Гайд декодира тракийската азбука, се превръща в символ на едноименното северозападно село. В Казанлък, където за долината на Тунджа се конкурират рози и траки, с помощта на европейско финансиране местната власт развива атракции с акцент върху древното минало. Тамошните Празници в долината на тракийските царе са създадени през 2004 г. и намират основанията си в разкритите от експедицията на Г. Китов гробници. Това събитие, подобно на останалите новоизобретени и проектно-дирижирани чествания в страната (вж. Троева, 2014), стават повод за изява както на реенакторски сдружения, така и за измислянето на изцяло нови професионални спектакли, които се доближават до онова, което Дана Бюканън и Емилия Занкина наричат предприемачески популизъм (Buchanan, 2015: 17-18, 28-29).[23]

21  22 

Ил. 21 и 22. Моменти от Празниците в долината на тракийските царе. Снимки: Община Казанлък.

Както се разбира, новата „антична“ празничност разчита до голяма степен на усилията на любители, вдъхновени от миналото. Това принуждава отделни реенакторски групи да прескачат от епоха в епоха и да се преориентират спрямо календара на проявите. Така например, няма противоречие в това членовете на прабългарската школа за оцеляване Багатур да участват като траки, когато мероприятието го изисква – донякъде заради споделената любов към конете и уменията в ръкопашния бой (вж. Сантулова, б.д.), донякъде в следствие на синкретичната им идеология. От друга страна, аматьорите, много от които имат задълбочени познания в определени исторически сфери и инвестират сериозни усилия и средства в хобитата си, адаптират заниманията си и към търсенията на бизнеса. С повече или по-малко внимание към детайла и характерното преследване на имагинерна автентичност те издирват данни за храната на траките, изработват копия на тяхното облекло, произвеждат бижута, „амулети на предците“, които продават на тематични събития.

23  24 

Ил. 23 и 24. Реконструкции на тракийско облекло. Източник: Калина Атанасова.

Поради неразработената „сцена“ обаче възстановчиците, които се занимават сериозно с тракийското минало, не са никак много. Някои от клубовете с „античен“ профил, които се изявяват предимно с римски реконструкции, предлагат и тракийски „услуги“, но това е по-скоро по изключение. В общи линии, изразява се съжаление от липсата на ентусиазъм и отдаденост: „няма да коментираме представяните пред публика ‘тракийски войни’, приличащи по-скоро на персонажи от филми като Властелинът на пръстените. […] Случва се така, че обърканите зрители гледат шоу-спектакли, характеризиращи се с евтино подготвени участници и зле режисирани фестивали от хора с повърхностни познания“ (Legio IIII Scythica). Като недостойни и разочароващи се определят анахронизмите, недостоверността и най-вече бутафорният реквизит. В Ямбол например неотдавна е учредена първата изцяло тракийска реенакторска група Тракия, но поради желанието да се постигне по-репрезентативен вид, нейният ръководител Константин Зайков предпочита клубът все още да не саморекламира.[24] Същият споделя, че в България няма особен интерес към траките, а пък в чужбина преимущество имат румънските даки.

Без да се навлиза в големия проблем за личните мотиви на възстановчиците, тук трябва да бъде отбелязано, че и тези любителски занимания имат критическа насоченост към тесните професионални задачи и непропускливостта на академичната среда: „Когато се организира Институтът по тракология, той твърде научно започва да работи, дълбае, дълбае, дълбае. Едни конференции, едни затворени кръгове, едни работи се говорят, едни сборници, които са в сто бройки тираж. Ти не можеш да го вземеш, за да го прочетеш“. Това мнение на Зайков ясно кореспондира с изказаната по-рано от Гайд (2006) сходна, макар и пречупена през друг ъгъл, позиция:

"И каква е ползата от съвременните открития на Института по Тракология и международните му симпозиуми и публикации на английски, немски и френски език, в които пише и за писмеността на Траките, и за изворите които свидетелстват за културата и влиянието им, ако тези открития не достигат до масовия читател и не служат за възпитаване на оправдано самочувствие и идентитет у децата ни? Това ме накара да взема сериозно решение относно написването на настоящата книга. Не, истината не бива да остава само за посветените, нито древната тракийска писменост само за очите на орфиците! Децата на децата на траките имат право да знаят за своя древен етнос и своята древна писменост."

Настояването за отвореност е особено валидно спрямо тракологията, която още от своето създаване през 70-те години се развива като високоспециализирана научна дисциплина и която, както отбелязва Ч. Маринов (Marinov 2016: 172), има относително елитарен характер.[25] Тъкмо на този фон се появява усещането за необходимост от едно по-директно заявяване на историята: „Няма кой да тиражира тракийската теза. Има писания, но малцина са тези, които ще имат търпение да прочетат и едната страна, и другата страна, за да си изградят мнение“, смята Зайков. И тук идва своеобразната просветителска мисия на възстановчиците, практикуващи експериментална археология в контекста на една либеразилираща се академична среда: „Самата историческа наука трябва да се промени. Самата педагогическа наука в исторически план трябва да се подмени. На тези, дето искат да знаят, трябва да им се даде възможност да знаят“.

Вместо заключение: Ние ли сме новите траки?

Несъмнено, настъпила е промяна в начина, по който опознаваме и възприемаме наследството. Музейната витрина и екскурзоводската беседа не са достатъчни, туристите искат да си направят тракийска татуировка, да плават с древен тракийски кораб, да бъдат посветени в тайна обредност. От търсещи изживяване зрители хората незабележимо се превръщат в преки участници в утвърждаването на наследството. Някои от тях сами започват да произвеждат необходимите им приспособления, за да се доближат до миналото на предците. „Ние всички сме създатели“ („We are all makers“), родени сме такива, заявява Крис Андерсън (Anderson, 2012: 13), а съвремието ни предоставя нужните инструменти да творим, позволява ни да споделим страстта си с останалите обсебени като нас любители. Други хора пък решават, че трябва да „поправят“ миналото (Дичев, 2016: 61). Тази потребност, от своя страна, веоятно е породена от желанието на обикновения човек да се освободи от налаганите му наследства, да „премине от шанса към избора, от генетичната лотария, която ‘ни се стоварва отгоре’, към свободно избрано и активно търсено манипулиране/увеличаване“ (Ferry, 2016: 17–18, 31–43). Веднъж пренаписали историята обаче, част от доскорошните аматьори осъзнават, че техните открития не бива да остават само за собствена употреба и успешно се ориентират към реализирането на някаква изгода (срв. Anderson, 2012: 232). Тракистите, следователно, не просто се освобождават от контрола на държавата, но в известен мисъл го дублират, било то заради икономическо облагодетелстване или заради създаването на нови общности около себе си. Вече не става дума само за опитомяване на онова, което природата ни е отредила, с цел да бъдем по-свободни и по-щастливи, а за „контрол заради самия контрол, доминираш, за да доминираш“ (Ferry, 2016: 98).

Както беше установено, има множество допирателни и канали за общуване между различните проявления на тракийското в наши дни, а границите между тях са твърде нестабилни. Независимо какви са движещите сили за всяко от тях обаче, любителските редакции на античното наследство работят в посока на неговата популярност и реабилитиране като такова в условията на надигащ се древнобългаризъм и колебаеща се национална идентичност. И въпреки че, както често се случва, миналото и тук се използва за параван и оправдание на дейности, които незадължително имат общо с него (Waterton, Watson and Silverman, 2017: 3, 5), концепцията за предците е преработена – дееленизирана и детюркизирана, гарантираща величието и континюитета на нацията с непромененото й през вековете „народностно съзнание“. Съдейки по стотиците емоционални коментари във форуми и блогове, може да се съгласим със Sparotok (2010б), че все повече българи „вдигат гордо глава и започват да търсят правата си“, като съществена роля за това изиграва дигиталната среда. Тъкмо тя позволява случването, доразвива и възпроизвежда включването на обикновените хора не просто като пасивни потребители, но и като равностойни и активни участници, съ-автори и съ-изпълнители. В тази перспектива ролята на експерта е различна и наследството се оказва „взето, а не дадено, създадено, а не предоставено“ (Fairclough, 2012: xiv).

Промененият принцип на участие в процеса по производството на национална идентичност, който Интернет въвежда (Лилова, 2008), и деинституционализацията на празничността позволяват да бъде отигран не просто един по-желан вариант на миналото, но също и да бъде артикулиран по демократичен път бунтът срещу експертите (Дичев, 2016: 61). В известен смисъл това е опит за изразяване на някакаво гражданско участие, което явно е по-близо до разбирането за ангажираност на участниците, в ситуация на културно обедняване (срв. Creed, 2011: 109). Националният канон е либерализиран и следователно свързаното с него уж „бетонирано“ наследство вече не е самоочевидно. В същото време алтернативното – в случая „великотракийско“ – общностно наследство, появило се в резултат на същата тази либерализация, на свой ред е условно и крехко. То зависи от „способността на хората да организират, да правят разни неща, да действат, да отвръщат на атаките, да преиграват [миналото], да му придават смисъл“ (Waterton, Watson and Silverman, 2017: 4). Ако не го правят, в технологичната ера има вероятност те, траките, да бъдат заобиколени и отстранени (Ferry, 2016: 98) от разказа за българското.

Тук проличава особеното противоречие в логиката на описваните процеси. От една страна, критиката на тракистите е насочена срещу игнориращата ги професионална наука. От друга страна обаче, техните усилия за издигане на тракийското наследство са реакция срещу засилването на древнобългаристиката, която пък е функция тъкмо на демократизацията в изследователската сфера, позволила също така и появата на съвременната тракистика. Всъщност амбивалентността е характерна за хибридната и хетерогенна тракийска общност, ситуирана между въобразяването и практикуването на миналото. Включваща в себе си актьори от различни полета на дилетантската и академичната наука, любителските възстановки и духовните движения, тя по свой начин припомня важни за културното наследство въпроси. В нея се разкрива за пореден път невъзможността да се консолидира обозрима общност около дадено наследство, трудността при определянето на легитимен носител на знание, както и неизяснената позиционалност на изследователя-практик.

Струва си накрая да се запитаме дали причините за този бум на възстановките и заниманията с миналото не се коренят в пропастта между институциите, натоварени с грижата за наследството, и обикновените хора, въобразени като наследници. Едва в последните години беше признато, че културното наследство излиза от строгите експертни рамки и определения. Така беше подчертано, макар засега само на европейско политическо ниво, значението, което има наследството за хората, за конкретни местни общности и за обществото като цяло. В този контекст редица международни документи приканват националните правителства да направят възможно гражданското участие и да допуснат всички заинтересовани страни в процесите по идентифициране, изучаване, интерпретиране и опазване на културното наследство (вж. Council of Europe, 2005; Заключения, 2014; Strategy 21). Разбира се, публичните власти не винаги са склонни да демократизират тази област в такава степен, което личи от множеството конфликти покрай културни обекти, станали видими през последните години и в България. Може би, ако се намери път за устойчиво ползотворно сътрудничество и равнопоставен диалог в тази действително сложна и поставяща редица въпроси ситуация, донякъде ще се преодолее и необходимостта от търсене на доказателства, че „ние сме новите траки“.[26]

Библиография

Александров, Дориян. б.д. Следвай Пътя! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Бобева, Кристина, Теодора Костадинова и Анастасия Иванчева. 2011. „Отражението на параисторията във витруалното пространство по примера на форумите „Бойна слава”“ = Доклад, прочетен на международната научна студентска работилница Науката в преход: история и параистория, Белград, 19-21 септември 2011 г. (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Бонев, Чавдар. 2007. Праславянските племена, част I (А). София: Институт по балканистика.

Бонев, Чавдар. 2008. Праславянските племена, част II (Б-К). София: Институт по балканистика.

Бонев, Чавдар. 2009. Праславянските племена, част III (Л-Я): Праславянската Църква и други проекти (основни тези). София: Институт по балканистика.

Бонев, Чавдар. 2010. Праславянските племена, част IV (Л-Я). София: Институт по балканистика.

Буцев, Христо. 2006. „Промоция на откритие“, Култура, 13, 7 април 2006 г. (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Буцев, Христо. 2006а. „Промоция на секта“, Култура, 14, 14 април 2006 г. (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Вачкова, Веселина. б.д. „Как се (пре) създава национална памет – практическо ръководство за напреднали. Фондация Тангра ТанНакРа като централен агент на модерния български национализъм“, В: Предизвикателствата на национализмите. Академична лига за Югоизточна Европа (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Вълчев, Георги. 2016. „„Саниране” на наследството или кой и какво ни превръща в наследници“, Семинар_ BG, 13, Чисто (нови) наследства (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Вълчев, Георги. 2016а. „Дестинация „вампир“.bg”, В: Лозанова-Станчева, Ваня и Валерия Фол (съст.) Studia Balcanica, 31, Mirabilia: Чудеса и чудовища. София: Институт за балканистика с Център по тракология/Парадигма, 375-391.

Гайд, Стефан. 2006. Тракийското Писмо Декодирано – I. София: Институт по трансцедентна наука.

Гайд, Стефан. 2006а. Тракийското Писмо Декодирано – II. София: Институт по трансцедентна наука.

Гайд, Стефан. 2007. Тракийското Писмо Декодирано – III. София: Институт по трансцедентна наука.

Гайд, Стефан. 2008. Тракийското Писмо Декодирано – IV. София: Институт по трансцедентна наука.

Гайд, Стефан и Цветан Гайдарски (съст.). 2010. Тракийските хроники. София: Фондация „Градът“.

Гайдарски, Цветан. 2007. Тракийският Орфизъм – I (За напреднали). София: Академия Орфика.

Георгиев, Петър. Без сведение за издател и година. Бендида.

Георгиев, Петър. 2009. Траки/готи/славяни.

Георгиев, Петър. 2011. Убий Сабазий, убий Българина (второ преработено и допълнено издание). София: Булга Медиа.

Георгиев, Петър. 2014. Траките, които създадоха християнството. София: Булга Медиа.

Георгиев, Петър. 2015. Мистерията Митра или Мистерията Сабазий. София: Булга Медиа.

Георгиев, Петър. 2015а. Античният Мадарски конник. София: Булга Медиа.

Георгиева, Галина. 2011. „Божидар Димитров между мита и контрамита“ = Доклад, прочетен на международната научна студентска работилница Науката в преход: история и параистория, Белград, 19-21 септември 2011 г. (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Германова, Младена. 2015. „Тракологът проф. Валерия Фол: Узаконяването на Тракийската църква е обида към обществото“, Телеграф, 31 юли 2015 г. (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Гончарова, Галина. б.д. „Тангра национализмът: новите интернет религии“, В: Предизвикателствата на национализмите. Академична лига за Югоизточна Европа (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Груев, Михаил. 2006. „Людмила Живкова – пътят към „Агни-йога““, В: Калинова, Евгения и Михайл Груев, Людмила Зидарова (съст.) Преломни времена. Юбилеен сборник в чест на 65-годишнината на професор Любомир Огнянов. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 796-816.

Даскалов, Румен. 2011. Чудният свят на древните българи. София: Гутенберг.

Делова, Александра. 2015. „Траки и българи – един и същ народ“, Александра Делова, 3 март 2015 г. (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Детев, Йордан. Без сведение за издател и година: Памет за първите европейски заселници: проучвания на археолога П. Детев (1900 - 1980).

Детев, Йордан. 2009: Bulgarian MultiMediaArts Society. 2009. Краят на Тракийската Атлантида: мултимедийно представяне. (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Дечев, Стефан, 2010. „Интимизиране на „изобретеното“: Национална държава, национална идентичност и символи на всекидневието (XIX-XXI век)“. В: Дечев, Стефан (съст.) В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (XIX-XXI век). София: Институт за изследване на изкуствата, 5-126.

Деянова, Лиляна. 2007. „Батак – открит урок“, Обектив, бр. 146 (последно посетено на 16.04.2017 г.).

Джунова, Ренета, Мила Салахи и Стефан Ганев. 2016/2017. Руническите надписи-тайната история (последно посетено на 16.04.2017 г.).

Дичев, Ивайло. 2001. Културни превъплъщения на дара в модерната епоха (последно посетено на 16.04.2017 г.).

Дичев, Ивайло. 2016. „Културата като възстановка“, В: Културата като дистанция. Единадесет есета по културна антропология. София: Университетко издателство „Св. Климент Охридски“, 48-62.

Дончев, Антон. 2015. Изказване в рамките на кръгла маса Митове, предания, устни разкази и легенди в балканската литература, организирана от фондация Балканика, София, 4 октомври 2015 г. (последно посетено на 16.04.2017 г.).

Еленков, Иван. 2008. Културният фронт: Българската култура през епохата на комунизма – политическо управление, идеологически основания, институционални режими. София: Институт за изследване на близкото минало/Институт „Отворено общество“/СИЕЛА.

Заключения 2014: „Заключения на Съвета относно основано на участието управление на културното наследство“, Официален вестник на Европейския съюз, C 463/1 от 23.12.2014 г., 1-3 (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Иванов, Борислав. 2009. Поклонници на светлината. София: Новата цивилизация.

Иванова, Мария и Фотина Бакърджиева. 2016. „За „рицарите с работно време“ и „феновете историци“ или кой преиграва културата“, Семинар_ BG, 13, Чисто (нови) наследства (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Калфина, Вяра. 2015. „♫ Градил Дионис килия…♫♫ или За Брад Пит и Трифон Зарезан“, Семинар_BG, 12, Култура за продан (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Колева, Даниела и Иван Еленков. 2006. „Промените в българската историческа наука“ очертания и граници“, В: Мишкова, Диана (съст.) Балканският XIX век: Други прочити. София: Център за академични изследвания/РИВА, 28-81.

Кузманов. Момчил. б.д. „Патриотични употреби и националистически злоупотреби с археологията в България“, В: Предизвикателствата на национализмите. Академична лига за Югоизточна Европа (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Лазова, Цвете. 2016. Античност, археология и национално въобразяване. София: Нов български университет.

Лилова, Десислава. 2008. „Историята на Виктор Крум: националната идентичност в интернет“, Критика и хуманизъм, (25) 1, Култури в движение: 115-138.

Маринов, Чавдар. 2012. „Добре дошли в родината на Орфей: тракийското наследство между конструиране и комерсиализиране”, Критика и хуманизъм, 39 (2), Националното в епохата на неговата популярна възпроизводимост: 11-29.

Маринов, Чавдар. 2012а. Изказване в рамките на дебата Производство и употреба на националното величие в Македония и България, София, 25 октомври 2012 г. (последно посетено на 06.03.2016 г.).

Минева, Мила. 2012. „Колко е важно да бъдеш поробен“, Семинар_BG, 7, Киберфолклор: творчеството на дигиталните народни маси (последно посетено на 06.03.2016 г.).

Мишкова, Диана. 2006. „Вместо въведение, или за отговорностите на маргиналите“, В: Мишкова, Диана (съст.) Балканският XIX век: Други прочити. София: Център за академични изследвания/РИВА, 7-27.

Нягулов, Благовест. 2010. „Деконструкции на митове от националните истории: България и Румъния в сравнителен контекст“, В: Колева, Даниела и Костадин Грозев (съст.) История, митология, политика. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 417-436 (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Рабаджиев, Костадин. 2008. „Храмът на Орфей при татул ... или за отговорността на археолога“, Анамнеза, 6 (1), 2-9 (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Романова, Велислава. 2011. „Българска орда – 1938 г. и списание „Ави-тохол“ = Доклад, прочетен на международната научна студентска работилница Науката в преход: история и параистория, Белград, 19-21 септември 2011 г. (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Сантулова, Цветелина. б.д. „Багатур“, В: Предизвикателствата на национализмите. Академична лига за Югоизточна Европа (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Симеонова, Гатя. 2010. „Цани Гинчев: към въпроса за остойностяване на приноса“, Електронно списание LiterNet, 9 (130) (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Станчев, Евлоги. 2011. „Творчеството на д-р Ганчо Ценов – академичен национализъм или квазинаучен автохтонизъм“ = Доклад, прочетен на международната научна студентска работилница Науката в преход: история и параистория, Белград, 19-21 септември 2011 г. (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Стоянова, Оля. 2013. „Археологически проблеми и открития – в кривото огледало на медиите“, Българско е-Списание за Археология,3: 339–346

Теодоров, Евгений. 1999 [1972]. Древнотракийско наследство в българския фолклор. София: Академично издателство „Марин Дринов“.

Томов, Тома. 2016. „Историческа възстановка или историческо „преиграване”“, Български

фолклор, 3, 312-319.

Тракийските послания. 2005. София: Фондация „Градът“.

Троева, Евгения. 2014. „Завръщането на Орфей”, В: Пейчева, Лозанка (отг. ред.) Дни на наследството 2013. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 183-195.

Троева, Евгения. 2014а. „Ню ейдж поклонничества в България“, Български фолклор, 2, 153-169.

Троева, Евгения. 2015. „Тракийското наследство в региона на южната българска граница: между културната памет и културния туризъм” = Доклад, представен на конференцията Култури, памет, наследство в региона на южната българска граница, София, 10 октомври 2015 г.

Хинков, Кирил. б.д. Бойното изкуство (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Хранова, Албена. 2011. Историография и литература: За социалното конструиране на исторически понятия и големи разкази в българската култура, XIX-XX век, т. 2. София: Просвета.

Христова, Велиана. 2006. „Фалшива сензация с миналото“, Дума, 28 март 2006 г. (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Христова, Златка. 2011. „Римляни и траки в люта битка на Перперикон“, Вестник Десант, 3 юли 2011 г. (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Царският некропол на тракийския град Севтополис. 2016. = Kаталог от фотоизложба. София: Министерство на културата.

ЦДА, Фонд 1Б Централен комитет на Българската комунистическа партия, оп. 34; а.е. 88 Стенографски протокол от пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия по работата с младежта и Комсомола, 26 и 27.XII. 1967 г. (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Ценов, Ганчо. 2004 [1937]. Кроватова България и покръстването на българите. Хелиопол.

Чилингиров, Асен (съст.) 2008. Готи и Гети: изследвания по история на културата І (второ допълнено издание). София: Зиези екс куо Вулгарес.

Чилингиров, Асен. 2009. Готи и Гети: изследвания по история на културата ІІ (второ допълнено издание). София: Зиези екс куо Вулгарес.

Чобанов, Тодор. 2015. „Запленяващи самозаблуди“, Списание Осем, 78 (6): 32-35.

Шейтанов, Найден. 2006 [1939]. Балкано-българският титанизъм, В: Лазарова, Ерика (съст.). София: Захарий Стоянов.

Adell, Nicolas and Regina F. Bendix, Chiara Bortolotto, Markus Tauschek. 2015. „Introduction. Between Imagined Communities and Communities of Practice: Participation, Territory and the Making of Heritage“, In: Adell, Nicolas and Regina F. Bendix, Chiara Bortolotto, Markus Tauschek (eds) Between Imagined Communities and Communities of Practice: Participation, Territory and the Making of Heritage. Göttingen: Universitätsverlag Göttingen, 7-21.

Anderson, Benedict. 2006 [1983]. Imagined Communities: Reflections on the Origin and spread of Nationalism (third edition). London: Verso.

Anderson, Chris. 2012. Makers: The New Industrial Revolution. New York: Crown Business.

Council of Europe. 2005. „Council of Europe Framework Convention on the Value of Cultural Heritage for Society“, Council of Europe Treaty Series, No. 199 (последно посетено на 25.03.2017 г.).

Buchanan, Donna A. 2015. „Beyond Nation? A Thrice-Told Tale from Bulgaria’s Postsocialist Soundstage“, Anthropology of East Europe Review, 33 (1): 1-29.

Creed, Gerald W. 2011. Masquerade and postsocialism: Ritual and cultural dispossession in Bulgaria. Bloomington: Indiana University Press.

Delev, Peter. 2017. „Between Myth and Reality: 45 Years of Thracology in Bulgaria“ = Abstract, 13th International Congress of Thracology “Ancient Thrace: Myth and Reality” (последно посетено на 11.04.2017 г.).

Detev, Jordan. 2009. Тракийската Атлантида (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Fairclough, Graham. 2012. “Others: a prologue”, In: Giaccardi, Elisa (ed.) Heritage and social media: understanding heritage in a participatory culture. Oxon: Routledge, xiv- xvii.

Ferry, Luc. 2016. La révolution transhumaniste: Comment la technomédecine et l'uberisation du monde vont bouleverser nos vies. Paris: Éditions Plon.

Herzfeld, Michael. 2005 [1997]. Cultural Intimacy: Social Poetics in the Nation-State (second edition). New York: Routledge.

Iliev, Ilija. 1998. “The Proper Use of Ancestors”, Ethnologia Balkanica, 2: 7-18.

Marinov, Tchavdar. 2016. Nos ancêtres les Thraces: Usages idéologiques de l'Antiquité en Europe du Sud-Est. Paris: Harmattan.

Nikolov, Alexandar. 2011. “The Protobulgarians: Old Theories, New Myths and the Phenomenon of ‘Parahistory’ in Post-Communist Bulgaria”, In: Dobre, Claudia-Florentina and Ionuţ Epurescu-Pascovici, Cristian Emilian Ghiţă (eds) Myth-Making and Myth-Breaking in History and the Humanities. Proceedings of the Conference held at the University of Bucharest, 6-8 October 2011, 37-50 (последно посетено на 14.02.2017 г.).

Smith, Laurajane. 2006. Uses of Heritage. Abingdon: Routledge.

Sparotok. 2009. „Траките и тяхната писменост“, В: Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2009а. „Митът за пославянчването на българите“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2009б. „“Изчезването” на един народ: първа част“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2009в. „Траки и друиди“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2009г. „Тракийското присъствие в Галия и Британия“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2009д. „Накратко за славяните“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2010. „Произходът на глаголицата - II“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2010а. „Произходът на старобългарските руни“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2010б. „Поредната национална катастрофа“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2010в. „Истинските арийци – III“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2010г. „Траките, които не познаваме - II“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2010д. „Траки в Китай, или защо хуните са русокоси? - II: Как българите основаха първите китайски династии преди 4200 години“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2011. „Българският език като продължение на тракийския“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2011a. „Тайната на розетката от Плиска“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok, 2012. „Главоблъсканици, недоразумения, кошмари“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok, 2012а. „Кукерите и техният произход“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2012б. „Тракийските корени на Буда...не е шега“, Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2013. „“Изчезването” на един народ – II“ , Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok, Павел Серафимов. 2014. „Библия Бесика и методите на д-р Гайд“, Sparotok, Павел Серафимов. 2013/2017. Sparotok – истинската българска история (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok, Павел Серафимов. 2014а. „Премълчаните истини“, Sparotok, Павел Серафимов. 2013/2017. Sparotok – истинската българска история (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok, Павел Серафимов. 2015. „Тракийско влияние върху тюрките“, Sparotok, Павел Серафимов. 2013/2017. Sparotok – истинската българска история (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok, Павел Серафимов. 2015a. „Какво е това национализъм и има ли полза от него?“, Sparotok, Павел Серафимов. 2013/2017. Sparotok – истинската българска история (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok, Павел Серафимов. 2016. „Как траките дадоха името на Азия“, Sparotok, Павел Серафимов. 2013/2017. Sparotok – истинската българска история (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok. 2009/2013. Истинската българска история! (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Sparotok, Павел Серафимов. 2013/2017. Sparotok – истинската българска история (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Strategy 21: Council of Europe. 2017. Recommendation of the Committee of Ministers to member States on the European Cultural Heritage Strategy for the 21st century (Adopted by the Committee of Ministers on 22 February 2017 at the 1278th meeting of the Ministers' Deputies) (последно посетено на 25.03.2017 г.).

Troeva, Evgenia. 2015: “The Thracians: contemporary identifications and uses”, Etudes balkaniques, 1: 217-228.

UNESCO World Heritage Centre. 2016. The royal necropolis of the Thracian city of Seuthopolis – a serial site, extension of the Kazanlak Thracian tomb. (последно посетено на 10.01.2017 г.).

Valtchinova, Galia 2005. „Vanga, la „Pythie bulgare”: Idées et usages de l'Antiquité en Bulgarie socialiste“, Dialogues d’histoire ancienne, 31 (1): 93-127.

Waterton, Emma and Steve Watson, Helaine Silverman. 2017. „An Introduction to Heritage in Action“, In: Silverman, Helaine and Emma Waterton, Steve Watson (eds) Heritage in Action: Making the Past in the Present. Switzerland: Springer, 3-16.

Ziezi, Емил Живков. 2010. „Траките са Българи: "псевдонаучен труд" от инж. Емил Живков (Ziezi)“, В: Ziezi ex quo Vulgares (последно посетено на 10.04.2017 г.).

Електронни източници

Институт по трансцедентна наука (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Историческа конференция Варна (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Национален дарителски фонд „13 века България“ (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Община Казанлък

СЕГА АД. СЕГА форум (последно посетено на 10.05.2017 г.).

ТИ СИ ТОВА ◦◦◦ Tat Tvam Asi ◦◦◦ Thou Art That: Форум за Познанието (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Тангра ТанНакРа (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Тракийска църква (последно посетено на 10.01.2017 г.).

Траколожка експедиция за могилни проучвания. (последно посетено на 10.01.2017 г.).

Трескейа (последно посетено на 10.01.2017 г.).

Трескейа-Threskeia

Фондация „Виделей (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Форум на Движение "Воини на Тангра" (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Форум - Наука (последно посетено на 10.05.2017 г.).

Institute Of Transcendent Science (последно посетено на 20.05.2017 г.).

Legio IIII Scythica

Perperikon.bg (последно посетено на 10.02.2017 г.).

Trakia.org (последно посетено на 10.05.2017 г.).


[1] В периода 2008-2012 г. Общобългарска фондация Тангра ТанНакРа организира експедицията Българите – Прародина, която търси произхода на българите в Афганистан, Таджикистан, Узбекистан, Крим, Иран и Пакистан. Това начинание е подкрепено от редица академични институции и се провежда под патронажа на Министерството на външните работи, като тази официална подкрепа бива сериозно критикувана от непрофесионалните тракисти. Още през 2006 г. директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров пък опроверга „мита“ за тракийския компонент в образуването на българската държава и народност (вж. Георгиева, 2011).

[2] Вж. текста Инвестиции в миналото в бр. 13 на Семинар_BG за реконструкциите на недвижими културни ценности, финансирани по линия на фондовете на Европейския съюз. За локалните употреби на тракийското вж. Лазова, 2016: 239-309; Маринов, 2012; Троева, 2014, 2015; Troeva, 2015.

[3] Част от изказване на чл.-кор. проф. д.изк. Светлана Куюмджиева – координатор на общоакадемичния проект на БАН Траките – генезис и развитие на етноса, културни идентичности, цивилизационни взаимодействия и наследство от древността, по време на пресконференция по проекта (София, 30 октомври 2016 г.).

[4] Част от изказване на чл.-кор. проф. д.изк. Светлана Куюмджиева по време на представянето на том 21 от академичната поредица Thracia (София, 18 януари 2017 г.). В изясняването на тази проблематика са впрегнати 22 института и 5 лаборатории на БАН, както и чуждестранни изследователски центрове. Ръководител на проекта е проф. дин Валерия Фол. Идеята за него се ражда през 2015 г., като в основата му стоят също акад. Стефан Воденичаров, тогава председател на БАН, и акад. Антон Дончев. Двамата успяват да намерят дарители – „хора с българско самочувствие“, които да финансират пректа целево. Така до началото на 2017 г. Добрин Иванов и Петър Манджуков даряват общо 600 хил. лева за проекта. Цитатът е от акад. Воденичаров по време на пресконференция по проекта (София, 30 октомври 2016 г.). В края на 2016 г. Националният дарителски фонд 13 века България откри целева дарителска партида Изследване на антична митохондреална ДНК на траки.

[5] Част от изказване на предприемача Петър Манджуков – един от дарителите на проекта, по време на представянето на том 21 от академичната поредица Thracia (София, 18 януари 2017 г.).

[6] Показателно е разграничението между тракология и тракийска археология, за което настояват част от представителите на двата лагера в този „тих“ конфликт.

[7] За непостигналия необходимата „умозрителна нагласа“ (Гайд и Гайдарски, 2010) непрофесионалист, какъвто е авторът на този текст, идеите на съвременните неакадемични историци звучат близки, а и сами препращат към Найден Шейтанов, който още в началото на 20 в. обръща поглед към „старотракийското“ и предлага „[д]а се създаде тракизъм като културно-обновителна посока“, както и да се учреди тракистика в България (Шейтанов, 2006 – цит. по Хранова, 2011: 544-545, 547). Затова и в рамките на този текст като „тракисти“ ще обознача популярните и често недипломирани историци, които се противопоставят срещу академичните траколози.

[8] Към коментираните тук автори привличам и такива с институционална принадлежност най-вече заради разпространението на техни открития и популярността им в Интернет. Чавдар Бонев представлява интерес за анализа заради неговия „алтернативен поглед“ и заради виртуалното битие на неговите трудове, макар те да са издадени от Института по балканистика при БАН и той самият да е бил сътрудник в същия институт. Сходна е ситуацията и с изкуствоведа Асен Чилингиров, чиито книги са публикувани от независими издателства и редица уебсайтове. В случая с археолога Петър Детев е важна дейността на сина му Йордан Детев, който публикува и надгражда работата на баща си след неговата смърт.

[9] Много от тези книги се разпространяват свободно в различни формати в Интернет и техните страници не винаги са номерирани, а ако са, то в някои случаи се различават от оригиналната пагинация. Поради това при цитирането тук номерът на конкретната страница понякога няма да бъде посочван. Важно е обаче да подчертаем, че цитатите отразяват оригиналните текстве и правопис.

[10] Под „трансцедентен анализ“ Гайд (2006) разбира следното: „една нова (но същевременно и много древна) концепция и теоретична постановка в науката, която изучава Цялостното Явление наречено Човек, в многобройните му сложни мулти-дименсионални (много-измерни) и взаимно обусловени и преливащи се едно в друго (трансцендиращи) проявления, които определят както моментното-персонално, така и биографичното-исторично развитие на всяка личност поотделно и на цялото човечество като общност от личности“ (sic).

[11] В блога на Sparotok Истинската българска история! например коментарите след всяка публикация – прочетна хиляди пъти – често надхвърлят 100. Вж. също темата Траките! Тяхната азбука, писменост и култура! (128 мнения, видяна 43 648 пъти), както и целия раздел Българите са Траки във форума Ти си това, или Орфей отново разпнат. Европа, атентатите, кои сме ние и защо сме тук (4859 мнения, видяна 109 969 пъти) в СЕГА форум, темата Траките - коренът на българската народност във Форум - Наука (674 мнения, видяна 41 994 пъти). В същото време последният посочен форум е част от проекта „Българска наука“ и поради това има ясни правила срещу „паранаучни или псевдонаучни възгледи“, за каквито възприема хипотезите за автохтонния произход на българския народ. Това дава право на модератора Warlord да се намеси в една от дискусиите за произхода и да припомни, че „всички недоказани научно или собствени измислици се трият, докато не бъдат признати по официалния ред“. Подобни строг контрол по птношение на дискусиите, свързани с произхода на древните българи, е въведен и във форумите Бойна слава (Бобева, Костадинова и Иванчева, 2011). Освен застъпници, тракийската теза има и свои противници, в случая виртуалните древнобългаристи (вж. темата Траки = пеласги = българи?, какво мислят древните по въпроса във форума на Движение "Воини на Тангра"). Интерес представляват също и критичните дискусии във Форум - Накуа, и най-вече Шестнадесетте тезиса на тракийската теза, изведени от Last roman и коментиращи практиката на блогърите-траколози.

[12] Цитатът е коментар на ΓΙΩΡΓΟΣ ΧΑΤΖΗΓΕΩΡΓΙΟΥ от 25 януари 2016 г. към публикацията Траки и българи - един и същ народ в блога на Александра Делова.

[13] За теориите на Г. Ценов и амбивалентното отношение към тях вж. Станчев, 2011.

[14] Писателят Антон Дончев например е сред лекторите на Международната конференция „Българският дух в Европа през вековете“, посветена на богомилството и провела се през 2016 г. в гр. Велики Преслав. Там той не пропуска да отбележи връзката между траки, богомили и християнство. Последното не е изненадващо (Хранова, 2011: 547-564), но е показателно, че същият човек е в основата на академичен проект с подобна проблематика, както беше посочено по-горе.

[15] В отделни случаи официалните институции дават поле за изява на алтернативните учени. Така например Регионалният исторически музей във Враца неведнъж става домакин на лекции на Цветан Гайдарски във връзка с древната писменост. В своето стъпително слово през 2008 г. местният археолог Георги Ганецовски отбелязва, че е „крайно време вече малко да променим хронологията на нещата и да се опитаме по-разчупено да потърсим началото на тази наша велика духовност“. По думите на Стефан Гайд (2006а) по онова време само врачанският музей сътрудничи на изследването и то заради „силно независима политика на Директора на Музея - историка ст.н.с. Иван Райкински” (sic). Тук трябва да се отбележи, че част от анализираните от Гайд и Гайдарски артефакти, които са и в основата на някои от откритията им, са от фонда на цитирания музей. Музеите в Асеновград и Димитровград пък представят изложбата „В зората на европейската цивилизация“, подготвена в сътрудничество с Йордан Детев и показваща откритията на баща му – археологът Петър Детев.

[16] Вж. напр. дейността на Фондация Виделей, в чиито семинари се включват представители на академичните среди, също авторите в сп. Ави-тохол.

[17] Коментар на on4ebon4e към публикацията Договорът за трако-българската държава е пред очите ни в блога на dionisbul от 08.09.2012 г.

[18] Цитат от архивен видео запис на Старчевата в Разлог, б.д. (последно посетено на 22.05.2017 г.).

[19] Цитатите са от филма Ямбол – градът на живата магия, реж. Степан Поляков, 2014. (последно посетено на 22.05.2017 г.)

[20] Думите са на писателя, увлечен по „Орфеевата цивилизация“, Никола Гигов от филма Изгубеният Орфей, Nebeto Eu ropa, 2013 (последно посетено на 22.05.2017 г.)

[21] Това разграничение направиха едни от основателите и жреци на Трескейа д-р Георги Мишев и Екатерина Илиева като гости на семинара Интерактивни култури, организиран в рамките на магистърска програма Културна антропология в катедра История и теория на културата, Софийски университет Св. Климент Охридски, 18 март 2017 г.

[22] За тази информация, както и за ценните й коментари и напътствия, съм благодарен на Дана Бюканън.

[23] Вж. напр. спектаклите Траките и Легенда за мистичната златна маска на ансамбъл Чинари, както и спектакъла Новите траки с участието на Багатур, продуциран от Община Казанлък.

[24] Цитатите от К. Зайков са от разговора, който двамата с него проведохме през февруари 2017 г. в гр. Ямбол, като използвам възможността да му благодаря за отзивчивостта и за споделената информация.

[25] Всъщност още в края на 60-те години на 20 век Тодор Живков настоява, че музеите и археологическите обекти трябва да бъдат широко отворени „за народа“ (ЦДА, л. 407). Това „отваряне“ обаче е свързано преди всичко с популяризирането на миналото, а оттам и с патриотичното възпитание и утвърждаването на редактирания национален пантеон, доколкото траките са провъзгласени за народообразуващ елемент.

[26] Финална реплика от спектакъла Новите траки, продуциран от Община Казанлък, 2013 г.


Биографична справка

Иво Страхилов е докторант в катедра История и теория на културата, Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Изследователските му интереси са в областта на маскарада, идентичността, културното наследство и неговите употреби.

Прочетена 39 пъти

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.