.
Петък, 24 Април 2015 00:00

Крепости на сергията. Случаят „Белчин”

Георги Вълчев

Резюме: Статията анализира един показателен опит за създаване на условия за културен туризъм като средство за развитие на село Белчин. Проследено е постепенното допълване на инициативата за възстановяване на археологическото наследство с различни други придобивки в същата насока: етнографска експозиция, нов паметник, туристически пътеки, хотел и пр. Ключовият въпрос е за по-нататъшната съдба  на подобни проекти и доколко те могат да се превърнат във фактор за устойчивото развитие на местните общности. 

 

CASTELES ON THE MARKET STALL. THE CASE OF BELCHIN

Georgi Valchev

Abstract: The article analyses a telling attempt at promoting cultural tourism as a means for the well being and growth of the village of Belchin. It traces the gradual development of the initiative for the reconstruction of the archaeological heritage and other similar acquisitions: ethnographic museum, a new monument, tourist routes, a hotel, etc. The key question is about the future fate of such projects and to what extent they can contribute to the sustainable development of the local communities. 

 

Намиращо се на петдесетина километра от София и само на 15 километра от Самоков, Белчин е едно от хилядите малки населени места в България, които оцеляват трудно в днешно време. В годините на прехода населението му се е стопило повече от два пъти и понастоящем наброява малко над 300 души. Нито хубавият климат, нито сравнително добре съхранената природа, нито съществуващите в землището му минерални извори, нито дори близостта му до най-стария ни зимен курорт Боровец са в състояние да спрат процесите на постепенно обезлюдяване и видим упадък в това кръстопътно селище, белязано със знаците на една хилядолетна история.

ил. 1  Белчин  общ изглед

Ил. 1: Белчин – общ изглед. Източник: Photonik.blog.bg

Улисани в разрешаването на глобалните проблеми, които ни връхлетяха при поредното ни отваряне към модерния свят, като общество ние се примирихме някак безпроблемно и бързо приехме за естествена нерадостната съдба на подобен тип села. Не така го приемат обаче хората, които продължават да живеят там или се чувстват свързани по някакъв начин с тях. Те не престават да търсят смисъл в избора си да останат там или поне да поддържат живи контактите с общността, от която са произлезли. Търсят смисъл не само за себе си, но и за своите деца и внуци, които след тях трябва на свой ред да „удържат” подобни места или да прекъснат окончателно връзките си с тях и да ги оставят подвластни на неизбежната забрава и последваща разруха.

Единственото решение, което на този етап публично се лансира от институциите за оцеляването на селищата от подобен тип, единствената алтернатива, която се предлага на техните местни елити като възможна активност, е развитието на селския и културния туризъм. И точно това правят белчинци. При невъзможността да привлекат по-значителни инвестиции и да осигурят постоянна трудова заетост, при разпокъсано от „реални граници” землище и невъзможност за реализация на по-значими селскостопански проекти, те се обединяват около идеята да възкресят за нов живот старата слава на Белчин.

За целта през лятото на 2007 г. е създадена фондацията „Възраждане на Белчин”, чиято главна задача „е подпомагане и съдействие на местните физически и юридически лица, упражняващи дейност на територията на с. Белчин, в техните усилия за развитието на селището и Белчин бани и популяризирането и превръщането им в курортен комплекс на европейско ниво” (Фондация „Възраждане на Белчин” [последно посетено на 09.12.20014 г.]). Както е видно, амбициите на съмишлениците, обединени в тази неправителствена организация, далече надхвърлят първопричините, които по всяка вероятност са били конкретния повод за нейното създаване – те вече мечтаят Белчин да придобие европейска известност. Това никак не е случайно, нито пък е плод на моментна еуфория или неизбежно съобразяване с новите европейски политически реалности – само шест месеца преди това, от 1 януари 2007 г., България официално се е присъединила към Европейския съюз.

Самочувствието, широкият размах и „европейските” амбиции на учредителите на фондацията се подхранват от присъствието на такъв „външен” авторитет като бизнесмена Симеон Пешов, собственик на най-голямата българска строителна фирма – „Главболгарстрой”. Самият Пешов е роден в Белчин и явно се чувства съпричастен към терзанията, тревогите и усилията на своите земляци. В този смисъл, макар и отдавна да е надхвърлил скромните рамки на родното си място, той е приеман като органична част от местния белчински елит. Икономическите, политическите и институционалните контакти, които притежава са почти безгранични за мащабите на България и това си проличава в активната дейност на новоучредената фондация. Само месец след създаването й с нейна помощ в селото е открита първата интернет зала и Белчин става част от „глобалното село” на съвременната цивилизация.

Фондацията обаче не започва от нулата, а с осигурен „летящ” старт. През същата 2007 г. с дарителски средства в селото е завършена реставрацията на старата черква „Св. Петка”, построена през ХVІІ в. върху основите на съществувал по-рано средновековен християнски храм, датиран към периода ХІІІ-ХІV в. Проучвателните и реставрационно-консервационните дейности свързани с него започват още през 2006 г., а на 14 октомври 2007 г. възстановеният храм е тържествено осветен от Знеполския епископ Йоан в присъствието на президента Георги Първанов, министрите Асен Гагаузов и Джевдет Чакъров, директора на Националния исторически музей Божидар Димитров и още много други представители на централната и на местната власт („Двери на православието” [последно посетено на 09.12.20014 г.]).

ил. 2  Реставрираната църква Св. Петка

Ил. 2: Реставрираната църква „Св. Петка”. Източник: Carimaligrad.com

 

ил. 3 Част от официалното откриване

Ил. 3: Част от официалното откриване. Източник: http://news.ibox.bg/news/id_370625761

Заедно с храма вратите си отваря и етнографска експозиция в непосредствена близост до „Св. Петка”, чиято сграда, реплика на традиционна копривщенска къща от средата на ХІХ в., е построена със средства на строителната компания „Главболгарстрой” и дарена на община Самоков, за да може да функционира като филиал на съществуващия там исторически музей (Атракционен комплекс „Цари Мали град” [последно посетено на 10.12.2014 г.]).

ил. 4  Сградата на етнографската експозиция

Ил. 4: Сградата на етнографската експозиция. Източник: Beckreisen.bg

Подобно високо политическо и институционално присъствие в малкото село Белчин говори, че то, по подобие на случилото се години преди това в Севлиево с инвестициите на Идеал Стандарт – Видима АД, постепенно се е превърнало в своеобразен пилотен проект в областта на културния, рекреационния и селския туризъм, който трябва да зададе модела за бъдещо развитие на останалите без препитание стотици малки населени места в различните региони на страната. Неслучайно, почти синхронно с очевидно нарасналата обществена активност, се появява и първият външен инвеститор – през лятото на 2008 г. е завършен луксозният хотелски спа комплекс „Белчин Гардън”, намиращ се в непосредствена близост до селото.

ил. 5  Комплексът Белчин Гардън

Ил. 5: Комплексът „Белчин Гардън”. Източник: Delmondo-bg.com

Междувременно неуморната дейност на фондацията намира израз в друго родолюбиво дело. В юбилейната за България 2008 г., когато в страната бе отбелязана 100 годишнината от обявяването на нейната независимост със специално утвърдена от правителството национална програма, тя финансира проектирането и изграждането на паметник в центъра на селото в чест и прослава на белчинци, загинали по време на Балканскaтa и двете Световни войни. Откриването му става на 22 септември, когато е кулминацията на националните тържества, с военен церемониал, почести и празнични илюминации.

ил. 6 Новият паметник на загиналите във войните белчинци

Ил. 6: Новият паметник на загиналите във войните белчинци. Източник: http://bgtourinfo.net/bgborovec.html

По-нататъшните действия на фондацията „Възраждане на Белчин” потвърждават ангажираността й с културното наследство в района. Още със създаването си тя активно започва да подпомага стартиралите през август 2007 г. археологически разкопки в подножието на близкия до селото хълм „Св. Спас”, който години наред е обект на постоянни иманярски набези и разпалва любопитството и въображението на поколения белчинци, отраснали под сенките на обрасналите му в зеленина стръмни склонове. Проучванията се осъществяват под ръководството на археолога в самоковския исторически музей Веселин Хаджиангелов, а в екипа са включени още д-р Михаил Христов и д-р Петър Зидаров, инженерите Атанас Каменаров и Никола Тонков, множество студенти и стажант археолози. В основни линии те са приключени през 2010 г., макар в отделни участъци да продължават и до днес.

Първите резултати са изключително обнадеждаващи. Изследователите установяват, че следите от човешка дейност на това място датират още от VІІІ-VІ век пр. н.е., а истинският му разцвет се свързва с времето на римския император Валент, управлявал през втората половина на ІV в., когато на хълма започва изграждането на стражева крепост. Строителството й преминава през различни етапи, като последният се отнася към втората половина на VІ век. Тогава византийските императори Юстиниан и наследникът му Юстин ІІ усилват и доразвиват отбранителните съоръжения на крепостта. След 578 г. тя губи своето стратегическо значение и животът в нея замира, но в подножието й местното население продължава да обитава създаденото там малко селище (пак там).

Непосредствено пред северния централен вход на крепостта е разкрит християнски култов комплекс. Вероятно той е бил предшестван от езическо светилище, върху което е построена раннохристиянска базилика с баптистерий, върху чиито основи през ХV век е въздигнат по-скромен средновековен храм. По-късно, по време на османското владичество и той е бил разрушен, но споменът за него в паметта на местната общност оцелява чак до 60-те години на ХХ век, тъй като мястото е било маркирано с каменен оброчен кръст, побит в близост до вековно дъбово дърво, където белчинци празнуват ежегодно християнския празник Възнесение Христово (Спасовден) (пак там).

Откритията на археолозите дават основание на община Самоков да разработи проект „Реставрация, консервация, социализацияи експониране на късноантичнакрепост с църковен ансамбъл и оброк Цари Мали град”, който е одобрен през 2010 г. по оперативна програма „Регионално развитие”. Общата му стойност възлиза на 5 580 535, 84 лв., от които 5%, или 287 955, 65 лв., се осигуряват като съфинансиране от страна на бенефициента. Срокът за изпълнението е две години, а крайната цел е да се създаде „устойчив, интегриран и нетрадиционен туристически продукт”, базиран върху „конкурентна културно-историческа атракция и разнообразна природна среда” (пак там). След провеждането на съответните процедури, за главен изпълнител на проекта е избрана строителната компания на Симеон Пешов „Главболгарстрой”.

Предвижда се значителна част от крепостните стени и съоръжения заедно с християнския храм да бъдат почти напълно възстановени, тъй като по време на разкопките се оказва, че фасадната стена на едната от централните кули е запазена in situ почти изцяло след падането й върху прилежащия терен по време на земетресение в края на VІ в. Заедно с това се планира да бъде изградена съпътстваща туристическа инфраструктура – информационни центрове, голям паркинг, павилиони за продажба на билети и сувенири, открита сцена със седящи места за провеждане на различни културни събития, релсово транспортно съоръжение до върха на хълма, алеи... Няколко еко пътеки и обходни пешеходни маршрути с предвидени места за отдих и пикници пък трябва да превърнат района около крепостта в зона за почивка и спорт на открито.

Още по време на реализацията си проектът започва да се рекламира активно в медиите под мотото „Една легенда оживява” и към момента на откриването му вече е добил значителна популярност. Самото тържествено събитие става на 18 юли 2013 г. в присъствието на министрите Петър Стоянович и Десислава Терзиева, на кметовете на Община Самоков Владимир Георгиев и с. Белчин Венета Балабанова, на множество народни представители и общински съветници. Сред специалните гости на церемонията са ректорът на Художествената академия Светослав Кокалов и директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров. Завършеният цялостен комплекс, част от който са реставрираната през 2007 г. църква „Св. Петка” и създадената тогава етнографска експозиция, е осветен отново от Знеполския епископ Йоан.

ил. 7 Завършеният комплекс Цари Мали град

Ил. 7: Завършеният комплекс „Цари Мали град”. Източник: Svejo.net

ил. 8 Тържественото откриване на Цари Мали град

Ил. 8: Тържественото откриване на „Цари Мали град”. Източник: Stroeji.bg

Произнесените в този ден многобройни речи хвърлят допълнителна светлина върху различните етапи от създаването на новия туристически атракцион, но най-много повдигат завесата на скритите механизми, които съпътстват случването на подобен мащабен проект, думите на Симеон Пешов, поради което си струва да бъдат цитирани изцяло:

Аз се гордея, че съм от село Белчин. Преди 60 г., когато учех в училище „Христо Ботев” на село Белчин покойният отдавна директор Бранчов, довеждаше класа на това място, на 4-а кула, която единствено стърчеше велико и другото всичко се очертаваше и ни разказваше легенди, истории за величие, за падение, за слава, за духовност, за „Цари Мали град”. Тогава ние като деца не знаехме точно как е изглеждало, но си представяхме битки между римляни, авари, хуни… обърквахме историята. Благодарение на един публично-частен проект между фондацията и общината се осъществи един 10-годишен проект на археологически изследвания, на много търсене в книжнината, във всичко, което можеше да ни даде истината за това място. И тази истина беше потвърдена от много артефакти, от много книжнина, съхранена в това село, от доказателството, че 1700 г. тук е имало непрекъсната християнска религия, от това, което предците са писали за „Цари Мали град”, от това, че има една паднала стена от земетресение и запазена от цивилизационния слой, което беше абсолютно доказателство за това как са изглеждали кулите. И днес този комплекс има 10 причини, заради които може да се нарича чудо. Аз ще си позволя да изкажа благодарност най-напред към дядо владика. Той непрекъснато ни подкрепяше. Много усилия положи, за да осъществи една моя мечта, да намерим частица от мощите на света Петка. Благодарение на него в новоизградената църква „Св. Петка” имаме икона с частици на света Петка. Рядкост за България и слава за Белчин.

Благодаря на министъра на културата за това, че целият културен елит в министерството, след многократно връщане на нашия проект, след много спорове, разрешиха да се вдигне българската църква от трите църкви – римска 3-4 век, римско- базилика от 6-и век и тази църква от 15-и век. Като имаме предвид, че преди това сме имали църква „Св. Петка” от Второто българско царство, църква „Св. Петка” 1653 г. и църква „Св. Петър и Павел”, изрисувана от Никола Бързописов (sic!), която гордо стои в центъра на селото. Благодаря на всички културни дейци. Специална благодарност на министъра на регионалното развитие и на целия екип, който ни приемаше няколко пъти за обсъждане на проекта, повярва ни. Класира го на 4-о място, защо на 4-о, а не на първо – защото няма първокласен път покрай крепостта по европейските изисквания.

Благодаря на Общината, защото с тях работихме плътно. Този проект е общ, той е на самоковци, той е на България. Той е пръв по своята същност и ми се струва, че е пример за много други общини и се обръщам към бизнесмените, които присъстват тук, към кметовете на общини – правете публично-частно партньорство. Навсякъде, ако направим по мъничко за културата, за науката, за технологиите, за развитието на малките предприятия, или нещо друго, България ще се възроди. Благодаря Ви на всички присъстващи, благодаря на всички учени и изследователи, благодаря на всички колеги, инженери, архитекти. Благодаря на майсторите, вижте какъв детайл има, нещо което е рядкост. Даже аз, който мисля, че имам богата строителна история се възхищавам на майсторлъка, на тези, които тук направиха това, което ние виждаме. Благодаря Ви майстори. Да ни е честито и на добър час” (Баща и син Пешови възкресиха крепост на 18 века край родния им Белчин [последно посетено на 10.12.2014 г.]).

Няколко месеца след това откровение на Пешов-старши Цари Мали град излиза начело в класацията на вестник „Стандарт” и е обявен за чудото на България за 2013 г.
(Цари Мали град – чудо номер едно за 2013 г. [последно посетено на 16.12.2014 г.]), а по все още неофициални данни в продължение на година и половина е посетен от близо половин милион туристи.

Такава е накратко хронологията на събитията и фактите, маркиращи случая „Белчин”. Какво обаче се крие зад тях? Остава ли нещо недоизказано? Кои въпроси още трябва да намерят своя отговор?

В рамките на подобно кратко изложение едва ли е възможно да бъдат дадени точните отговори на тези и още много други сложни въпроси. Едва ли е възможно да бъде направен обстоен и детайлен анализ на причините, които ги пораждат. Могат обаче да бъдат поне очертани големите проблеми, които съпътстват съвременните опити културното наследство в България да бъде превърнато в туристическа атракция, като съвсем съзнателно техният брой ще бъде сведен до един разумен минимум.

Първият сред тях е липсата на ясна държавна политика какъв тип културно наследство трябва да бъде извеждано на преден план в различните региони, така че те да не предлагат конкуриращи се помежду си еднотипни обекти, а да формират свой индивидуален облик в областта на културното наследство и дори в известен смисъл взаимно да се допълват. Случаят „Белчин” е изключително показателен в това отношение. Близостта му до столицата е основателен повод да увеличим малко мащаба на наблюдение и да видим какви други подобни обекти около София са вече осъществени или се реализират в момента. Освен близо петте милиона и половина лева, които са инвестирани в Цари Мали град, още около 4 милиона са усвоени със същата цел в крепостта край Перник (3 711 658 лв.) (Откриха обновената пернишка крепост "Кракра" [последно посетено на 16.12.2014 г.]).

ил. 9 Пернишката крепост

Ил. 9: Пернишката крепост, Източник: http://financetravel.log.bg/article.php?article_id=156880

ил. 10

Ил. 10: Отриването й на 9 януари 2014 г., Източник: http://gradski.org/archives/38890

Приблизително толкова са вложени в крепостта „Калето” край Мездра (3 900 000 лв.) (Археологически комплекс „Калето" отвори врати в Мездра [последно посетено на 16.12.2014 г.]) отново с идеята да бъде превърната в туристически атракцион.

ил. 11 Крепостта в Мездра

Ил. 11: Крепостта в Мездра, Източник: http://ludetini2.blogspot.com/2014/05/blog-post_2002.html

ил. 12 Откриването й на 1 юли 2013

Ил. 12: Откриването й на 1 юли 2013 г., Източник: http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1109348

Същата сума в момента се влага чрез община Костенец в крепостта „Щипон” в прохода „Траянови врата” (4 242 000 лв.) (Дават нов живот на „Траянови врата” [последно посетено на 11.05.2015 г.]), а с още един милион над нея се възстановява Кюстендилската крепост, чието официално откриване като част от новите туристически атракции е въпрос на дни (Реставрирана Антична крепост отново ще закриля кюстендилци [последно посетено на 31.01.2015 г.]). Активните проучвания на крепостта Урвич през последните години недвусмислено говорят за намеренията на Софийска община в нейната консервация и реставрация също да бъдат инвестирани значителни финансови средства. Община Самоков не крие амбициите си пък да възкреси за целите на културния туризъм намиращото се само на три километра от съвременния град Шишманово кале и вероятно ще положи немалко усилия в тази посока.

ил. 13 Кюстендилската крепост

Ил. 13: Кюстендилската крепост. Източник: http://www.nablyudatel.com/

По този начин в радиус под сто километра само около София, в сходни обекти от туристически тип, през последните 3-4 години вече са вложени повече от 22 милиона лева, а колко още предстои да бъдат инвестирани, само можем да гадаем. Тук не броим средствата за идентични дейности в други региони на страната – крепостите Перистера и Туида край Пещера и Сливен, активните строителни дейности на Трапезица, в Созопол, в Никопол, в Монтана и къде ли още не в бързо обезлюдяващата се територия на страната ни. Всички те от научна гледна точка са изключително интересни обекти и тяхното проучване и консервиране е напълно оправдано, но може ли да се каже същото за опитите да бъдат превърнати в туристически атракции и реални фактори за устойчивото развитие на местните общности и съответните региони?

Подобен тип обекти, и то много представителни, в България съществуват отдавна, но с изключение на Царевец не може да се каже, че привличат интереса на масовия турист. Достатъчно е да изброим такива знакови крепости като Шуменската, Провадийската, Червенската, Ловешката или пък тази на нос Калиакра. Да не говорим за крепостта Баба Вида и тази в Белоградчик. С какво те отстъпват на Цари Мали град? И защо въпреки съществуването им Северозападният регион запада неудържимо, а красивият Видин е намалил няколко пъти населението си по време на прехода и е на път да се превърне в призрачен град?

 ил. 14  Видинската крепост

Ил. 14: Видинската крепост, Източник: http://woman.hotnews.bg/n/vnushitelnata-krepost-baba-vida.28553.html

 ил. 15 Белоградчишката крепост

Ил. 15: Белоградчишката крепост, Източник: http://www.kmeta.bg/pet%D0%B0r-paunov-v%D0%B0zstanovenata-rimska-krepost-be-posetena-ot-nad-10-hilqdi-choveka-45005.html

В такъв случай оправдано ли е влагането на толкова значим публичен финансов ресурс в подобен тип обекти от културното наследство и с какво да си обясним ширналото из цялата страна крепостно строителство? Ако изхождаме от описания вече случай „Белчин” смислените отговори могат да се търсят в няколко посоки.

Най-напред наличие на интерес и инициатива от страна на местните общности в опитите да удържат обитаваните от тях места и да подобрят качеството си на живот, но едва ли навсякъде той е водещ. На практика малко от тях могат да се похвалят със силни фигури от ранга на Симеон Пешов, които са достатъчно авторитетни за да ги обединят около определена кауза и разполагат със съответните ресурси и контакти, за да я доведат до успешен край.

Печално известно е, че вратите на българските министерства и институции обикновено не се отварят толкова лесно пред всеки редови гражданин, притежаващ идеи. Без необходимите лични познанства и политически протекции гласът на местната общност обикновено не може да бъде чут. Политическото и институционално структуриране на публичния живот у нас продължава да следва един наследен от миналото централизиран модел, въпреки официално прокламираната линия на децентрализация и разширяване пълномощията на местната власт. На практика последната се намира в една перманентна, почти уродлива финансова зависимост от централната власт, което я лишава от възможността да формулира и провежда свои собствени политики в различните сектори, включително и в сферата на културното наследство и културния туризъм.

Това обяснява защо местната власт, в качеството й на основен бенефициент по тези проекти, с такава охота се нагърбва с масовото „социализиране” на еднотипни обекти. Лишена от необходимите финансови инструменти, а много често и от необходимия административен капацитет, тя също е мотивирана да отчете пред своите избиратели усвояването на допълнителни финансови средства по съществуващите европейски програми. Хроничното недофинансиране на основните общински дейности от страна на държавата генерира постоянно публично недоволство от тяхната ежедневната работа и осъществяването на подобен тип проекти им носи преки политически дивиденти. Ето защо по места те обикновено с непринудено завидна лекота приемат всяко едно подобно предложение за партньорство започващо с думите „тука има едни пари...”, независимо откъде идва то. Достатъчно е да им бъде убедително „подсказано”, че одобряването на такъв проект в голяма степен е предварително гарантирано.

На свой ред бизнесът също е заинтересован да партнира в подобен тип проекти, тъй като след огромния бум на жилищното строителство в началото на новото хилядолетие последва огромен спад на частния инвеститорски интерес, който принуди повечето фирми в строителния бранш да се ориентират основно към сектора на публичното строителство. Голяма част от тях дори не разполагат с необходимия опит и технически капацитет за качественото изпълнение на такъв тип специфични проекти, свързани с обекти от културното наследство, но това не ги обезкуражава. Този факт обяснява и очевидните неудачи при изпълнението на строителните и консервационни дейности на някои от вече осъществените проекти. В това отношение Цари Мали град е едно добро изключение, но както става ясно от цитираните по-горе в текста думи на Симеон Пешов, дори той, въпреки богатия си строителен опит, е бил изненадан от сложността на задачите, които е трябвало да решават работещите на крепостта майстори-строители.

Не по-малко заинтересовани от строителите са и експертите, които легитимират стартирането на подобен тип проекти – учени, археолози, архитекти и проектанти. Години наред оскъдният бюджет на Министерството на културата, формиран по време на целия преход, а и до ден днешен, винаги на остатъчен принцип, ги обричаше на мизерно или напълно отсъстващо финансиране за проучване на недвижимото културно наследство в границите на страната. Приемането на България в Европейския съюз и стартирането на множество значими инфраструктурни проекти промени тази ситуация. Спасителните археологически разкопки и предпроектни проучвания станаха почти работно ежедневие. Бяха изследвани или все още са в процес на проучване редица интересни за историята обекти, откриха се изключително ценни артефакти, които обогатиха представите за миналото на днешните български земи и колекциите на сравнително голяма част от българските музеи. Едновременно с това обаче мнозина от тези експерти се поддадоха на съществуващата по отношение на този сектор икономическа и политическа конюнктура, развиха завидни „проектни” умения и започнаха услужливо да си партнират с властта, в резултат на което одобрението на един проект се превърна в самоцел, вместо да бъде подчинено на целеположени политики.

Вторият голям проблем, очертаващ се при анализа на публичните усилия за превръщането на културното наследство в ресурс за туристически атракции, е въпросът за по-нататъшната съдба на подобни вече реализирани проекти. Първоначалното ентусиазирано ангажиране на местните общински власти с такъв тип сложни предизвикателства обикновено бързо отстъпва на идващото след това отрезвяващо униние. След медийните фанфари, официалните ръкостискания, гарнирани с тържествено ритуално рязане на ленти, млади момичета в национални носии и задължителното в такива случаи менче с вода, на дневен ред идва въпросът за поддръжката. Огромните открити площи, изложените на преки атмосферни влияния културни паметници, бързо амортизиращите се информационни и указателни табла, постоянните криминални посегателства върху създадената съпътстваща инфраструктура и необходимостта от допълнителен щат и квалифициран човешки ресурс изправя ръководствата на отделните общини пред почти неразрешими предизвикателства[1]. Едва тогава те осъзнават, че ако подобен тип обекти не се превърнат наистина бързо в печеливши икономически начинания, то вместо да извлекат дивиденти, те неминуемо ще претърпят политически загуби. Създаденото бързо ще започне да се руши и само ще подхранва дежурните слухове за извършени финансови далавери в особено големи размери, които неизбежно съпътстват реализирането на такъв тип скъпоструващи мащабни проекти. Изчерпването на първоначалния силен посетителски интерес, нормално съпътстващ появата на всеки нов подобен обект, поставя на дневен ред трудната отговорност по превръщането му в истинско средище на обществен и културен живот. Без органичното им вписване в съвременната градска среда, без насищането им със значими културни събития и непретенциозни атракции, с различен тип важни публични инициативи и ежедневни дребни поводи за срещи, „новите атракциони” трудно биха се превърнали в част от социалната тъкан на днешните местни общности и във важни фактори за тяхното устойчиво развитие.

И тук стигаме до третия значим проблем – кой, къде и как прави насрещните прогнозни разчети и калкулира доколко реалистичен е предварително заявеният очакван икономически ефект, който би трябвало в някаква степен да гарантира устойчивостта на одобреното начинание? Извършва ли се последващ мониторинг върху вече реализираните проекти, отчита ли се тяхната ефективност или контролът се ограничава единствено до проверка на законосъобразността на изразходваните средства и съответствието им с предварително разписаните в проекта различни видове дейности? Кой в крайна сметка измежду многобройните актьори в процеса на подготовка и вземане на решения носи някаква отговорност, в каква степен и доколко справедливо е споделена тя?

Точни институционални отговори към момента няма. За сметка на това в публичното пространство се лансират различни неофициални данни, често напълно противоречиви. Според публикация от 12 октомври 2014 г. във в. „Преса” например посетителите на Цари Мали Град са 400 000 души, а тези на крепостта „Перистера” край Пещера – 5 000 (Възродена история или кич за милиони [последно посетено на 01.02.2015 г.]). Пернишката и Мездренската крепости са пропуснати в тази статистика. Само два месеца по-късно, на 19 декември 2014 г., цитиран от агенция „Блиц”, директорът на Националния исторически музей твърди, че посетителите на атракциона в Белчин надвишават 600 000, а тези в Пещера са се увеличили със 70 000. Броят на туристите в Перник и Мездра отново е подминат с мълчание, но затова пък за този в Созопол се твърди, че се е увеличил с цял един милион над обичайното си ниво (Три реставрирани крепости са готови да посрещнат туристи [последно посетено на 01.02.2015 г.]).

Колко са продадените билети, колко от посетителите са чужденци и колко са българи, какви приходи са влезли в общинските бюджети, колко нови работни места са разкрити, по какъв начин появата на тези атракциони е променила профила на местната икономика – никой не казва. Както и никой не казва дали се сбъдна прогнозата на бившия министър на финансите Симеон Дянков, който при откриването на Музея на социалистическото изкуство през есента на 2011 г. напълно убедено твърдеше, че вложените в него 3 500 000 лв. ще се изплатят за две години (Властта откри музея на социалистическото изкуство [последно посетен 31.01.2015 г.]). Двете години вече изтекоха, а Министерството на културата мълчи и няма публичен анализ на прогнозните и реалните резултати.

Билетите и финансовите приходи, разбира се, могат и да не бъдат най-важното нещо в тези анализи. Смислените политики в сферата на културата невинаги трябва да предполагат преки финансови постъпления. За опитите културното наследство да бъде превърнато в туристическа атракция обаче предварително се оповестява, че целта на вложените значими финансови средства е точно такава – да бъде ангажирано вниманието на туристите и отделните региони да се превърнат в привлекателни туристически дестинации. В такъв случай, ако не друго, институциите са длъжни поне да ни предложат някакви конкретни числа, пък били те и като тези на каравеловия герой: „дал Кольо, зел Кольо”!

Засега случаят „Белчин” дава индикации, че подобен проблем при него като че ли не съществува – силно мотивирана местна общност, подкрепа от общинските власти, наличие на публично-частно партньорство и частен инвеститорски интерес, съвестно свършена работа от екипа проучватели, разбиране и реална ангажираност от страна на централната държавна власт, относително качествена за българските стандарти работа на фирмата-изпълнител, огромен медиен и посетителски интерес. Всичко е като по учебник. Като сбъдната мечта!

Учебниците обаче обикновено описват идеалната последователност на процесите, а не реалното им осъществяване в действителността. Дали от поредния показен властови и институционален проект случаят „Белчин” ще се превърне във феномена „Белчин”, задавайки успешен модел за развитие на такъв тип малки населени места, ще покаже само времето.

Лично аз съм настроен скептично, но ми се иска да не съм прав. Ще повярвам, че опитът и професионалният ми инстинкт са ме подвели едва когато в Белчин, заедно със старата крепост и старата църква, бъде възстановена и изоставената, но иначе прекрасна училищна сграда, а нейните замлъкнали коридори се огласят от радостните възгласи и безгрижен смях на все още неродените нови поколения белчински деца.

ил. 16 Замлъкналото училище в Белчин

Ил. 16: Замлъкналото училище в Белчин. Източник: Photonik.blog.bg

 


[1]  Наскоро например, още преди официалното откриване на Кюстендилската крепост, стана ясно, че там вече вандали са успели да плячкосат значителна част от кабелите и осветителните тела, монтирани за художественото осветление на обекта – вж.: Ограждат Римската стена в Кюстендил и поставят обекта под денонощна охрана, последно посетен 31.01.2015 г. 

 

Биографична справка: Доц. Георги Вълчев е културолог, преподавател във Философски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Специалист е по история на българската култура XV – XIX в. и по проблемите на културното наследство. Ръководи магистърска програма „Мениджмънт и социализация на културното наследство” към специалност „Културология” на СУ.

Прочетена 587 пъти

Съдържание на брой 12

Броеве на Семинар_БГ

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.