.
Събота, 02 Май 2015 00:00

Културно наследство за продан

Интервю с проф. арх. Тодор Кръстев, д.а.н.

Темата на броя – „Култура за продан” – е много актуална, но фокусирането й върху културното наследство изисква няколко предварителни думи. Вече два века, от началото на ХІХ в., в света се формира идеята за културното наследство като прозорец към историята, както и за неговото опазване – консервацията (в общото значение на това понятие). Постепенно е утвърдена етиката на консервацията, дефинирана в един важен документ – „Венецианската харта” на ИКОМОС от 1964 г. В нейната основа е следната проста, но въодушевяваща логика: ние наследяваме културното наследство във вид на духовни послания от минали поколения; днес тези послания са временно в нашите ръце; ние сме длъжни да ги съхраним и предадем на следващите поколения „в цялото богатство на тяхната автентичност”. Доскоро се смяташе, че този трансфер към бъдещето трябва да става напълно безвъзмездно, че не бива да очакваме нищо в замяна.

През последните десетилетия, обаче, все повече се осъзнава, че културното наследство, освен духовно послание, представлява и мощен ресурс за устойчиво развитие и качество на живот, особено чрез възможностите на културния туризъм. Така то може да възнагради нашите усилия. Това е нова представа, отразена в редица международни документи (един от тях е „Рамкова конвенция за стойностите на културното наследство за обществото” на Съвета на Европа, Фаро, 2005).

Следователно, сам по себе си, стремежът да се използва наследството и да се търси икономическа ефективност от това е естествен и нужен. Дори се смята, че ако съумеем да извлечем икономическа полза от наследството, това би могло да бъде полезно и за самото наследство, в случай че част от приходите бъдат насочени обратно към неговото опазване.

Въпросът (и той е свързан с поставената тема) е: На каква цена наследството ще се превърне в продаваем продукт? Дали при тази продажба ще бъде съхранена или поразена неговата културна стойност, дали една груба комерсиализация няма да прекъсне културния трансфер във времето? Отговорът засяга не само наследството, но и цялата култура. Според мен същността е дали в отношенията си с пазара културата ще запази своите иманентни качества, дали няма да изневери на социалните си функции.

Отговарят ли на тази етика на консервацията днешните хипотетични реконструкции на културното наследство у нас?

Този подход, който напоследък характеризира българската практика, е пример за груба комерсиализация на културното наследство и противоречи на същностния морал на консервацията. В случая „за продан” е археологическото наследство, разглеждано като поле за търговска активност и източник на доходи от културен туризъм. Приема се обаче, че българските археологически руини са априори скучни и че за да станат туристически атрактивни, трябва да бъдат „вдигнати” – реконструирани като цялостни, макар и измислени обеми. Така българският пейзаж ще можел да се конкурира с величествените съхранени дворци, крепости и църкви в Западна Европа. Икономическата логика е: колкото по-голям обем (изкована е дори специална дума – „обемизация”), толкова повече туристи.

Тази логика е привлекателна за туристическия бизнес, особено след разочароващите резултати от бетонирането на Черноморското крайбрежие. Противно на обещания тогава туристически бум, се оказа обратното – че има отлив на туристи. Сега апетитите на бизнеса се пренасочват към наследството. Тази логика е изгодна и за строителния бизнес – при стагнацията в този сектор разкриването на нови възможности е добре дошло, а изграждането на крепости от бетон и камък е несравнимо по-ефективно от прецизната съвременна консервация и реставрация.

Но най-важното е, че за тази цел се използват европейски средства по европейски програми за превръщане на наследството в „туристическа атракция” (без да е ясно какво точно означава това). Така хипотетичните реконструкции на крепости - „до зъбер” и на църкви – „до керемида”, се свързва с актуалната политическа задача за ефективно усвояване на европейските фондове, без да забравяме политическия популизъм, който подхранва националистическите представи за минало величие, най-често изискващи корекции на историята. По този начин политически и икономически интереси започват да действат в синхрон. Подобна комбинация обикновено е трудно пробиваема.

За съжаление, тази комерсиална логика е катастрофална за наследството – както в културен, така и в икономически смисъл. Световните принципи за защита на автентичността са много ясни, те са изстрадани в цялата двувековна история на консервацията. Автентичността се смята за едно от основните качества на културното наследство, именно тя го прави историческо свидетелство – прозорец към историята. Според Венецианската харта реставрацията, т.е. възстановяването на изчезнали елементи от даден паметник, трябва да завърши там, където започва хипотезата. Този принцип бе потвърден в Документа от Нара за автентичността (1994) и от Конвенцията за световното наследство (1972). В Ръководството за приложение на Конвенцията (параграф 86) се казва, че реконструкцията, т.е. възстановяване изцяло или частично на една културна ценност, е оправдана при изключителни обстоятелства и само при условие, че се основава на пълна и детайлна документация и в никакъв случай не е хипотетична. Днешните реконструкции, като се започне от кулата на Трапезица, Цари Мали град, Созополската крепост, Пернишката крепост и други обекти, не отговарят на тези условия. Те лансират хипотези, създават бутафорни фалшификати без културна стойност, затварят прозореца към историята.

Тази практика ще има разрушителни последици за българското културно наследство, защото тя прекъсва споменатия културен трансфер във времето, нарушава потребността на бъдещите поколения от автентични културни свидетелства. Важното е обаче, че тази логика е погрешна и от икономическа гледна точка. Просветеният турист на бъдещето няма да бъде примамен с бутафория, с фалшификати. Той ще цени все повече автентичността. Затова в перспектива ще има неизбежен отлив на туристи от българското културно наследство, въпреки обещанието за възход на културния туризъм. Точно както се случи с обещанията за Черноморското крайбрежие.

Тъжното е, че тази комерсиална логика, която е в ущърб на обществения интерес за съхраняване автентичността на наследството, се ползва от политическа подкрепа. Досега за хипотетични реконструкции само на няколко обекта държавата е вложила десетки милиони лева от европейски фондове, очакват се стотици милиони. Докато за всички културни ценности в България, които са около 40 000 на брой, държавата отделя едва 500 000 лева ежегодно. Тази пропорция е парадоксална. Но другият парадокс е, че става дума за европейски средства, които се насочват към една абсолютно неевропейска практика.

Ако си представим един песимистичен вариант, при който тази практика продължава да се развива и разширява, ще стигнем до постепенна „туристификация” на българското културно наследство, до клониране на културни атракциони в една среда без памет. Тук може да се употреби и терминът „макдоналдизация” на наследството, защото става дума за един типов туристически продукт. За да бъде улеснена тази търговска манипулация, която е изгодна в различни посоки, е възможно дори да се очаква политическо въздействие за законодателна редукция на критериите за автентичност. Сигнали за това вече съществуват: проектите от 2012 г. за изменение на Закона за културно наследство видимо намаляват значението на критериите за автентичност, либерализират процедурите за защита и подценяват значението на експертното начало за сметка на политическите решения за съдбата на наследството. Според информация от медиите, предстои реконструкцията на Двореца на Асеневци във Велико Търново… Съобщава се, че се готви възстановяването и на Голямата базилика в Плиска. Като че ли този подход се превръща в държавна политика – основана на неразбиране и на безразличие към истинските стойности на нашето културно наследство.

Може ли ИКОМОС да въздейства и да противодейства на тези комерсиални политики?

През юни 2014 г. ИКОМОС/България прие Декларация срещу тази практика, която бе разпратена до национални и международни институции, включително до европейски правителства, които финансират подобни проекти. Но тази неправителствена експертна организация всъщност е изолирана от посочения процес. Днес са в риск експертността, професионализмът в опазването на културното наследство. Решенията за реконструкции се вземат непрозрачно, предимно на политическо ниво, без обществен и професионален дебат. Освен това, зад посочената комбинация от политически и икономически интереси винаги се намират псевдо-експерти с PR функции, които я „обосновават” и гръмогласно я подкрепят. Но все пак през последните години се чуват и нови гласове срещу тази практика. В защита на автентичността се включват нови експертни групи, граждански инициативи, професионални гилдии, академични общности, млади специалисти и студенти в Мрежата. Те показват желание за общи експертни действия, за диалог с държавата с цел преоценка на днешната политика за опазване на културното наследство. Световната експертна организация ИКОМОС с писмо до българските власти също даде своята подкрепа за тази кауза. Може би има някаква надежда.

Има ли алтернатива на този подход, съществуват ли добри примери?

Ние притежаваме изключително археологическо наследство, което има сложна стратификация, носи уникална информация с висока културна стойност. То действително е руинирано, но представлява ценно свидетелство за развитието и взаимодействието на различни цивилизации по българските земи и за сложната историческа съдба на хората, които са населявали тези земи. Това наследство е силно уязвимо при съвременните условия, при нашия климат, при днешния строителен натиск, особено в центровете на историческите градове.

То е беззащитно – тъй като е публично-държавна собственост, то е лишено от конкретен, грижлив стопанин, заинтересован от това да го има. Да не говорим, че не носи пряка икономическа изгода. Затова археологията е най-застрашената част от българското наследство. Тя постепенно се фрагментира на изолирани мъртви експонати в градската среда, чиито смисъл и значение не са ясни. Техните някогашни контекстуални връзки вече не съществуват. Днес те са като самотни острови в една съвършено различна среда. Зрителят не може да се ориентира в тях, не може да ги разбере и затова губи интерес и ги игнорира.

Но световният опит показва, че съществуват възможности техният смисъл и значение да се изявят отново в съвременната среда. С помощта на урбанистична стратегия и на архитектурна режисура могат да бъдат интерпретирани и презентирани техните загубени контекстуални връзки. Средствата за това непрекъснато се разширяват: научна реставрация, участие на градски дизайн, пейзажно моделиране, художествено осветление, информационни системи, мултимедия, а утре – виртуална реалност, холография и кой знае още какво. Защо днешните европейски фондове не се насочват именно в това направление?

Това се опита да постигне нашият проект за Античния стадион в Пловдив, реализиран през 2012 с подкрепата на Финансовия механизъм на европейското икономическо пространство. Най-плачевната археологическа зона на площад Джумая, която наричаха „Дупката”, стана най-привлекателното градско място, без каквато и да е хипотетична реконструкция на Крепостната стена, седалките на Стадиона и Акведукта, при пълно съхраняване на автентичността. Много симптоматично е, че реализираният проект взе „Наградата на публиката” в последния преглед „Сграда на годината”. Очевидно, да се твърди, че публиката харесвала реконструкции, означава силно да се подценява нейната интелигентност и въображение.

Каква е ролята на минералната вода като наследство и има ли бъдеще в него? Каква е причината да не ценим ресурсите си? Защо Централната минерална баня се превърна в музей?

Важен резултат от забележителната еволюция на възгледите за културното наследство през последните десетилетия е постепенното разширяване на неговото съдържание. Освен материалното наследство, обект на опазване вече е и нематериалното наследство, свързано със средата: традиции, занаяти, легенди, предания, местни кухни и други ценности, които се предават от поколение на поколение.

В този смисъл вековната традиция за използване на минералната вода в центъра на София е вид наследство, част от имиджа на града. Традиционните функции, заради които е била изградена Банята, са част от нейната културна стойност. Тя е ценна не само като архитектура, а и като символ на приемственост в една вековна традиция, свързана с минералната вода, която впрочем, е и един от поводите да се роди София.

На това място е Изворът, тук е имало римски терми, след това през Средновековието и в османския период тази традиция не прекъсва. През 1913 г. тук се изгражда сегашната Баня, определена от един американски пътешественик като най-красивата баня на света. Тази вековна приемственост е част от традицията на европейския термализъм. Един прекрасен пример за отношение към тази традиция е Будапеща. Там се използват и популяризират минералните бани като „катедрали на водата”, златна мина на туризма, мощен ресурс за развитие, който успешно се продава.

Следователно превръщането на софийската потенциална „катедрала на водата” – Централната минерална баня в музей, запълването на нейните басейни с експонати, е също резултат от една абсолютно погрешна културна и икономическа логика. И тук автентичният ресурс ще бъде поразен и неизползван.

С това не поставям под съмнение голямата роля на музея, както и необходимостта от сграда за Софийския музей. Но неговият проблем не бива да се решава за сметка на друга ценност. През 90-те години, след като излезе решението на кмета Софиянски за превръщането на Банята в кметство, а после в музей, група съмишленици водихме безрезултатна битка за отмяна на това решение. Бяхме напълно игнорирани и в крайна сметка музеят предстои да бъде открит. Иска ми се да вярвам, че следващите поколения ще върнат автентичната функция на Банята.

Какво е значението на пейзажа и идентичността на средата в контекста на общата тема?

Това е също част от посочената еволюция. Да вземем, например, промяната на възгледите за ценността на историческия град. Тя започва с идеята, че градът е ценен със своите единични паметници. Вашингтонската харта на историческите градове на ИКОМОС (1987) промени тази представа – според нея градът е ценен и със своите структурни белези като: мащаб, градска тъкан, отношение към природата, силует, традиционни функции и др. Тази еволюция логично доведе до представата за града като интегрален градски исторически пейзаж (Препоръки на ЮНЕСКО за градския исторически пейзаж, 2011; Принципи от Валета на ИКОМОС, 2011; Декларация на ЮНЕСКО от Флоренция 2012).

Например Старинният град Несебър е ценен не само със своите средновековни църкви и с образците на народна архитектура, а и с характеристиките на градския исторически пейзаж: уникалната конфигурация на европейски бряг, кохезията на градската тъкан, традиционните публични направления, формирани от Античността до днес, силуета на скалния полуостров с високи брегове, увенчан от застроената хоризонтална платформа, където църквите се изявяват като смислови градски акценти и др. Всичко това е част от неговата „изключителна универсална стойност” като Световно наследство, оценена през 1983 г.

Според мен в процес на формиране е една нова представа за ценността на интегралното културно измерение на средата, на нейната културна памет – съвкупността от ценни елементи и взаимоотношения, акумулирани в пространството и времето, между историческите пластове. Тази съвкупност се възприема от общностите като специфичен дух на мястото, носител на неговата идентичност. Тя представлява културен контекст за всяка ценност, включена в средата. В този смисъл можем да разглеждаме пейзажа (ландшафта), като една глобална културна характеристика на средата. Тя определя имиджа на Мястото (на града, на територията, на държавата) и има значение за неговата туристическа привлекателност.

Целта на Европейска конвенция за пейзажа от 2000 г. е да бъде съхранена именно идентичността на европейския пейзаж, който е различен от американския, от китайския, от африканския. Въпреки че България е ратифицирала тази конвенция, ние не успяхме да съхраним пейзажа например по Черноморското крайбрежие. Това е проява на същия безогледен стремеж към „продан” на ценности, който в случая поразява духа и идентичността на Мястото. Културните загуби от тази политика са ясни, а икономическите тепърва ще се проявяват.

Каква е спецификата на балканското, българското наследство? Как се борави с него, къде се греши, какви са пропуските? Използваме ли това специфично наследството като ресурс?

В смисъла на разширената представа за културното наследство българското наследство притежава висока културна стойност. То е изключително разнообразно по типология на ценностите и притежава дълбока културна стратификация. През вековете нашите земи са били истински културен кръстопът, в който различни цивилизации са оставяли своите следи. Това е забележителна особеност на българския пейзаж. Освен това симбиозата култура-природа, материално-нематериално наследство е безкрайно ценна при нас. Резултатът е една уникална система от ценности, днес до голяма степен скрита, но която представлява силен потенциал за развитие.

От друга страна, в по-общ план, наследството на Балканите притежава силно изразена регионална идентичност. Сходната историческа съдба на региона е допринесла за формиране и на сходни регионални културни феномени, които имат специфични локални модификации.

Вземете например феномена Народна архитектура, който има общи регионални белези, но и уникални локални проявления: едни в Шафранболу (Турция), други в Пловдив, в Яйце (Босна и Херцеговина), в Берат и Жирокастра (Албания) и др.

Друг феномен – Православните манастири има силно изявена обща регионална характеристика на Балканите, но и забележителна динамика в появата на уникални национални модификации. В даден исторически момент някъде се появява ярка кулминация на феномена, след това тя затихва, за да се изяви на друго място, при други исторически, географски или социални условия. Ако сравним манастирите в: Атон, Дечани, Солун, Студеница, Кападокия, Метеора, Неамт, Иваново, Рилски манастир и др., се разкрива едно изключително типологично многообразие. Опитахме се с проф. Елка Бакалова да направим сравнителен анализ на този феномен в проучването на ИКОМОС Православните манастири на Балканите.

На тази основа възниква серия от въпроси. Как да бъде съхранено това културно многообразие? Как в Списъка на световното наследство да бъде представена изключителната универсална стойност на регионалния феномен? Накрая, във връзка с нашата тема, как могат да бъдат създавани регионални туристически продукти, които да разкриват пълното богатство на феномена? Дебатирахме такава идея на среща на Световната организация по туризъм в Корфу през 2003 г. при голям професионален интерес. Нейната реализация би изисквала регионална туристическа стратегия (каквато днес липсва), нов вид трансгранични контакти, нов тип дългосрочно политическо мислене за опазване и използване на наследството. Това изисква и нов тип комуникация на наследството – обмен на знания за него, ориентиран към всички възрасти и използващ най-съвременни форми. Например в Асоциация за културен туризъм реализирахме уебсайта: Открий съкровището, посветен на културното наследство на Югоизточна Европа и адресиран към децата – утрешните пазители на това наследство.

Как се разглежда пътят като културна ценност? Какво е значението на културните маршрути, културните коридори за наследството, туризма и диалога между отделните страни?

Изявата на Пътя като вид културна ценност – като културен маршрут, разкри неподозирани до сега мащаби на макроструктурата на културното наследство. Ако например Бачковският път е един класически локален културен маршрут, то пътят Сантяго дe Компостела преминава през няколко европейски държави, а Пътят на коприната е трансконтинентален. В основата на културния маршрут е една историческа ос на традиционно движение, с интегрирани към нея културни и природни ценности.

С тези свои особености културният маршрут би могъл да бъде идеалната основа за културен туризъм, тъй като комбинира културния ресурс с ключовото за туризма движение, както и с необходимите туристическа, транспортна и информационна инфраструктури. Сантяго дe Компостела е Световно наследство, но също така и истинска туристическа индустрия. От друга страна културният маршрут представлява и традиционен инструмент за диалог между общности и държави, за комуникация между култури, етноси и религии. Той най-точно изразява идеята за общото наследство на човечеството.

Може да се каже, че България притежава приоритет в изследванията в тази област. Още през 70-те и 80-те години наш екип, с подкрепата на проф. Пейо Бербенлиев, предложи два експериментални проекта за цели исторически територии („Първенец-Храбрино” и „Благоевград”), в които доказвахме, че историческите пътища са носители на културни стойности и осъществяват културния интегритет на територията.

Значително по-късно, през 1990 г., се състоя първата международна експертна среща в Мадрид на тема „Пътят като културно наследство”. Ние продължихме нашите проучвания, като през 1999 г. съставихме първите карти на културните маршрути на България. През 2000 г. в рамките на ИКОМОС/България инициирахме международния проект Културни маршрути на Югоизточна Европа, като за целта създадохме първата по рода си регионална експертна мрежа с участие на всички страни от региона. Тя функционираше извънредно успешно, макар и без всякаква политическа подкрепа. Това бе времето на войната в Югославия и политиците сметнаха, че при тези обстоятелства проектът е абсурден. Той обаче бе реализиран като изцяло експертен продукт и беше приет от експертната мрежа на среща в София през 2000 г. Съставихме първите GIS карти на макроструктурата на регионалното културно наследство и мрежата на традиционните културни пътища, които от векове са свързвали държавите. Бяхме убедени, че тази мрежа е отлична основа за регионален културен туризъм – например по поклонническите пътища във връзка с Православните манастири на Балканите. Интегриран в европейските културни маршрути, той ще бъде отворен към европейския туристически пазар. През 2000 г. проектът спечели европейската награда PRIX JEP на Фондация Крал Бодуен и Голямата награда на Делегацията на Европейския съюз в България.

Тъй като международният проект не можеше да се развива без политическа подкрепа, насочих вниманието си към националните културни маршрути. Разсъждавах, че бъдещият регионален културен туризъм може да бъде подготвен чрез създаването на свързани локални туристически продукти, разположени по протежението на националните части от общата регионална мрежа. След това, при благоприятни условия, те биха могли последователно да се свързват в трансгранични регионални туристически продукти. И когато през 2004 г. бе обявен конкурс по програма ФАР за културен туризъм, предложих на група области и общини по протежение на Източния трансбалкански културен маршрут Румъния-България-Гърция да участват в конкурса с проекти за свързани локални туристически продукти. Така проектите за културните маршрути: „Русе-Иваново-Червен” (област Русе), „По пътя на непознатото Възраждане” (област Габрово) и „Родопска Света гора” (община Асеновград) бяха селекционирани и успешно изпълнени. Това бе много обнадеждаващо.

Междувременно войната в Югославия отмина в историята и нашият проект „Културни маршрути на Югоизточна Европа” вече не изглеждаше абсурден, а предизвикваше силен политически интерес. В резултат, през 2005 г. във Варна бе проведен Регионален форум на тема „Културни коридори на Югоизточна Европа”, под патронажа на българския президент Георги Първанов, Генералния директор на ЮНЕСКО Коичиро Мацура и Генералния секретар на Съвета на Европа Тери Дейвис, с участието на почти всички държавни глави от региона. Участниците във Форума приеха Декларация от Варна, с която се ангажираха за общи действия за опазване, използване и управление на мрежата от културни пътища, като основа за устойчиво регионално развитие. На тази основа нашият екип от Асоциация за културен туризъм създаде нов уебсайт Културни коридори на Югоизточна Европа, вече за нуждите и на културния туризъм.

Мисля, че тази история представлява рядък случай за регионален политически диалог, провокиран от един експертен проект, засягащ общото регионално наследство. Той доказва ролята на макроструктурата на културното наследство, възможностите за изграждане на регионални експертни мрежи и за международно партньорство в областта на консервационната политика. Проектът е поучителен и във връзка с отношението „експерти-политици”. Той показва, че експертите, особено ако са обединени в експертни мрежи, са в състояние да предлагат стратегически решения в областта на културното наследство, които в даден момент могат да изпреварват политическото мислене. Ако политиците се вслушат в техните идеи и приемат тяхното партньорство, има шанс да бъдат постигнати забележителни резултати за опазване, използване и управление на наследството. За съжаление, най-често политиците предпочитат експерти, които опаковат професионално техните, понякога дилетантски, идеи.

Днешният културен туризъм у нас, доколкото изобщо го има, не се възползва от този опит. Той се развива преди всичко в затворените рамки на споменатите „туристически атракции” тип „крепост”. Пропускат се извънредно ценни възможности за един ефективен културен туризъм, който не търпи затворени граници и може свободно да се развива в мрежите на национални, регионални и европейски културни маршрути, отворен към световния туристически пазар.

Какво представлява културният туризъм? Може ли да се счита за заплаха за наследството или обратното – да е в негова полза?

Културният туризъм реализира най-убедително възможностите на културното наследство да бъде ресурс за развитие и за качество на живот. Но връзките между култура и туризъм са много деликатни. Наистина, туризмът е в състояние да реализира ресурса на културното наследство чрез един уникален продаваем туристически продукт и от това да спечелят всички. Той обаче може и да съсипе културното наследство, като порази неговата автентичност – какъвто е например случаят с хипотетичните реконструкции на крепости. Истинският културен туризъм съхранява автентичността на наследството - именно това се посочва в Международната харта за културен туризъм на ИКОМОС (Мексико, 1999).

Нека да вземем друг пример – този на Старинен град Несебър, който, като ценност на Световното наследство, априори притежава силен туристически потенциал. Съумява ли държавата да изпълни своята роля на основен гарант пред света за опазване на изключителната универсална стойност на ценността и за нейното използване като ресурс за устойчиво развитие? За съжаление през последните 25 години тя се оттегли от Старинния град.

Видимият резултат от това е изненадващият процент на незаконно строителство през тези години, а също липсата на стратегия, безпътицата в развитието на града. При отсъствието на държавата, в съдбата на Старинния град се намесват мощни икономически интереси, комбинирани с мечтите на местните жители за бързо сезонно забогатяване от туризма. Но туризмът, който там се практикува, няма нищо общо с културния туризъм. Градът не разчита на своя културен ресурс, а се задоволява с банални търговски и туристически услуги. Духът на мястото е подменен с откровена меркантилност. Самата държава не го признава за ключов център в Националната стратегия за културен туризъм, а му отрежда там място в графата „и други”. В резултат икономическата ефективност от туризма, естествено, е твърде ниска: приходът от стая за сезона в хотелите с категория 3 звезди в Стария град е толкова, колкото например във Враца и 6 пъти по-нисък от този в Дубровник.

При тези условия местните жители, обременени от забрани и ограничители, без стимули и възможности за постигане на съвременен жилищен стандарт, са все по-демотивирани и отчуждени от съдбата на Световната ценност. И когато през 2010 г. държавата най-после реши да разруши няколко незаконни покрива, това предизвика такава буря от протести, че жителите подписаха петиция за отписване на Стария Несебър от Списъка на световното наследство – нещо, което представлява абсолютен световен прецедент!

В резултат от всичко това Световната ценност е реално застрашена: в нея има свръх концентрация на функции; нарушена е градската тъкан; бреговете се урбанизират; периферията на полуострова се превръща в паркинг, а публичните пространства са запълнени със сергии, реклами, чадъри, сандъци и пр., които скриват оригиналните ценности. Очаквано, 33-та и 35-та сесии (2010-2011) на Комитета за световно наследство констатират тежки изменения, които са заплаха за изключителната универсална стойност, целостта и автентичността на ценността. Комитетът препоръчва реални ангажименти на държавата и най-вече – спешно изработване на стратегически План за управление. При липсата на напредък, Комитетът предвижда вписване на ценността в Списъка на световното наследство в опасност – т. н. „черен списък”, преддверие към евентуално изключване от Световното наследство.

Под този натиск, през 2011-2012 г. е изработен План за опазване и управление на Старинния град, от екип при Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН). Той предлага ясна стратегия, основана на най-важния културен ресурс на ценността. Според Плана устойчивото използване на този ресурс е възможно единствено с прякото участие на местните жители, без които културният туризъм би бил неосъществим. За тази цел жителите трябва да получат съответна публична подкрепа. Планът предлага цялостна преориентация в развитието на града през следващите 20 години чрез стратегия за културен туризъм, насоки за устройствено развитие, мораториум върху новото строителство до изработването на нов устройствен план, усъвършенстване на управлението, законодателни промени. Още в процеса на работа по Плана някои от мерките му са реализирани: НИНКН предлага нови режими за опазване на ценността; Общината усъвършенства системата за управление, съдейства за реализирането на консервационни проекти за средновековни църкви и редуцира значително сергиите и рекламите. През 2013 г. този прогрес е оценен от Комитета за световно наследство, който препоръчва държавата да приеме Плана във всички негови положения.

Тъжно е да констатираме, че абдикацията на държавата от съдбата на Старинния град продължава и при тези обстоятелства. Планът за управление все още не е приет от Правителството, режимите за опазване не са официално одобрени, абсолютно спешният устройствен план не е възложен, не са отпуснати никакви средства за консервация. Нещо повече, мораториум върху новото строителство не е въведен – продължават строежите по южния и северния бряг на полуострова. Очевидно държавата показва неспособност да опази и използва своя изключителен ресурс, дори когато носи отговорност за това пред цялото човечество. Старинният град продължава да е на сергията за продан, предлаган на безценица, впрочем, заедно с други български исторически градове.

В обобщение можем да забележим един устойчив синдром в начина, по който се разбира, оценява и използва нашият огромен културен ресурс. Да, той може да бъде предложен на пазара, но при определени условия, не на всяка цена. Тогава той ще се отплати богато. И в този смисъл държавата трябва да си направи много добра стратегическа равносметка. В случая с Несебър, отказът на държавата да приеме стратегическия план за управление може да се оценява и като отказ изобщо от стратегическо мислене за нейните ценности, желание нещата да се решават „на парче”, според конюнктурни интереси. Нашите политици разсъждават в много кратки срокове – година-две, най-много до края на мандата. Стратегическото мислене в голяма степен отсъства по отношение на културното наследство.

Какво да се прави с паметниците от комунизма?

Изградената среда от това време представлява исторически пласт от най-новата история. Отношението към него е също резултат от споменатата еволюция, при която се разшириха темпоралните граници на наследството. Някога бе необходима значителна историческа дистанция от поне половин век, за да бъде признат един обект за културно наследство. Докато паметниците на социализма започнаха да предизвикват културен и туристически интерес в света още през 90-те години.

След падането на Берлинската стена в Германия започна разгорещен дебат каква да бъде тяхната съдба. Спомням си, в началото кметът на Берлин заяви, че обектите на социализма трябва да бъдат премахнати, тъй като не притежават културна стойност. Това обаче бе възприето твърде болезнено от жителите на Източен Берлин, живели с убеждението, че Дворецът на републиката, „Карл Маркс алее” и др. са символи на културен възход. През 1995 г. ИКОМОС/Германия организира по тази тема международна среща в Берлин, където представители на всички бивши социалистически страни дебатирахме за съдбата на това наследство и се съгласихме, че то трябва внимателно да бъде селекционирано, съхранено и доразвито. Симптоматично, по-късно „Карл Маркс алее” бе обявена за паметник на културата. По време на една моя мисия в Берлин през 1999 г. проф. Хаспел, тогава главен консерватор на Берлин, сподели с мен възприетата философия за подход към това наследство: нищо да не се руши, само да се добавя и развива.

За съжаление България възприе един друг, чисто политически или комерсиален, а не културен подход към това наследство. Мавзолеят бе разрушен. Много сгради от това време бяха ликвидирани или неузнаваемо преустроени, като загубиха своята стойност на прозорец към историята. Вземете например деформацията на Слънчев бряг и на забележителната архитектура там на Никола Николов и на други големи български архитекти. Хотели като „Созопол-Несебър” биха имали днес всички основания да получат статут „културна ценност”, но са вече поразени. Сградата на Бар вариетето на арх. М. Соколовски днес е вградена във вътрешния двор на посредствен хотел. Едно изследване на международен екип, представено в Червената къща, показа, че за разлика от България, в други бивши социалистически страни (например в Хърватска) хотелски комплекси, сгради и интериори от това време са защитени и съхранени в тяхната автентичност, с активното участие на местните жители.

През последните години като че ли все пак нещо се променя. НИНКН се включи в европейския проект „Атриум”, чиято цел е именно селекция на най-ценните сгради от този период. Димитровград бе обявен за културна ценност. Забелязваме и нещо друго: едно ново поколение, необременено с политически емоции, дава да се разбере, че за него някои дискусионни обекти, като например Паметникът на Съветската армия в София, представляват историческа среда, която е част от градската стратификация. Нещо повече, инсталацията „В крак с времето” показа, че съществува възможност те да бъдат преосмисляни и поставени в един нов исторически контекст, да получат нова жизненост като повод за градски дебати.

Трябва ли индустриалното наследство да бъде защитено? Какво е неговото значение за градската среда? Може ли да бъде решен проблемът със собствеността?

Индустриалното наследство е друг пример за разширяване на типологичното многообразие на културното наследство, което вече включва немислими до вчера обекти като промишлени зони, складове, релсови пътища, мини, пристанища, инженерни съоръжения и др. И тук промяната на мисленето се извърши бавно и мъчително. Например през 60-те години в Европа бяха разрушени множество ценни подобни обекти, а други като гарата Орсе в Париж, Складът Лене в Бордо и изложбената зала на Тони Гарние в Лион, едва бяха спасени, за да дочакат своя Ренесанс. У нас също бяха разрушени редица обекти, като например фабриката Прошеково пиво в София, а други са в плачевно състояние и деградират (Захарна фабрика в София). През 80-те години в НИПК водихме битка за спасяването на Софийския арсенал, нарочен от тогавашния кмет П. Междуречки за разрушаване (все пак той успя да разруши незаконно част от Арсенала). Днес виждаме как спасеният комплекс разкри своя потенциал с Музея „Земята и хората”, по-късно – с „Музея за съвременно изкуство” и ще продължава да ни изненадва.

Впрочем Захарна фабрика, която е национална културна ценност и е частна собственост, поставя един важен въпрос: каква е ролята на собствеността за съдбата на културното наследство? Наистина ли държавата е безсилна да спаси една културна ценност, която е частна собственост? Международната правна рамка утвърждава, че културното наследство трябва да бъде защитавано независимо от неговата собственост. Нещо повече, ако културната ценност не е добре стопанисвана и е застрашена, държавата трябва да има възможността да я експроприира, за да я спаси. Това положение се съдържаше и в българския Закон за паметниците и музеите от 1969 г., но след промените у нас бе отменено, като твърде тоталитарно. Това струваше живота на стотици паметници, умишлено оставени от собствениците им да се саморазрушат, за да може на тяхно място да се строи.

Но през 1991 г. България ратифицира Европейската конвенция за архитектурно наследство и се оказа, че в нея съществува същото ”тоталитарно” положение (чл. 4, ал. 2d), което влиза в противоречие с въпросната отмяна. Според нашата Конституция, обаче, всеки международен договор след неговата ратификация става част от националното законодателство и има приоритет пред местните закони, ако е в противоречие с тях. Във връзка с това към Конституционния съд бе отправено запитване дали е възможно на базата на ратифицираната конвенция да бъдат отчуждавани културни ценности, които са застрашени поради нестопанисване от страна на техните собственици. Отговорът в общи линии бе следният: те не могат да бъдат отчуждавани, защото Европейската конвенция не се отнася за българското архитектурно наследство, тъй като то … не е европейско. Трябва да си представим абсурда на това тълкувание на Конституционния съд на фона на официалната политика на България за „влизане в Европа”, мотивирана от нашата вековна културна принадлежност към нея. Това отново говори за удивително неразбиране към културното наследство, проявявано дори на най-високи държавни нива.

Кои са силните и слаби страни на Закона за културното наследство?

България има забележителна законодателна практика в областта на културното наследство. Първият български закон от 1890 г., който обхваща тази материя, е един от най-старите в Европа. През 1911 г. Излиза Законът за старините, който е много по-директно насочен към културното наследство. През 1969 г. е приет Законът за паметниците на културата и музеите, който е инспириран от Венецианската харта. Но въпреки радикалните социални промени, настъпили след 1989 г., този закон остава почти непроменен до 2009 г., което накрая го направи неадекватен.

Приетият през 2009 г. Нов Закон за културното наследство несъмнено има важна роля, защото в някои отношения компенсира това огромно закъснение. Позитивна страна на Закона е признаването на някои видове наследство, които не се съдържаха в стария закон – като например нематериалното наследство. Много важна е също постановката за териториално-устройствената защита на културното наследство, чрез режими – защитни граници и предписания за опазване, задължителни за устройствената дейност. Така градоустройственият план се превръща в инструмент не само за развитие, но и за опазване. Това е аспект на съвременната интегрирана консервация, която включва опазването като интегрална част от политиката за глобално устойчиво развитие на различни териториални нива. По този начин е създадена трансмисията между Закона за културно наследство и Закона за устройство на територията. Регламентиран е и нов стратегически инструмент – Планът за опазване и управление.

Заедно с това обаче Законът е непълноценен в много други отношения. Първо, той не отразява изцяло посочената еволюция на културното наследство – в него понятия като „пейзаж/ландшафт” и „културен туризъм” не съществуват. Системата за опазване продължава да е силно централизирана и концентрирана в ръцете на Министерството на културата. Заедно с това Законът е силно рестриктивен, но без да включва стимули, което го отдалечава твърде много от европейската законодателна практика. Във Франция още през 1962 г. бе приет законът „Малро”, според който в т.нар. защитени сектори се дава възможността собствениците да създават поземлени асоциации, като всички техни разходи, свързани с наследството, да се приспадат от данъците им. Това води до невиждан разцвет на някои изоставени дотогава зони в центровете на градовете. Практиката показва, че ако дадеш стимул, това се връща. Освен това в нашия Закон автентичността не е изведена като базисно качество на културното наследство, липсват критерии за нейното опазване. На тази база, както посочих, последните предложения за изменение на Закона създават големи рискове за наследството.

Особено рисковано е, че съществува законодателна тенденция за подценяване на експертното начало в областта на опазването. Ще дам още един пример. Държавното експертно начало в тази област у нас се покрива от НИНКН. Преди 25 години той, под името НИПК, беше истински мозъчен център в тази област, с близо 2000 специалисти и майстори, с филиали из цяла България. След 1990 г. той бе разбит, в него останаха 50-60 специалисти (допълнително съкратени през настоящата година), работещи при много тежки условия – финансови, кадрови и материални. А това е институтът, който трябва да създава правилата за опазване на българските културни ценности! Последните предложения за законодателни промени от 2012 г. отреждат на този институт статут на търговска организация, по Търговския закон, отворена към пазара. Но къде остават правилата? Ако няма правила, тогава всичко ще е възможно и всеки ще може да прави всичко в историческата среда. Виждате, че неглижирането на експертното начало също е част от процеса на комерсиализация, за който говорим.

Като почетен гражданин на Пловдив и автор на редица проекти за града, какво смятате за избора на Пловдив за Европейска столица на културата?

Според мен Пловдив е отличен избор. Първо, защото това е един от вечните градове в България – вечен, защото е непрекъснат, съхранил е историческите си пластове по един хармоничен начин. Той е много важен център на съвременната българската консервация и реставрация, формиран около една емблематична личност – Вера Коларова. Там има много буден дух на съпричастност към съдбата на културното наследство и винаги е имало, още от основаването на пловдивското археологическо дружество преди повече от век. Освен това там, в Стария град, се осъществява много интересна симбиоза между културното наследство и живата култура с принципно значение за жизнеността на историческия град. Някои последни инициативи говорят, че този опит продължава да се развива и ще има още по-голямо значение в бъдеще. Пловдив може да покаже добри примери за опазване на културното наследство и добро въображение за неговото използване. Тогава той ще има шанс не само да повиши своята туристическа репутация, но и да влезе в Световното наследство, тъй като има качества за това. Но Пловдив рискува да покаже и лоши примери. Ако например бъде хипотетично реконструирана крепостта на Небет тепе (каквито намерения съществуват), това би било фундаментална грешка, която ще лиши града от посочените шансове. Надявам се това да не се случи. Основание ми дава именно гражданската чувствителност на Пловдив към каузата на наследството. Градът и днес показва, че е в състояние да брани своите ценности, да пази тяхната автентичност.

Интервю на Петя Пешева

 

Биографична справка: Проф. арх. Тодор Кръстев, д. а. н., е роден през 1940 г. в гр. Бургас. В периода 1982-1990 г. е директор на НИПК (Национален институт за паметниците на културата). Той е почетен член на ИКОМОС (Международен съвет за паметници на културата и забележителните места) и почетен председател на ИКОМОС/България. Председател е на Асоциация за културен туризъм. Проф. Кръстев е иноватор в редица области, свързани с културното наследство. Той е един от първите специалисти с по-широк изследователски поглед, който насочва фокуса не само върху единичните, фрагментирани културни обекти, но и върху идентичността на средата, на културния пейзаж като интегрална цялост. Сред приносите му е разработване на стратегия за културните маршрути като нов вид културно наследство, както на национално, така и на европейско ниво. Проф. Т. Кръстев е един от най-авторитетните експерти на ИКОМОС и ЮНЕСКО по Световното наследство, с реализирани над 30 мисии по цял свят. Сред множеството приноси е дейността му в гр. Несебър, като ръководител на Плана за опазване и управление на Старинния град, Световно културно наследство. Той участва и в разработване на различни стратегии и проекти за опазване на културното наследство в гр. Пловдив. Ръководител е на реализирания проект за опазване и ревитализация на Античния стадион в града. Негов реализиран проект – Мост на плажа в Бургас, интерпретиращ градската традиция, е избран от жителите на града през 2008 г. за „Символ на Бургас”. Той е един от критиците на безразборното издигане на крепости, основаващо се не на научни доказателства, а на хипотези, с разрушителни последици за културното наследство и неговата автентичност.

Прочетена 399 пъти

Съдържание на брой 12

Броеве на Семинар_БГ

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.