.
Четвъртък, 09 Октомври 2014 00:00

Демонстриращото тяло

Стоян Ставру
Резюме: Разгледани са различните практики на показване на тялото и тяхното културно и юридическо значение. Освен като носител на политическо и социално послание, голото човешко тяло е разгледано и в неговите употреби като религиозна форма на сакрално хулиганство. Сред формите на публично самонараняващото се тяло са посочени гладуващото тяло, самозапалващото се тяло, практиката на самомуфикация (сокушинбутцу), самовзривяващото се тяло. Очертани са новите форми на хипертелесността и някои от ефектите на привикването към телесната демонстрация.
 

1. Показване на тялото

Силната чувствителност та човешката култура към тялото проличава от обстоятелство, че показването на тялото – голото тяло, само по себе се възприема като форма на демонстрация. Правилата за обличане са част от една непрекъснато разгръщаща се игра на криене и показване на тялото (криещото/показващото себе си тяло). До голото тяло, сред по-“скромните“ тела-демонстранти, които просто показват себе си, са и красивото тяло, спортуващото тяло, просещото тяло, излаганото с цел печалба (просия, милост) увредено и грозно тяло.

Все по-често към голотата се подхожда не толкова като към форма на поведение, носещо някакво удоволствие само по себе си (например голотата на нудистките плажове или частните нудистки курорти), а като към политическо или обществено послание. Така например жените от украинската организация „Фемен“ използват голите си тела, за да отправят политически призиви, буквално изписани върху кожата им. Превръщайки телата си в плакати, те се опитват да привлекат общественото мнение към определени теми (домашно насилие, право на аборт и др.). Разчитайки на енергията, генерирана от разчупването на табуто на голотата, те се опитват да капитализират събраното внимание – ресурс, който става все по-скъп в препълненото ни с огромно количество информация ежедневие.

Прави впечатление и различното отношение (реакция) към голото мъжко и голото женско тяло. Ако голото женско тяло е в значителна степен обект на естетизация и комерсиализация, което му позволява по-голяма степен на разголеност, то демонстриращото голо мъжко тяло е по-често квалифицирано като форма на цинизъм и хулиганство. Така например с Присъда № 290 от 3.12.2012 г. по н. о. х. д. № 2570/2012 г., РС - Русе признава подсъдимия за „виновен в това, че на 10.01.2010 г. в гр. Русе, в условията на повторност, извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото – на публично място, в бистро „Михаел“ демонстративно събул панталона си и се разхождал гол в заведението, пречил на сервитьорката И.Г. да изпълнява служебните си задължения, като я дърпал, прегръщал и целувал на работното й място, като деянието му по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм и дързост, поради което и на основание чл. 325, ал.З, пр.2, вр. с ал.2, пр.2 и пр. 3, вр. с ал.1 и чл. 54 от НК го осъжда на четири години лишаване от свобода, при първоначален строг режим в затворническо заведение – закрит тип“.

Единствената част от тялото, към която правото предявява претенции за голота в смисъл на видимост е лицето. Така в чл. 6, ал. 1, т. 3 от Закона за събранията, митингите и манифестациите е забранено в събрания, митинги и манифестации да участвуват граждани, които са маскирани с цел да се затрудни тяхното разпознаване. Усмиреното до лице тяло е задължено да се легитимира пред властта чрез собствената си ограничена видимост. Съображенията за въвеждането на подобно изискване за видимост на лицето, разбира се, са свързани с възможността за разпознаване и за санкциониране – при евентуално нарушаване на правилата за провеждане на митинги и манифестации от съответното лице (тяло). При показаната голота лицето демонстрира своето тяло, което е достатъчна провокация към обществените правила, искащи да облекат тялото и да оставят видима единствено неговата социално приемлива синекдоха – лицето.

Обличането на тялото и предпазването му от евентуално натоварения със сексуално желание поглед се защитава от закона до степен на право. Така например, в повечето законопроекти за правата на пациента е предвидено едно специфично право, според което пациентът има право да изисква минимално разсъбличане при извършване на съответния медицински преглед, ограничено само до абсолютно необходимото. Тялото може да покаже себе си единствено в спокойствието на личния живот. Плакатизирането на тялото на площада (като политическо послание) или публичното му сексуално използване (като инструмент на порнография) е форма на, най-често платена, хипертелесност, за обозначаването на която като че ли по-точна е думата плът. Всяко тяло което се оголва публично, се оголва като плът – плът, която взиска, отнема и краде внимание.

Усмиряването на натрапващата се плът е като че ли задача, която се изпълнява тихомълком от модерното право. Отказал се от претенции за контрол върху тази твърде лична в Ерата на правата на човека сфера, законодателят не използва думата „голота“, нито въвежда определени изисквания към обличането на тялото. Разбира се, в историческа перспектива можем да открием множество закони, които се опитват да дадат подобнарегулация, като започнем от забраната на грозните хора да се показват пред обществеността и стигнем до задължението за носене на униформа. Тази функция е превъзложена на по-невидими и значително по-малко натрапващи се (поне формално) обществени регулатори, каквито представляват моралът и религията. Известна регулация съществува на местно ниво – с оглед опазването на обществения ред в населените места. Така например, в чл. 3, т. 6 от Наредба за опазване на обществения ред на територията на Община Бургас е забранено извършването на действия, които нарушават моралните норми за поведение на обществени места, към които често се причислява и публично демонстрираната голота. В същата разпоредба могат да бъдат открити и още две забрани, свързани с (не)видимостта на тялото, която законът иска да осигури специално за децата: т. 9 – забраняваща посещението на гробищни паркове от лица под 14 години, без придружител-пълнолетно лице, и т. 22, забраняваща допускането на деца до обществени места, в които се представят програми с еротично или порнографско съдържание. Същата забрана се съдържа в чл. 2, ал. 10 от Наредба № 1 за обществения ред на територията на Столична община, която забранява на управителите на питейни и увеселителни заведения, в чиято програма са включени еротични танци, да допускат посещението на деца. В чл. 7 на Наредба за обществения ред на Община Велико Търново се забранява извършването на непристойни действия на обществени места нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото и личността.

Интересна форма на особен вид, религиозно мотивирано “хулиганство”, включително чрез телесна демонстрация, представляват случаите на т. нар. “юродството ради Христа”. Последното се разглежда като висша форма на смирение, при която ревностен последовател на учението заличава всякаква следа за доброто си поведение. Юродството в християнската традиция има особена цел: “Юродивите обикновено са монаси, които отиват в “света”, в градовете и в “християнското” общество и вършат странни и безсмислени действия - действия на луди. В същото време тези действия винаги имат един по-дълбок смисъл: те всякога целят да разкрият същността и истината скрити зад интригите на този свят. Юродивият отива във вертепи и бордеи и дружи с лоши другари. Той живее на улицата като скитник наред със съмнителни личности като проститутки и гамени. Дава си вид сякаш живее като тях, докато в действителност им разкрива истината на спасението по достъпен начин и съобразно духовното им ниво посредством странни шеги, чудатости и нелепици.”[1]

Юродството представлява особена, религиозно обоснована и оправдавана форма на сакрално (привидно) хулиганство: “Самият юродив се прави на голям грешник: предизвикателно нарушава пред хората църковния пост, докато всъщност е най-строг аскет.”[2] В този случай публичната телесна демонстрация е есктремна форма на святост, която може да се практикува само от светци. Сред светците, чиито имена се свързват с юродството са св. Улфий (осми век), св. Йоан Колумбини (+1367) и св. Йоан Божи (+1550), св. Симеон от Емеса (от времето на Юстиниан, между 527 и 567), св. Андрей Константинополски (880-946), св. Тома Юродиви Христа ради и св. Лука Ефески (единадесети век), св. Йоан Юродиви (+1490, канонизиран за светец от Московския Синод през 1674), св. Василий Юродиви (+1552) и св. Йоан Московски (+1589). Най-често те са поели безмълвно чужда вина (наказания за прегрешения, които им са приписани, без да са ги извършили, но които те са приели без каквото и да е било отричане и съпротива). Юродивите действия съдържат характерната за хулиганството цел – да скандализират, в случая – христианската общност и нейните порядки, но тази цел е вторична и следва една вътрешна и оправдаваща юродството като религиозна практика цел – целта да се прикрие високонравственото поведение на лицето, извършващо юродливите действия, за да се предпази последното от уважение и почит, които биха могли да го изкушат в неговото смирение. Като типичен пример за това се дава св. Симеон:

“През Великия пост не ядял нищо до Велики четвъртък, но на този ден още от сутринта сядал да яде сладкиши, така че хората, които го виждали били скандализирани и казвали, че той не пости дори на Велики четвъртък.” Това предизвикателство, което скандализирало вярващите напомня за Христовото “провокативно” нарушаване на съботата; как Той поел отговорността за разслабления, който “си дигнал одъра” (Йн. 5:1-16), и извинил учениците си, които “наченаха да късат класове и да ядат” в съботен ден (Мат. 12:1). Христос не нарушил Закона, но показал че Законът трансцендира в Царството. А св. Симеон е гражданин на това Царство, в своята личност той е въплътил тази над-земност на Закона; “грехът”, скандализира само онези от нас, които все още имат нужда от Закона, нужда да се подчиняват, защото още не сме достигнали или не сме узнали за “края” на Закона, който е свободата на светците. В Емеса нещата изглеждат така, сякаш Симеон нарочно предизвиква само скандали. Веднъж успял да влезе в обществената баня за жени, “за слава Божия както се оказва”, отбелязва житиеписателят му, епископ Леонтий от Неаполис в Кипър, “и всички се нахвърлили отгоре му и го изгонили с юмруци.” Съществуват морални и социални ограничения като Закона за онези, които са подвластни на страстите. Но наред с това съществува и онази реалност, която е “безстрастието” на светците и именно това разкрива Симеон, освобождавайки духовния ни взор от сянката и ограниченията на Закона.”[3]

Аналогична е историята на Теофил и Мария, които били много красиви и отдадени на Христа. Макар че били сгодени помежду си, те предприели поведение, което ги злепоставя пред общността: Теофил се правел на палячо, а мария – на проститутка, ходили по улиците и се държали като хора, лишени от всякакви нравствени основи, а хората им се смеели и ги биели: “Двамата търсели людското презрение, пълната деградация на собственото “аз”, за да придобият онази неизказана свобода и привкус на живот, които се дават като дар, тогава когато бъде сломена и последната съпротива на егоцентричната индивидуалност.”[4]

2. Публично самонараняващото (самоунищожаващото) се тяло

Изискването за облеченост на тялото е само една от формите на дисциплина на тялото, което изисква общността. Другата, основна за всяка искаща да съхрани себе си заедност, е грижата за запазване на живота (в телата). Тук сред демонстриращите здрави тела ясно се отличава гладуващото тяло. Чрез глада лицето отново привлича внимание към тялото си и случващите се в него биологични процеси, които след определено натрупване биха могли да застрашат неговия живот и съществуване. Именно тогава правото се чувства задължено най-малкото да предвиди възможност за намеса от страна на другите (на обществото). Съгласно чл. 90, ал. 4 от Закона за здравето (ЗЗ) в случаите, когато е налице отказ от лечение и е застрашен животът на пациента, ръководителят на лечебното заведение може да вземе решение за осъществяване на животоспасяващо лечение. Тази разпоредба дава възможност на ръководителя на лечебното заведение да преодолее несъгласието на пациента и да разпореди осъществяването на принудително животоспасяващо лечение. Разпоредбата, обаче, не предвижда задължение за ръководителя на лечебното заведение във всички случаи, независимо от отказа за лечение, да разпореди такова. Той не показва и какви следва да бъдат критериите и съображенията при вземането на решението на ръководителя на лечебното заведение по чл. 90, ал. 4 ЗЗ.

Значително по-императивен е тонът на чл. 45 Наредба № 2/2010 - Наредба № 2 от 22 март 2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, в който е уредена допустимата от закона медицинска принуда при гладна стачка в местата за лишаване от свобода (затворите). Тази медицинска принуда следва да бъде задължително осъществена (а не като възможност, както е в хипотезата на чл. 90, ал. 4 ЗЗ) и следва да включва в своето съдържание няколко компонента:

- принудително изясняване на:

последиците от гладуването за здравословното състояние на лишения от свобода: обявилият гладна стачка се посещава от медицински специалист, който му се разяснява последиците за неговото здраве (принцип на „информирано гладуване“);

причините, довели до започването на гладната стачка: с участието на инспектор по социална дейност и възпитателна работа психиатърът или психологът изяснява причините за протеста на лишения от свобода (принцип на „мотивирано гладуване“);

алтернативните средства за постигане на целения от лицето резултат: отново психиатърът или психологът с участието на инспектор по социална дейност и възпитателна работа посочват законовите средства за постигане на желания резултат (принцип на „избрано гладуване“);

- принудително наблюдение на гладуващия (стачкуващия): ако обявилият гладна стачка не се откаже от гладуването, при възникване на опасност за здравето му той се настанява в стационара и се поставя под наблюдението на медицински специалист;

- принудително лечение на гладуващия (стачкуващия): при възникване на опасност за живота на лишения от свобода се предприема съответна терапия по предписание на медицински специалист до отпадане на опасността за живота му.

Липсват подобни законови правила относно провеждането на гладна стачка извън местата за лишаване от свобода. В един от законопроектите за закрила на пациента – чл. 44 от Законопроект за закрила на пациента № 254-01077 от 20.09.2002 г., внесен повторно и през 2005, изрично посочва, че персоналът е длъжен да зачете желанието на пациента, дори когато това може да доведе до смърт, в случаите на гладна стачка.

Съвременното право се е отказало от своята претенция към живота на хората – актът на самоубийство е декриминализиран и не представлява основание за налагането на определени санкции. Дали човек ще живее или ще умре, е негово лично решение, което той може да упражни и в името на определена кауза. В този смисъл ненаказуемо е например самоубийството на чешкия студент Ян Палах, самозапалил се в знак на политически протест и починал от изгарянията си на 19-ти февруари 1969 г. Нещо повече – актът на публично самозапалване,често използван за политически цели (например тибетските монаси използват ритуалите на публично самозапалване – към настоящия момент са регистрирани над 100 такива случая, за да се противопоставят на китайската власт в Тибет), се разглежда не просто като самоубийство (термин, натоварен в своя смисъл и с конотацията „грях“), а като саможертва (термин, оценяваш положително самозапалването като краен акт на протест).

Гладуващото тяло може да бъде не само провокация към определена политика, но и форма на религиозен аскетизъм – практика, насочена навътре, към способността на човека да контролира тялото си. Като оставим настрана гладуването като форма на пост в православното християнство и практиките на самобичуване и саморазпъване на кръст в някои католически и протестантски деноминации на християнството, можем да открием особена форма на самоунищожително гладуване в сектата „Шингон“ на тантрическия будизъм (Ваджраяна будизъм), практикувана в Северна Япония (провинция Ямагата) в периода между 11 и 19 век. Става въпрос за практикуването на т. нар. изкуство на самомумификацията – сокушинбутцу (sokushinbutsu[5]), при което в резултат на подробно регламентирана процедура, продължаваща около 6 години, практикуващите последователи на Шингон се превръщат в почитани от другите мумии. Става въпрос за процес на гладуване и вътрешна медитация – бавна и мъчителна, но съзнателно контролирана смърт, в резултат на който монахът превръща тялото си в мумия (извисявал се над своето тяло, макар и за сметка на живота си[6]). Процедурата е разделена на няколко фази. През първите 1000 дни монахът се подлага на диета, включваща само ядки и семена, но продължава своята ежедневна заетост. Целта е да бъде премахнато максимално количество от наличната телесна маса (елиминиране на онази част от тялото тялото, която се разлага). След изтичането на първите 1000 дни започва втори период от 1000 дни, през който диетата става още по-рестриктивна и позволява на монаха да се храни единствено с корени и дървесна кора. Целта е да бъдат изкарани по възможност всички течности, съдържащи се в тялото. В края на втория период от 1000 години монахът изглежда като жив скелет. Когато завърши вторият етап от процеса, монахът започва да пие специален чай, направен от токсична мъзга (мъзга от дървото уруши, която се изпълзва за лакиране на мебели). Чаят предизвиква повръщане, потене и уриниране, с което окончателно изважда от тялото останалите течности. Той бавно отравя тялото и го прави негодно за консумация с оглед възможността за прояждането му от личинки. В началото на третия период от 1000 дни монахът се затравя (погребва се жив) в малка подземна гробница, в която заема медитативна (“лотус”) позиция и пее сутри. То бива затворен с нищо друго, освен с бамбукова тръба за дишане и със звънец, чрез който известява периодично, че все още е жив. Когато звънецът спре да звъни, се приема, че монахът е починал, бабукавата тръба се премахва и гробницата се запечатва. След изтичането на третия период от 1000 дни запечатаната гробница се отваря и мумифицираното тяло се изважда. Само когато тялото е напълно запазено, то се поставя на видно място в храма, за да бъде виждано и почитано от последователите на сектата като символ на пълно посвещение, а починалият монах се обявява за Буда. Телата, върху които има признаци на разлагане, се връщат обратно в грабницата и тя отново се запечатва[7]. Смята се, че е имало множество подобни случаи на самомумификация, като към днешна дата са известни 24[8]. Едни от най-известните мумифицирани тела, които се показват в будизма са тези на Даши-Доржо Итигилов (починал през 1927 г.) и на Луанг Фо Данг (починал, докато медитира през средата на 1980-те)[9]. Вярването е, че самомумифициралите се по този начин монаси (превърнали се в Буда) се намират в особено състояние “нинджо”, при което тялото е напълно обездвижено, а духът е в пълен покой и може да оцелее далечното бъдеще, когато настъпи краят на времената. Тогава тези монаси ще се върнат към живот и ще помагат на хората в тези времена на огромна нужда.

3. Хипертелесност

С нарастването на огромното количество информация в съвременния свят става все по-трудно чуването на контретни послания. Публичното изразяване на мнение, държането на плакат, писменото отправяне на становище (открито писмо), публикуването на статия или книга, заснемането на видеообръщение вече не са достатъчни, за да достигнат до своите адресати и да предизвикат търсената с тях реакция. Това води до радикализиране на посланията чрез преминаването им върху един нов носител – тялото. Тялото все повече се превръща в плакат, в механизъм за изнудване на общественото внимание. Тази особена форма на обективизиране на тялото се оказва единствената работеща техника за привличане на медийно внимание. И тъй като човек никога не може да свикне със смъртта, всяка телесна практика, която води до смърт (публично самозапалване, гладна стачки и др.), неминуемо води и до интензивна обществена реакция[10]. Специфична форма на демонстрационен фундаментализъм представляват и самоубийствените терористични актове. Те представляват форма на телесна демонстрация, при която протестът засяга не само извършващия го, но и определена група, най-често невинни, хора. Терористът използва тялото си като военен ресурс, като оръжение, с което поразява други тела. При публичните саможертвени антентати е важно жертвите (възприемани изцяло като бройка тела, без каквато и да е било индивидуалност) да бъдат повече, тъй като това ще осигури по-голям брой щети (в семействата и сред познатите на пострадалите), по-голямо медийно отразяване (в различни по своята насоченост и целева аудитория медии), а от там – и по-голямо историческо значение на акта и на каузата, която го е провокирала. Често, от гледна точка на извършителя, терористичният акт представлява форма на религиозен героизъм, саможертва, за която той ще бъде възнаграден в живота си след смъртта. Така мотивацията на самоубийственият терористичен акт съчетава два противоречащи си, но и допълващи се, елемента – отчаянието, че никой не чува посланията, и надеждата за отвъдно блаженство.

Телесният (демонстрационен) фундаментализъм е опит за надвикване в общественото и в медийното пространство чрез радикално счупване на доскорошни табута. Голотата, здравето и животът са цената, която се заплаща за вниманието – внимание, което носи надежда, че посланието ще бъде чуто. Все по-голямата готовност за все по-често плащане на тази цена създават опасност от привикване като обезсилва самото табуто: едно често нарушавано правило скоро престава да бъде табу. Хората привикват в качеството си на зрители и това води до намаляване на обществената реакция, която съответното поведение предизвиква. Способността на хората да разпознават дължимото поведение (правилата, които не трябва да бъдат нарушавани) и болката у другите (състраданието към това, което протестиращия причинява на себе си чрез увреждането или унищожаването на тялото си) е необходимото условие за всяка обществена реакция на извършена телесна демонстрация. Възмущението, заинтригуваността и съчувствието могат да бъдат провокирани само при наличието на определена обща чувствителност, заедност в правилата и в чувствата. Тази  чувствителност обаче би могла да се погаси в резултат на повтарящата и засилващата се зрелищност на телесната демонстрация. От форма на гражданско неподчинение тялото-демонстрация може да се превърне в публичен цирк. Вместо послание, да носи единствено атракция, забавление: “Всяко чудо за три дни. На всеки три дни – ново чудо!”

Другата страна на привикването обаче е пристрастяването. Все по-честото медийно отразяване на телесни демонстрации изисква все по-честото им извършване. Медиите трябва да бъдат зареждани (захранвани) с нови и нови случаи на радикални телесни демонстрации, за да могат да поддържат интереса към съответната тема. За да се отразява една война, тя трябва да произвежда регулярно жертви – умъртвени тела, които да бъдат показвани пред общността, чиято реакция се търси и цели. Това поражда порочния кръг на непрекъсната надпревара – количествена и качествена, в показваната голота, в публичните начини за самоувреждане, в демонстративните форми на идеологически обосновано самоубийство. Демонстриращите тела стават и конкуриращи се (за общественото внимание) тела. Интензивността на предизвиканото възмущение/съчувствие като че ли се замества от рейтинга на гледаемостта. При подобно отместване на ефекта на демонстрацията, възниква опасност гладната стачка да заприлича на риалити шоу, а публичното самозапалване – на съвременна разновидност на гладиаторство. В радикалните актове на своята демонстрация тялото става не просто лична медия, а публичен медиен ресурс, използван систематично в полза на определена идеология. Хипертелесност, в която тялото като индивидуалност, като конкретна човечност, е напълно забравено и превърнато в плакат.

Капитализирането на тялото като медиен ресурс може да бъде свързано не само с определена идеология, но и с конкретен търговски продукт. Пример за комерсиализация на демонстрираща телесност е преотстъпването на „политическата“ голота (голота, която е имала и е свързвана с определено политическо послание) на активистки („секстремистки“) от Фемен за рекламирането на бижутерийни марки[11]. Това не само отслабва иначе радикалната демонстрация през тялото, но и я профанизира. Превръща я в акт на продажба на тялото, в акт на особена идеологическа проституция. Не е трудно идеята да се пренесе и в другите форми на демонстриращи тела: заплащане на „активисти“ (или на техните семейства, наследници), които публично да увреждат или дори да умъртвяват своите тела, за да предизвикат целяната обществена реакция. Подобно аутсорсване (платено превъзлагане) на телесния протест[12] би превърнал демонстрацията изцяло в акт на режисура, който би могъл да порази сърцето на обществената чувствителност към болката на другия.

Все по-честото посягане към тялото като към инструмент за политическо послание е признак не само и не винаги на отчаяние, а по-скоро резултат от липсата на миханизми за осъществяване на обществено значими разговори. Разговори, в които всеки може да участва и адекватно да предизвиква определени политически резултати. Причината за това може да бъде открита както във все по-големия брой хора, които искат и имат възможност да изразят своята позиция, така и в огромна разлика между материалното положение, в което тези хора се намират, станала видима благодарение на новите медии (международната сателитна телевизия, интернет, мобилната и гражданската журналистика). Във фундаментализацията на демонстративната телесност е възможен регрес, в положителния смисъл на думата, само при осъществяването на обратна сенсибилизация към проблемите на Другия. Само повишената чувствителност, осигурена от една ефективна процедура за разговор, би могла да осигури намаляване на телесната демонстрация. Когато можем да изразим своето послание чрез думи, които се чуват, ние отново ще запазим своето тяло за себе си. От крайна форма на лозунг, тялото отново ще се превърне в част от личната ни идентичност. Бихме могли да се радваме на тялото си, необременено от взисканията на една радикализираща се медийна политика, само когато разполагаме със спокойствието на отворения и ефективен полотически дебат. Една от основните задачи на съвременното право, ако иска да спре радикализацията на телесната демонстрационна зрелищност и следващата я дехуманизация, е именно да осигури среда на политически диалог, в който гласовете се чуват и това позволява на телата да останат невидими в политическото пространство.

 

Биографична справка: Д-р Стоян Ставру завършва висше образование във Юридическия факултет на Софийския университет през 2002 г. Започва професионалния си път в БНТ. Доктор по право от 2009 г. Магистър по Социална и юридическа психология от 2010 г.
Основните му изследователски интереси са в областта на биоетика и биоправото, етиката на тялото, невроправото и когнитивните науки. Автор на научни студии, статии, както и на книгите: Човешкото тяло като предмет на вещни права. Сиби, С., 2008; Биоправо. Видения в кутията на Пандора, Книга първа и Книга втора, Фенея, С., 2013. От 2010 г. е основател и главен редактор на Професионален правен сайт Challengingthelaw.com.
Активно работи за изграждането на обществена и научна чувствителност към проблемите на биоетиката и етико-юридическите регулации на човешкото тяло.


[1] Вж. Янарас, Хр. Юродивите заради Христа. - В: Православие.БГ., http://www.pravoslavie.bg/Праксис/Юродивите-заради-Христа.

[2] Пак там.

[3] Пак там.

[4] Пак там.

[5] В литературата се използва терминът „sokushinjobutsu“, превеждан като „да станеш Буда именно в това тяло“. Вж. Jeremiah, К. Living Buddhas. The Self-Mummified Monks of Yamagata, Japan

Jefferson, North Carolina, and London. 2010, с. 11. В повечето източници в интернет обаче практиката се обозначава на английски като  sokushinbutsu.

[6] Вж. Sokushinbutsu: Self-mummification In Shingon Buddhism. In: IntrovertJapanThe Guide To Japanese Culture, November 3, 2013, http://introvertjapan.com/2013/11/03/sokushinbutsu-the-self-mummification-of-shigon-buddhism/.

[7] Вж. Buddhist Mummies of Japan – http://www.sonic.net/~anomaly/japan/dbuddha.htm.

[8] Вж. Sokushinbutsu: Self-mummification In Shingon Buddhism. In: IntrovertJapanThe Guide To Japanese Culture, November 3, 2013, http://introvertjapan.com/2013/11/03/sokushinbutsu-the-self-mummification-of-shigon-buddhism/.

[9] Вж. Brumble, S. Atlas obscura's guide to modern mummies. 15 may 2011 – http://www.atlasobscura.com/articles/atlas-obscura-s-guide-to-modern-mummies.

[10] Достатъчно е да припомним сериозната обществена реакция към самозапалването на Пламен Горанов във Варна на 20 февруари 2012 г. Вж. например Варненци трупат грамада от камъни пред общината тази вечер, 05.03.2013, http://petel.bg/VARNENTSI-TRUPAT-GRAMADA-OT-KAMANI-PRED-OBSHHINATA-TAZI-VECHER__33408.

[11] Вж. заглавия от рода „Фемен си продадоха циците (снимки 18 +) – http://www.novini.bg/news/131487-фемен-си-продадоха-циците-(снимки-18-).html. Вж. също http://style.news.am/eng/news/4295/femen-movement-inspires-fashion-designers.html, както и http://www.sostav.ua/news/2013/04/15/129/56243/.

[12] Подобно на аутсорсването на войната чрез възлагането й върху платени войници (наемници), които често нямат гражданството на държавата, за която воюват.

Прочетена 439 пъти

Съдържание на брой 11


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.