.
Четвъртък, 09 Октомври 2014 00:00

Биогенетичен детерминизъм на престъпното поведение

Христо Кутиев

Резюме: Настоящата статия разглежда влиянието на гените (невротрансмитерите, хормоните) върху човешкото поведение, като един от факторите предразполагащи индивида към противообществени прояви. Направен е кратък исторически преглед на изследванията по темата от XIX в. до наши дни. Представени са съвременните научни тенденции и достижения в областта на неврокриминологията, биокриминологията и поведенческата генетика и прякото им приложение в различните съдебни системи под формата на „генетични доказателства”. Проследено е влиянието на определени хормони (серотонин, допамин, моноаминна оксидаза), като своеобразни стимуланти на престъпно поведение, в търсене на отговор на въпросите дали съществува конкретен „престъпния ген” и може ли да се определи човек като „роден престъпник”. Интердисциплинарният подход, който предлага изследването, дава възможност да се разгледат в тяхното взаимодействие и взаимна зависимост две на пръв поглед напълно различни науки - правото и генетиката.

Злополучната история на опитите да се обясни престъпното поведение чрез биологичните характеристики на индивида кара изследователите да игнорират генетиката за дълго време и да се съсредоточат преимуществено върху социалните фактори – бедност, насилие, оръжия. Резултатът е, че изучаването на антисоциалното поведение е доминирано от теориите за социалните фактори, игнорирайки генетичните и биологичните влияния.

В последните десетилетия обаче, след като синтезът на човешкия геном е факт и генетичната предразположеност към алкохолизма, зависимостите и някои психични заболявания е научно доказана, науката се връща към изучаването на проблемите на престъпността през съвременния поглед на генетиката.

Историята

Жоан Каспар Лаватер първи излага идеята, че лицата на престъпниците предопределят какви престъпления извършват те. Франц Гал пък предлага виждането, че всяко престъпление се контролира от определен дял в човешкия мозък. В последствие се обособява нова наука, наречена криминологичната антропология, която прави профили на престъпниците, осъществявайки  анализ на физическите им белези и извършените от тях деяния.

Възникването на тази наука се свързва с имената на Чезаре Ломброзо, Енрико Фери, Рафаел Гарофало. Ломброзо застъпва тезата, че престъпниците се раждат с определени физиологични белези, откриваеми и повтарящи се при извършителите на престъпления, като определящ е и расовият признак. Основна идея в неговите и изследванията на неговите ученици, е да се обясни престъпното поведение, изолирано от всякакви социални фактори и условия. През 19 в. те извършват поредица от аутопсии на тела на престъпници, откривайки множество прилики в лицевата част и торса на същите с анатомичните особености на първобитните хора и маймуните, от където правят заключение за т.нар. атавистични белези при престъпниците. Това застава в основата на теорията на Ломброзо за „родения престъпник”. Той извежда 14 признака, които според него се срещат във всички индивиди, склонни към престъпления, сред които необичайно висок или нисък ръст, малка глава с голямо лице, месеста долна устна комбинирана с тънка горна, буци на скалпа на черепа, специфични бръчки на челото и лицето, силно обрасли вежди, сплескан нос, тесни рамене, но голям гръден кош, ниско чело и т.н. Не липсват и съвременници на Лоброзо, разбира се, които да застъпват и обратната теза. Чарлз Горинг и Морис Пармеле поддържат, че няма забележима физиологична разлика между престъпилите закона и другите граждани.

Изследванията от края на 20 в. отхвърлят теорията на Ломброзо, но криминологичната антропология все още намира приложение при съставянето на профили на престъпници. За негативното отношение към неговата теория главна роля изиграва свързването и с евгениката и нехуманните опити за отстраняване и изолиране на определени черти от човешкото поведение в началото на 20в. в САЩ и експериментите и убийствата на над 250 000 психично болни германци по време на Третия райх.

Науката днес

Развитието на научните методи и изследвания дава тласък на обособяването на нови направления в криминологичните изследвания. Биокриминологията се стреми да даде разумно обяснение, на база съвременните тенденции в неврологията и генетиката, относно нарастващия проблем за насилствено и антисоциално поведение. Целта е превенция и предварителна намеса, като обществена защита срещу неправомерно престъпно поведение в рамките на обществените отношения

Поведенческата генетика изучава влиянието на гените и средата върху човешкото поведение. В основата на изследванията стои идеята, че гените влияят върху агресията, хиперактивността, пристрастеността към алкохол, различни видове наркотици и опиати.  Науката не подкрепя теорията на генетичния детерминизъм[1], но застъпва съвкупното действие на биологичния, генетичния и социалния фактор, като предпоставка за криминално поведение.[2] Поведенческата генетика все още не е толкова развита като наука, за да направи персонален извод относно един индивид. Тя все още прави общи изводи за големи групи от хора, споделящи общ расов белег, като тенденциите в изследванията са, да се върви от общото състояние към частния случай.

Неврокриминологията въвежда нови понятия и разбирания за престъпното поведение. Поведението (като част от  механика на деянието) се осъществява на високо ниво на мозъчната дейност, където отделните гени  са само част от останалите невропсихологични и биохимични дейности осъществявани в мозъка. Неврологичните процеси протичащи в мозъка при упражняване на насилие са комплексни и трудно биха се свели до единични мозъчни дейности, още повече до един единствен ген. Насилственото поведение включва дестабилизация на цяла мрежа от действащи мозъчни механизми, които предпоставят към насилие в съвкупност и взаимодействие с други социални, природни и психологически предпоставки. Изследванията на т.нар „неврохимия на агресията” поставят на дневен ред неврогенетичния детерминизъм[3], като възможен първоизточник на престъпните наклонности

Човешкото тяло съдържа множество различни невротрансмитери (химични сигнални вещества на нервната система, често идентични с хормоните), всеки със своя специална функция. Според освобождаването на определен трансмитер, тялото реагира по различен начин. Някой предизвикват наслада и позитивни емоции, а други страх и агресия. Два от най-изследваните невротрансмитери са допамин и серотонин. Промените в нивата на тези ензими се свързват с над 25 000 психологически, поведенчески и психични проблеми[4]. Една от причините за вариацията на нивата на серотонина и допамина в различните индивиди е поради факта, че много от гените които отговарят за производството, транспортирането и прекратяването на действието на тези невротрансмитери са полиморфни, т.е. различната концентрация от тези гени влияе по различен начин върху нивата на невротрансмитерите в тялото и мозъка.[5] 

Допамин

Нормалните нива на допамин са важни за да поддържат нормални жизнени функции на тялото.  Високите му нива предизвикват еуфория и радост, ниските – безсъние, глад, психози, шизофрения, Паркинсон, булимия, анорексия, маниакални и депресивни състояния.  Множество изследвания  свързват различните нива на допамин с агресивното, насилственото и импулсивното поведение. Мотивацията за извършването на всяко едно действие също зависи от действието му. В определени нива и взаимодействие с други гени, допаминът е генетичен стимул на антисоциалното поведение.

Серотонин

Серотонинът регулира и контролира импулсите, т.е. позволява на хората да контролират емоциите и реакциите свързани с тях. Когато нивата му са в норма, човек осъществява самоконтрол върху първичните си инстинкти и пориви. При промяна в неговите нива, импулсите и нагоните взимат връх, водейки до агресивно поведение, невъзможност за контрол на постъпките. Крайният ефект са различни психични и поведенчески проблеми. Високи стойности на серотонин предизвикват висока невронна активност, което води до ускорена психологическа дейност. Едновременно с това обаче, освобождаването на серотонин подтиска първичните импулси като агресия, сексуални нагони и глад.
Когато нивата на серотонина са извън равновесие, човешката преценка се променя, поведението става непредсказуемо и опасно, проявяват се антисоциални наклонности, което улеснява реализацията на престъпни деяния.

Моноаминна оксидаза А (МАОА)

Когато стойностите на невротрансмитерите варират се появяват поведенчески проблеми, промяна в темперамента и други невропсихологически състояния. От съществено значение са гените, които отговарят за производството на ензимите – катализатори на действието на невротрансмитерите.

Моноаминната оксидаза  А (МАОА) е ген, в който е закодиран ензим регулиращ  действието на множество невротрансмитери, включително серотонин, допамин и норепинефрин (норадреналин) – всички свързани с проявата на антисоциалното поведение на личността. При свръхактивност на А (МАОА) нивата на невротрансмитерите спадат, съответно при намалена активност на А (МАОА) нивата на невротрансмитерите се повишават. Ниските нива на МАОА се свързват и с умствената изостаналост, агресивно поведение, алкохолни и наркотични зависимости, импулсивност и липса на самоконтрол. Генетичната аномалия в А (МАОА) се предава от майка на син.

Изследвания на представители на няколко поколения от холандски род с регистрации за различни престъпления (изнасилвания, умишлени палежи, нападения с нож и др.) и членове на същия род без регистрирани подобни прояви, показват, че агресивните личности са с доказани изключително ниски нива на А (МАОА), поради мутацията на Х хромозомата в гена.[6] Други генетични тестове проведени сред малтретирани деца между 3 и 11 годишна възраст в Нова Зеландия показват, че децата с по-ниски нива на А (МАОА) са значително по-склонни към антисоциално поведение в по-късна възраст в сравнение с останалите.[7]

XYY аномалия (Синдром “свръхмъже”)

Невробиологичен синдром, характерен само за мъжете. Получава се при грешка в клетъчното делене, като резултатът е допълнително удвояване на Y хромозоматa и така общия брой хромозоми става 47, вместо нормалния 46. Фенотипната проява е високият ръст, увеличената долна челюст, и силно издадените надвеждни дъги. Болните се отличават с агресивно поведение и склонност към пристрастяване. Изследване[8] показва, че около 85% от целевата група включваща лица извършили престъпление до 26-тата си година имат тази генетична аномалия.

Генетично правосъдие

Биологичната предразположеност препятства свободното формиране на воля. Това е тенденцията в американското правораздаване през 80те, когато психологичното и биологичното доказателство се  допуска за оневиняване на подсъдимите.

В делото Народът срещу Фарли (1969), съдът за първи път допуска за разглеждане от съдените заседатели, като оневиняващо доказателство, наличието на ХYY аномалия.[9] Съдебните заседатели са отхвърлили възможността ХYY синдромът да е подтикнал подсъдимия да извърши убийство и го осъжда.

В Народът срещу Ландригън (1989), адвокатите на осъдения за убийството на най-добрия си приятел Джефри Ландригън изтъкват като смекчаващо вината обстоятелство генетичната предразположеност на Ландригън към социално недопустимо поведение и престъпления.[10] Същият е бил дете на загинал в престрелка гангстер. Ландригън е бил заченат при изнасилване, а майка му е злоупотребявала с алкохол и наркотици по време на бременността. Макар осиновен на шест месечна възраст, Ландригън е определен от съда като „изключително аморална личност, с тотална липса на съжаление за действията си”. Адвокатите застъпват тезата, че поведението и действията на Ландригън от рано детство до зрелостта му, не са в следствие на изразена от него „свободна воля”, а резултат на неумението на същия да прави отговорни и обмислени постъпки. С други думи, действията му  са породени от различни генетични, вътреутробни и други фактори.

В друго ключово дело - Народът срещу Стивън Мобли (1991) обжалването на смъртната присъда на подсъдимия пред Върховния съд на щата Джорджия предизвиква неочаквани последици. Защитникът на Мобли иска той да бъде изследван за т.нар. „генетичен дефицит”, с цел индикациите, че Мобли има „генетична предразположеност към престъпно поведение”, да обосноват отмяната на най-тежкото наказание. Макар искането да е отхвърлено с мотивите, че генетичната теория не е достигнала ниво на „достатъчна научна сигурност и  обоснованост”[11],  този случай поучава международен отзвук и дава начало на дебат относно допустимостта  на „генетичните доказателства” в наказателния процес.  Започват интердисциплинарните изследвания генетика – престъпност. След делото „Мобли” в десетки други случаи се използва методът на обжалване с генетично доказателство.

Европейските съдилища са още по-напредничави в тази насока. Практика е да налага по-леко наказание заради „гени свързани с насилствено поведение”. Случат с Абделмаек Байоут (2007) е показателен. След психиатрична експертиза със задача установяване на склонност към извършване на престъпления, молекулярни невробиолози откриват наличието на А(МАОА) аномалия, което съдът приема като основание за налагане на по-леко по размер наказание. В друго дело, италиански съд осъжда Стефания Албертини на 20 години лишаване от свобода, вместо доживотен затвор, за убийството на сестра си 2009 година,  тъй като приравнява аномалиите в А (МАОА) на психично заболяване.[12]

Тези случаи показват нарастващото значение на поведенческата генетика като метод, който ще бъде все повече използван в правораздаването като база за доказване или оборване на съществени по делото факти. В перспектива, генетичното доказателство може да  даде достоверност и придаде определена доказателствена сила на смекчаващи вината обстоятелства, като психиатрични и поведенчески отклонения в резултат на доказани генетични аномалии.

Проблемите

Ползата от признаването на зависимостта между гените и престъпно поведение и съответното  използване на генетични доказателства в правораздаването е безспорна. Появата на нови правно признати институти обаче, ще изправи пред много нови предизвикателства обществените отношения.

В правораздавателна дейност е възможно осъществяването на необосновано засилена превенция или налагане на по-тежко наказание на генетично предразположените към престъпление. Генетичните аномалии създават опасност престъпникът да получи по-тежко наказание по-скоро за това „какъв е” от колкото за това „какво е извършил”. Не е изключена и хипотеза, при която стремежът да се контролира престъпността да наложи използването на предварителни мерки срещу индивидите, които са генетично предразположени към извършване на  деяния с висока степен на обществена опасност. Това поставя въпросите, дали едно пред-престъпно поведение би обосновало налагането на каквито и да е ограничаващи мерки, дали правата и свободите на гражданите могат да бъдат ограничавани на база генетични изследвания, дали науката може да служи като достатъчно основание за посочването на определени лица като „бъдещи престъпници”?

Обособяването на генетични рискови групи, на расова и етническа основа с доказана предразположеност към престъпни прояви би довело и до дискриминацията им, чрез ограничаване достъпа им до образование, работа, застрахователни и  здравни услуги. Възниква и въпросът за регламентацията на събирането, съхраняването, използването и унищожаването на генетични лични данни, генетична лична информация, като част от личния статут на гражданите.

Решенията

Изграждането на цялостна концепция относно забрана на генетичната дискриминация[13] в наказателната политика на международно и регионално ниво ще е ключово за пресичането на бъдещи проблеми. В перспектива превъзпитателният и превантивният характер на наказателното право трябва да се преосмислят в насока преодоляване и изключване на възможната предубеденост към индивидите, носители на „зли”  или „престъпни” гени като основание за тяхното необосновано строго третиране.

Наличната съдебна практика е последователна и еднопосочна при решаването на дела в които са използвани генетични доказателства – гените са основание за налагане на по-леки наказания и служат като смекчаващи вината обстоятелства. Утвърждаването и развитието на тази тенденция е фундаментално за правилното разбиране и приложение на генетиката в правораздаването, като наука в полза, а не във вреда на индивидите.

Използването на интердисциплинарния подход при разглеждането и решаването на проблемите, които поставя темата ще бъдат в основата на бъдещите изследвания. Биоетиката е ключ към правилното интерпретиране и използване достиженията на генетиката и потенциален защитник на човешките права в този аспект. Нейното стимулиране и приложение не само на ниво лекар-пациент, а и ниво наука-индивид би довело до успешното разработване и реализиране на недискриминационни подходи в борбата срещу престъпността, като социално явление. Наред с другите науки изучаващи влиянието на биологията и гените върху поведението на престъпниците, тя ще бъде основна спирачка за евентуална двойна употреба на гените като дискриминационен фактор.

Изводите

Престъпното поведение е комплексен феномен, върху който оказват влияние множество фактори. Всяка една поведенческа проява е следствие на взаимодействието между среда, гени, еволюционни промени. Безспорно живеем в биологизирано общество. Болестите, емоциите, поведението, идентичността на човек водят началото си и намират обяснение в гените. Въпреки това генотипът не е статичен. Той е в непрекъснато взаимодействие с агенти от вътрешната среда и външни фактори. Дали криминалното поведение е генетично предопределено? Едва ли. Дали има генетичен компонент, който да предразполага към такова поведение? Със сигурност. Не конкретен престъпен ген, а по-скоро съвкупности от гени влияещи върху възприятията, темперамента и мотивацията,  в определени ситуации, в определена среда, при влияние на определени фактори провокират обществено неприемливо поведение на индивида.

Очевидно е, че  човешкото поведение  не е повлияно нито единствено от генетичното си наследство, нито от влиянието на средата, а от тяхната взаимна симбиоза,  повлияна и от други фактори.  Имаме многопластово и разнопосочно действие на гени, среда, биология и социум. Корелацията и взаимодействието между среда и гени не позволяват на този етап да се отдели и изследва еднопосочно и категорично влиянието само на един от тези компоненти.[14]  Разбира се, по-интензивното въздействие на един фактор може да даде преимущество при проявлението на едно от условията. Въпреки това, науката не е дала категоричен отговор, че съществува т.нар „престъпен ген” или група от гени, които да предопределят конкретно престъпно поведение за определен индивид, който да наречем „роден престъпник”. За сега.

Биографична справка: Студент по право в СУ ”Св. Климент Охридски”. Интересите ми са предимно в областта на наказателноправните науки. В Юридическия факултет научих, че „Правото – това не е законът”, за това интерес за мен представлява и всеки правен въпрос, чийто отговор не знам, или чието възникване ме кара да си задам дори още повече въпроси.

 


[1] Delaney D. Criminal Behaviour: Free Will versus Determinism. Australian Journal of Correctional Staff Development. ISSN 1832-954.

[2] Farahny N, Colemaj J.Genetics and Responsibility: To Know the Criminal from the Crime..2006. Journal of Law And Contemporary Problems. Vol 69 pp 115-169.

[3] Rose N. Biology of Culpability: Pathological Identity and Crime Control in a Biological Culture. Theoretical Criminology 2000. Vol 4 pp. 5-34

[4] Най-общо има три начина гените да засегнат фенотипа (съвкупността от всички белези на даден организъм). Първият е един определен ген да стане причината за развиване на определено заболяване (синдром на Хънтингтън, клетъчна анемия). Вторият е чрез влиянието на група от гени и третият е чрез разнопосочното влияние на един ген директно върху фенотипа (заболяването Фенилкетонурия).

[5] Beaver K. The Intersection of Genes, the Environment, and Crime and Deliquency: A Longitudinal Study of Offending. 2006 .A dissertation Submitted to the Division of research and Advanced Studies of the University of Cincinnati, pp 1-430.

[6] Kaye D.H. Behavioral Genetics Research And Criminal DNA Databases.  2006. Journal of Law And Contemporary Problems. Vol 69 pp 259-299.

[7] Avshalom C, McClay J, Moffitt TE, Mill J, Martin J. Role of genotype in the cycle of violence in maltreated children. Science 2 August 2002, Vol. 297 no. 5582 pp. 851-854. Авторите провеждат изследване сред бели деца, жертви на системно домашно насилие, от което заключва, че наличието на тези гени в съвкупност с влиянието на стрес в социалната среда правят децата типичен агресор.

[8] Slobogin C. Psychological Syndromes and Criminal Responsibility 2010. Annual Review of Law and Social Science. pp 108-127.

[9] Denno D. Legal Implications of Genetics And Crime Research. Genetics of Criminal And Antisocial Behaviour. Ciba Foundation Simposium 1996 pp. 248-264.

[10] Jones. O. Behavioral Genetics And Crime, In Context. Journal of Law And Contemporary Problems. Vol 69 pp 81-100.

[11] Denno D. Revising the Legal Link Between Genetics And Crime. 2006. Journal of Law and Contemporary Problems. Vol 69 pp. 209-257.

[12] Достъпно на: http://www.newscientist.com/blogs/shortsharpscience/2011/09/brain-scans-reduce-sentence-in.html Последно посетен на 01.05.2014г.

[13] В този аспект през 2008 година в САЩ е приет Genetic Information Nondiscrimination Act, който забранява отказа от социални, здравни и застрахователни услуги, както и дискриминацията на работниците и служителите на база генетична предразположеност към определени заболявания.

[14] Взаимодействието и корелацията не са тъждествени понятия. Взаимодействието между гени и среда се нарича генетичен полиморфизъм, който причинява развитието на определен фенотип само при наличието на точно определени гени в точно определена среда. Липсата на подходяща среда ще препятства въздействието на гените върху фенотипа. При корелацията между гени и среда сме изправени пред една възможност, при която средата само предпоставя (благоприятства, без да провокира) влиянието на гените върху фенотипа. Възможна е пасивна(наследствена), предизвикана и активна(носителите на определени гени сами търсят подходящата среда) корелация.

Прочетена 448 пъти

Съдържание на брой 11


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.