.
Брой 11. От биоетика към биоестетика

Брой 11. От биоетика към биоестетика

Резюме: Акцент в настоящия коментар са не толкова социално приемливите и „интимни“ телесни модификации – в смисъл на телесни модификации, които не са създадени за видимост (можем да ги наречем „леки“ телесни модификации, по аналогия с леките телесни повреди), а имат по-скоро сантиментално и сравнително слабо въздействие върху тялото, а инвазивните и екстремни телесни модификации, които провокират социалните норми за телесна видимост и морфология („тежки“ телесни модификации). Именно при тях могат да бъдат откроени две специфични явления, които според мен имат важно значение за биоетиката и биоправото: псевдомедикализацията на телесните модификации и тялото-камикадзе.

„Безобидната“ телесна модификация и тялото-камикадзе – към границите на прехода от Биоетика към Биоестетика

Макар че стават все по-масово явление, вместо да придобиват по-голяма видимост телесните модификации все по-често стават повод за отвръщане на погледа. Отричането на социалния феномен на телесните модификации е свързано с предлаганите за тях обяснения: проява на негативната свобода, изразяваща протест срещу еднаквостта и ограниченията на телесната конституция; невъзможност на човека да се справи с проблема „тяло“ (психотропни дисоциации) и използване на телесните модификации като средство за регулиране на отношението към тялото; опит да се привлече и осребри внимание в едно пренатоварено с информация общество; израз на настъпилия морален упадък, заличил „всичко свято“ в тялото, което някога е било храм на душата; мода по следване на телесни икони, превръщащи определена телесна модификация в телесна униформа, и пр. и пр. 

Акцент в настоящия коментар са не толкова социално приемливите и „интимни“ телесни модификации – в смисъл на телесни модификации, които не са създадени за видимост (можем да ги наречем „леки“ телесни модификации, по аналогия с леките телесни повреди), а имат по-скоро сантиментално и сравнително слабо въздействие върху тялото, а инвазивните и екстремни телесни модификации, които провокират социалните норми за телесна видимост и морфология („тежки“ телесни модификации). Именно при тях могат да бъдат откроени две специфични явления, които според мен имат важно значение за биоетиката и биоправото: псевдомедикализацията на телесните модификации и тялото-камикадзе.

Псевдомедикализация на телесните модификации

С нарастването на инвазивния характер на „тежките“ телесни модификации, намесата в тялото става все по-специализирана, изисква експертни познания (поставяне на гръдни импланти, извършване на смяна на пола). Интересна демонстрация за това е случаят на трансплантационна модификация, описан от Шамон Ларат през 1999 г. Става въпрос за специфична, бих я нарекъл „социална“ и „интерперсонална“ телесна модификация, в която участват двамата братя еднояйчни (а след модификацията – и псевдосраснали) близнаци Риан и Дейв от Феникс, Аризона. В резултат на извършената от тях модификация Дейв (парамедик) остава с една ръка (ампутирана от рамото), а Риан (пиърсинг майстор) след модификацията е с три ръце (ампутираната от брат му ръка му е присадена). Интервенциите се извършват извън лечебно заведение с участието на четири студента от медицинското училище на Дейв, подписали споразумение за конфиденциалност и разделени в две двойки.

Първата двойка повдига дясната ръка (и двамата братя са левичари) на Дейв и с помощта на превръзки я обезкръвява, инжектира лидокаин и с помощта на хирургически нож и трион за кости отрязва мускулите и костта на ръката. Раната се обработва, а кръвотечението се лигира.

Втората двойка подготвя гърдите на Риан като отварят вените и артериите, за да могат да захранват присадената трета ръка. Изрязва се част от кожата и подкожните тъкани, за да може да се прикрепи ръката по-стабилно. Присадената ръка успява да се възстанови за около месец, предвид идентичния геном на двамата еднояйчни близнаци. В интервюто си пред Ларат, Риан споделя, че е било като зарастване на една сериозна рана.

С това обаче планираната телесна модификация не е завършена. От своя страна, Риан дава последната фаланга на безимения си пръст на лявата ръка на Дейв за удължаване на неговия безименен пръст на лявата ръка. Изгражда се допълнителна, четвърта става на безименния пръст на Дейв, който става видимо по-голям от останалите четири пръста на лявата му (единствена след ампутацията) ръка. Пръстът на Райън заздравява и има чувствителност. И двамата братя отричат модификацията да е проява на телесен фетишизъм. Определят се като (телесни) артисти. Дейв заявява, че чувства ръката на брат си все още своя, като обяснява това свое усещане с особената връзка, съществуваща между еднояйчните близнаци.

Макар и описаният случай да е публикуван от Ларат като първоаприлска шега, той представя едно специфично развитие в „идеологията“ (по-скоро тенденцията в множеството микро-идеологии) на телесните модификации. Телесната модификация на Риан и Дейв не е едноличен акт, а взаимна обмяна на телесни части, форма на естетическа трансплантация, донорство при телесна модификация. Това поставя въпросът за взаимността в телесните модификации, които се превръщат в инструмент за споделяне на тела. Подобен интерперсонален аспект на телесните модификации надхвърля не просто лечебните цели в класическата медицина (които при телесните модификации са заменени от естетическите), но експлоатира по един провокиращ и неочакван начин и постиженията на трансплантационната медицина. Телесната модификация се превръща в сложна медицинска операция (поредица от взаимно свързани и обусловени медицински интервенции), която изисква специална подготовка и професионална компетентност. Пътят от лечебната към естетическата цел е открит – въпрос на време е той да бъде извървян. Предпазливостта на биоетиката отстъпва пред въодушевлението на биоестетиката.

Ако медицината, макар и рискова, е общественополезна дейност – води до възстановяване на здравето на физическите лица, то телесните модификации запазват единствено риска, без да носят специфичната полза на лечението. Те коригират телесни дадености, които се нежелани от съответния човек, но не в качеството му на страдащ (пациент), а в качеството му на искащ (клиент). „Нуждата от помощ“ в медицината се замества от „грижата за свободата“ при телесни модификации. Променената парадигма на тялото води до появата на нови телесни техники, освободени от „лечебната цел“ (идеологията за оказване на помощ) и колебаещи се между хирургическите операции (естетическа медицина, атакуваща „болното“ грозно тяло) и биохакинга (ъндерграунд медицината, пропагандираща: направи си сам-тялото). Тялото не се лекува, то се моделира. Определящо за интервенцията не е болестта като нужда, а искането като желание. Дългът, като централно понятие на биоетиката, се оглежда в новите измерения на свободата като творчески акт в биоестетиката.

Действащата по своя инициатива („служебна“) медицина, която помага независимо от всичко, защото вижда породената от болестта нужда, се заменя от една сезирана (поръчкова, персонална) медицина, в която пациентът вече е клиент. Какво ще се прави в тялото зависи от „петитума“ (искането) на клиента. Утвърждава се диспозитивното начало в медицината, свобода на договаряне между лекар (консултант, изпълнител) и пациент (клиент, възложител). Няма диагноза, има поръчка. Няма професионална помощ, има изпълнение на указания. Лекарят не е мъдрец, а подизпълнител. Телесната модификация е особеното пречупване на патриархалния модел „лекар-пациент“ в контекста на едно общество, демитологизирало биологичното тяло до подлежащ на коригиране (препоръчително!) материал за външна репрезентация на личността.

Именно тази нарастваща в своята интензивност претенция за модификация без лечебна цел и свързаните с нея процеси на трансформация в отношението „лекар-пациент“, налагат правна регулация на телесните модификации. Липсата на такава позволява обратен пренос на променените отношения от телесните модификации към нека я наречем „класическата“ медицина. Тези, които са били клиенти като потребители на услугата „телесна модификация“, в много по-голяма степен очакват, ако не същото, то поне аналогично „обслужване“ и когато са болни.

Между биоетиката и биоестетиката

Едновременно с овеществяването на тялото, въпроси като тези за достойнството на човека става все по-трудно разбираеми и в крайна сметка се декласират като част от практически значимата и подлежаща на прагматично дискутиране проблематика. Органите, тъканите и клетките се отделят от тялото и напускат неговата орбита на „субект“, превръщайки се в специфични продукти с икономическа и практическа стойност (репродуктивни клетки, ембриони, органи за донорство, пластинирани трупове, изложени като експонати в постмодернистични изложби и пр.). С опредметяването на тялото, неговите употреби стават все по-свободни от биоетичните ограничения на „човешкото достойнство“ - всичко е позволено, стига да е налице съгласие. Достойнството, както и тялото, са част от „имуществото“ на всеки човек и именно той е този, който следва да реши как да ги употреби, включително – как да ги осребри.

Тялото се излага на показ, превръща с в медия. Превръща се в инструмент в ръцете на човека. Чрез тялото си човек прави видим своя протест, отправя предупреждения, демонстрира решимост, изразява мнение. Демонстриращото тяло показва на света какво може Човекът. Дори лишен от цялото си имущество, човек остава „собственик“ на един актив, който остава на негово „разпореждане“ - тялото му. Разореният човек остава с една утеха (или надежда) – че дори и без нищо друго може да привлече вниманието на другите със своето тяло. Голото, аскетичното, мускулестото, дебелото, модифицираното тяло са все тела, зад които надничат хора отдавна, превърнали тялото си в актив, в маска, в инструмент за въздействие, в платформа за влияние, в местоположение на смисъл.

Превърнало се в „актив“, а не в „активност“, тялото престава да бъде даденост, определяща нашата идентичност (биоетичен подход), а вместо това се разглежда като своеобразен материал, подлежащ на модифициране, преработване и преустройване (биоестетически подход). Смяната на пола все по-често се представя като част от едно ново поколение от биоетични (може би по-точно е да се каже „биоестетически“) права, които овластяват човека да вземе контрола върху собствената си биология и подпомогнат от науката и технологиите „да сложи ред“ в тялото си – да го приведе в съответствие със своите желания и изисквания. Трансексуалността поставя своите казуси в най-различни полета на социалната активност, каквито са например правилата за организиране на спорта в зависимост от половата принадлежност на спортистите. Действителните случаи, в които професионален спортист от един пол си прави операция, за да се причисли към другия пол и да участва в неговите състезания, поставят пред изпитание основните ценности и идеология на спорта.

Смяната на пола обърква и редица традиционни отношения в семейството. Допускането на възможността за смяна на юридическия пол след като лицето е сключило брак и е станало родител, поставя въпросът за това какъв родител е той – „баща или майка“ или „баща и майка“? Когато трансексуалният мъж (жена, променила пола си на мъжки, но запазила репродуктивните се органи) ражда децата в семейството, ролята на неговата жена започва да придобива неочаквани измерения. Когато родителството стане полово неутрално, без смисъл остават толкова важни понятия за човечеството като майчинството и бащинството – традиционно натоварвани с различни качества, ценности и наративи. Когато семейството, бракът и родителството се разпаднат в независещи един от друг фрагменти, многообразието заличава идентичността и поставя въпроси от типа „кой кой е?“ - и от генетична, и от правна гледна точка.

Грижата за човека става все по-силно изразена грижа за тялото, дори и преди самата поява на човека. Именно тук се поставя въпросът за пренаталната грижа на родителите, чийто начин на живот следва да бъде съобразен със здравето на бъдещите им деца много преди зачеването и раждането (концепцията за „най-добрите родители“), за да могат реципрочно да бъдат признати за легитимни техните претенции за пренатална диагностика и генетични подобрения на тяхното общо потомство (концепцията за „най-добрите деца“). Психологическата грижа отстъпва пред генетичната превенция, хуманното отношение ex post (последващо раждането възпитание) – пред действия ex ante (пренатален генетичен подбор). Новият статут на тялото поставя въпроса за границите на дължимата спрямо него грижа като част от родителския дълг, включително и в случаите, когато „тяло“ все още няма. Дали грижата за децата трябва да започне като грижа за тяхното тяло много преди възникването на тяхната личност, та дори и много преди появата на това тяло? Как следва да се предефинират отношенията между родители и деца в един свят, в който предимствата и недостатъците са най-видими, когато съществуват на нивото на тялото?

Към генетичния профил на личността проявява интерес и съвременната криминология. Идеята за генетичната предопределеност на престъпното поведение с развитието на генетиката и технологиите намери в тях неочакван съюзник срещу наложилата се като очевидна концепция за свободната воля. Изследването на човешкия геном и когнитивните функции на мозъка дават аргументи срещу характерната за човешките цивилизации конструкция за вина. Много по-често се поставя въпросът за вменяемостта, за способността на извършителя на едно престъпление да контролира поведението, за генетичната предразположеност, заключена във всяка една от клетките на тялото му, която оказва много по-голямо въздействие върху поведението, отколкото сме си мислили. Тялото се показва като източник на неумолими процеси, върху чието осъществяване или преустановяване човек има много по-малко власт, отколкото си е въобразявал. Тялото е риск не само с оглед на своята смъртност (скритата в него възможност за моментална и неочаквана смърт), но и с оглед на своя живот (скрита и неконтролируема интенционалност, която всеки момент може да причини вреда на друг). Тялото наблъсква със случайности живота на човека, като размива границите на личната отговорност и генетичната предопределеност. Така възниква спорът за правното значение на генетичната експертиза при реализирането на наказателната репресия на държавата.

Тяло-камикадзе

Но нека отново се върнем към телесните модификации, които в най-голяма степен изразяват „естетическия“ подход в биоетиката – вярата в модифицируемостта на човешкото тяло. Телесните модификации, за които става въпрос, не са свързани с прилагането на социално обусловена телесна конструкция, каквито са например практиките по обрязване, удължаване на шията и пр. Те демонстрират през тялото принадлежност към определена общност. Не става въпрос и за онези телесни модификации, които показват способността на едно момче да търпи болка и осъществяването им се явява форма на инициация. Не става въпрос и за телесните белези, които се поставят върху социално дамгосани членове на общността – при практикуването на телесни наказания, телесно „маркиране“ на затворници. Във всички тези случаи телесната модификация култивира, усмирява, категоризира тялото като го поставя в определен социален контекст. Телесните модификации, които имам предвид, са с различна генеалогия и мотивация. Те демонстрират нежеланието на човека да се съобразява със социално въведената „телесна униформа“, със съществуващата телесна бюрокрация, изразяваща се в необходимостта от спазване на  регулирани процедури и техники, за да промениш тялото си и то отново в рамките на социално приемливи и допустими цели (каквато е например лечебната цел). Те не искат да бъдат тела, като всички останали. Те търсят различието в своето тяло и то различие, което „да бие на очи“. Какво обаче ги кара да търсят подобно различие и защо искат да „бият“ очите на другите?

В различното и демонстриращото това свое различие тяло може да бъде открита една защитна стратегия – стратегия, която защитава стойността на човека, като го прикрива с неговото тяло. Телесната модификация създава бутафорна видимост, едновременно тяло-атракция и тяло-черупка, зад която Аз-ът се отдръпва „назад и навътре“. Седалището на Аз-а се премества зад тялото, Аз-ът се отскубва от тялото и го взема като заложник: заложник, използван като щит срещу погледа на Другите. Всички опити за виждане на Аз-а се „разбиват“ в необичайната външност и в скандализиращата морфология на тялото. Чрез очевидността на тялото, Аз-ът търси своята невидимост. Тялото защитава един безтелесен и абстрактен Аз-собственик. Обективизирането на тялото върви ръка за ръка с абсрактизирането на Аз-а. Аз-ът се превръща в телесна сублимация, в неуловима невронна буря, съществуваща отвъд тялото, макар и свързана с него чрез връзка на прикритие. Тялото се предлага за видимост, която се осребрява като невидимост, а от там и като защита, на Аз-а. Тялото-емигрант, различното до чудовищно тяло, е камуфлаж, едновременно привличащ към едно и отклоняващ от друго. То дава заслон на Аз-а, осигурява му почивка от взискащия поглед на другите.

Тялото-маска отнема дълбочината на погледа на другите – той остава пленен (и в някаква степен отразен) от модифицираното тяло, разсеян и отклонен от възможното проникване в душата на това модифицирано тяло. Видимостта на телесната модификация оплоскостява дълбочината на тялото, превръщайки го в очевидна и самоизчерпваща се повърхнина, по която погледът се плъзга. Човекът, модифицирал тялото си, се опитва да скрие една своя вътрешна несигурност (липса: най-вече липса на разбиране от страна на другите) чрез разпад на личността до външно тяло-щит, което предпазва, като обира погледите на другите, и вътрешен аз-абстракция, който получава скривалище зад тялото. Тялото се предлага като атрактивно имущество, жертвано на арената на обществената видимост. Преминавайки границата на обществено допустима себеизява, екстремната телесна модификация превръща инструмента на тази себеизява - тялото, в граница между Другите и Аз-а. Предизвиканият с телесната модификация дискомфорт у другите, опасността, която те виждат в подивялото (модифицираното) тяло, ги държи на разстояние от абстрактния индивид, еманципиралата се от своето тяло-собственост. Сдобил се с едно тяло-смущение, абстрактният, девъплътеният субект създава собствената си зона на личен комфорт в разстоянието между видимото му тяло и невидимия Аз. Предлагайки тяло за отрицанието на другите, Аз-ът се връща във фугите на задтелесната идентичност.

Оповърхностяването на тялото за Другите е съпроводено със създаването на невидима дълбочина за Аз-а. Докато Другите разкъсват видимото тяло, Аз-ът остава заслонен от остротата на техния поглед. Чрез екстремната телесна модификация тялото се жертва наранява, осакатява, обезценява и дори осуетява, подобно на камикадзе, за да осигури защита на Аз-а, потънал в невидимата за Другите дълбочина, отворила се зад телесната модификация. Тялото се хвърля в огъня на осъждащия поглед на общността, за да предизвиква отвръщане (отвращение) и протест у Другите. Провокацията на телесната модификация задържа погледа и отнема силата му, тя се трансформира в на свой ред видима реакция на отхвърляне на човека с телесната модификация. Конфликтът се поляризира, но остава на повърхността на кожата. Тялото се редуцира до було на Аз-а, в изписан с провокации воал, който спира погледа и цинично дегенерира невидимостта до неразбиране.

Оптичният парадокс на телесната модификация се изразява в това, че бутафорно създадената видимост едновременно привлича и отблъсква погледа на другите, едновременно прикрива и иска да покаже образа/търсенията/идентичностите на Аз-а, едновременно оповърхностява (в погледа на Другия) и задълбочава (в бягството на Аз-а) тялото. Тялото-щит скрива това, което Аз-ът иска да се покаже, но знае, че няма да бъде видяно. Аз-ът иска да бъде не просто видян, а разбран, но тъй като се съмнява в способността на Другите да го разберат, избира разбирането да бъде компенсирано с виждане, и то виждане на тялото за сметка на Аз-а (в това скриване чрез показване се съдържа и доза наказание: веднъж, самонаказване на Аз-а за неговата неспособност за себеизява, и втори път, наказание на другите за тяхната неспособност и нежелание да видят).

„Ето това е моето тяло!“ - казва Аз-а, отдръпвайки се от това, което бутафорно представя за себе си. В този акт на отстъпление се съдържа и известно изоставяне на тялото - то се превръща в залог на обществената игра на регулирани видимости. Модифицираното тяло съсредоточава уязвимости, които по този начин биват отклонени от скрития „отзад“ Аз. Телесните модификации, като тук имам предвид именно екстремните и провокиращи телесни модификации, са локални видимости на битки за идентичност, които са се затворили зад и отвъд тялото, но използват неговия параван, за да се организират. На обществената експлозия на демонстративни телесни модификации, случваща се на повърхността, отговаря вътрешна имплозия на търсещи себе си идентичности.

Отговорността на всеки разбиращ друг е да прехвърли с поглед границата на тялото и продължавайки отвъд тази граница да преобърне погледа си в разбиране. Търсенето на Аз-а на другия не може да бъде успешно, ако се провежда като издирване на заподозрян. За да се интегрира обратно Аз-а с (в) тялото, е необходим разговор за идентичности. Без значение, дали той ще е пред, около или зад тялото. Уютната невидимост зад тялото, заслепяващо осъждащия поглед, е среда, в която бихме могли да инициираме идентичности. Телесната модификация е не признак на девиация, а симптом за прекъснат разговор, знак за загуба едновременно и на Другия, и на Аз-а. Вместо повърхностната реакция на отхвърляне на Другия, потенциалът на модифицираното тяло би могъл да бъде разгърнат чрез търсене зад тялото - там, където човекът се е скрил в търсене на себе си. Само тогава той би могъл да се върне обратно към тялото си и в този „регрес“ да открие консолидиращи го идентичности.

Стоян Ставру

Четвъртък, 09 Октомври 2014 00:00

Биогенетичен детерминизъм на престъпното поведение

Христо Кутиев
Четвъртък, 09 Октомври 2014 00:00

Демонстриращото тяло

Стоян Ставру
Сряда, 08 Октомври 2014 00:00

Пластинацията – танотоестетика и вещно право (разговор)

Ина Димитрова, Стоян Ставру
Сряда, 08 Октомври 2014 00:00

Знаеш ли някаква молитва за загубена сперма?

Стилиян Йотов
Сряда, 08 Октомври 2014 00:00

Необича(й)ното тяло – зрелище и стигма

Маргарита Габровска
Сряда, 08 Октомври 2014 00:00

Кой кой е - от генетична и правна гледна точка?

Мария Петрова

Съдържание на брой 11

Броеве на Семинар_БГ

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.