.
Четвъртък, 24 Април 2014 00:00

Условия за невъзможност на консенсус

Жана Цонева

Рецензия на книгата “Протестът: Анализи и позиции в българската преса. Лято 2013”, съст. Даниел Смилов и Леа Вайсова, София: Изток-Запад, 2013

book pic

Протестите от лятото, освен с креативността си, ще се запомнят и с изключително задълбочената (само)рефлексия, която се обективира в едно вече почти необхватно интелектуално производство и публични дебати. В този кратък текст ще се спра на някои черти на протестната саморефлексия и на ефектите, които тази саморефлексия - като всяка истинска саморефлексия qua преодоляване на предела, разделящ субекта от обекта нa мисълта – имаше за протеста. Разбира се, тук е трудно да се говори за субект в единствено число, а още по-малко за единомислие; тъй като дори и обединени от някаква обща, базисна цел – била тя ‘оставка’ или нещо друго, протестиращите бяха прекалено разнородна група от хора и разговорът помежду им не бе лишен от остри противопоставяния.

Конкретният повод да напиша този текст е излизането от печат на сборника “Протестът: Анализи и позиции в българската преса. Лято 2013” със съставители Даниел Смилов и Леа Вайсова. Тук обаче няма да предложа рецензия на книгата, а ще я използвам като средство (при това изключително удобно средство, тъй като съставителите са се потрудили да съберат на едно място интервенции от всякакъв характер), за да обърна внимание на някои от горещите точки в дебатите, в които редица анализатори и участници в протестите бяха въвлечени.

Твърдения като това на проф. Александър Кьосев[1], че протестът е просто спонтанно изригване на морално възмущение и нищо интелектуално не бива да се очаква от него, се опровергават дори и след бегъл, повърхностен поглед върху огромното количество интелектуална продукция, съпътстваща протеста от самото му начало. Протестът е изригване, но това изригване далеч не се изчерпва с недоволно мучене или вой на вувузели; протестът е и херменевтично изригване на абсолютно всички нива. Трескава тълковна активност протича както в медиите (да не говорим за академичното поле), така и вътре в протеста: най-малкото, идентифицирането и изобличаването на т. нар. провокатори или опитите да се предвиждат действията на полицията, да се действа с една стъпка пред тях (например, по време на обсадата на парламента на 12.11.), асамблеите на Орлов мост, Окупацията на Ректората, която бе един безкраен разговор за настоящето и бъдещето, посочват към несъстоятелността на разделението на протестната от интерпретативната дейност. Протестът е поначало интерпретация, която е дълбоко идеалистична: излизаме на протест, защото нещо в състоянието на нещата не отговаря на идеалните ни представи за това какви трябва да бъдат нещата. Следователно протестът е на първо място интелектуален акт, чиито ефекти са едновременно интерпретативни и прескриптивни; рефлексията не е просто епифеномен, а централна негова активност, насочена едновременно навътре (към себе си) и навън – към състоянието на нещата, които протестът иска да промени, воден от една по същество виртуална сила: силата на неговото нормативно въображение.

Важна част от дългата (и изпълнена с обрати) саморефлексия на протеста от лятото на 2013 г. беше въпросът за неговата идентичност. Вероятно това бе един от най-щекотливите въпроси. Всяка идентичност е по дефиниция негативна, а всяко Едно е провалът в достигането на собствената му цялостност. Всяко selfsame Едно е резултат от дисимулиране на неговата изначална вписаност в непреодолимата двойнственост, в Другия. В случая с протеста, изначалната двойственост на неговият “Аз” бъде разположена поне в три измерения. “Другото”, спрямо което протестът от лятото определи себе си, беше не само управляващият елит, но и другите протести от същата година – февруарският, който като най-близко по форма и субстанция действие, даде тон на изначалната саморефлексивност, и т.нар. “контрапротести”, които закотвиха границите на идентичността, която протестът изобрети за себе си[2].

През февруари 2013 г. разговарях с моя стара приятелка, с която случайно се бяхме засякли в една арт-галерия. Тя е дългогодишен привърженик на ДСБ, получила е образование в чужбина, говори езици (вкл. японски), работи като висш мениджър в чуждестранна фирма и е напълно самостоятелна млада жена. С една дума, тя се вписва чудесно в господстващото въображение за “средната класа” образовани професионалисти от София. Моята приятелка не одобряваше зимните протести, нито един път не отиде на тях и ги наричаше популистки. Тя не беше единствената. За сметка на това през лятото тя и други като нея, които открито се потрисаха от зимните протести – Иво Инджев е добър пример, макар че той за разлика от моята приятелка говореше за протестите с огромно уважение - припознаха летните протести като свои и се включиха активно[3].

Въпросът за отношението между лятото и февруари се разклони в две направления в рамките на протестната саморефлексия. От една страна стоят тези, които настояват на различията между двете социални избухвания, а от друга – тези, според които различия няма, а ако има, то те са плод на правителството и/или медийни манипулации. Ще се спра само на мнения на участници в протеста.

Още на 15.06. протестиращият блогър Божидар Божанов дефинира протеста по следния начин: “През февруари излязоха на протест хората, които не могат да си платят сметките. Сега излязоха хората, които "плащат сметката" в държавата.”[4] На 16.06. Божанов публикува на своя блог текст, в който декларира, че средната класа се е намерила.[5] В същия ден друг блогър пише, че протестът е “революция на разума” която е описана по следния начин:

Тези хора не крещят, че са гладни... защото всъщност не са гладни. Те успяват някак си да постигат собственото си благо в една държава, която ги третира като маловажен процент гласоподователи. Тези хора не смятат, че най-важното е да им свалят цените на тока – те са сред малцината, които си го плащат навреме, каквото им да коства това (sic). Тези хора не крещят да им вдигат заплатите, защото знаят, че това не е автоматично решение, а зависи от множество промени в икономиката.”[6]

Текстът е препубликуван във в-к Дневник още на същия ден.

Парадигмален пример за поддържането на разликата между февруари и юни е и проф. Калин Янакиев, който още в първата седмица на протеста написа, че управляващите се държат сякаш “контактуват с един друг, умрял преди поне четири месеца протест,” защото обещали мерки като енергийни помощи, намаляване сметките за ток, повишаване на минималната работна заплата и други. Проф. Янакиев е категоричен:

Тези [граждани] въобще не искат никакви 5% [..], не искат минимални работни заплати. Нима не виждате лицата им? Те въобще нито са, нито ще бъдат ‘на енергийни помощи’ (макар може би и да им трябват). Те въобще не ви ги искат.[7] Те не са онова, което с известно основание, наричаха през февруари със събирателното ‘улицата’. Това не е „народът”. Това изобщо не е колективен субект нито от урбанистично-пауперистичен, нито от национално-романтичен тип. Това е множество от субекти.”[8]

Това “множество от субекти” налага да бъде представено по начин, който не притъпява индивидуалната му особеност. Например, Цочо Бояджиев обяснява своя фотографски подход към летния протест по следния начин: “[T]ози протест е много особен. Той не е подобен на партийните митинги от 90те години, а в него са включени индивидуалности, личностно различими хора.” И продължава: “[и]скам да подчертая, че двата протеста са много различни. През февруари имаше хора със скрити лица, хора с качулки, не защото беше студено, а защото профилът на хората беше друг. [..] Ето защо нямах интерес да снимам лицата, които виждах на февруарските протести. Тези разкривени лица.”[9]

Разсъжденията, които противопоставят летните на зимните протести по линията гладни/грозни/зависими - красиви/образовани/(енергийно)независими, бързо срещнаха съпротива от страна на други протестиращи. Статията на Леа Вайсова и Георги Медаров е пример за това. Тяхната бърза реакция бе една от най-режещите критики на идеологията на “красивите и умните”, която с право бе идентифицирана като създаваща вредни противопоставяния в протеста, от една страна, и затлачваща възможностите за осмисляне на проблемите ни чрез провинциализирането им, от друга (вместо да се мислят като част от процеси, разгръщащи се в целия ЕС)[10].

В друга своя интервенция от лятото, без да засяга директно проблема, Леа Вайсова разсъждава върху социалната несправедливост, социалното недоволство,бедността, или т.нар. “февруарски теми”. Според нея, един от основните проблеми е

отказът от поддържане на минимално общо чувство за справедливост чрез делата на съдебната система. Защото съдебните дела биха могли да създадат чувство за достойнство в едно общество, в което има усещане за резки социални неравенства. Една социална политика се нуждае и от функционираща съдебна система. Затова границата на търпимост беше премината с Делян Пеевски. [..] Защото, когато нямаме минимален консенсус за обща справедливост през функционираща съдебна система, то всеки сам става съдник на делата на другите.”[11]

С други думи, тук Вайсова не само не разграничава протестите, а ретроактивно вписва зимния в летния, преобръщайки с един замах линеарните, хронологически рамки на събитията. Тоест, вместо да говорим как февруари предхожда юни, Вайсова постулира юни като условието за възможност на февруари: социална справедливост ще има, когато исканията от юни за работещ правов ред се реализират. Социалната справедливост не е външен проблем за протеста, но е вписана в един по-широк контекст от мерки, които трябва да се вземат. (Подобен жест наблюдаваме и в статията на Кънчо Стойчев.[12]).

Но кой тук е прав и кой крив за оста “февруари-юни”? Всъщност, нека се противопоставим на изкушението да вземем страна в един фалшив избор. Възраженията срещу зимния протест от страна на участници в летния са напълно автентични, такова, каквото е и възмущението на участвали и в двата протеста. Също не може да се отрече ролята на масмедиите в популяризирането на разделението, както посочват критиците му. Единственият изход от тази апория е да приемем, че медиите са вътрешни за протеста, поне по три причини. Първо, защото дебатът между протестиращите (помежду им, а също с техните критици) се опосредява в публичното пространство от медиите. Второ, медийното отразяване във всичките му форми: от стандартните информационни канали до фейсбук и туитър ъпдейтите действа не просто като начин за разпространение на информация за протеста и едновременно с това като призив да се излезе на улицата, а и като полемично поле в и за протеста с огромен залог. Нужно е само да си спомним ожесточените дебати дали е имало само 3000 души, както твърди МВР и властта, или 30000. Залогът на броенето е самото съществуване и легитимиране на протеста и тук медиите (във всичките им форми) играят ключовата роля. Не на последно място, въпреки че протестиращите често схващат себе си като независещи от монопола на медийния пазар, тъй като имат други канали за информация (фейсбук, туитър, гражданска журналистика в блогове и т.н.), протестът е освен всичко друго и борба за традиционните медии, за разбиване на “медийния монопол на Пеевски” и за създаване, по думите на протестиращите, на една “нормална” и “адекватна” публичност, свободна от манипулации. С други думи, въпреки амбивалентното отношение на протестиращите към медиите, последните са чуждият обект в сърцевината на протеста. А ако медийната картина изопачава, усилвайки някои характеристики на протеста и неглижирайки други, то нека не забравяме, че, макар и изопачен, опосреденият достъп е единственият ни достъп до реалността. Нямаме директен достъп до материалната реалност сама за себе си и изводите, които си правим за нея произтичат не от предпоставения смисъл на борбата (с олигархията, елита, капитала…), а от борбата за смисъла на борбата, която по дефиниция се разгръща в публичното пространство. Пътят към целта е толкова важен колкото и самата цел.

Тези примери ни насочват към очертанията на една полемична теория на идентичността: идентичността не като предпоставка за действието (“ние българите сме си такива и затова правим еди-как си..”), а като продукт на процесите в едно изначално полемично поле, където сблъсъкът между различни идеи в рамките на практиката произвежда условията за възможност на себеусещането. Идентичността е полемична (т.е. политическа) категория, където несводими една до друга позиции се заключват в апоретична схватка, изходът от която (под формата на временна хегемонизация на полето от една от страните) е винаги-вече самоподриващ се и отворен към нови преодолявания. С други думи, илюзорната сигурност, че имаме решение, стабилно очертание и сигурен ориентир в полето се подлага на постоянно изпитание от достигнатите в рамките на протестната саморефлексивна практика нови предели за (пре)осмисляне, подриващи всякакви опити за тотализация.

Нека се спра на още един пример: въпросът за лявото и дясното. Той произлезе от силния полемичен заряд, с който вече се обговаряше “природата” на протеста. Възраждането на антикомунистически лозунги от 1990те като “червени боклуци” отчужди част от протестиращите с леви убеждения и положи дебата в рамките на традиционните политически противопоставяния (които бяха погребани през 2001 г. от Симеон Сакскобурготски, носител на “нов морал отвъд лявото и дясното”). Такива нямаше през февруари 2013 г. в стриктния смисъл на “политическо” като антагонистично противопоставяне на несводими една до друга визии за бъдещето. Критиките към предполагаемото одесняване на протеста доведоха до настоятелни декларации, че протестът е и на левите, и на десните: на гражданите (от който и да е цвят) срещу олигархията. Но дебатът за смисъла на лявото и дясното парадоксално произведе собственото си отрицание. Например, Александрина Пендачанска попита:

[и] така, какво правим, когато тялото ни е пред физически разпад и застрашено от смърт? Интересува ли ни дали дясната или лявата ръка ще посегне към лекарството, или напрягаме всичките си сили за да си вземем цяра, да го преглътнем и да се справим с болестта? Още повече в политическа среда, в която лявото не е (и никога не е било) реално ляво, нито дясното – дясно! Ще спестя тук мястото да коментирам нелепостта на българското определяне за ‘ляво’ и дясно’, макар че и то крещящо се нуждае от анализ и преподреждане, бидейки всъщност остър симптом за патологичните процеси, протичащи в българското държавно тяло. Именно това подреждане – на истинското ляво – в ляво, дясно – в дясно, обаче ще е възможно само ако се нормализира политическата среда и оздравее. Но това е вторичен процес.”[13]

До сходен извод стига и Евгений Дайнов, само че тук оперативната метафора не бе анатомична, а цивилизационна:

След като окончателно се разкриха като дива, плячкосваща всичко на пътя си орда, Бойковите хора внушиха на по-будната част от обществото разбирането, че не всички деления могат да бъдат потопени в обичайната кавга "ляво-дясно"; че има по-фундаментални различия, които надхвърлят тази караница. А именно – различията между цивилизовани хора и варвари. Появи се разбирането, че само цивилизованите хора могат да се делят на леви и десни, докато варварите не бива изобщо да бъдат допускани в този спор, тъй като просто ще набият и окрадат всички спорещи.”[14]

Но макар и под формата на репресия, дебатът за лявото и дясното в протеста произведе интересни резултати: най-малкото разбираме, че ще дойде време за традиционните противопоставяния, щом се установи една базисна нормалност. Но като всеки опит за тотализация и тези призиви не могат да постигнат затваряне, а произвеждат условията за собственото си преодоляване. Защото изобщо не е самоочевидно в какво се състои тази нормалност; както не е самоочевидно и че трябва да има фундаментален консенсус около правовия ред, който лежи отвъд “лявото и дясното” и от само себе си гарантира социалната справедливост. Нима не можем да допуснем, че обществената поляризация в политически и икономически план се възпроизвежда именно чрез формите на абстрактно равенство пред закона, налагано върху вече неравните емпирични индивиди?

Дебатът продължава.

 


* Блогът на Жана Цонева тук.

[1]  Култура: Ал. Кьосев. Не лъжи! Или за абстрактността на морала. Последно посетено на 11.02.2014 г.

[2]  На тях няма да се спирам тук, а вместо това ще препратя читателите към този текст: http://hystericalparrhesia.wordpress.com/2013/09/18/brainless-coming/

[3]  Ivo.bg: Иво Инджев: В крак с бремето на похода на маргиналите. Последно посетен на 11.02.2014 г.

[4]  Туитър акаунт на Божидар Божанов: https://twitter.com/bozhobg/status/345820017490817025. Последно посетен на 11.02.2014 г.

[5]  Божидар Божанов: БЛОГодаря. Последно посетен на 11.02.2014 г.

[6]  Radobim: между другото. Последно посетен на 11.02.2014 г.

[7]  През зимата на 2013 г. наистина нямаше призиви за оставка. Оставката на Борисов не усмири протеста, а като че ли го ядоса още повече. Чуха се обиди към Борисов, че е страхливец и призиви: “връщай се на мястото да изпълниш исканията ни по национализация на ЕРП-тата.”

[8]  Янакиев, К. (2013). “Отвратителните”. В Смилов, Д. и Вайсова, Л. (съставители) #Протестът. 2013: 59-63. София: Изток Запад. стр. 61

[9]  Бояджиев, Ц. (2013). “Фотография и протест”. В Смилов, Д. и Вайсова, Л. (съставители) #Протестът. 2013: 124-131. София: Изток Запад. стр. 129

[10]  Медаров, Г. и Вайсова, Л. (2013). “За протеста от грозните”. В Смилов, Д. и Вайсова, Л. (съставители) #Протестът. 2013: 164-165. София: Изток Запад. стр. 164

[11]  Вайсова, Л. (2013). “Когато гневът се превърне в навик”. В Смилов, Д. и Вайсова, Л. (съставители) #Протестът. 2013: 99-101. София: Изток Запад, стр. 100

[12]  Стойчев, К. (2013). “Бедни сме, защото нямаме правов ред”. В Смилов, Д. и Вайсова, Л. (съставители) #Протестът. 2013: 91-92. София: Изток Запад.

[13]  Вести: Александрина Пендачанска. http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5879051. Последно посетен на 11.02.2014 г.

[14]  Дневник: Евгений Дайнов. Културната революция. Последно посетен на 11.02.2014 г.

Прочетена 517 пъти
Още в тази категория: « Към градска революция?

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.