.
Сряда, 30 Април 2014 00:00

Епизоди на урбанистичен активизъм в София – градските публични пространства между институции и граждани

Павел Янчев

Резюме: Този текст има за цел да проследи урбанистичния дебат за формирането на публичното пространство в София през погледа на граждански активисти и организации и тяхната комуникация с институциите, отговорни за териториалното устройство на града. Текстът проследява как урбанистичният граждански активизъм се опитва да компенсира неслучилата се трансформация на системата за градското планиране в периода на мащабна промяна на централно-планираната икономическата система към свободен пазар след 1989г. в България. Новопоявилите се неформални активисти и организации дефинират изоставения от градоустройствения процес обществен и частен интерес и контакта му с институционалните играчи в реалността на пазарната икономика.

 

1. Въведение - формиране на публичните пространства в пост-социалистическа София

Публичното градско пространство е ценност в колективния живот и идентичност на човека още от появата на първите населени места. Примерите са достатъчно много – античната агора, форума, акрополиса, некрополиса, площадите, термите, стълбите пред сградата на властта, храмовете, болничните заведения, затворите и много други. Публичното градско пространство е материален символ на политиката като способност на човека да живее в общество, да се обединява около ценности и културни репери, да формира институции и да се самоуправлява. Изследванията върху публичното пространство е обект на мултидисциплинарно изследване назад във времето, още когато през XVIII век Дамбатиста Ноли прави известната карта на публичните пространства в Рим. В това изображение на града Ноли картографира приземните етажи на всички сгради в Рим като разширява публичния ареал, изобразявайки приземните етажи на всички сгради отворени за жителите на града. Използвана и до днес, картата на Ноли получава статут на анализ на публичното пространство, на достъпността и обвързването на сградите и градската среда и на способността на градската тъкан да пропуска неформални социални процеси.

 1

Фрагмент от картата на Рим на Джамбатиста Ноли от 1748 г., изобразяваща публичните пространства в града, разширявайки ги и в приземните етажи на обществените сгради. Картата се превръща в пример за възприятието на публичното пространство като мрежа, която включва и сгради, и пространства със специален статус като църкви, храмове, фоайета на обществени сгради и вътрешни дворове.

Като реакция на планирането на града диктувани от модернизма, Джейн Джейкъбс разглежда темата за публичното пространство през призмата на сигурността на кварталните улици, тротоарите и градските паркове, както и тяхната устойчивост да привличат хора и да предлагат чувство за спокойствие, сигурност и гражданско равенство (Jacobs, 1961). Тя критикува градоустройствените подходи на модернизма, които водят до разпад на връзката между сградите и градското пространство. Джейкъбс е и един от влиятелните урбанистични активисти през втората половина на XXвек, която оспорва адекватността на проектите за градска модернизация на Робърт Моузес в Манхатън. Процесите в публичното пространство е наблюдавано от Мишел Фуко, който говори 'за другите пространства' (des espaces autres). Фуко говори за дефинирането на публичните пространства през връзките и отношенията им натрупани в различните култури и цивилизации. Нарича тези пространства ‚хетеротопии‘ (противопоставяйки ги на ‚утопии‘) и формулира характеристиките им – примерите, които разглежда, измежду други, са гробището, сцената на театъра, градската баня. (Фуко преведен и интерпретиран от Dehaene & De Cauter, 2008). След 1990-те темата за публичното пространство е широко обсъждана в контекста на глобалната приватизация на публичните пространства в западните градове, навлизането на частното публично пространство под формата молове, търговски галерии и увеселителни паркове, които имитират градско пространство, но всъщност изключват определени прослойки от обществото (Dehaene & De Cauter, 2008). В книгата си Cities for People Ян Гел говори за нуждата от планиране на публичното пространство чрез използването на човешкия мащаб, който е неглежиран след фокуса на модернизма върху сградата и изоставянето на пешеходността като основен градски феномен (Gehl, 2010). Тези интерпретации на публичното пространство могат да бъдат интерполирани и в ситуацията на рязък преход между икономически режими в пост-социалистическия град, каквито се наблюдават в градовете в Източна Европа и в частност в София.

Настоящият текст се опитва да анализира публичното пространство и неговото планиране от институционални процедури и граждански активизъм в периода след преход между две различни социо-икономически системи – социалистическия и капиталистическия град. Изследването не претендира да разглежда темата изчерпателно, а по-скоро да се вгледа в съвременните изяви на граждански действия в София в сферата на архитектурата и градското планиране и да ги постави в контекста на нереформираната система за териториално устройство. Изложените гледни точки са основани на дискурс анализ върху част от литературата, засягаща публичното пространство в пост-социалистическия град, на интервюта с представители на организации, които се занимават с урбанистичен активизъм, както и на базата на лични впечатления от контактите и работата ми със Столична община, архитектурния фестивал Sofia Architecture Week, включително организацията на конкурса за Метростанция 20 в София. Текстът разглежда причините за възникването и методите на действие на урбанистичния активизъм в София като ответна реакция на неспособността на съвременните инструменти за планиране и изпълнение на градското публично пространство да формират прозрачен процес с балансирано гражданско и инвестиционно участие. 'Инструменти за планиране на публичното пространство' наричам всички видове градоустройствени планове (ОУП, ПУП и т.н.), експертни съвети, обществени обсъждания (доколкото съществуват), както и всички формални и неформални методи за взимане на решения как да бъде трансформирано и развивано публичното пространство в един град, описани и регламентирани от нормативните документи на държавата. Инструментите за планиране са обект на дискусия в европейски контекст, но този текст няма за цел да е изчерпателен в анализа им дори единствено в България. Тук ще засегна единствено възможността им да бъдат устойчива база за дискусия и формиране на публичното пространство в София. Когато говоря за 'неспособността' на плановите инструменти да създадат среда за дискусия, се обосновавам на общо впечатление за липса на темата за градоустройството и архитектурата в медиите, в ежедневното политическото говорене и диалог. Твърдя, че вниманието към темата за планирането на града от страна на обществото се засилва в последните 3 години именно поради действията на урбанистични активисти.

Когато през 1989 г. в Източна Европа настъпва началото на постепенно преминаване от централно-планирана икономическа система към пазарна икономика, много трудно човек би могъл да предусети как тази социална трансформация ще се отрази в развитието на архитектурата на градовете. Преди 1989 г. българският град, подобно на икономиката, е проектиран централизирано от еднопартийното правителство, а градската управа притежава ограничена власт и просто предава надолу по веригата правителствените решения до местно ниво. Правителството контролира цялата териториална собственост, както и всички методи на благоустройство и икономическо производство. Част от философията за централизиране на властта е и съсредоточаването на управленски и икономически ресурс в столицата София (Hirt, 2005). Тази структура на управление обуславя вертикалната и технократична култура на териториално планиране на града далеч от неговите жители. Публичното пространство е проектирано в традицията на функционализма и зонираното планиране – градът се състои от няколко дефинирани основни функции (труд, промишленост, обществено обслужване, жилища и отдих), а зоните в града са отчетливо функционално разделяни според този принцип. Според модернистичните принципи публичните пространства са проектирани като монофункционални транзитни пространства, а проектирането е делегирано изключително само на архитекти и урбанисти и на техните ценности и разбирания за бъдещето на града. Технократичното градоустройственото планиране е изработвано на визуален език, неразбираем за по-широка публика, а липсата на частна собственост и инициатива гарантира почти нулево участие на гражданите в процеса на планиране на града и публичното пространство.

След падането на Берлинската стена в България, както и в цяла Източна Европа, започва плавен преход към пазарна икономика и демократично многопартийно управление. Възстановява се собствеността върху земята и възможността на обществото да играе основна роля във формирането на образа на града, но развитието на публичното пространство в трансформиращите се капиталистически градове остава във властта на държавата посредством местните власти. Реформа на планирането на градовете е направена след 1998 г. когато България насочва политическите си усилия в присъединяване към Европейския съюз. Въпреки реформата в нормативната база, на чиято философия се базира планирането на градовете, формалните и неформални инструменти за градско планиране не претърпяват ценностна промяна. Оттук и културата на планиране на капиталистическия град не се реформира в система, която успява да привнесе съвременни инструменти за демократично планиране под формата на дискусия в по-широк обществен кръг. Дебатът за бъдещето на града не еволюира в отворена платформа за търсене на баланс между държава, общество и икономическа устойчивост, а остава заключен в технократичния визуален образ на градоустройствения план.

1.1. Наследството на социалистическия град

В книгата The Post-Socialist City Кирил Станилов прави ясно разграничение между структурата на публичното пространство в социалистическите градове в Източна Европа и в капиталистическите западноевропейски градове. В социалистическия град, твърди Станилов, повечето пространство по условие е публично. В капиталистическия град публичното пространство е съсредоточено и групирано около центъра на града, с изключение на отделни паркове в периферията. В социалистическия град не се наблюдава подобна градация център-периферия – публични пространства съществуват в и около всяка урбанистична структура – жилищен квартал, индустриална зона или обществен център. Изобилието на публично пространство и неговото разпокъсано разпределение из социалистическия град прави използването му от хората далеч по-малко интензивно, а ограничаването на частната инициатива е лишила публичното пространство от една от важните му функции – тази на пазар и място за размяна (Stanilov, 2007)

София не е изключение от наблюденията на Станилов за градовете в Източна Европа. Въпреки това образът на публичното пространство в София може да бъде разделено на компактен център с мрежа от гъсти улици, градски булеварди и градски паркове и модернистични квартали с колективни жилищни блокове и големи отворени пространства между тях. Ако разгледаме формалните причини за тази структура, откриваме, че в периода 1944-1989 основните идейни документи, оформили бъдещето на публичното пространство на София, са Генплановете на Тонев от 1945 г. и Нейков от 1961 г., следващи ограничителните принципи на функционалния град. Въпреки публикуването на плана на Нейков (1961) за компактното развитие на София, впоследствие са приети идеите на отхвърления план (на Сиромахов), който предлага разрастването на София с Корбюзианските жилищни комплекси в периферията на града (Лабов, 2000; Hirt, 2005). По този начин около центъра на София, формиран в края на XIX и началото на XX век, постепенно израстват едромащабни модернистични жилищни комплекси, които решават жилищните проблеми в края на 1960те и началото на 70те години. Освен унаследените градски градини, София получава изобилие от квартални публични пространства, които все още трудно са поддържани, използвани и пълноценно наситени със социални функции.

2

План на София от 1979 г. (план Стайнов-Виделов), официално неприет. Планът е основан на строго функционално зониран, за което е и критикуван, но само в експертен кръг (Лабов, 2000). Планът и визуалният му език остават практически недостъпни за гражданите, въпреки, че те са били допускани до обществените обсъждания. (източник: Ковачев, 2005)

Друг характерен градски процес е, че комунистическата държава се опитва да насити публичното пространство с идеология през оформянето на монументални формални пространства за манифестиране и празнуване на комунистическите празници и герои. Това поставя репери в социалистическия град, които се доближават до окултни публични пространства като площадът пред Паметника на Съветската армия, мавзолеят на Димитров, монументът Знаме на мира. Тези пространства носят белезите на формална организираност и са в абсолютен контраст с изобилието от неподдържано и недефинирано публично пространство, типично за развитието на социалистическия град (Stanilov, 2007).

1.2. Трансформацията на публичното пространство в капиталистически режим на развитие

Възникването на практически несъществуващия преди 1989 г. частен сектор в пост-социалистическия град избухва с възвръщане на много публични градски пространства в лично притежание. Необгриженият дотогава ареал на публичното пространство започва да намира своите формални и неформални стопани. Обръщайки се към София до 2001 г. в областта на градското планиране в България продължава да действа голяма част от нормативната база останала от комунистическото държавно управление. През 2001 г. се приема нов Закон за устройство на територията, който резултира в нови регулации за градско планиране, архитектура и строителство. След реформираната през 1997 г. банкова система София и България стават част от тенденцията в Европа и САЩ на изключително избухване на кредитирането на недвижими имоти, която преобразява българските населени места и в частност публичното пространство в София. Инвестициите в недвижими имоти в контекста на липсващо урбанистично планиране превръщат публичното пространство в колаж от несъгласувани лични намерения за благоустрояване, който (колаж) застива с настъпването на световната криза на жилищния кредит в края на 2008 г.. Соня Хирт обобщава промяната в градския пейзаж на София след 1989 г. през три основни фактора. Смяна на функцията на публичното пространство – улиците и площадите стават подходящо място за частната търговия (1), промяната в мащаба на строителство – едромащабното жилищно строителство е изоставено за сметка на по-ниски жилищни кооперации и еднофамилни къщи (2), рязка промяна в архитектурните стилове и навлизане на инцидентната архитектура (3) (Hirt, 2008).

Това са и част от причините в годините след 2006 г. да се появят гласове на съмнение дали София и българските градове като цяло са се възползвали по най-добрия начин от инвестиционния поток, за да преобразят публичното си пространство и да внесат в планирането на населените места съвременни ценности. Елена Димитрова говори за “деформиране, ‘свиване’ и изчезване на редица публични пространства като места за контакт и гражданска изява, и като среда за нов живот на културно-историческото наследство, често останало изолирано от съвременния живот на града”, а като възможни причини за това, обобщава как „заявената демократизация на градското управление се развива успоредно с бързия отклик на пазарните закони, но въпросите за отговорностите и правата на многобройните нови актьори на градската сцена все не намират подходящо място и форма за обществен дебат върху разминаването между случващото се и желанието, върху заплащаната (...) цена за вземаните (...) решения за бъдещето на града.” (Димитрова, 2010).

3

Изглед към квартал Дървеница в София (2007, източник: автор). Еволюцията на публичното пространство и контраста между социалистическия и капиталистическия град в края на стихийното развитие на жилищното строителство в кварталите на София случило се под действието на градоустройствения план на града от 1961 г. Последния план на София се приема през 2009 г.

Именно за това място и тази форма за обществен дебат говори и Хоан Бускетс в един по-широк анализ на урбанизма в Европа през 90те. „В този сценарий градовете все още имат нужда от планове. Но в контекст, дефиниран от различни урбанистични проекти, мастърпланът не може вече да бъде всеобхващащ, вездесъщ инструмент за решаване на всичко, както е било непосредствено в следвоенните години. (...) Преди всичко трябва да се търси 'проектна' ориентация с различно съдържание от това на традиционния генерален план. В момента градът е отворен феномен и плановете, които го затварят с околовръстен път са неща от миналото. Функционалното зониране също изглежда неподходящо. (...) Вероятно и заради това новите урбанистични планове са процеси, които изискват по комплексно изработване, включващо смесване на различни социални групи, администратори и експертни консултанти, водени от директор със солиден професионален и академически опит, наместо голямо независимо архитектурно бюро” (Busquets, 2000).

Дискусията за нуждата от архитектурни конкурси е част от процеса на търсене на по-съвременни и адаптивни към реалността форми и инструменти на планиране в България. Архитектурните конкурсите могат да бъдат метод за оформяне и на приоритети, стратегии и дискусия, но не бива да бъдат разглеждани като единствен възможен инструмент за изработването на различен тип градоустройствени проекти. Разглеждайки формите на урбанистичен активизъм в София, неслучайно поставям акцент върху конкурса като потенциален инструмент за извеждане на урбанистичния дебат в по-широка гражданска среда. След 1989 г. архитектурни конкурси в София и България се правят рядко, а когато ги има, процедурите не са дефинирани да произведат качествен архитектурен продукт и резултират в спорни и често нереализируеми проекти. Въпреки това, всеки от интервюираните признава, че формалното организиране на конкурс би трябвало да бъде подкрепено от много други 'меки' неформални процеси на комуникация и политическа воля за реформирането на градоустройствения план в работещ процес на комуникация между градска администрация, финансови инструменти и заинтересовани граждански групи.

2. Появата на урбанистичен активизъм в София

Урбанистичен активизъм наричам процеса, в който неправителствена организация, група граждани, независима институция или отделни личности поемат пътя на неформален (или формален) разговор с институции и да се опитват да влияят на взимането на политически решения и преформулират идеологията за бъдещото изграждане на образа и пространствата на града. Появата му е част от по-голямо движение на обществото към гражданско участие под един или друг начин в управлението на града и държавата. На сцената на архитектурата и урбанизма в България разпознаваеми от обществото и медиите до съвсем скоро са били единствено формалните организации Съюз на архитектите в България (САБ, която е творческа организация) и Камарата на архитектите в България (КАБ, професионален съюз на архитекти, урбанисти и ландшафтни архитекти). Научните средища, които възпитават знание в сферата на урбанизма и архитектурата в София (в т.ч. градските изследвания, ландшафтната архитектура и географията) са УАСГ, СУ, НБУ, ВСУ, ЛТУ и БАН, а най-големите държавни проектантски организации са Софпроект и НЦТР. Всички изброени са институции, на чийто терен формално дебатът за града се случва, но рядко успява да излезе извън строго експертните среди и да отекне като значима тема в обществото. Именно и затова обръщам внимание на неформални актьори, които успяват по един или друг начин да привлекат различен тип внимание и да променят начина, по който се говори, пише и дебатира за града и неговите проблеми и евентуални решения. Както става ясно тяхното появяване не би било възможно без съществуването на гореизброените институции, дори често действията на урбанистичните активисти се развиват в ареалите им, но като контрареакция на хегемонните разбирания за развитието на града и планирането му от община и държава.

Обръщам внимание на няколко примера за прояви на урбанистичен активизъм, които действат предимно на територията на София в периода след 2006 г. Разглеждания период съвпада и с новия политически курс в управлението и планирането на София след смяната на дългогодишния кмет Софиянски (три поредни мандата) и главен архитект Стоян Янев през 2005 г., когато Петър Диков е избран за главен архитект на София след конкурс проведен от кмета по това време Бойко Борисов. Диков поема поста поставяйки идеята за градско обновяване на зоната на бул. Тодор Александров и превръщането ѝ в делови център „Сити” по модела на развитието на подобни бизнес зони в Лондон, Париж и Брюксел през 1970те и 80те години, както и с обещанието да довърши изпълнението и одобрението на Общия устройствен план на София. Появата на тази вълна урбанистичен активизъм съвпада с периода на рязък спад на инвестициите в строителство и кредитиране на проекти, започнал след септември 2008 г. Разгледаните събития и активисти, са: (1) работилницата за архитектура UURRBBAANN случила се еднократно през 2008 г. и разработила проекти за центъра на кв. Младост в София; (2) сдружение Транформатори – организация за градски акции в последствие прераснало в лаборатория за архитектурни събития; (3) фестивалът за архитектура Sofia Architecture Week и организираният конкурс за Метростанция 20 в София; (4) архитектурната неправителствена организация Група Град; (5) и архитектурните блогове на Провокад и What Association. Избраните прояви на урбанистичен активизъм засягат по различен начин проблемите и планирането на града, по иновативен начин въвличат различни социални групи да участват в процеса и съответно имат и различно проявление в обществото и медийното пространство. Общото между тях е, че в един или друг момент всеки от разгледаните започва да се занимава с търсене на начини за подобряване на до момента действащите инструменти за планиране на публичното пространство.

4

Графика, която показва приходите от строителство в България, което е в пряка връзка инвестициите в недвижими имоти в периода 2002-2008г. Кривата ясно показва и резкия спад след 2008 г., когато настъпва периода на световната криза на жилищния кредит. Това е и контекстът, в който протичат процесите на вълни от активисти, които адресират ценностите и принципите на изграждане на съвременните български градове. (източник: НСИ)

2.1. Архитектурната работилница UURRBBAANN

Опитът ми в урбанистичния активизъм започва през 2007 г., когато Орлин Манолов и аз (под името студио UURRBBAANN) организираме заедно със Съюза на архитектите (САБ), Столична община и УАСГ архитектурен workshop/пленер (това е формалното заглавие) с тема урбанистична разработка на центъра на кв. Младост в София. Центърът на Младост е последната неизпълнена зона от проекта за жилищен комплекс, която е планирана като обществен център на квартала преди 1989 г., и в който живеят около 200'000 жители на София. На терена се припокриват интересите на общината, Бизнес парк София и още няколко частни инвеститора, а урбанистичното решение би трябвало да даде балансиран отговор между инвеститорския и обществения интерес, както и плановете на общината. Градоустройственият план за центъра на Младост в онзи момент е в процес на разработка от общински архитекти и главният архитект Диков решава да я постави за задача и на по-млади професионалисти. Общината показва политическа воля да използва капацитета на структурата на САБ и УАСГ, за да продуцира идеи, идващи от по-широк кръг и различни по възраст и образование архитекти и урбанисти. Ролята ни с Манолов е да изготвим заданието, да поканим жури, да изберем и подготвим локацията на работилницата с помощта на институциите-партньори. В работилницата участват 92 млади архитекти на възраст до 35г., които предават 17 проекта, които след това са изложени в кв. Младост. В четиридневния период на работа всеки екип може да бъде наблюдаван и съветван от гражданите и да разговаря с членовете на журито, които са и ментори.

5

Начало на четиридневния архитектурен workshop/пленер UURRBBAANN във фоайето на УАСГ където арх. Силвия Сокерова представя заданието за центъра на кв. Младост в София на участниците и журито пред макет на съществуващата зона в Младост. Работилницата се провежда между 14-18 април 2008 г. и резултатът е 13 проекта за разработваната зона, които трябва да станат предмет на дискусия за бъдещото планиране на зоната в Столична община. (източник: Орлин Манолов)

Тази работилница предизвиква медиен интерес към темата за планирането на града, но няма особено силен отзвук в обществото. 17-те проекта впоследствие не се използват за бъдещия градоустройствен план на обществената зона в кв. Младост и проектантите спечелили първо място никога не получават знак от общината да участват в следващ етап на развитие на проекта. Въпреки тези факти, това е едно от първите подобни архитектурни събития, които опитват да направят връзка с обществото, и да опитат да го поканят и въвлекат в процеса на планиране[1]. Проектите, които са изработени в рамките на 4 дни, имат абсолютно различен подход на анализ и работа с публичното пространство и града от досегашният утвърден начин на изготвяне на градоустройствени планове, преподаван и в университетските структури. Използват иновативен и информативен визуален език, който би могъл да бъде база за дискусия на градоустройството извън архитектурните експертни среди. След този случай много от участниците в тази първа работилница са активни под една или друга форма в други прояви на урбанистична дискусия, заемайки професионална позиция в архитектурни блогове, архитектурни конкурси и фестивали.

6

Първопремирания проект за центъра на Младост от работилницата UURRBBAANN (2008), изработен от Kumaroffice (http://kumaroffice.com/). Проектът предвижда покривите на всички сгради да бъдат достъпно публично парково пространство, което позволява то да бъде поддържано от собствениците на сградите. Възможността за изграждане на парк и централно публично пространство в смесена функционална зона на търговия, обществени услуги, администрация и жилища е експлоатирана от много от проектните предложения в работилницата.

2.2. Сдружение Трансформатори

Трансформатори е организация, в чиято постоянна основа са двама архитекти – Делчо Делчев и Валери Гюров. Поставят си за цел подобряване на градската среда чрез временни акции в публичното пространство, а впоследствие и чрез създаването на експозиционно пространство и работилница за архитектурно моделиране. Трансформатори наброяват между 2 и 21 души, предимно архитекти, като броят на участниците зависи от акцията и проекта, който изпълняват. Трансформатори започват с една акция „Архитекти на сергия” през 2009 г., когато архитекти застават за един ден на импровизирана сергия на Женския пазар в София и обясняват на минувачите естеството и принципите на работата на архитекта, какво би трябвало да значи устойчива архитектура и как биха могли да се решат определени градските проблеми с помощта на архитектурни решения. Мястото на Женския пазар е знаково и е избрано за акцията заради силно преекспонираната му медийна и политическа стигматизация, предизвикала общински план за преустройство чрез физическото разрушаване на пазара и превръщането му в по-модерна търговска зона.

През 2009 г. сдружение Трансформатори, заедно с няколко архитектурни блога, опитват да повдигнат въпроса за строителството на нов музей за съвременно изкуство (Софийски Арсенал музей за съвременно изкуство) без конкурс и предварителна концепция. Темата за липсата на архитектурни конкурси във формирането на публични пространства застава като обединяваща за част от архитектурната гилдия след този момент.

Друга акция на Трансформатори е пребоядисването на навес за автобусна спирка, която има забележителен и знаков архитектурен образ и е проектирана от арх. Любомир Шинков, известен български архитект с много реализации между 1950те и 80те години. Въпреки че ефектът от пребоядисването на спирковия навес не трае дълго, то успява да привлече внимание и положителни коментари за начина на самоорганизиране и обновяване на публичното пространство от групи граждани.

7

Пребоядисването на „спирка Шинков”, както я наричат в последствие, през май 2011 г.. Малко след пребоядисването спирката отново е надраскана с графити, но акцията привлича интерес към подобни елементи на градската среда. (източник: transformatori.net)

Трансформатори са автори и частично реализират повече от 30 подобни проекта с различен мащаб и естество като в последствие създават в пространство, дадено им от УАСГ, изложбена зала и макетна работилница за високотехнологично моделиране на макети. Освен действието под формата на акции, Трансформатори намират като основно свое предизвикателство създаването на организационен инструмент, който от една страна да може да продуцира съвременни проекти в градската среда колаборирайки с общини или други партньори, но в същото време да бъде критик и коректив в случаите на институционална неадекватност (Делчев, 2014).

В първите си проекти организацията разчита на общински програми за финансиране, но се опитва да кандидатства и за не-държавни финансови средства с цел да спечели по-голяма независимост. Впоследствие Трансформатори се занимават и с организиране на конкурс за идеи за градски проекти и опитът им показва, че когато един конкурс е направен извън бюрократичната обвързаност на общината, той има по-голяма шанс да доведе до някакъв резултат. Но когато става дума за инвестиции във физическата промяна на града, Делчев и Гюров твърдят, че за да се правят успешни проекти за публичното пространство, то инструментът за планиране трябва да бъде ориентиран към приоритетите и финансовите възможности на дадена община, а не да бъде фиксиран генерален план без обратна връзка с гражданите и без възможност за актуализация и адаптация.

2.3. Фестивалът Sofia Architecture Week и конкурсът за Метростанция 20

През 2008 г. около платформата за съвременно изкуство, издаваща списание Едно, се събират кръг от хора и обсъждат стартирането на архитектурно събитие, което да създаде платформа за критична дискусия върху планирането и архитектурата в българския град. Между тях са тогава заместник-председателя на общинския съвет в София Мартин Заимов, архитектурния критик Оливие Боасие, продуцента на Едно Асен Асенов, архитектите Петър Торньов, Пламен Братков, Георги Кътов и др. Целта на събитието е да повдигне в обществото темата за постигането на качество на архитектурата и градската среда през различни колаборации между публични, частни и граждански актьори. През есента на 2008 г. (един месец след първото и последно участие на България в архитектурното биенале във Венеция) се случва и първото издание на фестивала Sofia Architecture Week. Част от архитектите, които изнасят лекции са Руди Ричоти, Доминик Лион, Фредерик Борел, Ан Лакатон и др. Лекция изнася и главният архитект на София Петър Диков и тогава от повечето присъстващи се поставя критично въпроса за качеството на публичната архитектура и възможностите за устойчивото планиране на града и публичните пространства.

В първото си издание фестивалът има за цел да установи комуникация и да повлияе предимно на инвеститори в строителството и това прави събитието елитарно и недостъпно за много млади архитекти. В следващите си издания Sofia Architecture Week се развива и отваря към публиката и към по-младите хора, които имат енергия да променят средата, организирайки достъпен лекционен форум, изложби, архитектурни работилници включително за деца (Андреева, 2014). В изданието през 2010 г. фестивалът решава да опита да повлияе по-забележимо на планирането на града като организира конкурс в партньорство със Столична община. Целта е да бъде даден устойчив пример как публичната инфраструктура може да бъде превърната в качествено публично пространство, ако бъде променен инструмента на проектиране и процесът бъде отворен към гражданите посредством фестивала. Избраният от фестивала и общината проект е за една метростанция, част от мащабна инвестиция на общински средства и фондове на Европейския съюз в метро системата на София. Метростанция 20 (каквото е работното име на проекта) трябва да се построи върху неизползвана и незастроена поляна между модернистичните квартали Дружба 1 и Дружба 2, построени през 1970те и 80те години. Проектът ще превърне мястото в едно от основните транзитни пешеходни пространства в района с потенциал за развитие на социален и икономически център на Дружба. Орлин Манолов и аз бяхме поканени от SAW да изготвим програмата и заданието за конкурса, да изберем, поканим и анонсираме членове на международно жури, да популяризираме конкурса в и извън България, да комуникираме с участниците в конкурса, както и различните заинтересовани страни – главен архитект, Метрополитен ЕАД, градостроителите на квартал Дружба, архитектите на съществуващи метростанции и др. Конкурсът беше анонимен и отворен за участници от цял свят като събра 130 проекта от 22 държави, което е рекордно участие в публичен архитектурен конкурс, проведен в България в период от 25 години. Конкурсът е първият в България, който има собствен уебсайт и комуникира с участниците във facebook, а програмата и заданието са използвани многократно след това като база за изготвяне на следващи общински и частни архитектурни конкурси. Проектите са изложени и публикувани, а след две журирания, продължили около година, се избира проект на българския архитект Александър Шинолов, въпреки че му е присъдена втора награда. В крайна сметка конкурсът е прекратен с формална причина непреодолими непредвидени технически препятствия, което води до невъзможност да бъде изпълнен проектът на Шинолов. Изложените от общината аргументи в случая показват административно нежелание за довършване на конкурса докрай и построяване на метростанцията според някои от проектите, добити чрез конкурса. Независимо от многократните обещания на кмет и главен архитект, че именно това е начинът да се случват общинските проекти и независимо от продължилия 3 години процес на организация и провеждане на конкурса и обществено обсъждане след него, общината затваря случая в конкурса за Метростанция 20.

8

Територията, предвидена за строителството на Метростанция 20 през 2010 г. Зоната предстои да бъде една от трите основни метростанции за квартал Дружба и околните квартали гара Искър и Бусманци, чието население е около 70’000 души (източник http://raioniskar.bg/). Пространството може би ще се превърне в едно от най-оживените и използвани пространства в района. (източник: Орлин Манолов)

След този случай Столична община се връща към познатия дотогава начин на директно възлагане на проектирането на метростанциите и почти никаквото им обвързване към структурата и публичните пространства на прилежащите квартали. Общината, Метрополитен ЕАД и строителят на станцията бламират участието на Шинолов и неговия проект в полза на друг архитект с проект неучаствал в конкурса.

След този неуспешен опит Sofia Architecture Week да участва в планирането на качествено публично пространство, концепцията за това не е изоставена. „Ако фестивалите принципно са направени да създават добро настроение и да концентрират идеи, то в България, поради това, че процесите на планиране на градската среда не протичат добре, фестивалът трябва да поеме и тази роля на медиатор между публичния интерес и държавните институции” (Андреева, 2014). Освен организацията на дискусионна платформа между чужди и български архитекти, медиирането на архитектурни конкурси остава и другата цел на фестивала SAW.

9

Проектът на Александър Шинолов за метростанция 20, избран за реализация. Както изисква заданието, проектът третира и площадните публични пространства над метростанцията и обвързаността им с квартала. Проектът му дава възможност да се доразвие адаптира при бъдещо формулиране на интересите на собствениците на имотите около метростанцията. Въпреки това Шинолов е бламиран от общината, Метрополитен и строителят на станцията и изтласкан от процеса на проектиране в полза на друг архитект с друг проект.

2.4. Група Град

Група Град се появява като организация от практикуващи архитекти с утвърден опит, която да бъде разпознаваем и активен глас в полза на позитивна промяна в обществената архитектура в България. Група Град са архитектите Пл. Братков, А. Захариев, Г. Кътов, Д. Паскалев, И. Петков и П. Торньов и социолога И. Белокапова. Моментната причина да се самоорганизират е провалът на конкурса за Метростанция 20. Събирайки се, установяват, че има много широк фронт на действие в сферата на планирането и приоритизирането на бъдещите проекти за градски публични пространства, както и че те биха могли да повлияят в тези процеси. (Братков в dontDIY, Михайлова, 2013). В няколко свои акции и изказвания групата формулира принципите, зад които застава и проблемите от които страда съвременното планиране на публичната архитектура. Опитва да установи и пряк и продължителен диалог с главния архитект Диков и други формални структури, имащи отношение към градската среда.

Група Град започват с акция срещу реновирания пешеходен булевард Витоша през 2012 г. в София, чиято архитектурна концепция е далеч от духа на мястото, проектът е възложен без конкурс, а качеството на строителство е компрометирано. Акцията е забелязана от медии и тогава се поставя публично въпросът дали за най-важните публични пространства се полагат достатъчно административни усилия за получаването на качествен резултат. Следващи техни стъпки са организиране на дискусия за новия проект за реконструкция на Женския пазар, който в онзи момент (07.07.2013 г.) е седмици преди разрушаването си. След дебата те обобщават, че въпреки професионалното изпълнение на проекта, в целия процес на задаване на приоритети към Женския пазар има допуснати урбанистични грешки, а проектирането се е случвало далеч от заинтересовани групи, които биха пострадали от изпълнението. Организацията настоява проектът да се преработи и да бъде постигнат различен процес на изготвянето му като на всяка стъпка той бива обсъждан с всички заинтересовани групи около пазара (Група Град). Въпреки че препоръките им не са приети, те продължават комуникация със Столична община и главния архитект Петър Диков като опитват да са коректив и мнение на новата вълна от архитектурни конкурси, които общината готви в отговор на критиките. Столична община комуникира с тях, но без да се вслушва в препоръките им, организира следващите архитектурни конкурси, следвайки единствено административните рамки на процедурата – порочна практика, доказала несъстоятелността си с предишни опити и опровергана с конкурса за Метростанция 20.

Група Град опитват да инициират и друг вид дискусия и критика върху проектите за публични пространства през представяне на алтернативни предложения за вече административно прокарани проекти. Група Град изработват проект за кръстовище на две нива в зоната на Лъвов мост в София – място, което предстои да бъде почти заличено от съвременния си и исторически образ след изпълнението на общинския проект за трилентово кръгово движение. Проектът на Група Град е базиран на принципите на съвременния град, в който съжителстват всички видове транспорт, пешеходното движение е приоритет за центъра на града, и цели да запази ценния градски пейзаж на Лъвов мост. Общината отново влиза в медиен диалог с готовност да промени проекта си, но остава неясно какви наистина са намеренията на главния архитект след като не предприема никакви формални действия и оставя темата да отшуми от гражданското внимание до започването на строежа.

Действията на Група Град продължават да бъдат най-забележими (заедно с тези на сдружение Трансформатори) в общественото пространство, ако съдим по броя публикации в медиите, които получават техните изяви. Д. Ненчев, журналист и водещ в ежедневния блок за култура по БНТ, отбелязва, че самоопределянето на Група Град като архитектурна организация само по себе си им е дало възможност да поставят много по-видимо проблемите на публичните пространства и града пред медиите и обществото (Ненчев в dontDIY, Михайлова, 2013). Техните действия привличат вниманието на повече неархитекти и изваждат проблемите на публичното пространство в София извън експертната дискусия.

10

Алтернативен проект на Група Град за кръстовище на две нива на Лъвов мост в София (2013) (източник; http://www.grupagrad.com/ )
Проектът третира зоната на Лъвов мост с внимание, изпълнявайки изискванията за преустройство на общината, но остава напразно усилие за диалог между институция и гражданска организация.
 

2.5. Архитектурните блогове

Първите архитектурни блогове в България се появяват след 2007 г. като темите, които се засягат, са често опит за критика на съвременните тенденции в изграждането на българския град и западането на качеството на публичното пространство. Двата блога, които успяват да съберат постоянна аудитория, и даже да бъдат разпознати от Съюза на архитектите въпреки остро критичния си тон, са блоговете на What Association и Провокад. Провокад в самото начало са четирима млади архитекти, най-активен от които е Мартин Ангелов, по-късно станал част и от сдружение Трансформатори. Подзаглавието на Провокад е ‘архитектура на общите пространства’ и темите, които той засяга са предимно публичното пространство, неговото проектиране, изпълнение и социална устойчивост. Блогът коментира критично повечето важни проекти в София, като реконструкцията на бул. Витоша, конкурсът за Вторичен градски център, реконструкцията на Женския пазар. Освен това, засягани са темите за отношението към публичните пространства и паметниците на тоталитаризма, към обучението по архитектура и университетът като креативно пространство. Провокад публикува и кратки изследвания на потенциала определени зони в София да станат пешеходни, за обвързването на София посредством градски жп транспорт, за възможните последствия от разрушаването на Женския пазар. Блогът месечно е посещаван 4-6000 пъти. Форумът под статиите се превръща в разпалена сцена на спорове, събираща обикновено около 20-30 и еднократно повече от 130 коментара, които изказват градивни мнения по темите.

Друг пример за архитектурен блог с относително влияние в по-широк кръг хора е този на What Association – четирима архитекти, които пишат за архитектура на популярен език и се опитват да извадят дискусията за архитектурата и дизайна от експертното говорене. Темата за публичните пространства не е основна за сметка на разнообразие от свързани сюжети, които блогът се опитва да засегне в относително честите си публикации. Блогът има за цел да преведе работата на архитектите към обществото, за да могат гражданите да се отнасят с нужната информирана отговорност към застроената градска среда.

11

Карта на публичните пространства в центъра на София, за които е необходимо да се направи конкурс и обществени дискусии., публикувана в блога на Провокад (2011). Маркираните публични пространства са обект на засилено общественото внимание и места със силно изразена колективна идентичности.

Впоследствие те формулират проблемите в градската среда като два основни – „лошият масов вкус и задкулисното решаване на обществените поръчки за публични пространства” (Василева, 2014). Започват да пишат средно 2-3 статии на месец като представят архитектура, която би имала приложение в българския контекст, както и да информират неархитектурната публика за актуални дискусии в средите на архитектите в България. Един от първите им опити за граждански активизъм е насочването на вниманието върху разрушаващия се индустриален комплекс Захарна фабрика, построен от белгийския индустриалец Ернст Солвей края на XIX век. Опитват да документират рушенето на сградата, да се свържат със собственика и правят изследване и предложение за възстановяването на сградата. Подобно на изследването на фабриката, WhatA опитват и да правят частична археология на архитектурата от периода на социализма, като фотографират и обясняват качествата на определени знакови сгради. Документират пътуванията си из България и представят по-неизвестни сгради, които са извън основните транзитни и туристически места. Блогът на WhatA е посещаван средно по 8-12000 пъти на месец.

Темата за конкурсите като инструмент за планиране и формиране на публичното пространство естествено е от темите, които и двата блога следят през цялото си съществуване. През 2012 г. WhatA заедно с платформата Едно организират един конкурс за дизайн на студио на БНТ, който завършва без реализация за спечелилите. Отново през 2013 г. те приемат да направят заданието за конкурса за площад Централен в Пловдив, който предстои да бъде обявен. Причината и те да се обърнат към организирането на конкурси, е да поканят повече хора да участват в процеса на формиране на публичните пространства, защото конкурсите организирани от държавните администрации до този момент са с малки срокове, не добре комуникирани, и с некомпетентно жури и това трябва да се промени като тенденция (Василева, 2014)

3. Дискусия и заключение

Всички разгледани форми на урбанистичен активизъм в София имат различен произход и проявление в обществото. Те далеч не са изчерпани като събития, организации и личности. Описаното от мен не включва много други, измежду които: проектът Студио проjектиране – алтернативно пространство, организирано от преподаватели на УАСГ за среща на архитектурата и обществото, където студентите могат да работят и да комуникират и получават знание по различни неформални канали; организацията „Велоеволюция”, която популяризира велосипедния транспорт и опитва да изготви проектна карта на възможни велоалеи в София; проектът Архитектура среща... на dontDIY (архитектите Светослав Мичев, Стeфан Минков и Христо Станкушев), който оформя комуникация и общ език между архитекти и професионалисти от различни сфери на живота; изследването на антрополога Никола Венков, който разглежда реконструкцията на Женския пазар през призмата на гражданското общество като панацея за демократично планиране; проектът „/При/видността на съдържанието” на скулптура Кирил Кузманов, който критикува реконструкцията на Женския пазар; не са разгледани и протестни действия в различни квартали на София срещу отделни градоустройствени планове (пример: кв. Младост, кв. Дружба, кв. Дианабад и кв. Лозенец срещу кръстовище на две нива до Софийската семинарията); инициативата Спаси метрото, която разглежда и предлага алтернативи за планирането на трасето на метромрежата в София; и много други акции и проекти засягащи бъдещото изграждане на публичните пространства, които това изследване нямаше възможност да опише. Всички те заслужават внимание в контекста на урбанистичния активизъм в София в периода след 2006 г. и могат да бъдат обект на бъдещи изследвания, които да обхванат темата в цялост.

Въпреки различните посоки на действие на разгледаните активисти и въпреки първоначалната им мотивация да поемат подобна политическа роля, всички те определят като ключова комуникацията си с институциите, които планират публичните пространства на София. Според всички интервюирани планирането на публичното пространство изисква различен тип комуникация с архитекти, урбанисти и общество, за да може да бъде постигнат по-устойчив резултат. Желанието на много активисти да се заемат с организиране на архитектурни конкурси или с медииране на дискусии за общинските проекти показва, че инструментите за планиране в момента не дават достатъчна възможност за комуникация и балансиране на различните интереси в обществото, което рефлектира в качеството на новоизградените публични пространства. Честата неохотност на общинската администрация да комуникира, да води продължителен и градивен диалог с професионалисти и заинтересовани групи граждани води до появата на подобен тип урбанистични активисти, които се опитват да заместят общината и главния архитект в ролята им на основен медиатор и комуникатор между частния и обществения интереси.

В обществото се чуват два отчетливи гласа – единият е този на административните и институционални актьори, които твърдят, че планирането на българските градове и в частност на София, трябва да продължи според съществуващите планови инструменти (общи, подробни устройствени планове, обществени поръчки за инженеринг и др.) и според неясните процедури за организиране на архитектурни конкурси. В същото време администрацията, без да реформира съществуващите, създава паралелно действащи планови инструменти (напр. интегрирани планове за градско развитие, транспортни планове и др.), с които да получи достъп до финансиране от Европейската комисия, но без да обвързва всички процедури на планиране в една обща стратегия и визия за развитието на публичното пространство в София. Голяма част от архитектурната гилдия все още инертно подкрепя настоящия хегемонен модел на градоустройствено планиране през недостъпни, неразбираеми и нечетими от обществото документи, които имат основно регулативен и пожелателен характер. Другия отчетлив глас е този на урбанистичните активисти, които осъзнават несъстоятелността на инструментите за планиране, запазени от периода преди 1989 г. и апелират за незабавната им реформа в унисон с натрупаното знание от епохата на модернизма и постмодерния урбанизъм, взимайки предвид анализа на грешките допуснати в при планирането на много градове в Западна Европа, както и анализирайки съвременния баланс на интереси в българското общество и свързването им с настоящите действащи модели и инструменти на финансиране. Присъединявайки се към втората теза, твърдя, че градоустройствените планове имат нужда от ценностна реформа, защото в момента не успяват да формулират разбираемо урбанистични ценности и принципи, които да са обвързани с практическото финансиране и случване на публичното градско пространство, не успяват да въвлекат повече заинтересовани социални групи в урбанистичния процес, и не на последно място, не резултират в качествено публично градско пространство. Поставям въпроса как точно би трябвало да се случи тази ценностна реформа – през осъвременяване на архитектурното урбанистичното образование, през законови промени в градоустройствените процедури, през участие на повече професионални и заинтересовани групи граждани извън архитектурните среди в процеса на устойчив формален и неформален диалог, който тук наричам урбанистичен активизъм.

 

Библиография

Андреева А. (2014) програмен директор на Sofia Architecture Week впоследствие прекръстен на One Architecture Week след преместването на фестивала в Пловдив през 2013, лична комуникация (http://edno.bg/sofia-architecture-week-2013/festivalat)

Белокапова И. (2014) член на Група Град и UnderGara, лична комуникация. (http://www.grupagrad.com/; http://www.undergara.com/)

Василева А. (2014) съавтор в блога за архитектура на архитектурната група What Association (http://whata.org/blog), лична комуникация

Венков Н. (2012) Гражданското общество и Женския пазар, изследване и публикация към Изследователски център по социални науки към СУ „Климент Охридски”, София

Венков Н. (2013) Още за бъдещето на Женския пазар, статия в отговор на публикации на арх. Пламен Братков и арх Росица Никифорова по повод реконструкцията на Женския пазар в София в Dnevnik.bg на 13.09.2013

Група Град публикации в сайта на организацията (http://www.grupagrad.com/)

Гюров В. (2014) съосновател на Трансформатори (transformatori.net), лична комуникация

Делчев Д. (2014) съосновател на Трансформатори (transformatori.net), лична комуникация

Димитрова, Е. (2010). Днешният ден на София: уязвимост и жизненост на публичното градско пространство. от “Проблеми на културното наследство на София: проблеми и перспективи”, Общинско предприятие Стара София, Софийски исторически музей, с. 234-238.

Ковачев, А. (2005) Зелената система на София, Пенсофт, София

Лабов Г. (2000) Съвременното градоустройствено развитие (1938-1999), в „София – 120 години столица”, БАН, академично издателство ‘Марин Дринов’

Манолов О. (2013) съорганизатор на workshop/пленера UURRBBAANN, съавтор на програмата и заданието за Метростанция 20 в София, куратор на Sofia Architecture Week 2013, лична комуникация

dontDIY., Михайлова В. (2013Архитектура Среща...публично градско пространство, дискусия, проведена на 04.12.2013 в Студио проjектиране, модератори: Хр. Станкушев, Вл. Михайлова; участници: арх. Б. Огнянова, арх. В. Гюров, Д. Ненчев, Л. Бояджиев, арх. Пл. Братков, арх. А. Василева (http://vimeo.com/81884310)

Busquets, J. (2000) Urbanism at the turn of the century, The Fifth Van Eesteren/Van Lohuizen Lecture, pp 4-20

Dehaene M., De Cauter L. (2008) Heterotopia and the City. Public Space in a Postcivil Society, Routhledge, London

Gehl J. (2010) Cities for people, Island Press, Washington

Hirt, S. (2008). Landscapes of Postmodernity: Changes in the Built Fabric of Belgrade and Sofia since the End of Socialism. В: Urban Geography, 29(8), 785-810.

Hirt S. (2005), Planning the Post-Communist City: Experiences from Sofia, in International Planning Studies Vol. 10, No. 3–4, 219–240, Routledge

Jacobs J. (1961) The Death and Life of Great American Cities, Vintage Books, Random House, NY

Provocad, публикации в архитектурния блог на М. Ангелов, И. Динева, М. Мечкуев, К. Мечкуева (http://provocad.com/)

Stanilov K. (2007) Democracy, markets, and public space in the transitional societies in “The Post-Socialist City Urban Form and Space Transformations in Central and Eastern Europe after Socialism”, pp.269-283, Springer

What Association, публикации в архитектурния блог на А. Василева, Н. Ангелов, Ж. Стоилова, Хр. Говедаров (http://whata.org/blog)

 

Биографична справка: Павел Янчев е архитект и урбанист, завършва катедрата по градоустройство в УАСГ (2007) и Master of Human Settlements в KU Leuven (2012). Работил е със фирма СТОА в София и Москва, с архитектурните студия ZOOM Studio в София, ARTER и Art&Build в Брюксел. Паралелно, заедно с Орлин Манолов, работят по алтернативни методи за продуциране на публична архитектура, организирайки пленера UURRBBAANN (2008) и конкурса за Метростанция 20 в София (2011). Янчев и Манолов са и куратори на Sofia Architecture Week 2013. Павел Янчев е бил автор за архитектурното списание Abitare Bulgaria, а в свободното време пише в блога си View.point (pavel-yanchev.blogspot.com).

 


[1]  Подобен опит за планиране през дискусии и работилници с гражданско участие е правен и в края на 1990те по време на изготвянето на териториална стратегия за София, подкрепена от Световната банка и Agenda 21 на UnHabitat, но тогава институционалната подкрепа придава по-голяма институционална тежест на събитието.

Прочетена 550 пъти

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.