.
Сряда, 30 Април 2014 00:00

Колко дълъг е животът на реактивните мобилизации? От „така повече не може“ до „денят след оставката“

Валентина Георгиева

Резюме: Текстът предлага анализ на протестните движения от 2013г. в България през призмата на понятието за „реактивни мобилизации“, схващано като разновидност на гражданските мобилизации с еднократен мотив. Зараждането им може да бъде обяснено с емоционална реакция на гняв, несъгласие, непримиримост, искания за морал в политиката. Една по-рационална интерпретация на мотивите и действащите сили в протеста ги представя като акт на упражняването на контрол върху властта от страна на гражданите. Стъпвайки върху данни от антропологични наблюдения и интервюта с участници, проведени през 2013г., но и през предходния период (2009-2012г.), статията се опитва да отговори на следните въпроси:  От какво са породени спонтанните граждански мобилизации и кога се изчерпва тяхната протестна енергия? Какво следва след множеството последователни възпиращи действия от страна на гражданите? Или колко често и постоянно трябва да упражняваме контрол върху властта?

От какво са породени спонтанните граждански мобилизации и кога се изчерпва тяхната протестна енергия? Началото и краят на един протест могат да бъдат изразени чрез издигнатите от него лозунги, използвани в подзаглавието на този текст. В следващите редове ще представя концепцията за „реактивните мобилизации“ като разновидност на гражданските мобилизации с еднократен мотив. Зараждането им може да бъде обяснено с емоционална реакция на гняв, несъгласие, непримиримост, искания за морал в политиката. Тази емоционална реакция намира израз в лозунги като „Така повече не може!“. Предполагаемо тъкмо тази силна емоционална реакция поддържа гражданската енергия на протеста и определя периода на активност и постепенно затихване. Възможна е и една по-рационална интерпретация на мотивите и действащите сили в протеста, която върви по линията на упражняването на контрол върху властта от страна на гражданите. Тогава основният въпрос не би бил кога се е изчерпала (или битовизирала) емоционалната енергия, а какво следва след множеството последователни възпиращи действия от страна на гражданите. Или колко често и постоянно трябва да упражняваме контрол върху властта?

В настоящия текст ще предложа интерпретация на протестните вълни в България през 2012-2013 г. като форма на демокрация на участието. Според тази интерпретация, партиципативната демокрация е допълнение и коректив на репрезентативната. Тя овластява обикновения гражданин, дава му възможност да изрази несъгласие и да повлияе във взимането на политически решения. Демокрацията на участието, според теоретици като Чарлз Тили например, е съществена част и движи напред онова, което той нарича демократизация: „движението към по-широки, по-равнопоставени, по-защитени и по-задължаващи консултации“ между държавата и гражданите (Tilly 2007: 14).Това разбиране за демократизация приемам и аз, разграничавайки се от разбирането за демократизация в традицията на изследванията на Студената война. Последната твърде подозрително разбира демократизацията като едно квази-колониално движение или експорт на западни политически модели (или на езика на домашните анализатори и активисти „европейски ценности“) в Източна Европа. В този ключ често се интерпретират процесите през 1989-1990 г. и 1997 г.в България, цветните революции в страните от бившия Съветски съюз, както и протестите в Северна Африка през 2011 г. и след това.

Предложената тук интерпретация стъпва върху данни от антропологични интервюта с участници в различни протестни действия. Интервютата са събирани по време на акциите (in situ), но също и в латентни периоди, когато респондентите имат възможността да разгърнат убежденията си в по-дълги интервюта и в ситуация, отстранена от събитията. Един втори корпус включва данни от етнографски наблюдения и визуална антропология на протестите, от който ще използвам основно лозунгите и транспарантите, издигани по време на протест. От тези два корпуса от данни тук предлагам само една от възможните линии на интерпретация – осмислянето на действията на протестиращите в рамките на категорията „реактивни мобилизации“.

Терминът „реактивни мобилизации“ обозначава разбирането на самите протестиращи за уличните демонстрации като инструмент на контрол на гражданите върху властта. Тази форма на улични протести използва една негативна логика или логика на противопоставянето – те са срещу нещо, те изразяват неодобрение. Тяхна цел е да предотвратят дадено политическо предложение, или да изразят рязко неодобрение с вече одобрени решения или предприети действия. Протестиращите възприемат реактивните мобилизации като изригвания, като бързи и енергични реакции на несъгласие било то с някакво конкретно управленско решение, със законов акт, с нечие назначение на ръководна длъжност. Те винаги се представят от участниците в протестните действия като спонтанни изблици на възмущение, предизвикани у обикновените граждани от политики, които те определят като недопустими. Като правило участниците в различните форми на реактивни мобилизации отхвърлят всяка връзка с предварително съществуващи структури като например граждански организации и (НПО), синдикати, но най-вече с политически партии.

Тези мобилизации са, по израза на Клей Шърки, организирани без организация, следвайки механизма на „смешно бързото образуване на групи“ с помощта на онлайн социалните мрежи (Shirky 2008, p.155). Според твърденията на протестиращите, една автентична реакция на негодувание или възмущение е достатъчна, за да събере маси от обикновени граждани да изразят недоволството си на улицата. Енергията на протестните действия се подхранва от въпросната морална реакция – на гняв, отчаяние, чувство на безсилие, както и непримиримо несъгласие с властта.

За разлика от социалните движения, при реактивните мобилизации няма устойчивост – те се раждат и умират по конкретен повод. Нито пък можем да наблюдаваме приемственост между отделни акции. Не е възможно при такива откъслечни действия да се изгради идеология или организационна структура, характерни за социалните движения. Ако социалните движения създават трайни връзки между участниците, които поддържат жива каузата по време на т.нар. латентни периоди или периоди когато няма активни колективни действия (периодите между моментите на протестна мобилизация), то реактивните мобилизации не развиват подобни структури, не търсят устойчивост, не изграждат дългосрочни визии и цели. Ако под социални движения разбираме „определена форма на политика на недоволството“ (Тили 2004: 3), при която определена група хора поставя колективни искания пред публичните власти, и тази форма има своите кампания, репертоар и набор от определени публично видими характеристики (според Тили това са значимост, единство, количество участници и тяхната отдаденост към каузата), то реактивните мобилизации не демонстрират нито трайни кампании, нито специфичен репертоар, още по-малко единство, постоянен числен състав или отдаденост на участниците.

Според едно по-гъвкаво определение за социални движения, те представляват определен социален процес, изграждащ механизми за участие в колективни действия, при които участниците създават здрави неформални връзки помежду си и – макар да нямат организационни структури – споделят една определена колективна идентичност (Дела Порта и Диани 2006: 20). При реактивните мобилизации нямаме дори такава гъвкава колективна идентичност на съпротивата. Поради техния моментен характер на изблик на недоволство, без стремеж към устойчивост и изграждане на идентичност и/или идеология (система от споделени идеи за промяна) е много трудно те да бъдат характеризирани в една обща рамка.

Все пак в реактивните мобилизации присъстват поне два същностни елемента. На първо място трябва да има силна кауза, причина или повод – някакво събитие, което да предизвика силни емоционални реакции на неодобрение. Освен подобно събитие реактивните мобилизации имат нужда, на второ място, от бърз и ефективен канал за разпространение на информацията. Такъв канал е осигурен от онлайн социалните мрежи при условие, обаче, че има вече изградена мрежа от получатели на съобщението (т.е. само технологията не е достатъчна, трябва да има списък с контакти или заинтересовани лица, които да реагират на съобщението).

Но доколкото тези реакции са спонтанни и моментални следва да се запитаме колко трайни могат да бъдат те? Как удържаме подобни емоции – гняв, възмущение, призиви за морал – при по-дълги протестни действия? Възможно ли е една такава реактивна мобилизация да трае повече от седем месеца? Тук очевидно препращам към последната и най-дискутирана подобна проява – антиправителствените протести, започнали през юни 2013г. и продължаващи и до днес (февруари 2014г.). Със сигурност това е особен случай на реактивна мобилизация заради дългия период на активност. Но си заслужава да припомним, че антиправителствените протести започнаха тъкмо като реактивна мобилизация – една спонтанна демонстрация на несъгласие по конкретен повод.

Реактивните мобилизации в България имат по-дълга история. Те започват поне от 2009 г. със знаковия протест на студенти, майки, земеделски производителни и още няколко социални групи, но също и на обикновени граждани, състоял се на 14 януари същата година на площада пред Народното събрание в София. Той беше запомнен също и като първия протест, организиран през Фейсбук (Георгиева 2009, Радева 2010, Юруков 2011). Този емблематичен протест отключи тенденция – последва цяла вълна от спонтанни мобилизации по различни поводи. През следващите години каузите се умножават и реактивните мобилизации набират скорост. На 29 април 2009г. пред Парламента беше организиран протест срещу проектозакон, ограничаващ правото на улични демонстрации; на 14 януари следващата година, отново пред Парламента – срещу друг проектозакон, позволяващ следенето в интернет и мобилните комуникации; на 10 април същата година – срещу отлагането на пълната забрана на тютюнопушенето; и на същата дата още един протест – срещу насилието, упражнявано върху животни. През 2010-2011 г. бяха протестите срещу вдигането на цените на горивата, срещу новия регламент за паркиране в центъра на София (на 7 септември 2011 г.), а на 11 февруари 2012 г. и голямото шествие срещу търговското споразумение ACTA.

Тук припомням само по-малките акции и онези, които се вписват в определението за т.нар. single-issue протести или мобилизации с еднократен мотив. Те са единични прояви на несъгласие, между които няма връзка. За разлика от действията на природозащитниците, например, между отделните събития тук няма приемственост. Те не са част от една верига от целенасочени действия, при които има натрупване и които стават все по-силни с всяка следваща акция. Мобилизациите с еднократен мотив са по-скоро изолирани случаи на разнопосочни прояви на недоволство[1].

Големите протести от 2012 г. и 2013 г. също могат да бъдат четени като еднократна реакция на несъгласие с конкретно политическо решение, проектозакон или друго действие. На 14 юни 2012 г. недоволни граждани се събират на Орлов мост и блокират движението за около 40 минути в знак на несъгласие с проектозакона за горите. Година по-късно на същата дата недоволството е срещу назначаването на медийния магнат Делян Пеевски за директор на ДАНС. Също и при т.нар. „зимни“ или февруарски протести от 2013 г. можем да открием такъв отключващ недоволството единичен случай – сметките за електричество. Какво различава тези три казуса на негативна реакция по конкретен повод от гореизброените примери за мобилизации с еднократен мотив? Изглежда че това е продължителността на протестните действия. Ако през 2010-2011 г. наблюдавахме еднократни акции, които отшумяват по-бързо отколкото са били подготвяни, през 2012-2013 г. събитията се разгръщат в период от около седмица (юни 2012 г.), или под формата на неделни шествия в продължение на близо два месеца (февруари-март 2013 г.), до ежедневни протести в продължение на повече от седем месеца (действията на #ДАНСwithme през юни 2013-февруари 2014 г.)

Трудно е да се открие общ знаменател за всички тези събития. Те се различават по формите на колективно действие, в издигнатите искания, а също и по социален профил на участниците (нещо, което без да бъде документирано или засвидетелствано чрез количествени данни, се превърна в много оспорван мотив за анализаторите). По отношение на бройката участници, те също са много различни – някои събират само няколко десетки, а други успяват да привлекат десетки хиляди. При някои мотивът е твърде частен (лично заинтересовани или засегнати от разпоредбите за паркиране в центъра на София, например), при други се издигат секторни искания, а трети се представят като универсално значими, отпращащи към общочовешки ценности (опазването на природата). На пръв поглед, няма връзки или повторения.

Ако изобщо има една обща черта, която се повтаря при всички мобилизации с еднократен мотив, това е разграничаването от действията на политическите партии. Онова, което активистите и участниците във всички тези протести споделят, е нежеланието да бъдат свързвани с партийни структури. Независимо от каузата, зад която застават, всички те – от природозащитниците, през застъпниците за свободата на споделяне в интернет, до хората изправили се срещу монополите, от 2006 г. и до днес – заявяват категорично, че се разграничават от действията на партийни структури и действащи от тяхно име организации[2].

Разграничаване от партийната политика се открива в призивите за протест, в декларации и програмни документи, а също и в интервютата с участници провеждани in situ. Този момент не е нов, а според данните събрани за настоящето изследване може да бъде проследен назад до 2009 г. или до 2007 г. (вж. повече в Gueorguieva 2012a и b). Особено в интервютата от мястото на събитието, проведени през 2010 г., разграничаването от действията на опозиционни партии е централен мотив.

Дистанцирането от партиите не следва да бъде четено като апатия от страна на гражданите или като следствие от професионализирането на политиката. Според някои анализатори в Източна Европа през 90те години на ХХ век се наблюдава тенденция към пасивност и незаинтересованост от политическия процес, която въпросните анализатори отдават на неудовлетворението от работата на институциите и твърде бавният процес по подобряване на качеството на живот вследствие на демократичните промени (Ulram & Plasser, 2003). За други анализатори пасивността на гражданите е израз на добилото популярност схващане, че политиката е „мръсна игра“, с която обикновените хора не искат да си цапат ръцете и затова я оставят на професионалистите (Raychev & Todorov, 2006). Констатациите за неудовлетворението от работата на институциите, качеството на живот и мръсните игри са безспорни, но вместо да водят непременно до апатия, може да се окажат катализатор за раждането на активния гражданин (Dalton 2009). Активните граждани търсят форми на участие и средства за осъществяването на политическите си цели, които надхвърлят възможностите, предлагани им от традиционните партийни структури.

Според изказванията на активистите партийната политика просто не е средството, което може да доведе до постигането на техните цели. Така например, когато обясняват защо предпочитат да направят артистични акции и пърформанси, чрез които да изразят исканията си и да търсят подкрепа, природозащитниците твърдят:

„Не виждахме политически начин проблемът да бъде решен, защото самите политици и отговорни лица в администрацията бяха свързани с този бизнес. Те са част от проблема!“ (интервю с Г. Д., активист, януари 2007 г.)

По тази причина в началото на гражданското движение в защита на природата в България през 2006-7 г., те решават да търсят форми на натиск, които да не включват политически партии. В призивите, интервютата и лозунгите от това време те настояват, че не действат от името на организации, а като обикновени граждани или група приятели, и придават негативна конотация на всичко, свързано с „политиката“ или с партии, със „съществуващата политическа система“.

Много често в изказванията на респондентите „политиката“ е тясно свързана с „лобиране“, с „политически протекции“ за нечий бизнес, с частни и корпоративни интереси. Особено ясно това е видно в областта на туризма и строителния бизнес, които са отговорни за застрояването на Черноморието и изсичането на гори в природните паркове в близост до планинските курорти.

Присъства обаче и един друг мотив, а именно нежеланието действията на протестиращите да бъдат използвани в политическите игри на някои опозиционни партии. Често респондентите споделят, че появата в протеста на дейци на политически партии с техните знамена и символика се посреща с неодобрение. За тях това е също така подмяна на исканията на протеста, или опит автентичното гражданско недоволство да бъде „обуздано“ от някоя опозиционна партия, която иска да си проправи път към властта.

„Лично за мене обаче има огромно значение [кой организира протеста], защото в повечето случаи организатори са опозиционни партии, които са останали извън властта. Аз, както и повечето мои приятели, не искаме да бъдем използвани като пионки в политически  задкулисни игри. Специално за този протест наистина не знам кои са организаторите, но за други протести се интересувам предварително. Пак казвам, че не искам да бъда използван като кукла на конци от различни партии.“ (интервю с Б. М., 31 януари 2010 г.)

През 2011 г. и 2012 г. се появяват същите лозунги: „Това не е политически протест, а гражданско недоволство.“, „Вие не ни представлявате!“ (към политическите партии в управлението), „Не искаме подмяна, а истинска промяна!“ (през 2013 г. след оставката на Бойко Борисов).

Друг мотив, който обединява участниците в реактивни мобилизации, е силно заявената негативна реакция. Тъй като при този вид и форма на протест няма колективна идентичност, от името на която да се издигнат искания, нито колективен интерес, единственото което обединява участниците е категоричното и много енергично противопоставяне на дадени политики или управление.

Това противопоставяне може да бъде представено като емоционална реакция – гняв, възмущение, морална съпротива. И тогава онова, което удържа т.нар. енергия на протеста, т.е. желанието и силите да продължаваме по-дълго с действията си, би била тази емоция. Тя може да бъде изразена по различни начини: „Още щом чух, че ще има сеч [на дървета от вида бяла мура в Пирин], веднага тръгнах!“, „Не трябва да позволим това!“, „Да им покажем, че не могат да правят каквото си искат!“ „Все пак има някой, на който му пука!“ (откъси от интервюта с участници през 2009-2012 г.), „На нас ни пука, че на вас не ви пука!“ (транспарант от студентската окупация в СУ, октомври 2013 г.), „Не мога да се примиря с тяхната наглост!“ (интервю с Д.М., 54г., 7 юли 2013 г.), „Трябваше да направим нещо“ (интервю с И.Т., 27 г., ноември 2013 г.). Израз на същата емоционална реакция е и добилото популярност изказване на Александър Кьосев „Така повече не може!“

Една по-рефлексивна нагласа обяснява участието в реактивни мобилизации като инструмент за граждански контрол над решенията, вземани от управляващите. Повечето респонденти споделят, че участието в протест им дава усещането че могат да повлияят в развитието на демократичния процес, че се чувстват овластени когато излизат на улицата. Много от тях цитират едно и също твърдение или афоризъм:

„Нали има едно изказване, което аз смятам за много точно – ‚Цената на демокрацията е да бъдем бдителни‘[3]. Точно затова съм тук, защото демокрацията – това означава гражданите да бдят и да излизат на улицата, когато не са съгласни с властта“ (интервю с Г., активист на „За земята“, 14 януари 2010 г.)

Колко често трябва да излизаме на улицата тогава? Сред зелените активисти е много популярно и едно друго изказване – че те са като пожарна команда, винаги готови за действие. Във всеки един момент, ако някой от тях като бдителен гражданин алармира за злоупотреба с власт, за неправомерно издадено разрешително, за незаконен строеж или сеч, за подготвян законопроект, всички останали са готови да излязат на улицата.

Механизмът е същия при всички реактивни мобилизации, независимо от каузата им. Някой от бдителните граждани разкрива злоупотреба, алармира и се свиква протест, с който гражданите да окажат натиск върху властта. В случай на успех спорното решение или законопроект се оттегля. До следващия казус на злоупотреба. Това се случи при казуса „Иракли“ – въпреки окончателното решение на ВАС от септември 2012 г., през декември същата година стана ясно, че отново има инвестиционни планове; в борбата за запазването на природните паркове „Пирин“ и „Странджа“, които от 2012 г. и 2013 г. отново са обект на спорни решения на властите; а също и при кандидатурата на Пеевски – първоначално тя беше оттеглена, но със стихването на протестите през септември-октомври 2013 г. Конституционният съд го възстанови като депутат в 42-то НС.

Като цяло реактивните мобилизации следват една по-скоро негативна логика – те се противопоставят или отхвърлят нещо. Но те съдържат също така поне два позитивни елемента: овластяването на гражданите и граждански контрол върху избраните политически представители. Нещо повече, логиката на незабавно изразяване на несъгласие е съществена, защото тя набавя нужния коректив в процеса на вземане на политически решения. По силата на тази логика реактивните мобилизации могат да се превърнат в мотор за развитието на съвременните демокрации, страдащи от криза на представителността. Погледнати от този ъгъл, реактивните мобилизации са проява на онова, което Пиер Розанвалон нарича контрадемокрацията (Розанвалон 2012).

Под контрадемокрация разбираме позитивната работа на недоверието, при което „целта е да се следи зорко дали избраната власт изпълнява своите ангажименти и да се намерят средствата, с които да се поддържа първоначалното изискване за служене на общественото благо“ (Розанвалон 2012, 19). Този принцип за градивното недоверие е изразен в частност в пост-тоталитарните общества, но също и в след-революционна Франция, където принципът за гражданската бдителност е допълваща форма на суверенното упражняване на власт от народа. „Бдителността на народа, непрекъснато упражняваният от него активен надзор са препоръчваното силно лекарство срещу лошото функциониране на институциите, по-специално срещу онова, което би могло да се нарече представителна ентропия (тоест влошаване на връзката между избраници и избиратели)“ (пак там, стр.23). Аналогията между съвременна България и пост-тоталитарните общества, или дори със следреволюционна Франция, без съмнение е твърде опростенческа. Но със сигурност и двата проблема, посочени в горния цитат, се открояват в настоящата ситуация – лошото функциониране на институциите и нарушената връзка на политическото представителство. Можем да наричаме втория проблем представителна ентропия или криза на представителната демокрация, или дори популизъм, според схващането на Лакло, за когото това е противопоставянето между „народа“ като празно означаващо и държавата като набор от институции, които не му принадлежат и не му служат (Laclau 2005). Държавата не принадлежи на гражданите и гражданите се опитват да си върнат държавата. Това е смисълът, който удържа поредицата от спонтанни изблици на недоволство в една натрупваща се последователност от събития. „Ние сме държавата“ е лозунгът, издигнат от протестиращите на Орлов мост през юни 2012 г.

Най-често и най-резултатно, според Розанвалон, този „негативен обществен суверенитет“ се изразява във възпрепятстващи действия – гражданите преоткриват властта си, когато успеят да принудят дадено правителство или управление да не осъществи намеренията си. Това за гражданите е упражняване на санкция, „способността да възпираш“. Същевременно и технически това е най-лесно осъществимо. „Възпрепятстващите действия дават наистина осезаеми и видими резултати. Постигнатото оттегляне на някой проектозакон удовлетворява напълно искането. (…) Волята винаги се упражнява напълно във възпиращия акт.“ (Розанвалон 2012, 24). Оттам и удовлетворението от постигнатите резултати. Не случайно гражданите най-често избират тази форма на протест. Защото възпиращите актове имат най-голяма възвръщаемост.

Какво става, обаче, когато отхвърлящата сила на гражданите остава неудовлетворена? Или когато само няколко месеца след постигането на удовлетворително решение властта оспорва това решение? Има ли друг начин, освен да прибегнем към нова реактивна мобилизация?

Много от активистите споделят, че реактивните мобилизации, дори когато успяват - когато имат възпиращ ефект, не са достатъчно ефективна форма. Много от тях казват, че не могат да бъдат непрекъснато по площадите и споделят, че се търсят други форми на съпротива. Контрадемокрацията трябва да намери своите по-устойчиви форми под формата на институционализирани възпиращи структури. Такива се търсят по посока на четвъртата власт или разследваща журналистика, която да упражнява натиск върху властта; под формата на действаща парламентарна опозиция; на ефективна съдебна власт или на постоянни консултативни органи, посредничещи между гражданското общество и управлението.

По повод на организирания публичен дебат „Денят след оставката“ на 19 декември 2013 г. в Аула Магна на СУ, участниците в протестите (от страна на Ранобудните студенти, на Протестна мрежа и на Преподаватели в подкрепа на студентския протест) предложиха различни визии в тази насока. Някои преповтаряха партийни програми, други – платформи и предложения от предишните вълни на протести (зимни и летни), трети гледаха твърде далеч напред в бъдещето. Алтернативи не спират да се търсят от най-различни дейци, за щастие не само партийни.

Краят на реактивните мобилизации би бил успешен, ако те могат да предложат устойчиви решения на откроените в протестите проблеми. А проблемите са: реално участие на гражданите във взимането на политически решения, проблеми в устройството на политическото представителство, неработещи държавни институции, които не се ползват с доверието на гражданите и не работят в техен интерес. Проблеми, които са посочени от активистите много преди „събуждането“ на студентите и техните преподаватели през есента на 2013 г. Но които едва сега си проправиха път в традиционните медии чрез езика на телевизионните интелектуалци (по ироничния израз на Пиер Бурдийо).

Реактивните мобилизации все още търсят какви решения да предложат за откроените проблеми. Докато в същото време властта отказва да припознае съществуването на проблеми (както и голяма част от съществуващите партийни играчи) и отказва да търси отговор на тях. Впрочем, търсейки въпросните решения, реактивните мобилизации прескочиха в един друг етап. И за този етап е по-адекватно да ги схващаме не като форма на контрадемокрацията по Розанвалон, а като допринасящи за демократизацията по Чарлз Тили.

Иначе казано, за разлика от предходната вълна протести от 2009-2011 г., които бяха свързани с частни интереси или групови каузи, протестните движения през 2012 г. и 2013 г. успяха да прескочат един праг, който доведе до обрат от частните (и опосредствани) искания към по-голямото искане за промяна в отношението между гражданите и държавата. Защото ако предишните социални движения защитаваха частни или групови интереси, то как те биха могли да спечелят доверие при по-широки консултации, надхвърлящи частни или секторни интереси? Как те биха могли да се борят да променят политическото цяло, ако са свързани с частни, групови или секторни интереси и изгражданите в тези рамки мрежи на доверие?

„Накратко, социалните движения способстват за демократизацията тогава, когато – като част от тяхната програма или като непредвидено следствие от техните действия – те разширяват обхвата на участниците в публичните политики, приравняват тежестта на отделните участници в тези политики, издигат прегради пред възпроизвеждането на неравенства в публичните политики и/или интегрират мрежи на доверие, които преди това са били изолирани от публичните политики.“ (Tilly 2004, 143)

Макар и като непредвидено следствие, трите вълни от протестни действия през 2013 г. преминаха този праг и поставиха искането за промяна в отношението между гражданите и държавата. Но доколко те съумяха да допринесат за демократизацията, разбирана като по-широко участие в публичните политики?

Февруарските протести не успяха да постигнат демократизация, защото публичната власт не успя да разшири достатъчно кръга на участващите в консултациите. В поредицата от кръгли маси, организирани както от публичната власт, така и от алтернативни играчи, много от протестиращите не бяха поканени, не се разпознаха, останаха изолирани.

В хода на настоящата криза въпросните консултации между гражданите и държавата не са нито по-широки, нито по-пълни, нито по-задължаващи (по Tilly 2007, 14, цитирано по-горе). Ако изобщо такива консултации между гражданите и държавата са търсени от управляващите. Нещо повече, неравенствата в публичните политики се задълбочават като приоритетно място в консултациите се дава на старите партийни и интелектуални елити. Свързани с мрежи на доверие, които са загубили доверие. А новите фигури биват незабелязано кооптирани или приканени да се включат в загубили доверие традиционни структури. На пръв поглед изглежда, че по отношение на демократизацията есента на 2013 г. е крачка назад в сравнение с предишните две протестни вълни. Но е твърде рано да се правят категорични изводи.

Защото нито контрадемокрацията, нито демократизацията могат да имат край. Оставаме с надежда и в очакване.

 

Библиография:

Георгиева, В., 2009, „Новите медии и старите форми на съпротива: Подмененият протест или събитията от 14 януари 2009г. в преживяванията на участниците“, в: Семинар_БГ, бр.1,

Радева, М., 2010, „Европейци по природа“, Семинар_БГ, бр. 2.

Юруков, Б., 2011, „Блогове, социални мрежи, мобилизации онлайн“, В: Ив. Дичев и О.Спасов, Нови медии, нови мобилизации. София: Отворено Общество, стр. 65-78.

Dalton, Russell, 2009, The Good Citizen: How a Younger Generation is Reshaping American Politics, Washingto, D.C: S.Q.Press.

Della Porta, D., M. Diani, 2006, Social Movements: An Introduction, Oxford, Blackwell.

Gerbaudo, P., 2012, Tweets and the Streets: Social Media and Contemporary Activism. London, Pluto Press.

Gueorguieva, V., 2012a, « Distorted Representation and Active Citizenship. Digital Media and Spontaneous Street Demonstrations in Bulgaria (2006-2010)”, Sudosteuropa, 60 (2012), vol. 1, pp.53-77.

Gueorguieva, V., 2012b, « Indymedia et le mouvement pour la démocratie directe en Bulgarie, automne 2011 », dans : Anna Krasteva (dir.), 2012, e-Citoyennetés, Paris, L’Harmattan, coll. « Local & Global », pp. 185-202.

Gueorguieva, V., 2013, “Protection des biens communs et mobilisations réactives. Les mouvements de protestation en Bulgarie (2012-2013) », in : Gilles Rouet (sous la dir. de) Mobilisations citoyennes dans l’espace public, Paris, L’Harmattan, coll. « Local & Global », pp. 85-96.

Laclau, E., 2005, On Populist Reason, New York, Verso.

Raychev, A. and A. Todorov, 2006, “Bulgaria – Democratic Orientations in Support of Civil Society”, in: H.-D.Klingemann, D.Fuchs, and J.Zielonka (eds.), Democracy ad Political Culture in Eastern Europe. London, pp.336-354.

Rosanvallon, P., 2006, La contre-démocratie. Paris, Seuil.

Tilly, Ch., 2004, Social Movements 1768-2004, London, Paradigm Publishers.

Tilly, Ch., 2007, Democracy, CambridgeUniversity Press.

Shirky, Clay, 2008, Here Comes Everybody. How Change Happens When People Come Together. Penguin, New York.

Ulram, P. and F. Plasser, 2003, “Political Culture in East-Central and Eastern Europe. Empirical Findings 1990-2001”, in: D. Pollack et al. (eds), Political Culture in Post-communist Europe. Attitudes in New Democracies. Aldershot, pp. 31-47.

 

Биографична справка: Валентина Георгиева е асистент в катедра История и теория на културата, Софийски университет "Св. Климент Охридски". Защитава докторантура по социология в Университета Лавал (Квебек, Канада), специализирала е в Център за изследване на социалните движения, École des Hautes Études en Sciences Sociales в Париж и Централноевропейския университет - Будапеща. Изследовагелските й интереси са в сферите младежки култури, социални движения, социални употреби на технологиите, медийни култури.

 


[1] Гражданското движение в защита на природата, което можем да проследим назад поне до първите акции на групата „Да спасим Иракли“ през пролетта и лятото на 2006г., не се вписва в определението за мобилизация с еднократен мотив. Макар и да става известно с конкретния казус „Иракли“, то представлява поредица от последователни действия в една и съща посока, с един и същи мотив, кауза, идеология дори. Въпреки че и при акциите на природозащитниците няма стремеж към изграждане на организационни структури, за разлика от реактивните мобилизации при тях се поддържат неформални връзки между участниците в латентни периоди, можем дори да говорим за колективна идентичност (повече за спонтанното гражданско „зелено“ движение като движение за общи блага вж. в Gueorguieva 2013). Накратко, т.нар. зелени мобилизации могат да бъдат интерпретирани като социално движение по смисъла на Дела Порта и Диани (цитирани по-горе). Въпреки че външно споделят някои форми на протестно действие, зелените мобилизации се различават от мобилизациите с еднократен мотив и тяхната разновидност – реактивните мобилизации, по приемствеността между отделните акции, изграждането на връзки между участниците, последователното преследване на една и съща кауза.

[2] Относно разграничаването на протестиращите от партии е редно да отбележа, че този текст беше разработен в основната му част преди повторната окупация на Ректората на СУ, когато окупиращите призоваха „всички неказионни партии“ да ги подкрепят. Този акт от страна на протестиращите наложи една нова линия на изследване, която да проследи назад обвързването или сходствата в политическите идеи на различните действащи лица в окупациите на висшите училища от есента на 2013г. с партийни структури. Впрочем за първи път по време на летните протести от 2013г. се появи обвързване на протестиращите с политически партии и партийни структури (според наблюденията на автора). Сиреч това явление е относително ново, от 2013г. насам, и не се наблюдава в предходния период (2009-2012г.). Тази линия на партийното обвързване на протестиращите няма да бъде разгърната тук.

[3] Видоизменено от афоризма на Томас Джеферсън „Цената на свободата е постоянна бдителност.“ Същият видоизменен лозунг се появява в няколко интервюта.

Прочетена 540 пъти

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.