.
Понеделник, 21 Април 2014 00:00

Източна разходка в Западен Парк*

Лъчезар Бояджиев

Източна разходка в Западен парк: меки и твърди тела в публичното пространство по време на масови протести

(Пърформанс/лекция по време на протестите в България, Турция и другаде, изпълнен докато авторът ходи с гърба напред, но с лице към аудиторията си, в посока към крайната си цел – група скулптури в публичното пространство дълбоко в лоното на Западния парк в София, България на 21.06.2013. Проведен в рамките на „Опакото на историята”, проект на куратора Десислава Димова за „Западен парк’2013”, фестивал за изкуство в публичното пространство.)

LB1

Тази разходка в парка има за цел да изяви различни положения, разсъждения, наблюдения, свързани с разликата между твърдо тяло - паметник (или полицай...) в публичното пространство, и меко тяло, човешко, в същото това пространство. Като акцентът ще бъде върху това, че тези два типа тела в един или друг момент могат да имат както декоративни, така и много по-често – политически функции. 

LB2

Инспирацията за този вид поведение във фестивала „Западен парк” (юни 2013 г.) идва от актуално течащите процеси в България, в Турция, в Бразилия, в Гърция... Става въпрос за тези повсеместни публични демонстрации... Инспирацията също така идва и от Русия от преди две години. Въобще от тези процеси на масово човешко присъствие по улиците на дадени градове, което е извън тяхното ежедневно ходене от точка А в точка Б. Присъствие – с други цели, с други намерения, с друг дневен ред, така да се каже. 

Гледната ми точка е оформена в резултат на една среща през м. ноември 1999-та година в Хелзинки, където музеят Киазма беше организирал серия от уъркшопове. Хеерт Ловинк – един приятел, теоретик, активист на интернет и свързани с това нови политически движения (по онова време на върха на „вълната” със своите теории) беше организирал уъркшоп с името „The Future State of Balkania” – „Бъдещата държава Балкания”, където бяхме с Милентие Пандиловски от Скопие както и с други хора от Балканите. Живеехме всички в един апартамент и в този апартамент се засякох с двама души италианци, които нямаха нищо общо с нашия уъркшоп, но имаха нещо общо с предишния уъркшоп. Хората се редуваха на уъркшоп-десетдневки, както по това време беше модата, започнала в Касел с Документа Х през 1997-ма година в Hybrid Work Space, също организиран от Хеерт.

С тези двама италианци се скарахме веднага по въпроса дали може да се пуши на закуска или не докато ядем – всички пушехме, но те държаха да не се пуши докато се яде и пие чай; всъщност те си бяха истински активисти. И нещо още по-важно – те бяха режисьори на протести. Това означава, че в случай на протест те ходят пред гигантската маса от хора. Хората вървят по улицата и имат някакви претенции, като тези претенции са заявени в лозунги, които или съществуват като написан текст, или се викат на висок глас; има там и всякакви свирки и други означители на това какви точно са хората и какво точно искат. Функцията на тия двама италианци, с които се опознахме, е, че те режисират тълпата: те вървят с гръб към полицията или към целта на протеста и с лице към тълпата, и буквално дирижират поведението й на улицата. Казват: тук знамената малко по-високо; ето тази група, която е по в ляво – викайте по-силно и вдигайте табелите по-високо и т.н., и т.н.; онези там – ходете по-бързо, концентрирайте се... Един вид, хем демонстрират хем упражняват професионално отношение към протеста; моделират големи човешки маси като ги привеждат в положение на масова активност и визуална убедителност и ефикасност за пред окото на медиите... 

LB3 LB4

Ето точно този режисьор, точно фигурата на такъв режисьор – ако се абстрахираме за момент от това, че се движи – може да бъде уеднаквена по някакъв начин с фигурата на един паметник в центъра на площад, в публичното пространство. Паметникът управлява пространството около себе си и пластически, т.е. визуално присъства в това пространство (навремето се казваше „пластически”); но всъщност го командва и идеологически. По някакъв начин паметникът командва погледите, които са насочени, фокусирани върху същия този паметник и въдворява гледащите го тела в политически валидна позиция. 

LB5 LB6

От друга страна, нормалното човешко тяло, което се движи в един такъв площад без да е на демонстрация, а, да кажем, е турист, човек, който е отишъл и се приближава до паметника за да го „прочете” по- отблизо – гледа на пространството по съвършено друг начин. Гледа с периферно зрение, някак си центробежно. Ако паметникът фокусира върху себе си центростремителни визуални енергии, човекът, който ходи с живото си тяло около някакви такива обекти в градското пространство или в този парк тук, където сега се разхождаме, се държи центробежно. Неговите визуални енергии са „разпръснати” навънка. 

Тези два вида енергия – центростремителна или центробежна – могат да бъдат оприличени с обратната и с линеарната перспектива. Това, за което ще говоря от тук нататък – елате, моля ви, да погледнете отблизо – ще бъдат различни примери – от тази паркова среда, от демонстрациите тук и там. Ето това е една малка схемичка, която съм нарисувал за по-нагледно – какви визуални енергии се излъчват, как хората гледат, кагато ходят напред-назад из публичното пространство на града и така нататък. 

LB7 LB8

Впрочем, ние трябва да стигнем от тук до на около 200-300 метра по-навътре в парка до две скулптурни фигури, за които ще стане дума по-сетне; там ще се опитаме да направим нещо и с тях. 

Докато вървим нататък ще ви разкажа, че друга инспирация за такъв тип мислене за поведението на човека в публичното пространство възникна напоследък във връзка с работата на онзи пърформанс артист в Истанбул, който се прочу като “The Standing Man” – „Стоящият човек”. Това е човекът, който, след като разгониха демонстрантите, застана в центъра на празния Таксим прав, в една много твърда позиция, и стоя така без да се помръдва в продължение на 7 часа. Постепенно около него се насъбраха други хора, а той стои прав – нищо друго не прави, освен да гледа втренчено в бившия Ataturk Cultural Center, върху който след разгонването на протестите, висят две турски знамена и билборд с лика на Ататюрк. 

LB9 LB10

Такъв тип поведение, само че не на площадно пространство, а на купони, е част от моята гимназиална култура... На купон, когато някой иска някого да притесни, застава като истукан пред него, нищо не казва и просто го гледа втренчено. Това продължава дотогава докато другият човек се смути, премести се някъде и въобще изчезне от общото пространство. Така разгонвахме навлеците и това беше една много проста, но много ефикасна практика... 

LB11LB12LB13LB14

LB15LB16LB17LB18

В този случай поведението на този турски художник-пърформър поставя въпрос – дали той се държи като паметник, или като човек, който се прави на паметник. Разликата между двете възможности е някакси важна. За да я осмислим по-нататък тук ще дам други два примера. Единият е прочутата снимка на „Дамата в червено”, също от Истанбул, в която „дамата в червено” съвсем не се държеше като паметник. Тя в някакъв момент се опитва да гледа полицията (властта), обаче се оказва, че полицията (властта) не обича да бъде гледана, и започва да се държи към нея с обратно-насочена агресивна енергия. Тоест, тя става обект на внимание – не само за полицаите, които я обстрелват със сълзлив газ, но и за медиите, присъстващи там в някакъв междинен статус на пасивен/активен наблюдател-посредник. Цялата тази история на „дамата в червено” вече е част от едно съвсем друго пространство, документиращо тези процеси и пазещо спомена за активно гражданско поведение пред погледа на властта. 

1663878-1

В нашата местна практика имаме случая на Правдолюб Иванов – наш колега-художник, който се прочу също така както и „дамата в червено”, а и този standing man, в рамките на нашето публично пространство както със своите остроумни лозунги, така и с широката си усмивка, изправеното тяло и разперените ръце, които държат лозунга високо горе над човешките глави от масата за да го видят и хората, и властите, и медиите. 

12703

В случая с лозунга „Не съм платен, мразя ви безплатно” например, това което се получи и вече многократно е било репродуцирано и репликирано е, че се сплетоха въпрос и отговор за мотивацията на протеста по един особено ефикасен (и политически, и концептуално) начин. Да видим обаче, как се държи тялото, именовано „Правдо”, в цялата тази ситуация? Според мен Правдо се държи като един мек паметник. Той не се държи като жив човек, той се държи като някакъв обект, който трябва да бъде забелязан от овластените визуални енергии. Това са визуалността на медията, визуалността на полицията, визуалността на управниците. Той трябва да бъде забелязан. Тоест той застава като истукан в центъра на площада, вдига нагоре лозунга и трябва да бъде забелязан. Трябва да бъде прочетен, трябва да бъде разпространен като образ. Но той самият не е длъжен да се движи, въпреки че го прави в синхрон с ритъма в движението на протестиращата човешка маса. Обаче той трябва всеки ден да измисля някакъв нов лозунг – коментар, съждение или призив, да го композира, разпечата и вдигне в ръце – това само по себе си го превръща в активен ежедневен агент на протеста. Но в същото време той като тяло съвсем не е длъжен да се движи по никакъв начин – достатъчно е край него да се върти Калин Серапионов, който да го заснеме; или Албена Хранова, или някой друг, който да го заснеме и да качи във Фейсбук, във някой вестник или ТВ станция – всичките тези снимки са уникална хроника на едно протестно присъствие. 

В това си поведение Правдо прилича на работата на една от много-прочулите се напоследък авангардни групи, радикални художествени групи в Москва, които сега са като че ли в нелегалност, след като имаха проблеми с полицията и с властта. Това е групата Война. Знаете може би за тяхното най-известно произведение, което се нарича „Член за КГБ”, или по-точно – „Член за ФСБ” (Федералната служба за безопасност на Русия). Тази работа е реализирана в Петербург - за много кратко време се разлива контура на мъжки полов орган от кофа боя в крачка, докато авторите ходят бързо върху един подвижен мост. Това става точно в момента, в който започва вдигането на моста за да преминат корабите по река Нева. Няколко от членовете-активисти на групата очертават този хуй – един гигантски мъжки член върху половината на моста. И в момента, в който те се изнизват, полицията идва... Всичко това става за много кратко време и мостът започва да се вдига. И се вдига точно лице-в-лице срещу фасадата на местния клон на ФСБ, откъдето най-добре се възприме визуалното въздействие на произведението-акция... 

piter3

Този тип поведение, който аз наричам поведение като паметник в публичното пространство, е същият тип, какъвто практикува Правдо със своите лозунги. Това е вид активистко поведение, което показва среден пръст на властта, така да се каже. Но задължителното нещо е първо, да имаш подходящ среден пръст, който да е достатъчно красив и изразителен визуално, а и запомнящ се, и второ – да те забележат. Ако няма някакво око, което да те забележи, всичко това няма никакъв смисъл. Това забелязващо око е точно окото на властта, окото на медиите, окото на правителството, на полицията и т.н. Впоследствие това е и окото на широката общественост, която е въвлечена по-късно, но не по-малко органично от гледна точка на това, че в този момент започва истинския дебат по ефикасността на акцията. 

Друг вид поведение, с което ще се занимаваме малко повече това е поведението на втората, наскоро станала супер известна, руска група с привлекателното име Pussy Riot – тоест „Бунтът на котенцата”. Името на групата може да се интерпретира и по друг начин, разбира се, във времето, когато те бяха много активни и популярни. Сега (юни 2013 г.) част от групата е в затвора, както всички знаете. Имаше едни страхотни снимки, примерно от Австралия, където тече митинг в подкрепа на Pussy Riot; снимката изобразява група от поддръжници на Pussy Riot, които носят всякакви плакати. Обаче така е кадрирана снимката, че от лозунга Free Pussy Riot се чете само Free Pussy... Някак си това звучи „интересно”... В случая 
овластеното око на медиите, които снимат, кадрират, разпространяват, изигра една не така лицеприятна и спонтанно иронична роля... 

Pussy-Riot-1200-REUTERS LB19

Според мен визуално най-изразителното произведение на Pussy Riot не е онова произведение, заради което те влязоха в затвора. Онова произведение, заради което влязоха в затвора, всъщност стана медийна реалност; и заради особената му медийната реалност, а не толкова заради физическите актове, които те направиха в църквите, стана възможно тяхното подвеждане под отговорност. Това, което ви показвам сега, е един-два месеца преди пърформанса в катедралата. Това е пърформанс на Червения площад в Москва, на Лобното място – мястото, където са екзекутирали в късното средновековие в имперска Русия „непослушните”. То сега е означено на Червения площад с една кръгла платформа, която е повдигната. В 
момента, в който девойките в пълния състав на групата излизат с истинските инструменти, с истинските високоговорители и със съответното „око”, документиращо тяхната акция, ефектът от разпространяването на този акт е много по-голям от визуална, а може би дори и от смислова гледна точка. Затова защото в песента, която пеят – става въпрос, че Путин се е опикал, а те стоят на високо място... Всеки мъж знае, че от високо място много по-лесно се пикае и се опикават други неща (т.е. някак си се унижават, побеждават символически...); ако стоиш на по-високо е по-добре, и от мост особено е най-добре... 

Освен това много по-добре те забелязват от ниска гледна точка – силуета на групата се откроява пределно ясно. При това позициониране да те забележат на фона на Кремъл е изключително важно. И съответно начинът, по който те се държат за пред очите на камерата, и това, което пеят, което разказват на зрителите, се връзва в един комплексен механизъм, в едно комплексно ударно активистко послание, което функционира както на ниво политика – като интегрално, цялостно поведение, така и на ниво визуална изразителност. Тоест те привличат погледа върху себе си, но по различен начин в сравнение с паметниците. Затова защото те не само трябва да бъдат забелязвани, а те, така да се каже, директно провокират властта с това, че те забелязват властта. Те гледат властта в очите. За разлика от Правдо и моста с изобразения хуй, който се представя, за да бъде гледан от властта, в случая с Pussy Riot те гледат обратно към властта, говорят директно на режима. И това е, което според мен предизвиква изключително агресивната реакция на Путин и силите на режима – как така някой си позволява да се държи с режима като с равен? И дори да го унижава от високо... 

Сега... В това гледане към властта – обратно, нагло, от високо, осъдетелно, публично... – в това има нещо особено провокативно. Има солидна литература, написана по повод на режимите на гледане в публичното пространство през историята на различните общества – кому е позволено да гледа, какво и как да вижда, как да фиксира продуктите от гледането си. В случая с Pussy Riot те нарушават една много важна забрана – да гледаш директно властта в очите, да се обръщаш директно, да адресираш директно властта с протестно и то обидно послание. По такъв директен, но все едно метафоричен, защото е визуален, медиен, начин. Тази забрана е особено силна в тоталитарни общества; при режима на Путинова Русия тези правила са актуализирани отново. Тоест Pussy Riot се държат като раздвижил се паметник. Те вече не са паметник, когото гледат макар, че мястото от което гледат (и действат) е символно натоварено като паметник в пространството на Червения площад в Москва (още повече това важи за предолтарното пространство на катедралата „Христос Спасител” в Москва). С този вид визуално присъствие и действие на място на паметта, каквото е Лобното място на Червения площад, те стават жив паметник. В някакъв смисъл са сходни с онези актьори, каквито има в туристически места на разни градове, които да кажем изобразяват Статуята на свободата или някакви други такива живи скулптури. Само че в случая Pussy Riot са не само живи скулптури, те пеят неща, които са обидни за властта, те са протестен феномен с огромна ефикасност и медийно присъствие. По презумпция паметник не може да се случи, ако няма одобрение от някакъв вид власт. Паметник, който е оживял и се случва по някакъв начин, който е обиден за властта – това вече преобръща ситуацията в много различни аспекти. 

Pm6QG0i

В случая с Турция има една друга снимка, която направи подобен вид преобръщане на ситуацията, и която бе разпространена в медиите. Подобно на Pussy Riot тази жена, която води народа на барикадите в Истанбул, атакува властта, но много повече масовата, глобална, колективна визуална памет въз основа на приликата с известната картина на Делакроа. Една от най-емблематичните картини, които изобразяват поведение на революционна тълпа в публичното пространство – имам предвид „Свободата води народа на барикадите”. Разликата е, че тя не си показва бюста, може би защото това е мюсюлманска страна и не е прието, някак си... (за разлика от акцията в София по-късно на 14.07.2013; б.м.) Но по принцип има сходен вид ефект и разликата с „жената в червено” е ясно видима. 

Последните ми примери, докато си ходиме, са три. В българския контекст преди една-две вечери направихме един експеримент с колежката Ярослава Бубнова. Това е снимка от Фейсбук, вероятно сте я видели – ние стояхме и всъщност се уговаряхме с Искра Благоева как да откраднем три кресла от пред бар „Ракета” в София. В един момент забелязах, че Яра носи една рокля на черно-бели райета, хоризонтални, а наоколо има такива пилончета, които предпазват от паркиране (противопаркингови елементи им казват...), които са със същата визуална структура. Направих две снимки, докато Яра си стоеше там кротко. Тази беше по-подходящата от чисто композиционна гледна точка – и я сложих веднага във Фейсбук. Хората, които реагираха и лайкваха, вероятно си помислиха, че това е някакъв вид акция в контекста на протестите... Но като ги гледам кои са – например Арсений Жиляев, един от лидерите на младото ляво движение в Москва, според мен веднага си представиха, че Яра прави позата на the Standing Man в София. Защото и в София има някакви такива демонстрации, за които те чуват ежедневно... Тоест те не разчетоха визуалността, те разчетоха поведението на тялото в публичното пространство, което в актуалната за момента политическа ситуация няма как по друг начин да бъде разчетено, освен в термините на този „Стоящ мъж”. Т.е. при определи обстоятелства на публичния живот всеки телесен жест в публичното пространство може да бъде разчетен като жест на твърдо или меко тяло в отношение към другите такива, и най-вече по отношение на властта. 

LB20 LB21

Вече наближаваме до „лобното място” на този пърформанс-разходка. И сега ще ви покажа ето тази снимка – можете да погледнете съвсем отблизо – за да се върна на нивото на паметника. Тя изобразява руски полицаи отпреди година и половина, които нещо си записват, правят някакъв доклад, някого като че ли се канят да арестуват. Може би за някого издават някакъв наказателен акт или нещо подобно. Единият от тях леко се усмихва...; държи цигари Ротманс... 

LB22

Да, това, за което те всъщност пишат рапорт, е една демонстрация – от така наречените нано-демонстрации, или микро-демонстрации, които бяха много популярни точно преди година и половина: демонстрации на кукличките, на играчките. 

Отпърво в град Барнаул, а след това и в други места в Русия, се случваха такива демонстрации, при които хора вадят малки детски куклички, приличащи на ЛЕГО или някакви сувенирни куклички – различни същества, герои, животни, тук – едно зайче. А в техните малки ръчички слагат много малки – пропорционално организирани лозунги. Получава се една маса от куклички, които на практика демонстрират... Обаче полицията идва, защото има демонстрация; и после полицията рапортува, пише доклад; и след това тия демонстрации бяха забранени. Но забранени с някаква странна мотивация – 
защото не се знае кой на практика демонстрира. Обаче причината да бъдат забранени е, че който и да демонстрира там, всъщност не е поискал позволение да демонстрира в публичното пространство и затова съответно тази акция трябва да бъде забранена. Между другото, това е един от най-сполучливите лозунги – те също бяха изпълнени с много хумор, на руски език, разбира се, тези лозунги, които кукличките и въобще руските демонстрации носеха. Това гласи: „Цялата власт да бъде качена на самолет и да се изпрати в апокалипсиса”. 

LB23 LB24

И така стигаме до мястото, където ще се опитам да ви съблазня да направим един пърформанс. За да ви ентусиазирам, ще ви пусна едно видеоклипче. Това е клип на състава „The Bangles”. Чували ли сте за групата „The Bangles”? Група от 80-те години; думата означава гривнички... Пускам техния прочут хит от 1986-та година, който се казва “Walk Like an Egiptian” – „Да ходиш като египтянин”. 

http://www.dailymotion.com/video/x43oe_bangles-walk-like-an-egyptian_music 

LB25 LB26

 

LB27 LB28 LB29

Така, сега ще ви помоля да се разпределим на мъже и жени, да се опитаме да застанем –мъжете пред мъжката скулптура, а жените пред женската скулптура, и поне за пет минути да походим групово, да стоим и леко да ходим в позициите на тези скулптури. За да се опитаме да се направим на движещи се скулптури. Това не е толкова трудно и може да се възприеме като funny...

LB30 LB31

Тези скулптури са фантастични в своята еклектика. Те имат лица на социалистически герои; предполагам, че са правени през 1950-те години. Дрехите им не са точно национални носии, но са като някакви облекла на селски хора. Като жената очевидно в горната част на облеклото си е стилизирана като картина на Владимир Димитров-Майстора – с тези тръбовидни ръкави и много ясно ритмизирани орнаменти по тях. Позите са стабилни; като че ли са пози от класическа антична пластика с хармонизирането на носещи и носени части, на различните стави по тялото – на раменния пояс, ставите на таза и коленете. Сега, моля ви, мъжете там, жените тука.

LB32 LB33

Идеята е да формираме две групи... Чакайте, първо трябва да ви организирам... Значи тези пози изразяват... – ето сега ще ви покажа аз на вас. 

Това е поза, при която фигурата излиза в някакъв вид публичност. Това е поза горда, това не е поза на мисленето, това е поза, която като че ли има някаква цел... Ето това трябва да имитирате – изпъчване, ето така, все едно излизате на мегдана и ще играете хоро. 

LB34 LB35

Трябва да се срещнем по средата. 

LB36

LB37 LB38

LB39

                                                                  >>>  <<<

* Текстът е публикуван за пръв път тук.

 

Прочетена 519 пъти
Още в тази категория: « Фото-бдителност

Съдържание на брой 10А

Броеве на Семинар_БГ

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.