.
Събота, 26 Април 2014 00:00

Фото-бдителност

Ивайло Дичев

Резюме: Тук ще говоря за една практика, разпространена в България и други посткомунистически страни, която ще нарека фотобдителност. Става дума за обснимването, коментирането, качването и препращането на грозни, неправилни, възмутителни или просто смешни неща от обкръжаващата действителност. Първата част на текста е описателна, във втората ще се опитам да разсъждавам върху феномена.

Типичната снимка от този тип е дупка на улицата, "кръстена" на името на кмета или мутраджийски джип, паркирал нагло върху място за инвалиди.

Ditch1

Zlatko Kirov: "Струва ми се, че не сте видели този "ИНВАЛИД", и затова ще постна снимките още веднъж." Снимай престъпник, FB, https://www.facebook.com/photo.php?fbid=600637639964624&set=gm.442348285858307&type=1&theater

 

Ditch2

Здравко Найденов "Ето как е окабелен от години ромски квартал в гр. Перник!!! Щом спи държавата да се събудим ние !!!!", Снимай престъпник, 16/02/2013 https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4048814712376&set=o.363579713735165&type=3&theater

 

Причината за множенето на този тип снимки вероятно е в това, че обектът е статичен и няма хора, с които да се договаря снимката. Често подобни снимки се качват в платформи като фейсбук с надеждата някой да вземе мерки и да поправи безобразията - виждате номера на колата, добавено е името на улицата, градът, където става действието. ФБ-групата "Снимай престъпник" призовава:

Грабвайте телефони и фотоапарати! Снимайте престъпления от всякакъв характер и ги публикувайте. Нека съберем достатъчно снимков материал и се опитаме да разобличим престъпниците!

Наред с пътно-транспортните нарушения на страницата биват качвани крадци, следи от обири, както и много цигански гета, които за любителите-фотографи са неизчерпаем извор на престъпления. Например, снимка на вдигнати високо електромери от които към къщите тръгват сноп кабели, които внушават идеята за кражба на ток, носи коментара "Щом спи държавата, да се събудим ние!!!"[1] Друга такава страница, наречена "Снимай полицай" си поставя за цел да изобличава блюстителите на реда, които поспиват, похапват, разговарят с проститутки, изобщо не отговарят на образа си.

Сред най-успешните граждански фото-сюжети са онези, които разкриват незаконни строежи, най-вече в курортните райони. С голяма популярност се ползват еко-безобразията, качвани във фейсбук от природозащитника Тома Белев, които винаги пораждат вълни от възмущения в социалната мрежа. Разкритието, че са започнали да строят в Иракли, въпреки забраната, почва от изпратени през януари 2013 г. във видео-платформата на в. Дневник любителски снимки[2]. Впрочем нека отбележа тук, че гражданската фото-бдителност е активно стимулирана от професионалните медии /видео- в случая на телевизиите/, като споменатият вестник е пионер в тази посока и предлага на аматьорите-фотографи разнообразни поощрения. Любопитното е, че, както стана ясно от интервю с една от редакторките, в момента, в който стъпят сериозно в сайта на вестника, потребителите имат тенденция да изоставят грозното и възмутителното и да се качват красиви градове, залези, домашни любимци, формални експерименти с образа и тъй нататък. Като че ли дигиталната слава ги кара да се "професионализират" така, както го разбират, което разбира се разочарова самата редакция.

Друг важен жанр на гражданските фото-възмущения, това са кадри от протести, които медиите не отразяват достатъчно добре. Този тип снимки е много по-разпространен в страни с по-строго контролирани медии като Турция или Русия; в България най-често става дума за препращане/ коментиране на професионални фотографии, които изразяват отношението на потребителя, най-известната напоследък беше истанбулската "дама в червено" от снимката на кореспондент на Ройтерс превърната в символ на бунта, препращана, преснимана, преигравана хиляди пъти[3]. Друг режим на снимане е колекционирането на най-интересни или силни жестове от гражданското недоволство, нещо, което върви успоредно с креативния обрат, който забелязваме в тези движения: да измислиш забавен плакат, маска или сценка предполага от другата страна медии, които да видят това и аматьорското снимане днес е важен елемент от медийното огледало на обществото. Протестиращи коментираха в сутрешния блок на БНТ от 09/7/2013, че се смята за лош тон да ходиш на протестите два пъти със същия лозунг. Понякога става дума за самолюбуване от типа "На протест с детето и кучето". По време на протестите в София през юни 2013 галерията на снимки във фейсбук служеше за един вид вечерна проверка на участието. Един пост /шеговито или не/ заявяваше, че за постъпване във фирмата на авторката ще се изисква да докажеш участието си в протестите.

Ditch3

На протестите през юли, сн. Васил Гарнизов, FB, https://www.facebook.com/vassil.garnizov?fref=ts

Ditch 4

Преиграването на картината "Свободата води народа" от Дьолакроа, сн. Васил Гарнизов, ФБ, 13/07/2013, https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10151514528999109&set=a.10151514302394109.1073741871.756889108&type=1&theater

На другия полюс можем да разположим снимки, съдържащи различна степен на ирония или художествено обобщение. Такива са изображенията на остатъчна комунистическа символика, прораснали с треволяк паметници, разпадащи се бодри лозунги. Друга любима тематика са сгради в стила на "мутробарока", монументални купове неприбран боклук, куриозни надписи от типа "Моля, както ние не пикаем във ваште пепелници, вие не хвърляйте фасове в нашите тоалетни". В подобна посока върви любимият на глобалната мрежа жанр "Само в България", който обиграва локални клишета /примерно: кон тегли Москвич, превърнат в каруца/. Тези снимки обикновено са с неизвестен автор и само се препращат; когато на куриоза е попаднал самият потребител, метафоричният потенциал е по-слаб, затова пък усещането за автентичност е подсилено от аматьорската спонтанност на снимането.

Подобно усещане за аматьорска визуална автентичност, съчетана с тънък аналитичен усет излъчват фотографиите на Еленко – един от първите български фотоблогъри, който започна да редуцира словесния коментар на сайта си и да превръща снимането в личен дневник. "Невероятен си в намирането на неща" коментира irinissima в isntagram снимката на три гуми, боядисани в цветовете на българския трибагреник и превърнати в саксии пред блока[4]. Сред най-характерните му теми са недодялани реклами, странни надписи /"ЧЕЗ уби дете"/, предмети във витрини, питиета на маси - т.е. един определен тип потребителско вглеждане в не съвсем качествените неща, които животът наоколо ни предлага. 

Ditch 5

8bit erotic 10/15/2012 /хвърлянето на салфетки е елемент от купона/, http://8biterotic.tumblr.com/page/47

buzescu

"Цигански дворци в стил истеричен, агресивен мутробарок. Почти всяка къща, която не е порутена колиба е палат, планиран сякаш не от архитект, а от малко дете според собствените си представи за приказен дворец." Из Европа на кола, Стойчо, ноември 2009, http://patepis.com/?p=11277

IMGP6469-920x608

Домсъвет circa 2013, Еленко Еленков, http://eenk.com/

Като консуматор, любител на боядисаните коси, разголените деколтета и бързите коли се представя и анонимният автор на сайта 8bit erotic[5], само не сме сигурни доколко е откровен и доколко играе. Снимките, качени там, ни оставят с двусмислено впечатление: не сме съвсем сигурни дали това е просто вулгарна порнография или подборката цели да иронизира чалга културата[6]. Виждаме силиконови хубавици танцуващи по масите на нощни клубове, мераклии-бизнесмени, които ги пощипват, многозначителни погледи пред фотоапарати и огледала, лъскави сюрреалистични облекла, разхвърляни под прожекторите салфетки – с една дума тук е целият онзи едновременно фасциниращ и омразен свят, станал емблема на прехода. Снимките най-често са любителски и потребителите с охота ги качват, доколкото клубните преживявания са момент на интензивно обснимване, но очевидно има подбор в посока на сгъстяване на пошлото и бруталното. Фейсбук страницата на проекта носи красноречивото мото "8bit erotic is watching you".

"Ох, много сте иронични, не знам, бих ги е**л всичките, даже и по-грозните..." коментира един простодушен потребител.[7]

Известно време просъществува и сайтът 8 битова криминалистика, представен като "блогът за гангстери", където можеш да се смееш на идиотски момчета с престъпен вид и добавени в балони реплики, но очевидно еротиката върви по-добре, може би поради това, че не предполага допълнително креативно усилие - чалга-купонът е просто наоколо, всяка вечер, сниман спонтанно отново и отново.

Накрая, интерес към отклоняващото се традиционно имат и професионалните артисти. За разлика от реализма на съчувствието или възмущението обаче, в България откриваме примери, които вървят в посока на горните форми на иронична фото-бдителност. Проектът на Лъчезар Бояджиев "Горещ визуален град" от 2003 г.[8] има за тема "визуалните нередности" в градската среда. Преплитащи се послания, които бомбардират окото, агресивно настъпление на рекламата, "класова борба" между високи и ниски визуални образи – това в буквалния смисъл, доколкото скъпите и лъскави са на високо върху сградите, другите криви и самодейни се лепят пласт върху пласт по стълбовете и трансформаторните кутии. Бояджиев не просто ги идентифицира, а иронично усилва хаоса като разменя местата им, превръща небето над града в рекламен плакат, вдига на високо обявата на местния ключар, открадва с помощта на фотошопа коня на паметника или добавя уютно пране пред един от прозорците на парламента.

"Тогава аз си представях че има нещо което е "редно" и от там може да се каже какви са "нередностите"... И се оказа, че ориентирите които използвахме за "редност", за нашите колеги (и спонсори...) извън Източна Европа изглеждаха като буржоазни прищявки за ред."[9]

Подобни работи имат Красимир Терзиев, който населява фотопейзажа на града с увеличени нереално кучета, Кирил Прашков, който извлича от изолираните с асфалт панелни сглобки на блоковете паралел с картините на Мондриан и т.н.

Ditch 6

Лъчезар Бояджиев, Горещ визуален град, 2003.

9144-caacdcf24aa4ba5a87bc44d4ac4e5abe 620 348

Иван Мудов Новият мавзолей 2012. Артистичната акция е фалшива обява, за това, че общината ще възстановява мавзолея на Георги Димитров в стил мутробарок, която поражда залп от възмущение у софиянци.

 

И тъй, как да интерпретираме фотографската практика, която тук наричам фото-бдителност?

Що се отнася до политическото измерение, както казах в началото, следва да разграничим България и подобни страни от Източна Европа, от места с тежка медийна цензура, където подобна гражданска фотоенергия се излива в изваждане на бял свят на крити от властта събития, протести, следи от полицейско насилие, изобличителни документи и т.н. Тук средата се характеризира, от една стана, с медийно свръхпроизводство, което далеч надхвърля потенциала на рекламния пазар, от друга – с много ниска степен на контрол. В резултат на това всеки емоционален ресурс бързо бива използван от професионалните медии и сайтове, независимо дали авторът е аматьор или професионалист[10]. Ако има манипулация, тя не е в цензурирането, а в затрупването на потребителя с огромно количество противоречива информация, която блокира гражданското действие.

Сега да погледнем проблема откъм естетическата страна. Дали съжденията за грозното са съдържателни, т.е. има такова естетическо свойство, "грозно" или става дума за констатация на липса, за "не-красиво"[11]? Тук този въпрос добива съвсем конкретно измерение: снимките на криви, странни, абсурдни неща будят определен тип двусмислена естетическа наслада, което ще разберем не с помощта на Кант, а по-скоро през понятието за другост или за "отхвърленото" (abjection) на Юлия Кръстева[12]. Другостта – примерно на екзотичните култури – фасцинира и отблъсква едновременно, стабилизирайки в обратен ред идентичността на съзерцаващия. Що се отнася до отхвърленото, то довежда това напрежение до крайност, разколебавайки границите между субект и обект, доколкото субектът се изправя пред отхвърлени с погнуса и ужас части от самия себе си. Естетиката на другостта свързваме с автори като Роджър Фентън или Пиер Лоти, фасцинацията от отхвърленото - с Жан Жьоне или Джоел-Питър Уиткин.

Дали не отиваме твърде далеч с подобни разсъждения? Една специфична туристическа практика се доближава до описаната по-горе аматьорска фото-бдителност. Става дума за възникналото във Викториански Лондон, после пренесено в Америка посещение на предградията, наречено слъминг (slumming), което днес в места като Мумбай се е превърнало в атракция за туристи (slum tourism, poorism, reality tours).

3c22660r

New York City, "Doing the slums", A scene in the Five points, Frank Leslie's illustrated newspaper, 1885 http://www.loc.gov/pictures/item/99400238/

pa0259182

Слъминг туризъм в Кибера, Кения, 2012 http://ghettomirror.wordpress.com/tag/slum-tourism/

Става дума за преживяване с морален, а понякога и религиозен мотив, при което заможни хора от добрите квартали биват развеждани из бордеите, за да се срещнат с "истинския живот", да се възмущават, да опознават, да се учат на християнско състрадание. Скритата му страна е социалното воайорство, което в американския случай придобива етнически, дори сексуални измерения, доколкото при посещенията в китайския квартал човек може да види не само пеещи просяци, но и "опиумни дупки", проститутки, дори жени с традиционните деформирани крака[13]. Катарзис или надменно превъзходство? Зад моралните дебати около слъминга можем да видим двете споменати по-горе естетически фигури: фасцинацията пред екзотичната другост и ужаса от отхвърлената тъмна страна на самите нас. С разбъркването на култури, места и социални позиции в глобалния свят границата между двете става все по-проблематична.

Практиката на българския фото-блогър, който се възмущава, ужасява или развеселява от "нередности" в света около него, до голяма степен прилича на викторианския слъминг. Но не защото той ходи специално в бордеите, примерно циганските гета, в старческите домове или около сметищата – такива снимки имат по-скоро случаен характер. В чуждо място се е превърнало собственото му обкръжение, съответно на колкото по-централно място се случи обекта, толкова по-голямо е възмущението.

Защото в основата на практиката е една определена идея за нормалност, която е в центъра на посткомунистическата идеология[14]. Нормалността, това е усещането за дължима консумация на източноевропееца, каквато той смята, че съществува в нормалните/белите/цивилизованите страни. Отклонението от това очакване създава усещане за лишеност, за екзистенциална несправедливост, независимо дали става дума за тоалетна хартия, цветен телевизор или културно обслужване в болницата. Мястото, в което няма връзка между това, което искаме, правим, очакваме, е страната на абсурда.

В тази перспектива можем да си представим фотовъзмущенията като реакции на несправедливост – един вид слъминг в собственото жизнено обкръжение. Потресът пред живота на другия е всъщност потрес пред нашия собствен. С тази уговорка, че самия си живот възприемаме като чужд, абсурден. Изкушава ме паралела с пубертета, който стои пред огледалото и се тюхка: виж сега какъв ми е дълъг носа, какви са тия дебелини по бедрата, откъде се появиха тия косми... И това през призмата на дължимостта да си красив, създадена от медийните образци.

Накрая, фото-бдителността измества комуникацията от словото към образа. Както нагледно показва в статията си Ерол Морис[15], една фотография сама по себе си не е вярна или лъжлива, всичко зависи от интерпретацията, която й дава текстът под нея. Фото-блогърът качва снимката си като нещо самоочевидно, доколкото фотографията сама по себе си съдържа претенция /мит?/ за истинност, която различни автори свързват с реалистичния образ, механичното, т.е. не-човешко изобразяване на обекта, индексичността на посланието и т.н.[16] Само че рядко се случва една и съща снимка да има съвсем различни смисли – да кажем кабелите, с които са опасани къщите в циганското гето да бъдат израз и на расистко възмущение, и на съчувствие, и на слъминг-екзотика. Фотовъзмущенията, които циркулират в мрежата, рядко пораждат сериозни недоразумения, освен ако това не е художествен замисъл на професионален артист /виж по-горе "Новият мавзолей"/.

Какво стабилизира значението? Това е общият комуникативен контекст, в който тези образи циркулират. Потребителите са част от една и съща мрежа, където са разменяли не веднъж снимки, реагирали са стандартно на едни или други събития, изпитвали са заедно емоции по повод на музикални клипове. В по-общ смисъл, самият български контекст е доста предсказуем: ясно е от пръв поглед кое е нормалното и кое – абсурдът. Подобно на вицовете, които са ни смешни само ако познаваме клишетата на дадената култура, фото-възмущенията на бдителните граждани усилват конформизма, въпреки претенцията на новата технология, че променя най-радикално света ни.

 

Биографична справка: Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Изследователските му интереси са в сферата на политическите и граждански култури, града, медиите. Участва активно в публичния дебат. Последните му две книги са „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване” (София: Просвета, 2009) и „Пространства на желанието, желание за пространство. Етюди по градска антропология” (София: Изток-Запад, 2005). В библиотеката на СеминарБГ можете да прочетете "Желанието да тръгнеш, правото да спреш" /2013/.

 


[2]  Платформа за видеосподеляне на в. Дневник, януари 2013, http://m.dnevnik.bg/show/showrelatedimg.php?storyid=1979105&photoid=1979106

[5]  8-битово интервю, 08/05/2011, Openly feminist, http://openlyfeminist.com/2011/05/08/8bitinterview/

[6]  След интервюто Лъчезара коментира: "На мен ми е малко странна шизофренната позиция на 8-bit. Последно харесва ли ги тия девойки или им се подиграва? Хем са красиви и го възбуждат, хем са прости и като дървета в леглото?" http://openlyfeminist.com/2011/05/08/8bitinterview/

[9]  Интервю, май 2013

[10]  Нека подчертая, че разликата между професионалист и аматьор за мен тук не е само в комерсиалния интерес, но най-вече в начина на снимане и допълнителното внушение за автентичност при втория: можем да кажем, че аматьорството се превръща в разпознаваем фото-жанр, който професионалистите дори имитират.

[11]  Wеnzel, Ch. (2012) Do Negative Judgments of Taste Have a priori Grounds in Kant? Kant-Studien, Volume 103, Issue 4, Pages 472–493.

[12]  Julia KRISTEVA (1980) Chapitre 1 Approche de l’abjection, in: Pouvoirs de l’horreur, Paris: Seuil.

[13]  When 'slumming' was the thing to do, 16/07/2009, New York Times, 

[14]  Сред многобройните студии по въпроса, едно красноречиво есе на хърватската писателка Славенка Дракулич: Bathroom tales. How we took normality for paradise, Eurozine, 04/10/2007, 

[15]  Errol Morris, Liar, liar, pants of fire, New York Times, 10/07/2007, 

[16]  Виж например Tom Gunning, What's the Point of an Index? Or, Faking Photographs, NORDICOM Review, vol. 5, no.1/2 (September 2004), p.41

Прочетена 481 пъти

Съдържание на брой 10А

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.