.
Сряда, 09 Април 2014 00:00

Да наблюдаваш изменящия се град: размисли за визуалната социология

Мишел Ротенберг

Резюме: С този текст целя да ви дам някои насоки за разбирането на градовете единствено чрез наблюдаването на уличния театър и на градския пейзаж. Не трябва да смятате, че очите са достатъчни за изследователската работа на антрополозите. Въпреки това, не забравяйте, че някои велики етнографи като Малиновски или Пиер Кластр разказват, че са започнали да прекарват дълго време с отворени очи и ослушвайки се за най-малките знаци за обществото, което изследват. Когато нямаш възможност по друг начин да разбереш дадена ситуация, място или социално взаимодействие, ти задействаш всичките си сетива, за да изолираш знаците, които ще ти позволят да виждаш различни белези.

С този текст целя да ви дам някои насоки за разбирането на градовете единствено чрез наблюдаването на уличния театър и на градския пейзаж. Не трябва да смятате, че очите са достатъчни за изследователската работа на антрополозите. Въпреки това, не забравяйте, че някои велики етнографи като Малиновски или Пиер Кластр разказват, че са започнали да прекарват дълго време с отворени очи и ослушвайки се за най-малките знаци за обществото, което изследват. Когато нямаш възможност по друг начин да разбереш дадена ситуация, място или социално взаимодействие, ти задействаш всичките си сетива, за да изолираш знаците, които ще ти позволят да виждаш различни белези.

Помня своята първа среща с България. Беше през 1995 г. в Самоков и на ски станцията на Боровец. Бях поканен да участвам в международен конгрес относно икономическото и екологично бъдеще на планините.

Мога да изброя образите, които са все още дълбоко запечатани в ума ми:

- Каруци, теглени от дребни коне по улиците на Самоков;

- Музеят, който показва няколко сцени от бита с български мюсюлмани и малката джамия в Самоков;

- Много кичозният лукс в хотела, в който се проведе конгресът в Боровец;

- Много, много, много късите поли на сервитьорките;

- Пътуването с автобус от София, където кацнахме, до Самоков, дупките по пътя и неасфалтираните улици.

Имам предвид, че когато откриваме ново място, ние винаги се изненадваме от знаците, подчертаващи разликите с онова, с което сме свикнали. Днес е вероятно дванадесетото или тринадесетото ми посещение в България и съм все по-малко изненадан от това, което виждам. Това е, защото свикнах със страната, но и защото страната се промени много и вече е много по-близко до Западна Европа. Ще дам само два примера: първо, ситуацията с исляма и, в по-широк план, преплитането на християнството, исляма и юдаизма; второ, ситуацията с наследството. Това са две теми, през които можем да мислим страната, защото са ключови за разбирането на онова, което свързва настоящето с миналото:

  • Днес, мюсюлманите са около 10 или 15% от българското население и сред тях има главно турци, роми и помаци. Помаците са българи, които са приели друга вяра по време на османската колонизация. Както пише антроположката Надеж Рагару, именно в тази рамка трябва да анализираме възхода на партия Атака, която е откровено расистка партия срещу мюсюлманите, въпреки че принадлежат към българската нация от толкова време.

  • Относно втория пример, бях много изумен от гражданското и градското наследство в Пловдив. Старият град е построен през XIX век, отчасти по време на турското „иго“, върху няколко хълма, и то от много космополитна буржоазия: арменски, еврейски, австрийски и български търговци строят своите елегантни и добре декорирани къщи. Тези къщи очевидно обединяват елементи от османската архитектура, но и от традиционния балкански стил и този на Централна Европа. Този космополитен стил се превръща в така типичния за България „буржоазен“ архитектурен стил по време на т. нар. комунистически период в страната. Министерството на културата решава да защити Стария град още в началото на 50-те години на XX век, т.е. още преди Франция да вземе подобно решение за “quartier du Marais” в Париж.

Какво означава това? Нашите първи впечатления за едно място трябва да се взимат предвид, въпреки че не са съвсем точни, въпреки стереотипите и недоразуменията.

Дори когато обикновено са квази-стереотипи и екзотизират местата, те ни дават информация за странностите, които местните не възприемат като такива и за които не говорят, когато са запитани. Трябва да имаме предвид, че стереотипите са често местно производство, както показва и Майкъл Хърцфелд. Те играят определена роля за начина, по който хората искат да бъдат възприемани. Няма съмнение, че Старият град е стереотип на градската традиционна архитектура в България. Когато архитект Пеев изучава архитектурата на града през 30-те години, той цели да опише типове архитектура и урбанизъм, които са повлияни от различни култури и народи живели там. Пеев е вдъхновен от други подобни изследвания в Европа по това време и споделя националистическите убеждения популярни тогава. Архитектурата в Пловдив е възприемана като белег за победата на българската буржоазия срещу (или въпреки) османците. Решението това място да бъде защитено не е взето след някакво научно изследване, а е свързано с популярността на пловдивските художници в периода между двете световни войни. В комунистическата културна политика, Старият град заема мястото на представител на българската градска архитектура, а на редица други места им е отредена ролята на представители на селския живот или пък на Средновековието. По това време османското наследство е напълно отречено, въпреки мненията на някои архитекти и специалисти в сферата на културата, че Пловдив е бил и важен турски и гръцки търговски град.

От по-глобална гледна точка, можем да кажем, че когато защитаваме сгради или някакви културни практики, ние реифицираме културата чрез превръщането й в наследство и допринасяме за стереотипизирането на културните особености. Можем също така да кажем, че изграждаме елементите от културния пейзаж, които би трябвало да изразяват част от нашата културна идентичност. Тези елементи лесно могат да бъдат разпознати от обществеността и от местните жители. В този смисъл, стереотипите за наследството допринасят за общуването между местните и чужденците. Точно на това ставаме свидетели във връзка със старите къщи в Пловдив, това ще забележим и когато разгледаме някои типични особености на китайските квартали, описани от Джери Крейс.

Сега бих искал да представя книгата на Джеръми Крейс, Seeing Cities Change. Local Culture and Class[1].

Въведение

Бих казал, че обществото, и следователно изследването на обществото, зависи изцяло от видимото“; „нашите първи опити с живота като 'социален живот' са основно видими“. „Когато преминаваме през градски пространства (...), ние сме като туристи, които използват очите си, за да дешифрират следите и знаците, които ни заобикалят забележимо и не толкова забележимо.“ „Четенето на 'уличните знаци', така да се каже, не е просто естетическо упражнение. Това, което виждаме, променя начина, по който откликваме на местата и на хората.(...)“.

Така, Крейс ползва много тези от работата на Ървинг Гофман. Но заема много и от журналисти, поети и писатели като Валтер Бенямин, защото те добавят малко „патина към работата на учените“.

Трябва да споменем и:

- силната връзка между гледането и пространствената памет, особено във връзка с менталните карти, изградени от обикновените хора, на пространствата и местата в собствените им градове.

- метода, въведен от Макс Вебер, за който: „Човешкото общество става възможно, когато социалните актьори могат да си представят себе си на мястото на хората, с които си взаимодействат и така точно да предусетят поведението им”.

- важният статут на образите, които са отчасти следствие, но и причина за ежедневните решения на местните жители, както и на мощните власти.

- въпроса за пространството и за народните градски пейзажи, тъй като „централният организиращ конструкт за градските изследвания последователно е описван по един или друг начин като 'пространство'“. Затова, понятията пространство и пейзажи осигуряват приемствеността между „старите“ и „новите“ науки за града. Това означава приемственост между социологията на Чикагската школа, която често натурализира пространствената организация на градовете, и тази на Кастелс, Харви или Льофевр, които разглеждат същите тези градски места и пространства като стоки, възпроизводство на властови отношения и капиталови потоци.

- и, накрая, Зимел, който установи централната роля на визуалното при теоретизирането на сложния и постоянно променящ се метрополис „в началото на XX век“.

- материалните пространствени практики създават преживяното пространство (чрез употребата на стоки, чрез срещите с хора, чрез вливането във всякакви потоци, притежаването на свойства)

- репрезентациите на пространството създават възприеманото пространство (чрез социални критерии за съществуване и движение, ментални карти, пространствени йерархии, териториални императиви)

- пространствата на репрезентация създават въобразено пространство (чрез медии, чрез популярни спектакли, паметници...)

Какво представлява визуалният подход?

Основно за подхода е, че индивидите и групите си взаимодействат в града чрез визуални образи, влияещи върху онова, което хората виждат на улицата. Хората научават много един за друг само като гледат другите (дрехи, цвят на кожата, пол, възраст, дали се усмихват или не) и постоянно изтъкават системи от белези, за да си присвояват и разпознават местата.

Библиографията за визуалния подход е огромна и няма да я проследявам тук. Просто ще обговоря позицията, която Джеръми Крейс разкрива в своята книга. За Крейс, визуалната социология може да направи видима голяма част от „скритото“ възпроизводство на местните социални пространства, защото, както пише Льофевр, „визуалното е изключително важно за производството и възпроизводството на социалното пространство от всякакъв мащаб“. „Друг важен аспект на пространствата (...) е техният все по-ясно изразен визуален характер“ (1991, 75-76). Образите се превръщат в означаващи за културата, когато се натрупат.

Защо да се обръща внимание на градските народните градски пейзажи

Важни за подхода на Крейс са описанието и анализа на градските народни пейзажи. Това понятие е силно свързано с понятието културен пейзаж, както подчертават изследователите в школата по културна география в Бъркли през 70те години. Те се занимават основно с дълготрайните последствия от формирането на мигрантски културни групи в САЩ. Тъй като първите заселници са англосаксонци, които създават селища, повлияни основно от тяхната англосаксонска култура в провинцията и малките градове, те гледали на мигрантите, пристигнали по-късно, като на натрапници в заобикалящата ги среда, изменящи вече установеното. Това означава, че повечето от американските строителни традиции са дошли от чужбина, въпреки че е трябвало имигрантите от първите вълни да зададат стандартите на американската култура. Затова има културно напрежение в селищата между последвалите вълни мигранти.

Имигрантската архитектура е важен, но често пренебрегван аспект на американския културен пейзаж и е грубо разделена на два типа: религиозна и светска.“ Обръща се голямо внимание на първия тип, но “много по-малко на ненатрапващите се светски мигрантски продукти.“ Според Крейс, трябва да разграничаваме имигрантските вълни. Повечето имигранти, пристигнали между 1880 г. и 1920 г. „се установяват във вече построени градски места, където не притежават властта радикално да променят заобикалящата ги среда. Те биват асимилирани приемайки ценностите, свързани с [градската] среда на доминиращото общество) ... Затова в произлезлите пейзажи и места има много малко следи, подсказващи техните ценности, свързани с дома.“ Въпреки че, ако можеха, имигрантите „биха направили точни копия на високо ценените места и пространства, от които идват. Тогава могат да бъдат забелязани архитектурни и други физически артефакти на техния етнос, но само щом успешно са се сблъскали с културните ценности на доминантното общество“ (12-13).

Най-голям принос за разбирането на неизброимите културни пейзажи има Джон Бринкерхоф Джаксън. Според Джаксън, културният пейзаж е „част от земната повърхност, която може да бъде обхваната с един поглед“ (1984). Тази дефиниция се ползва много често от географи, въпреки че Джаксън не е географ, а литературовед. „Джаксън смятал, че дейностите на хората в определена физическа територия и начинът, по който използват обектите в нея, са изключително важни за разбирането на това пространство“. “Той смятал също така, че пейзажът, оформен от нуждите и вкусовете на обикновените работещи хора, е по-важен от онзи, създаден от архитектите и съставителите на планове.“ В този ред на мисли, трябва да вземем предвид няколко пласта пейзажи. Първо, трябва да разграничим “политическия пейзаж, който е богат на символи, изразяващи постоянните правомощия на всякакви видове власти, от народния пейзаж, който лежи под тези символи. Народните градски пейзажи са гъвкави, променят се често и често са оселячени (тоест, управлявани от обичаите на общностите и удържани от лични връзки“ (1984:6). Народните градски пейзажи са много разнообразни. Те могат да изразяват идентичността на имигрантската общност. Джаксън дава и друг пример с “търговските народни пейзажи“, които изразяват „визуалната конкуренция на търговските улици“, включително мотели, ресторанти за бързо хранене, гаражи и търговски центрове[2]. Следвайки тази идея, можем да използваме схващането на Джаксън за пейзажи и за да говорим за туристически пейзажи, промишлени пейзажи, исторически пейзажи, градски пейзажи и т.н.

Как да изследваме народните градски пейзажи? „Пейзажите трябва да бъдат живяни, а не просто гледани. Като такива, тези всекидневни светове на обикновените хора заслужават да им се обърне сериозно внимание“. Харви, позовавайки се на Джаксън и други автори, пише:

“Различните класи изграждат своето усещане за територия и общност по радикално различни начини. Този елементарен факт е често пренебрегван от онези теоретици, които предпоставят априори, че има някаква идеално типова и универсална склонност у всички човешки същества да изграждат човешки общности по приблизително подобен начин, независимо от политическите или икономическите обстоятелства.“ (1989, 265)

За онези, които нямат власт (особено населенията с ниски доходи), той допълва:

“Основният начин, по който може да се доминира пространството, е чрез непрекъснато присвояване. Разменните стойности са оскъдни и затова преследването на потребителни стойности с цел оцеляване е изключително важно за социалното действие. Това означава чести материални и междуличностни сделки и формирането на много малки общности. В рамките на общностното пространство, потребителните стойности биват споделяни чрез някаква смесица от взаимно хищничество и създаване на стегнати, но често много конфликтни социални връзки както в личните, така и в публичните пространства. Често това води до силна привързаност към мястото и „почвата“ и до прецизно усещане за границите, защото контролът върху пространството се подсигурява именно чрез дейно присвояване. (id, 6)”

Мигрантите влияят на градските пейзажи във всички страни, както турските мигранти в Германия или както мигрантите от Северна Африка във Франция и т.н.. Но обикновено етническите народни пейзажи са често пренебрегван аспект на така разнообразните материални култури, вградени в градските улични пейзажи. Също така, трябва да имаме предвид, че народните пейзажи също са навсякъде, в онези части на малките и големите градове, където се установяват мигранти, както и там, където не се. Трябва да имаме предвид и че те винаги „се променят в резултат на глобализацията, урбанизацията, модернизацията, имиграцията и други процеси, които често създават пластове или палимпсести от съревноваващи се европейски, азиатски, африкански и латиноамерикански културни артефакти“.

Етническите народни пейзажи са важни за етнографите, тъй като могат да изразят голяма част от градския живот. Архитектурата е важна особеност на тези етнически градски пейзажи и когато подчертава усилията за развитието на местен туризъм: може да бъде използвана и за създаването на онова, което Крейс нарича „етнически увеселителни паркове“ (JK, “Visualizing Ethnic Vernacular Landscapes in American Cities”). Етническите увеселителни паркове са различни от простите етнически анклави. Те всъщност допринасят за превръщането на етноса в стока („да се придаде икономическа стойност на нещо, което допреди това не е било мислено от икономическа гледна точка, например социално конструирания пол или някоя идея“). Превръщането на народната архитектура и други пространствени практики в стока води до разширяването или създаването на нов пазар и се прилага както към етническите, така и към и редица други продаваеми „стилове на живот“ или “други практики като арт общностите“. В спектакъла на етническия увеселителен парк, социалната стойност на етническия квартал, изграден от имигрантите, е преобразена от своята способност да произвежда фестивали, ресторанти и други забавления за външни хора.

Повлиява му и пространствената семиотика, която позволява обвързването на визуалната социология с народните градски пейзажи. Следвайки социолога Марк Готтдийнер[3], Крейс твърди, че социалните и културни значения са прикрепени към градските пейзажи, както и към хората и дейностите, наблюдавани на място. „Дори най-безсилните градски обитатели са социални „агенти“ и следователно участват в местното възпроизводство на регионални, национални и глобални обществени отношения“, както показва всяко визуално изследване на дори най-лошите централни градски части.

Как допринася визуалната социология за простигането на синтез между Новата и Старата градска социология?

Ще повторя казаното във въведението: Крейс смята, че има два основни периода в градската социология: Чикагската школа, която разработва екологична гледна точка като подчертава ролята на социалните въпроси, и модерната градска социология, която дължи много на Льофевр и учените, които той определя като „политически икономисти“: „първите“ са Мануел Кастелс и Дейвид Харви (Харви и други днес са определяни и като нео-марксисти.)

Анри Льофевр е сред социолозите, които повлияват най-много на Крейс. Крейс изтъква разграничението, което Льофевр прави между двата основни пространствени пласта - „концептуализираното пространство“ на инженерите и експертите, планиращи градското пространство, които „отъждествяват възприетото със замисленото“; по същия начин разсъждават представителите на бизнеса, когато прехвърлят върху материалното пространство собствените си желания, за да генерират печалба. За разлика от тях, самите жители и потребители на пространства живеят чрез свои собствени образи и символи на пространството, вместо чрез тези на експертите[4].

„Обикновените хора променят значението на пространствата и местата, изменяйки техния вид.“ “Отвъд големите обществени пространства и сгради (в САЩ) има големи области с малки хора и малки структури, които всъщност съставят по-голяма част от материалното ни общество и където обикновените хора създават отличителни пейзажи и места. Устройството на тези квартали се състои в начина, по който пространството е социално конструирано”.

Градската екология допринася много за визуалната градска социология, особено след 1925 г., когато Бърджис предлага своята диаграма на концентричната зона в статията си „Растежът на града“. Чрез този модел Бърджис и Парк искат да покажат, че градовете са околна среда, която, както тази в природата, е управлявана от много от същите сили, задвижващи дарвиновата еволюция. Най-важната от тези сили е съревнованието. Парк и Бърджис твърдят, че борбата за оскъдните градски ресурси, особено за земя, води до съревнование между различни групи и накрая до разделянето на градското пространство на характерни екологични ниши или „естествени области“, в рамките на които хората споделят подобни социални особености, защото са подложени на еднакъв натиск от околната среда. Съревнованието за земя и ресурси в края на краищата води до пространственото обособяване на града в зони и до това някои области да стават по-желани и наемите в тях по-високи. Тъй като тези зони процъфтяват, хората и бизнесът се местят извън центъра на града. Този процес Парк и Бърджис наричат приемственост, понятие, което заемат от растителната екология. Техният модел предвижда градовете да заемат формата на пет концентрични кръга с различни области на социално и физическо западане, съсредоточено в близост до градския център, а процъфтяващите области се намират в периферията на града[5].

Очевидно, трябва да разглеждаме неговата диаграма като метафора или поне символично. Ако мислим като етнографи, то този модел е изцяло сбъркан: социалните действия и селища рядко са така добре разпределени в пространството. Можем да добавим и че пространственото разпределение на града отговаря на много критерии, в зависимост от географията и историята му. Този модел обаче ни е все още полезен, тъй като ни предоставя, казва Крейс, една семиотика на града. Много дълго време, допреди миналото десетилетие, етнографите са се интересували главно от хората, които живеят в „преходната зона“: квартиранти, скитници, зависими, не-бели малцинства, които живеят в гета, бедни квартали, подземия, канали и т.н.. Крейс има предвид, че самите етнографи успяват да установят връзката между категориите хора, местата, които те откриват и появата им в общественото пространство. Те предполагат, че съществуват преки връзки между условията на живот, външния вид на хората и пространствения детерминизъм на условията на живот. Именно тези три неща са критериите, използвани от изследователите години наред. Използвани са и като когнитивен модел от социалните учени и от съставителите на плановете на градовете. За класическата градска екология, „в града, равновесието е изразено чрез взаимодействието между човешката природа и географските и пространствени фактови, които произвеждат 'естествени' области“.

Политическите икономисти, напротив, разглеждат същите тези естествени области и зони в околната среда като последствия от „неравното ( развитие“ и вероятно дори на умело планирани цикли на западане и възстановяване. (...) В зависимост от идеологията на изследователите, жителите на бедни квартали могат да бъдат разглеждани като жертви, или като престъпници“. Интересът ни към визуалната социология ни задължава да разпознаем видимия цвят на кожата на (хората, живеещи в) центъра на града и начина, по който той влияе на оценката на зрителите. Трябва да споменем и че това са зони с много фабрики, чиито развалини днес се превръщат в „паметници на бъдещето“. По този начин, те се превръщат в лиминални зони, „където се предоговарят новите значения и стойности на старите структури“[6].

Мястото, което се отделя на визуалното ни кара да се обърнем отново към Льофевр. Или по-скоро към „решетката на пространствените практики“ на Харви, заимствана от книгата на Льофевр „Производството на пространство“, чийто текст, според Крейс, е „теоретически и практически най-успешен при търсенето на социологически мост между старата и новата“ социология[7]. Харви базира тази решетка на пространствени практики върху трите измерения на пространството, подчертани от Льофевр. Тази решетка включва три типа практики (достъпност и откъснатост; присвояване и употреба на пространство; господство над и контрол на пространството), които се пресичат с три „измерения на пространството“

“Достъпност и откъснатост“ се отнася до ролята на „фрикция на разстоянието” в човешките дейности. Разстоянието е както бариера, така и защита от човешките взаимодействия. То води до допълнителни разходи за транзакциите във всяка система на производство и възпроизводство.

“Присвояването на пространство“ се занимава с начина, по който пространството се употребява и обитава от индивиди, класи или други социални групи;

“Господството над пространство“ отразява начина, по който индивидите или групите доминират в организацията и производството на пространство (261-2). Тези, които имат властта да управляват и произвеждат пространство, са следователно способни да възпроизведат и увеличат своята собствена власт. Обикновените жители трябва да се пригодят, да се справят с градски контекст, който не е организиран от тях.

Тези пространствени измерения не са окончателно фиксирани. Има диалектически връзки между тях, чрез които могат да бъдат разчитани напреженията между историята и пространствените практики (Харви, 1990, стр. 258). Например, въобразеното пространство е свързано с практиките. Ходенето, шофирането или пътуването в автобус не произвеждат едни и същи образи на градското пространство. Ако вземем предвид движението на пешеходец в града за дълъг период от време, ще видим конфликтите между пешеходци и коли, което може да ни бъде полезно да разберем някои големи проблеми на градското планиране.

За визуалните социолози, преживяното пространство е вероятно най-важно, тъй като изследователите ще експериментират със същото градско пространство, с което обикновените жители на града експериментират всеки ден. Наблюдаването на начина, по който са построени и организирани градовете, ни позволява да наблюдаваме и икономическите, политически и културни дейности. Например, Харви отбелязва, че преместването на белите жители извън американските градове, което можем лесно да забележим, е не просто следствие на „естествения процес на етническа инвазия“, както го описват изследователите от Чикагската школа. Пространствената семиотика и визуалната етнография показват, че „бягството на белите“, като и джентрификацията, са последствията от контрола, упражняван от икономическите елити, и, следователно, необходимо и идеологическо изместване, което да улесни процеса на урбанизация на капитала. (Ще открием този тип джентрификация и в Манчестър след малко.)

Знаем, че съвременните градове са места, в които глобализацията е най-видима. Заедно с глобализацията на властовите потоци и информационните мрежи се появява и, както пише Мануел Кастелс, процесът на превръщането на местните общности в племена. „Териториално определени етнически групи могат да запазят своята идентичност и да строят върху своите исторически корени, независимо от начините, по които зависят от пространството на потоци. Това се постига чрез 'символично отбелязване на места', опазването на 'символите на признание' и чрез 'изразяването на колективната памет в реални комуникационни практики“. Иначе, маркерите на етническата идентичност биха били постоянно в състояние на напрежение сред алтернативните интерпретации на себе си и Другия.

Крейс твърди, че това обществено явление на превръщането на общности в племена допринася много за промяната на социалния и географски баланс в градовете. Расовите предразсъдъци са използвани за насърчаването на „бягството на белите“ от центъра на града. Но Крейс забелязва, че в Ню Йорк през 70-те години, спестовните банки отказват да дават заеми на хора, живеещи в кварталите на чернокожи. Всъщност, „визуалната социология и вниманието към народните пейзажи в центъра на градовете ни позволяват да видим конфликта, съревнованието и господството на ниво, което често не се забелязва, и което може лесно да бъде отнесено към теориите и описанията на Льофевр и Бурдийо.“

Разходката е подходящ начин за разглеждане на града, следвайки съвета на де Серто. Крейс описва метода, предложен от него на студентите си, по следния начин: те се запознават с демографските данни за даден квартал, представят в писмен вид какво очакват да видят, а след това се разхождат на място и съпоставят. "Значителен дял от днешните визуални разработки изразяват афинитет към постмодернизма, разбиран накратко като отхвърляне на научната обективност. Моята работа се вписва в постмодерното; Смятам, че науката е метод и гледна точка, която има повече (но не много повече) валидност от всяка друга. Социалните науки позволяват обвързването на визуалното с теоретизацията на обществото. (...) Визуалното, пространственото и семиотичното позволяват да разберем как обикновените хора са способни да създават смисъл, изменяйки външния вид на местата и пространствата. Нужна е само една разходка с отворени очи из което и да е място". В този смисъл, ключово е да се отбележи, че възприятията и оценките на жилищните квартали, например, могат да съдържат значителни различия между вътрешните и външните за тях обитатели". Всеки привнася собствени смисли към местата, които са социално конструирани. А фотографията позволява съотнасянето между ежедневието и репрезентациите.

Крейс дава няколко примера от САЩ и от други места по света (Полша, Италия, Австралия). Ще прегледаме набързо само два от тях, квартала Малка Италия в Ню Йорк и китайските квартали, които съществуват по целия свят.

Наблюдавайки промените в Малка Италия

В тази част Крейс се опитва да покаже как италиано-американският харатер на четирите най-популярни италиански квартала в Ню Йорк е повлиян от нежеланите „нашествия“ на нови етнически групи. Повечето от тези квартали се появяват бавно след края на XIX век. Крейс обръща специално внимание на търговските народни пейзажи, които “продължават да играят важна роля в оформянето на етническия и социално-класов характер на големите и малките градски квартали“. Италианското население в Ню Йорк намалява от най-високата си точка – 1 952 300 души през 1960; повечето от тях са били основно в Бруклин (691 000). Въпреки това, италианците и днес си остават най-голямата европейска етническа група в града.

Тези места са стереотипи на анклавите за американците от италиански произход и Крейс ги нарича „етнически увеселителни паркове“, „в които туристи, както и родените в Ню Йорк, могат да се насладят на местния спектакъл“. Те са едновременно реални и въобразени места, а „разграниченията между местните исторически факти и измислиците са, да кажем, неясни”. Това са места, основните компоненти на „italianita(la bella figura и omerta) са визуално достъпни като социални действия, но и във народната архитектура. „Italianita” са „по-скоро практики, отколкото репрезентации“ или, по-точно, тя „превръща репрезентациите в практики, изразени във формата на народни пейзажи“. Чрез извършването на „italianita”, имигрантите заедно създават Малка Италия.

Разликите между преброяването на населението от 1980 г. и това от 1990 г. показват, че повечето етнически групи са асимилирани, но италианските квартали „продължават да са видимо обособени в градския пейзаж“ и са дори по-често срещани във вестниците, които отразяват за бунтове и убийства сред афроамериканци и италианци.

От 2000 г. насам, най-старите италиански квартали изчезват, дори и името им да си остава Малка Италия. Малките анклави продължават да съществуват, но стават незабележими. „В случая с етническите увеселителни паркове, анклавът започва да символизира своите въобразени жители и ги представлява независимо от тяхното местожителство в него.“ Малка Италия продължава да представлява италиано-американската общност, дълго след като по-голямата част от тях спират да живеят в тези квартали. Те заемат важно място при въобразяването на американците от италиански произход, но не само защото продължават да привличат туристи.

Китайският квартал: визуален подход към етническите спектакли

Крейс посещава 16 китайски квартала в цял свят. Те споделят серия взаимозаменяеми визуални елементи: основно ясните им очертания. Появяват се често и в официалните туристически карти, както и на правителствени и общински интернет страници. Имат архитектурни маркери, очертаващи границите им, като например монументални входове. Честват се празници като китайската нова година чрез специални празници. Също така има примери за народна архитектура, етнически ресторанти и туристически магазини. На статуите и стенописите се разпознават препратки към историята и културата. "Тематизираните по етническа линия китайски квартали могат да се определят като това, което Бодрияр нарича 'симулакруми от трети порядък'. Те се намират в постмодерната епоха[8]. За разлика от представите продукт на реалността, тези симулирани представи предшестват и следователно определят какво е "реално" за наблюдателя. Постмодерният зрител е неспособен да разграничи между реалността и симулакрума като резултат от множество сили, най-вече мощната медийна култура, която не просто предава информация, но същевременно я и интерпретира вместо получателя". Китайските квартали са "идея за едно място, основно туристическа идея". Имигрантската туристическа индустрия подсилва стереотипите за "автентичния" етнически Друг, хомогенизирайки и фосилизирайки градската среда. Накратко, китайските квартали са "място за пазаруване и продаване, а не за живот и работа". Повечето места, които се наричат китайски квартали, днес са мултиетнически и биха могли да объркат идващите отвън.

Заключение

Разбирането на тези пространства изисква провеждането на визуални изследвания с цел наблюдението както на самите места, така и на начините, по които хората ги използват. Пейзажите предлагат много за виждане на този, който се е научил да вижда. Пространствената семиотика позволява използването на визуална социология за разбирането на народните пейзажи, тъй като социалните и културни значения са прикрепени към градските пейзажи, както и към хората и дейностите, наблюдавани на място.

Мигрантите изменят градския пейзаж в САЩ отдавна, както турското население в Германия или пък хората от Северна Африка във Франция и т.н.. Повечето имигранти, пристигнали в САЩ между 1880 г. и 1920 г. се установяват във вече построени къщи, като например тези на поляците, които рядко оставали на място по-дълго от едно поколение. След като бъдат асимилирани, повечето имигранти възприемат ценностите на доминантното общество във връзка със заобикалящата ги среда и почти не остават следи от техните първоначални ценности. Въпреки това, Джеръми Крейс подчертава, че в американския културен пейзаж има следи от най-разнообразна гама етнически влияния от целия свят. Това явление става все по-често срещано през последните трийсет или четиридесет години, а народните пейзажи се променят навсякъде вследствие на глобализацията. Миграцията често създава пластове или палимпсести от съревноваващи се европейски, азиатски, африкански или латиноамерикански културни артефакти. Етническата народна архитектура се превръща във важна част от усилията за развитие на местен туризъм и може да бъде използвана и за създаването на онова, което Крейс нарича „етнически увеселителни паркове“. Това е основно понятие, което можем да открием на много места в книгата и трябва да бъде обяснено по-добре. То не трябва да се бърка с етнически анклави. Всъщност, това е форма на превръщане на народните пейзажи в стоки и допринася за разширяването или създаването на нов пазар, който употребява етническото по същия начин като редица други продаваеми „начини на живот“. „В спектакъла на етническия увеселителен парк, социалната стойност на етническия квартал, изграден от имигрантите, е преобразена от своята способност да произвежда фестивали, ресторанти и други забавления за външни хора.“

Тогава, във връзка с мобилността, пространството на селището, което е едновременно конструирано и организирано, е ключова концепция за градските изследвания. Тя позволява анализирането на процесите, свързани с градските дейности и селища, както и на „бягството на белите“ (италианци и поляци си тръгват от Бруклин) и джентрификацията. Тази съществена еволюция на модерните градове може да бъде анализирана и от пространствената семиотика и визуалната етнография.

Превод от английски: Мадлен Николова

 

Библиография:

Baudrillard J., Simulacra and Simulation. The Body, In Theory: Histories of Cultural Materialism, University of Michugan Press, 1995

Brown, N., R. Park and E. Burgess: Urban Ecology Studies, vue le 24/08/2013 http://www.csiss.org/classics/content/26

“Entropic Zones: Building and Structures of the ContemporaryCity”, CNS 7(3), 1996, 82

Gottdiener, M. The social production of Urban Space, 1994, 15-16

Harvey D., Flexible Accumulation through Urbanization Reflections on "Post-Modernism" in the American City, Perspecta, Vol. 26, Theater, Theatricality, and Architecture (1990), pp. 251-272 Published by: The MIT Press on behalf of Perspecta. Stable URL: http://www.jstor.org/stable/1567167

Jackson, J. B., Discovering the vernacular landscape, 1984, New Haven, Yale university press, p. 246

Lefebvre, H., The production of Space, Wiley-Blackwell1991, 10

Krase, J. Seeing Cities Change. Local Culture 2012, Ashgate, Urban Anthropology Series, p. 289

 

Биографична справка: Мишел Ротенберг е професор в Faculté des Sciences Humaines et Sociales на Университета "Жан Моне", гр. Сент Етиен, Франция. Интересува се от културното наследство в градското пространство и в социалното въображение.

 


[1]  2012, Ashgate, Urban Anthropology Series, стр. 289

[2]  Discovering the vernacular landscape, 1984, New Haven, Yale university press, стр. 246

[3]  The social production of Urban Space, 1994, 15-16

[4]  The production of Space, 1991, 10.

[5]  from Nina Brown, Robert Park and Ernest Burgess: Urban Ecology Studies, последно посетено 24/08/2013 http://www.csiss.org/classics/content/26

[6]  “Entropic Zones: Building and Structures of the ContemporaryCity”, CNS 7(3), 1996, 82

[7]  Flexible Accumulation through Urbanization Reflections on "Post-Modernism" in the American City Автор: David Harvey Source: Perspecta, Vol. 26, Theater, Theatricality, and Architecture (1990), pp. 251-272 Published by: The MIT Press on behalf of Perspecta. http://www.jstor.org/stable/1567167

[8]  Една от централните концепции, върху които са изградени идеите на Жан Бодрияр в „Прецесия на симулакрумите“ (в Симулакрум и симулация, 1981), е „симулация“. Бодрияр разработва понятието си за символна размяна, за да опише начините, по които възприемаме и организираме своя свят. Следвайки Фуко, Бодрияр разглежда света като управляван от безлични сили или от система, чийто дългогодишен контрол контрол върху знанието за света е разпръснат в обществото. Бодрияр разграничава три режима на симулакрума. Първият режим на симулакрума е този, който създава реалното като нещо различно от репрезентацията – картата, романът и картината са очевидно изкуствени репрезентации на реалността. Бодрияр обвързва този ред на симулакрума с Ренесанса, при който опитът да се изобрази точно реалността е и опит да се потвърди нейното съществуване, независимо от репрезентацията. Той прави връзка между това развитие и индустриализацията и механическото възпроизводство (следвайки аргумента на Валтер Бенямин в „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“), което позволява серийното производство на репрезентации, които засенчват оригинала. Оригиналът губи своето значение във връзка с неговите копия. Третият режим на симулакрума е в центъра на работата на Бодрияр „Прецесия на симулакрумите”. За Бодрияр, реалното е винаги вече конструирано. Това въобразено реално, което погрешно смятаме, че е действителната реалност, е онова, което губим когато преминем към третия режим на симулакрумите, този на симулацията.

Симулацията е реално, което е защитено от разликата между реалност и репрезентация. Тази разлика е еродирала в (пост)модерната епоха, когато симулацията премахва действителните референти и реалното е отделено от репрезентацията. Референтът е възпроизведен, но този път като „свободен“ и независим; това Бодрияр нарича „хиперреалност“.

Докато удържаме разграничението между реалното и неговата репрезентация е възможно да настояваме и на разбирането, че истината е в света, а не в образа. Реалното е конструирано чрез противостоенето му на репрезентацията. Но симулацията разрушава това разграничение и вече не можем да твърдим, че истината може да бъде намерена в някакъв обективен свят. http://culturalstudiesnow.blogspot.fr/2012/10/jean-baudrillard-precession-of.html; последно посетено на 27/08/2013

Прочетена 567 пъти

Свързани статии (по етикет)

Съдържание на брой 10А

Броеве на Семинар_БГ

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност