.
Неделя, 23 Август 2009 13:00

Стихията на виртуалните емоции

Ивайло Дичев

    Виртуалният свят е пренаситен с емоции. Омрази, възмущения, еротични трепети, гордости, удивления. Тук няма да се занимавам с реалното преживяване на отделния интернавт от психологическа или антропологическа гледна точка, а със съдържанието на самите послания. Всеки поглед към дискусионния форум на кой да е вестник ни дава идея за това: ако статията на журналиста следва някакви що-годе разумни обяснения и процедури на аргументация, в долницата на форума, под чертата избликват стихиите на ирационалното. Частното, импулсивното, анонимното, трансгресивното свободно преминават в публично обръщение (и това – особено в ултра-нео-либерална страна без всякакъв контрол като България). Или вземете клиповете, които си препращат нашите по-млади съграждани. Сред най-имейлвания преди месец беше този, на който Иван Костов се подхлъзва, вървейки към трибуната. Дали казва нещо за политическите му идеи, дали го критикува или хвали – не, просто най-примитивен хумор от времето на Бъстър Китън (виж текста на Юлия Роне в този брой).

    Дали е приключила Веберовата модерност, която уж беше основана на разомагьосване и рационализация? Или просто никога не я е имало и капитализмът не само не потиска емоциите, а напротив формира ги, инсценира ги, превръща ги във важен елемент на обществения ред (Illouz, E. 2006). Ако се ограничим само до сферата на Интернет, може да ни се стори странно, че тъкмо безтелесното пространство на новите комуникации мобилизира емоциите, които по определение са свързани с тялото. Според обичайните дефиниции на психолозите, емоцията се разполага между телесното и културата, дадени телесни усещания и експресивни жестове получават своето значение в културния контекст, интерпретирани от участниците във взаимодействието. Все пак в случая на виртуални взаимодействия телесността е отсъстваща, емоционалните жестове са не спонтанни, т.е. произтичащи от самата телесност, а интенционални.

    Проблемът с емотиконите (emotion + icon) може да онагледи този проблем. Когато се усмихна в реалния свят, аз правя нещо, което не напълно владея – ако изключим особен актьорски талант, другият лесно ще различи истинската усмивка, която правя, защото ми е приятно да го видя от тази, с която възпитано отбелязвам социалната конвенция. Когато натискам клавишите, за да изпиша емотикона, естествено просто няма – актът е изцяло рационализиран, а въпреки това от другата страна обикновено го възприемат като искрен. Как става това? Въпросът тук не е в дълго поддържания страх от лъгането в Интернет. Оказа се, че много по-малко хора, отколкото очакваме, влизат в Мрежата с лъжливо име, представят се за другия пол, манипулират снимките си и пр. Просто всяка лъжа изисква усилие, а при дълго пребиваване в едно или друго взаимодействие мотивацията да правим това усилие отслабва. Както показаха работи на студентите ми върху никоветe в платформи като Скайп, фалшива идентичност си избират хора по-близки до пубертета, които са в процес на изграждане на идентичността си. Проблемът с емоциите в безтелесния свят не е в това дали се симулират, а защо се оказват така силни и важни. Нещо повече: в реалните си взаимодействия ние сякаш сме по-овладени, по-сдържани от това, което си позволяваме в Мрежата., т.е. липсата на телесност усилва, а не отслабва емоциите.

    При контакта лице-в-лице емоцията е резултат от едно синкретично единство от образ, тембър, жест, слово и т.н.: във виртуалния свят всеки от тези елементи е разчленен, обособен, манипулиран по отделно и после рекомбиниран в мултимедийната цялост. Ако в края на 19 в. водеща роля има словото, към което образът е илюстрация, днес тенденцията е обратна – води образът, а в много случаи „чистата емоция” на музикалния ритъм, докато за словото остава една насочваща функция. Тенденцията е рекомбинираната емоция да се измества от средата към началото и края на посланието – така, както Георг Зимел пише по повод на големия град, наситен с емоции (Simmel, G. 1903 ); най-интересно е да влизаме в страниците, по-малко – да се заседяваме в тях. Друга асоциация тук е сравнението на Бенямин (1936) между театър и кино: демонтирането и ре-монтирането на кадри, звуци, думи в новото изкуство изместват смисъла на изкуствата от вечните послания към историческата ситуация, момента на сглобката, така да се каже. Новите виртуални емоции са изтеглени към случването, новото, невижданото, не към спокойното и вечното, оттук и преобладаването на регистри като учудване, възмущение, потрес, изблик на смях.

Ihate.jpg

(Twistori визуализира емоции от постинги в туитър)

    Разбира се, въпросът тук не е само в новите, но и в старите комерсиализирани медии, защото те действат в система – излъченото по телевизията се нарязва на клипове и най-интересното се качва в мрежата, за да се препраща по принципа „от линк на линк”. Но какво точно е „интересно”, какво усилва новата форма на комуникация? Един поглед към големите натрупвания в YouTube или Facebook дава еднозначен отговор: най-интересни са силните емоции. Разбира се традиционните медии се ориентират, пускат още повече страстни сюжети, които още повече се усилват от мрежите на новите медии.

    Новите комуникации съкращават историята, изваждат от нея най-концентрираното, обрата, кулминацията – така че в последна сметка емоцията се деконтекстуализира и опакова: тя престава да бъде част от цялостен сюжет, а става независима консумативна единица, „виж това е смешно”, „виж това е възмутително”. Емоцията се препраща като един вид сложен емотикон. Деконтекстуализацията впрочем сама по себе си усилва емоционалното, доколкото затруднява разбирането, дезориентира, оголва изненадата, обрата.
Защо си препращаме тези емоционални пакети? За антропологията е очевидно, че изпитването на емоция заедно е най-старата форма за заздравяване на междуличностната връзка – заедно танцуваме, благоговеем пред иконите, смеем се, плачем. Въпросът е, че във виртуалния свят не сме затворени в ситуацията на общуване: емоцията, която отправяме към другия, той ще препрати на трети, а той на четвърти и пети. Така пакетите могат да се множат и да циркулират до безкрай. Силните послания се усилват, предизвикват малки урагани от страст, слабите бързо угасват. И това без да се оформи една единна общност със сходни нагласи – първите двама, които се смеят на препратения клип, могат да нямат нищо общо с последните двама от веригата. Емоцията (подобно на капитала при Маркс ) се е откъснала от човешкия контрол, тя сякаш сама плава из социалното пространство.

    Ще илюстрирам казаното с български примери. Кои бяха най-важните дебати в първата половина на изборната 2009 година? Важни тук значи заразителни, препращани, коментирани, линквани.
Нека започна с последния случай, провокиран от излъчените по Нова кадри на 28/05/09, където полицаи и социални работници взимат от баща им две деца от смесен брак, за да ги предадат на майка им по решение на полския съд1 .

Тази битова драма, която сама по себе си буди идентификация, доколкото всеки има амбивалентни отношения със семейството си, се озова в центъра на общественото внимание, защото бащата се беше погрижил да повика камери и телевизията прекрачи едно табу, което до скоро изглеждаше самоочевидно (да не се превръща в зрелище страданието, особено това на деца). Но имаше нещо и в самия сюжет, което успя да мобилизира двата основни емоционални стереотипа, установени във времето на „прехода”. Първият: социалната (класова) омраза към тях горе, властта, съда, институциите, които не си вършат работата. Вторият: националната (ксенофобска) омраза към чуждата майка-полякиня, полския дипломатически автомобил и анонимната рускиня, дошла да помага за взимането на децата. Условно казано лявата и дясната емоция. Обикновено социалните и национални страсти вървят в противоположни посоки, но геният на медията този път ги беше съчетал.

    Ето как комерсиалната акция на старата медия отекна в стихията на новите. В сайта на ултрасите от Левски София-запад случаят се интерпретира през драмата на „робството” под заглавието: „Еничарството се завръща! ”.

Намираме за недопустимо лакейското усърдие, с което двете деца бяха откъснати от Българския си баща с цел да бъдат предадени на алкохолизирана полякиня, въпреки че и двете недвусмислено изразиха волята си да останат да живеят в България, която считат за своя родина. Срам ни е че в държавата на Балканджи Йово днес живуркат мижитурки, които с лека ръка отнемат на един Български баща най - ценното му и лишават нацията от най голямото и богатство... България загуби 16 човека [катастрофата в Ямбол], но ако и спечелим 2 Български деца надеждата че сме народ остава жива.2

    По случая във Facebook, разбира се, има многолюдна група, която носи заглавието „Да спасим 2-те отвлечени деца отвлечени публично в Асеновград ”; към нея са се присъединили 15 637 души3 . Показателни са връзките, които машината предлага към други групи, интерпретирани като „подобни”, вероятно поради съвпадение на участници: „Мис България 2009 е крокодил!!! ” (една от най-активните, с 37 хиляди поддръжници), Най-жестока присъда за убиеца на студентката Радостина Евтимова от Варна!!! (25 хиляди), Спрете клането на млади хора!!! (за убития младеж в студентски град, 22 хиляди), както и две групи посветени на спасяване на деца.
Zooparka.jpg

(източник: Facebook, causes)

    Тоест отново емоцията се разполага между два полюса: възмущение, доведено до своя краен предел – ненаказаните убийства, от друга страна – жалост, пак в най-крайната си форма, към най-невинните, децата. Случаят в Асеновград или по-точно – с телевизионния клип от Асеновград, очевидно ги съчетава в едно. Една от участничките във форума пише:

може ли една майка да причини това на децата си???? ЧУДОВИЩЕ!!!!
а в българия май са защитени всички други, но не и самите българи!!!!
УЖАСЯВАЩО Е В КАКВА ДЪРЖАВА ЖЕВЕЕМ!!!! 

    По-нюансираната, да не кажа интелектуална, реакция в тази платформа вероятно се дължи на своеобразния „образователен ценз”, който Facebook упражнява с английския език, многобройните кодове и конвенции, които елиминират най-простодушните. Не е така в най-големия български сайт БГмама , събиращ на дискусия жените около нещо толкова всеобщо като майчинството. За разлика от мъжествените реакции на футболните фенове-националисти, тук натежава „женската” страна от оста на емоциите, разположена между полюсите: омраза към чуждите – жалост към своите.

Сърцето ми спря! Синът ми едва ме успокои! Как е възможно това Социални служби, дипломат от посолството гледат безучастно ужасът на тези деца! Този момент ще се запечата трайно в съзнанието им и ще окаже влияние в бъдещото им развитие и за цял живот. Тези хора са за убиване. Нямаме Държава!

Или:

Ужас! Още веднъж се убеждавам, че съм взела правилното решение за себе си и дъщеря ми и прекратих делото за установяване на бащинство и издръжка! Ако на мен ми се случи такова нещо, ще стрелям на месо...заклевам се

Или:

Ако трябва да съм абсолютно честна : СЪЖАЛЯВАМ, че отворих линка! Сега лицето и очичките на детето, пищящо ПОМОЩ!!!! и гледащо директно в обектива ми е запечатано в съзнанието... Каква "Закрила"?!? Каква майка??? Какъв баща?!? Не мога да пиша повече в момента... Не е нормално!!!

    Емоционалната вълна, индуцирана от комерсиалните стари медии и усилена от новите ще затихне точно така, както е възникнала. Всъщност никой истински не иска да реши проблема, защото всяко решение предполага налагане на някакъв принцип, някакъв закон, някаква безстрастна, бюрократична норма, която би влязла в противоречие с онова, което Фройд нарича принцип на удоволствието и което пазарът днес безотговорно експлоатира. Хората искат да се изкажат, да се възмутят, да изпитат страх и състрадание (може би, за да се очистят от тях, ако се върнем към Поетиката на Аристотел ). Законът е тъкмо на обратната страна – при принципа на реалността по Фройд (1920) , при скучното, безличното. Правните процедури са нарочно разтеглени във времето, за да могат страстите да се охладят, случаят да се очисти от човешката идентификация, да се нареди в типизираната поредица от подобни факти. Впрочем в много страни снимането и филмирането са забранени в съда освен другото и защото образът рискува да породи пред-рационални страсти. Мрежата върви точно в обратната посока: привилегирова импулсивността, скоростта, визуализацията и оттук - емоционалното. В този смисъл народните страсти, пораждани от медиите, са по същество двусмислени: хората твърдят, че искат нещата да се решат принципно, но всякакъв принцип, който слага точка на възмущенията, ги разочарова. 

    Впрочем, не е случайно удивителното завръщане на отмъщението в холивудските филми, което слага край на две хиляди години монотеизъм. Отмъщението върви против съда, полицията, обществото като цяло, които или са корумпирани, или от глупост работят за злодея и не вярват на нашия човек. В много случаи то отива далеч отвъд приетите наказания и съдебни процедури, а когато става дума за извънземни, съветски врагове или терористи, работата изобщо завършва с огън, зрелищни експлозии и всеобщо очистително разрушение. 

    Импулсивното, бързо и окончателно „правораздаване” е всъщност най-вълнуващият медиен сюжет, защото от усещането за голяма несправедливост бързо преминаваме към голяма удовлетвореност. Емоцията по определение се поражда от обрат, от очакване, което не се оправдава. Една такава форма на импулсивна справедливост, усилена от Мрежата до размерите на народен линч, беше пусната от другата голяма комерсиална телевизия . В „Мюзик айдъл” на bTV участва сляпо момиче (крайната жалост), което било загубило зрението си поради това, че го е бил приятелят му, шизофреник, при това оставен на свобода (крайното зло). Отчаяни сме, покъртени сме, но какво става? Водещите Иван и Андрей изведнъж решават да разкрият името на този „ненормалник” под аплодисментите на публиката и дори дават думата на кандидата за следващия премиерски пост, кмета Бойко Борисов, който по своя мъжествен начин се присъединява към възмущението-съжаление на електората.

    Оставям настрана нарушаването на закона, подхвърлянето на недоказани обвинения, очернянето, погазването на елементарни цивилизационни норми. Какво следва? Въпросният клип е подет във виртуалното пространство, усилен, коментиран и разбира се поражда група във Facebook със заглавието "Да кажем "НЕ" на ИЗРОДИ като Димитър Симеонов! " (28 хиляди души). Обръщам ви внимание на структурата на емоцията, която много прилича на гореописаните. На едната страна на амбивалентната ос: сляпо момиче, талант, незаслужено нещастие. На другата – мъж-насилник, луд, възмутителна безнаказаност. Успехът на кампанията е в това, че се осъществяват чудодейни преходи и в двата противоположни регистъра, при това едновременно. Момичето ще получи стипендия да учи в чужбина (някак си представяме, че ще прогледне). Насилникът ще бъде разобличен (някак вярваме, че ще го накажат и властите). Тоест към амбивалентността на емоциите (преплитане на любов и омраза) се прибавя режисиран и едновременен преход от едната към другата страна на оста и обратно.

    Безспорно негативните емоции като възмущението, омразата, доминират над позитивните и това може лесно да се види по клиповете, постингите, мненията, употребените думи. Тук настоявам, че обратната емоция – жалостта, чувството за вина – винаги присъства, макар по-малко видима, защото е необходим елемент от системата. Мразим чуждите, защото ще насилят жените ни, ще мъчат децата ни, ще разплачат майките ни. Такава е диалектиката на емоцията, необходими са два противоположни полюса, дори и ако единия е по-ясно подчертан.

    По въпросите на изменчивостта на мнението (доксата) на тълпата се разсъждава от времето на Платон. Преди век Льо Бон и Тард анализират странния феномен на тълпата, в която индивидът загубва моралните си устои, здравия разум, та дори идентичността си. Тъкмо опасността от безотговорното люшкане на масовия човек от емоция към емоция кара мислителите поне до Монтескьо да бъдат скептични към демокрацията. Съвременната „демокрация на мнението” (Жак Жулиар), „видеокрация” (Ален Дюамел), „демокрация на емоциите” (Антъни Гидънс) сякаш доказват прозорливостта на старите философи.

    И все пак дали демокрацията е на път да се превърне в емотокрация? Дейците на Мрежата искрено вярват, че извършват граждански действия, когато бунят страсти около това, че българският представител в състезанието на евровизия пеел фалшиво. По повод злополучната Мис България 2009 със съмнението за силиконов бюст, създателят на групата във Facebook „Да затворим зоопарка” Ивайло Спасов (и още трийсет и няколко хиляди привърженици) твърди, че е действал граждански и принципно, той дори сближава гласуването с есемеси с гласуването в парламента (интервю по Нова, 03/04/2009). Ако се вгледаме, всъщност не става дума за подмяна на рационалната политика с емоционална, а за изместване на интереса извън сферата на политическото, разбуждане на граждански страсти по отношение на въпроси от сферата на потреблението, бита, на лайфстайла. Докато се вихрят страстите около това кой да е мис, не на кого да останат децата, сериозните решения се взимат все по на тъмно, от все по-неясни субекти. Напразно търсих във Facebook група, посветена на световната финансова криза, например; най-близкото, на което попаднах, беше майтапчийската „Да го духа финансовата криза,аз съм хилиярдер!” със скромните 67 члена.

    Ако някой се е опасявал, че новите медии са отворили врата за нахлуване в управлението на нови виртуални тълпи, лъгал се е – всъщност ускорените и улеснени комуникации ги отклоняват от управлението, запълват времето им с едни неща, които изглеждат далеч по-вълнуващи от грижата за общото благо.
1stEmoticon.jpg

Първият емотикон, използван в Мрежата, 1982 (източник: Wikipedia )

 


1. Телевизията не ги препоръчва на хора със слаби нерви.

2. Тук и надолу запазвам правописа на авторите.

3. Посещенията на цитираните в този текст сайтове са от началото на юни 2009.

Прочетена 4246 пъти

Съдържание на брой 1

Броеве на Семинар_БГ

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност