.
Петък, 21 Август 2009 17:45

Сръчкай България!

Мила Минева
Сръчкай България! http://www.facebook.com/Bolgaria?ref=s
    Вече е лесно да разберем колко са почитателите на България: благодарение на Facebook откриваме, че „България”, група, определена като тип „Държавно управление”, има 181 почитатели, снимката й е българският герб, а новината на стената й – „България промени своя уеб сайт”.

Srachkai_Bulgaria2.jpg

http://www.facebook.com/Bolgaria?ref=s#/group.php?gid=93150688221

    Държавата „България” (така е определена от създателите й като група – „География – Държава”) също има профил, но съвсем не се радва на толкова участници – те са само 12. За сметка на това има няколко групи от същия вид и със същото име, но просто създадени и администрирани от различни хора с различен брой участници. Един потребител е избрал за личния си профил името „България напред”, услужливо съкращавано от Facebook до „България”, което произвежда неочаквани възможности, като например „да сръчкаш България” и дори да й станеш приятел, а не просто почитател. Освен това „България” като име на личен профил проявява удивителна активност и става член на групи от типа:

Ние сме против презастрояването в България!, Изгубената България - Lost Bulgaria, Кирилица / Ћирилица / Кириллица / Кирилиця / Кірыліца, Proud to be Bulgarian, I LOVE BULGARIA, I L♥VE Pleven, ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРИЯ, В ИМЕТО НА ДВЕ БЪЛГАРСКИ ДЕЦА !!!, Да гласуваме преференциално!, Какво сме дали на Света?, Красотата на България - The beauty of Bulgaria, БЪЛГАРКАТА - най-красивото създание!!!, Пазете традициите!, БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ - ПЪРВА РАДОСТ Е ЗА МЕНЕ !!!, Потомци на бежанци от Вардарска, Егейска Македония и Тракия, Bulgarian Beauty

    Всъщност има над 300 групи, които съдържат в името си „България”, ако добавим и предикат „българско” и „българин” групите ще станат над 500, а броят им ще се удвои, ако потърсим и на латиница. Някои от групите се радват на голяма популярност, други остават с по един член. Едни са глобални, други – затворени. Например групата „Солидарна България”, която се заявява като политическа, е затворена – за да бъдеш солидарен, някой трябва да те покани. Колкото по-маркирана „националистически” е групата, толкова повече нарастват членовете й: „Велика България” например има над 9 000 члена. Групи, които се означават през пристрастие към историята, традициите, гордостта имат тенденцията да нарастват повече от онези, в които „България” просто описва таргет група или територия. Безспорно една от най-големите групи е „В БЪЛГАРИЯ Българският език да е задължителен” (цитирам оригиналния правопис) с 20 491 участника. Очевидно зад тази група стои изключително активна, макар и неясно колко голяма, общност, която обича да си служи най-вече с платформи на web 2 и да произвежда съдържания: с етикет България в българския сайт Svejo.net , отново с най-висок рейтинг (11 640 гласа), е статия, посветена на защитата на т. 4, чл. 16 от закон за народната просвета, а това е и най-активната (174 127 подписа) петиция в българския сайт за петиции . Любопитно е, че тъкмо българският език се превръща във фокус, около който могат да се обединят различни страсти онлайн. В спомената вече група „Велика България” най-таченият (отбелязан с най-много постинги) празник е именно 24-ти май. Поздравлението на стената гласи: „Честит 24 Май на всички Българи! Нека обичаме и пазим родния ни Български език. Обичайте Майка България!!!” (цитирам оригиналния правопис).

    Много от споменатите групи във Facebook не се определят като националистически, само някои от тях предпочитат да се наричат „патриотични”. Любопитното е, че „България” се използва в имена на групи, които обединяват толкова различни хора като блогъри, майки и борци срещу новините на турски език (според собствените им дефиниции).

    Този текст се опитва да разкаже превръщането на мрежата от потребителите в „национална” медия. Именно затова се интересува и описва различни форми на национализиране на съдържанието. Само в този смисъл можем да определяме групи, които не се самоопределят така, като „националистически”, т.е. като част от един многопластов процес на национализиране на новата медия. Затова текстът търси феномени, маркирани именно през най-общия възможен код – „България” (и производни, разбира се, като „българин”). Съдържанията, генерирани под такива етикети, са националистически в различни смисли. Важното обаче за текста е, че те конструират общуването през рамката на националната държава. Тук е важно да направим още едно уточнение – текстът не се опитва да разкаже употребите на националното в Мрежата от страна на институционални играчи, тоест тук няма да се интересуваме от сайтовете на политически партии или институции; усилието е фокусирано върху процеса на национализиране на Интернет, който тече от страна на гражданите. 

    Ако групите във Facebook рядко се определят като националистически, то, от линк на линк, човек може да открие и едно интернет пространство, което откровено заявява себе си като националистическо, обърнато към „националистическите потребители в Интернет” , както пише в един от многобройните сайтове (в конкретния случай блог). Сходна политика в тях е да настояват върху изписването на постингите на „кирилица”, при това със спазване на българския правопис. Много предлагат за сваляне „старобълграски” шрифтове от типа на ижица или глаголица (виж например тази рубрика в „Родово наследство”). Родово наследство е един от много цитираните сайтове, чийто вход е врата, която визуално ни отвежда в „килията на Паисий”:

http://bgrod.org/

    Повечето националистически сайтове си служат с най-каноничните образи на националното – карта на България, трикольор (разигран в различни форми), образи на героите на нацията. Сайтът Над мълчанието може да служи като визуален пример за тази употреба на канонични образи (единствено „Стамболов” излиза от най-твърдите „национални светци” и е фигура, чието канонизиране в пантеона тече трудно и в момента):

Srachkai_Bulgaria4.jpg

http://nadmalchanieto.blogspot.com/

    Прави впечатление, че дори и в тези „националистически” сайтове, чието съдържание често граничи с расизъм и фашизъм (един от тях носи гордото име Ратници за Напредъка на Българщината), в центъра на самопредставянето (това не означава в съдържанието на постингите) стои битката за българския език, преобладават „духовни” герои от типа на Паисий, а пантеонът е литературно формиран (тук е важно да припомним тезата на Албена Хранова за литературните източници на историята на „Възраждането”).

    И един последен щрих към „национализирането” на интернет пространството, за да завършим описанието, а именно – усещането за „заплаха”. Алтермедия , която добавя към името си „гласа на народа” (впрочем това не е единственият сайт, който се представя буквално като „глас на народа” – виж и Българската национална медия), определя пространството си през критика на традиционните медии. Обвинението към тях, наред с това, че обслужват чужди интереси, е, че говорят „политически коректно”. Политическата коректност обаче, в тази визия, блокира изказването на истината. Именно затова сайтът се стреми да представя мненията отвъд коректността (това води до откровено фашистки съдържания). Важно в случая обаче е друго, а именно към кого се обръща сайтът: „Патриоти, националисти, свободомислещи, антиглобалисти, еколози, любители на алтернативната музика или просто хора, които се борят за запазване на своята идентичност...” Ако погледнем съдържанията и препратките към други сайтове, ще видим, че еколозите или „любителите на алтернативна музика” не са разпознали тази медия като своя. За разлика от „патриоти” и „националисти”, в известен смисъл и от „антиглобалисти”. Накратко, определящите се като националистически сайтове едновременно с това се мислят и като подривни, като пространства за застрашени и неудобни хора, за борци за „полза роду”, маргинализирани от мейнстрийм дискурса, който се конструира като анти-национален. Ако сега се върнем към групите във Facebook, които не се самоопределят като „националистически”, но си служат с „България” като ресурс или кауза, ще видим, че активните сред тях също се конструират през отбраната на националното. Парадоксално Facebook цитира „История славянобългарская”: отделно и независимо в различни групи се появява каноничното „поради что се срамиш...”. Дори когато става дума за изцяло съвременни каузи – гласуване на избори, битка с презастрояването, спасяване на деца или на т. 4, чл. 16 – те се разказват именно като застрашаване на „националното”.

    Без да твърдя, че съдържанията в Интернет са преобладаващо националистически – това е само една посока, в която потребителите генерират съдържание – в този текст ме интересува точно тя, защото ми се струва, че новата медия позволява да видим стария феномен на националистическото въображаемо по един по-„плътен” начин. Очевидно приемам, че online пространството не е отделно и независимо от пространството offline, а по-скоро плътно свързано с него. Или, според тезата на Даниел Милър и Дон Слейтър, изследването ми се води от предпоставката, че трябва да интерпретираме „Интернет като медия, която е продължение на и вкоренена в други социални пространства, тя се случва в рутинните социални структури и отношения, които може да промени, но от които не може да избяга...” (Miller, D & D. Slater 2001; 4 ). И така, въпросът е да разкажем, от една страна, онези кодове и всекидневни очевидности, в които потребителите на Интернет са вписани, а, от друга, да се опитаме да проследим начина, по който генерираното от потребители съдържание променя, предефинира и измисля тези всекидневни очевидности и рутинни социални структури.

    Ако мислим Мрежата като принципно обвързана със заварената социална реалност, то национализрането й няма да ни изглежда като парадокс. Важно е да подчертая, че национализирането съвсем не протича единствено през производството на националистическо съдържание от потребителите. В тази посока можем да интерпретираме появата на локални версии на иначе замислени като глобални платформи – Facebook на български, Svejo.net, българска платформа от тип на dig.com   или baidu – китайската търсачка, която измества като брой потребители Google в Китай (виж по темата статията на Том Чатфилд). Всъщност очакването, че техническото средство, което може да обвърже целия свят, действително ще го направи, надценява първо техниката и второ, ценността на новото. Това, на което сме свидетели е, в известен смисъл, триумф на инерцията, т.е. глобалната мрежа се локализира по различен начин в различните национални контексти, тя научава езиците, общностите и каузите в съответните национални (рядко регионални) пространства. При това вкореняване обаче наистина започва процес на пре-договаряне на очевидностите. Или иначе казано, тъкмо защото се вкоренява, Мрежата успява да променя социалните очевидности, да създава пространство за предоговаряне, включително на „националните въображаеми”.  

    Езикът и неговите употреби стават поле за битка и кауза за отбрана, струва ми се тъкмо през активността в Мрежата. Хората от моето поколение много добре си спомнят момента, в който писането на кирилица в имейла беше невъзможно; по-късно това се превърна в средство за разграничение, а вместо подпис много хора си сложиха надписа „Не чета на маймуница”. Част от локализирането на продуктите отново се изразява основно в превод, а около него се разгарят истински битки. Facebook, например, призовава членовете си, които използват кирилица, да се включат в общността, която превежда платформата на български. Битката за българския език във връзка с Мрежата обаче е особена битка. Все още не съм чула за български превод на Facebook (преводът тече вътре в платформата), а да не говорим за браузър и т.н. От друга страна, заявената защита на кирилицата и на българския език с неговите правила е впечатляваща.

    Струва ми се, че за да интерпретираме този феномен трябва да прибегнем до понятието „слаб национализъм”. Мария Тодорова (Тодорова, М. 2009) твърди, че спецификата на слабия национализъм е, че успява да мобилизира обществена енергия единствено за слаби каузи. Това не превръща националистическото говорене в по-толерантно или лишено от страсти (обикновено ксенофобски), но го лишава от способността му да произвежда промяна. „Слабият национализъм” е национализъм на статуквото, показва Мария Тодорова. Ако се върнем на петицията в защита на т. 4, чл. 16, ще видим, че става дума за една напразна битка. Всъщност правната, а не анти-националистическата логика, изискваше отпадането на тази т. 4, защото чл. 16 регламентира съвсем различни отношения, а не овладяването на българския език. И все пак, автентичната гражданска енергия се фокусира върху този проблем. Едновременно с това тя пропуска големия дебат за българското образование (въпреки че постоянно води малки битки). Другото, което ми се струва любопитно, е предоговарянето на правописните правила. Не случайно, цитирайки по-горе подчертавах, че запазвам автентичния правопис на съответното послание. Интересното е, че борците за българския език системно нарушават правилата, борейки се за тях. Подчертавам това, защото ми се струва, че именно така тече процес на договаряне на различни нива, просто тук той е много видим. Изписването на „български” или „българи” с главна буква е може би ефект от английски правопис или по-вероятно опит за придаване на емоция на писмения език (виж текста на Ивайло Дичев в същия брой). 

    Това все пак е форма на промяна, дори и да се води в рамките на битка за статуквото (така е дефинирана от самата група и от създателите на петицията). Ако се върнем към тезата, че „националното” съдържание в Мрежата се произвежда през усещане за заплаха и маргинализиране спрямо публичното пространство, ще достигнем до един от най-интересните феномени, а именно гражданското производство на статуквото. Web 2 прави съвършено очевидно размножаването на дефинициите на „националното”, мултиплицирането на актьорите, които имат залог в тази игра. Това съвсем не е нов феномен. Популярната култура поне от 80-те насам се анализира като „културен репертоар”, през който различни социални групи предоговарят значенията на „националното”, на колективната идентичност, на паметта и т.н. (виж обобщено представяне на този процес в: Edensor, T. 2002). Тук обаче имаме различен процес, а именно потребителите сами започват да произвеждат в online публично пространство  „културни репертоари” и нови дефиниции на света (а не просто ги изместват, предоговарят и т.н. през потребление). В този смисъл мултиплицирането на актьорите, но едновременно с това размножаването на производителите на дефиниции на националното ми се струва специфичен феномен. Разбира се, тези производители си служат със „сурови материали”, които са вече налични.

    Така достигаме до едно изключително любопитно явление, а именно – гражданите и властта говорят през една и съща референциална рамка. По-горе в текста разказах как изглежда „националното” онлайн. Интересното е, че офлайн публичността си служи с абсолютно същите образи и дискурси, които използват и потребителите на Мрежата. Кирилицата и българският език са не просто фокус в Интернет, те са основен източник на гордост, конструирана от политическите фигури в България. Нека да припомним, че ставайки член на ЕС, българският език се превърна в официален европейски език, а това създаде символен капитал на български политици (или поне те се опитаха да използват така този факт). България официално поздрави Европейския парламент за 24 май и подари на всички превод на „Върви народе възродени” на различните европейски езици. Ако примерът с езика не е достатъчен, то можем да хвърлим бегъл поглед върху коя да е предизборна кампания (състояла се след подписването на договора за присъединяване на България към ЕС), за да видим, че основното послание на всички партии е „защитата на българския интерес”, разбира се с различни нюанси. Трябва да припомним тезата на Катрин Вердери, че национализмът тук не е политическа платформа, доколкото не е делителна линия между различни политически играчи (Verdery, K. 1996 ). 

    Накратко, имаме едно „официално” публично пространство, което се конструира именно през националната рамка; online пространството повтаря тази конструкция. За да изкажем тезата в нейната крайност, властта и гражданите поддържат на дискурсивно ниво статуквото на националното въображаемо. И все пак разлика има и тя е значима. Властта си служи с националното като източник на гордост и легитимност; потребителите на Интернет превръщат националното в пространство за активно гражданско действие и в аргумент за критика. А това може да произведе малки революции в рамките на статуквото.
              
    

Прочетена 5353 пъти

Свързани статии (по етикет)

Съдържание на брой 1

Броеве на Семинар_БГ

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност