.
Четвъртък, 29 Декември 2016 23:25

Кичът като географско понятие

Ивайло Дичев

Резюме: Понятието кич обикновено се употребява за определяне на социални дистанции: културни елити се надсмиват над вкусовете на простолюдието. Тук развивам друга посока, в която то може да се употребява – бързото, евтино имитиране на културни образци в едни страни от други. В този смисъл „кич” може да се мисли като географско понятие, централно измерение на културната глобализация.

Ключови думи: кич, бутафория, имитация

KITSCH AS E GEOGRAPHICAL CONCEPT

Ivaylo Ditchev

Abstract: The concept “kitsch” is usually used to determine social distances: cultural elites are mocking the taste of the common people. Here I discuss another direction in which the concept could be used – the fast, cheap imitation of cultural models from some countries to others. In this sense “kitsch” could be thought as a geographical concept, a central dimension of cultural globalization.

Key words: kitsch, heritage mock-up, imitation

1.

Определението „кич” съдържа надменна насмешка на културни елити над вкусовете на простолюдието, непоправимо изостанало във възпитанието си. В „Буржоата благородник” на Молиер г-н Журден напразно се мъчи да овладее изисканите движения на дворцовите танци, но в резултат публиката само се залива от смях: всичките му пари и учители не могат да компенсират липсващия аристократичния произход. Смешна е самата претенция, че с пари можеш да си купиш култура и да поправиш миналото.

Тази древна тема се актуализира в момента, в който аристокрацията е свалена от политическата сцена и културата се озовава изцяло в ръцете на буржоазията. Ако няма синя кръв, генеалогия или титли, как да различаваме истинската от имитативната култура? Настават вътрешни разчленявания. От една страна възниква автономното литературно поле (изследвано от Бурдийо): в него е установена обособена логика на взаимодействие и оценка, различна от икономическата. Според нея висока е онази култура, която е идеална и се прави не за печалба, а по някакви особени, духовни критерии, а от артиста се очаква безразличие към материалното. Но наред с полето на възвишеното, същата епоха поражда и едно друго сякаш пародийно анти-поле: кича. Културна сфера, където нещата се купуват евтино и абсолютните ценности се постигат без усилие.

Непреводимата дума идва от баварското диалектно „kitschen” („мажа”, „рисувам лошо”); проследяват я до Мюнхен през 60те години на ХIX век. Говорим за епоха на демократизиране на културата и всеобщо образование, която по-късно Ортега-и-Гасет ще определи като „бунт на масите” – онези, които нахлуват неподготвени в досега недостъпни духовни сфера и самонадеяно предявяват там своите претенции. Възниква, така да се каже, един по-беден г-н Журден, който иска по един икономичен начин да прилича, вече не на маргинализирания аристократ, а на по-богатия си колега-буржоа. Преди е имало висока култура и фолклор за народа; сега границата започва да минава между различни видове култура, висока и ниска. На едната страна авангарди, на другата – криминални романи, съвети за домакини. Демократизира се и самото правене на изкуство чрез техническото развитие на печата и фотографията; през ХIX век всяка домакиня може да си купи онези бои, които преди са били част от занаятчийската тайна на художника, и да „маже“ в свободното си време.

И до днес продължаваме да чуваме в думата „кич“ централноевропейска нотка. Защо Централна Европа? Вероятно поради по-късата аристократична традиция в сравнение с Англия или Франция, заради догонващата национална култура, дребнобуржоазния оптимизъм, липсата както на голяма концентрация на власт и богатство, така и на нищета и катаклизми. От този регион идва и първата ни асоциация със света на кича. Порцеланови статуетки на влюбени в балерини лебеди, ковьорчета с ангелчета полегнали на облаците, украсени с фолклорни мотиви бирени халби, пантофи с муцуни на котенца. Великите образци се следват и като колорит, и като емоция, а и буквално се пресъздават: катедралата Щефансдом ще стане сувенир със свещички отвътре, „Тайната вечеря“ на Леонардо – сюжет за бродерия, който се продава със съответните схеми, цветни конци и позлатена рамка.

Не забравяме и че кичът винаги е близо до иронията. Когато прекрачваме границата, ние показваме един мета-вкус, където пошлостта добива една допълнителна стойност чрез критичната дистанция. Купуваме си магнита или сувенирното шалче с ясното съзнание, че са кич – колкото повече са кич, толкова по-безспорно ще покажат къде сме били и че сме били там именно като туристи, оставили сме се значи на тъпото туристическо преживяване. Местен кич – Мулен Руж, Ниагара, Лас Вегас... – хем се надсмиваме, хем се снимаме отпред за майтап, нали така? Елитите опитват да се приобщят към стихията на кича под маската на иронията. Артисти като Джеф Кунс, Пиер и Жил, Од Нердрум например съзнателно играят с границата между търсещо изкуство и полуфабриката – с радикализирането на клишето кичът става подигравка със самия себе си, замисля ни за масовото общество и нашето място в него.

2.

Кичът е заявка за инструментализиране на културата. От реалност, която ме обгръща, парите ми я правят услуга, която потребявам. Овладяването на културни кодове досега е предполагало усилие: инициационните ритуали, пост, усамотение, самоизграждане, чиракуване, писане на дисертация. И ето че изведнъж буржоазният свят дава възможност културните емблеми да се набавят бързо и леко. Презрението, заложено в думата, идва от старите елити, които са инвестирали човешко време в своето култивиране, а виждат, че други искат да прередят опашката.

Ако следваме Валтер Бенямин, кичът е рожба на културата-конвейер, родена от техническата революция. Масовото производство унищожава ореола на оригинала, а от там пиетата към неприсвоимата стойност, скрита в митичния център. Според Херман Брох пък става дума за свръх-претенцията на дребния бюргер, който не иска да поема рисковете, които съпътстват сериозната култура и се стреми към абсолютна, безпроблемна стойност. Кича той определя като форма, която се е отделила от съдържанието; естетика, загубила етическия си смисъл и дегенерирала до самоцелна украса. Оттук усещането за сладникавост, мелодрама и прекомерна емоция – екзистенциалните драми на съществуването са сведени до красоти, на които да се любуваш в хола си. Някак сама се налага аналогията с туризма, където срещу скромна сума можеш да бъдеш мореплавател, откривател, авантюрист при all-inclusive плюс застраховка. Да добавя и известното есе на Клемент Грийнбърг, което противопоставя авангард и кич: първият провокира, предизвиква властта, индивидуализира; вторият повтаря клишета и внушава покорство. Защото възпроизвеждането на веднъж завинаги зададените естетически норми като вечната красота, непреходното щастие или абсолютната любов символично изразява приемането на света такъв, какъвто е.

Олекотена откъм морално съдържание, формата лесно се пресажда в съвсем друг контекст, който влиза с нея в чудновати взаимоотношения: например „Одата на радостта” може да се озове в реклама на прах за пране, където радостни домакини откриват, че петната по бельото чудодейно са изчезнали. Претенцията, доведена до безопасно клише, има своите предпочитани тематични полета като религията, патриотизма, любовта, жалостта към малки животни. Разбира се в религията като такава няма нищо кичозно: откъснем ли я от живота на човека обаче, заменим ли ролята й на светоглед и морален ориентир с красив наглед на абсолютните неща, тя става кич. Иконата у дома, за която семейството вярва, че го закриля, е нещо различно от цветния православен календар, който краси хола. Или вземете статуята на Дева Мария от полимер-бетон в Хасково, построена от многогодишния амбициозен кмет на града с експлицитната цел да влезе в книгата на Гинес като най-високата по рода си в света. Речено-сторено – днес паметна плоча в подножието гордо съобщава за рекорда. Въпросът не е просто в това, че скулптурата е грозна или евтинджийска; въпросът е, че религиозното съдържание е отделено от формата, която е заживяла един свой, леко неадекватен живот (т.е. състезава се по височина с друг статуи по планетата).

Същата метаморфоза се случва с патриотичните чувства, поставени от първата модерност най-високо в гражданските йерархии – любовта към родината, саможертвата, революционния плам, почитта към героите пред бронзовите монументи. Но нека зададем същия въпрос: стои ли зад символиката поведениетоь или просто се имитират престижни образци? Младежът, който слуша Рамщайн, общува по фейсбук, мечтае да емигрира на запад, но наред с това гордо е татуирал на гърба си Крум Страшний ни изглежда леко пошъл. И не защото ликът на хана се криви смешно при всяко опъване на мускулите, а защото формата на националното е напуснала неговото морално съдържание.

3.

Наред със социалното домогване, кичът все повече добива географски измерения. Причината е в културната глобализация, която прави едни места да имитират други места в опит да се сдобият с техния престиж.

Буржоазната епоха е обещала на хората не само правото да променят социалното си положение, но и да се изтръгват от мястото, където ги е посадила Фортуна. След едно вторично, т.е. идеологическо закрепване към националната държава, географската мобилност полека-лека почва да става, ако не реалност, то поне хоризонт на очакването за съвременния човек (вж. Дичев, 2013). Споменатият туризъм е върховният ритуал на тази фантазия за мобилност; основният й пластичен израз – преносът на изпразнени от човешко съдържание и естетизирани форми от едно място на друго във формата на сувенири.[1] Сувенирът е евтин, грозен, претенциозен, нелеп, безполезен – самата есенция на кича и именно като такъв той ни позволява да присвоим далечното място и да докажем собствеността си над него пред гостите.

Но географската имитация чрез културни емблеми има и високи проявления. Измислянето на национални държави в Европа е свързано с масова дисеминация на градски форми и стилове. Например виенското студио на архитектите Фелнер и Хелмер (1973-1919) обсипва австроунгарските територии и техния хинтерланд с десетки национални театри и опери, изпълнени в необароков стил, които в хода на трансфера добиват все по-отчетлив характер на кич. Серийното производство, преназначено за Югоизточна Европа (София, Риека, Яш, Орадеа), има един отличителен елемент – псевдо-античен фронтон, който идва да подскаже гръцко-византийската връзка. Просто и еднозначно. Говори се, че софиянци дори били обидени, когато разбрали, че гордият им Народен театър има двойници из региона.

Такава дисеминация се забелязва и в жанра на триумфалната арка. В Париж Арк дьо триомф е имитация на римските победи: издигат я, за да отбележат триумфа на Наполеон при Аустерлиц. В „малкия Париж”, както наричат Букурещ, през 1922 г. ще вдигнат една по-малка триумфална арка в чест на победата от Първата световна война: с барелефи и стилистика като френските. Тук формата все още се опира на някакво съдържание: Румъния е станала малка империя, увеличавайки около три пъти територията си, войници са умирали на фронта, населението е изстрадало победата. Когато обаче през 2012 г. в Скопие бива открита поредната триумфална арка със същата претенция вече сме безспорно в сферата на кича. Триумфът, който се има предвид с Порта Македония, отправя към Александър Велики, живял в 4ти век пр. н.е., идентификацията с когото днес е сама по себе си кичозна – форма откъсната от културно-историческия контекст.

По същия начин действа 15-метровият монумент „Воин на кон”, към който води арката, обграден от воини, плюещи вода лъвове и цветомузика; всичко това на един площад, декориран с бароковите елементи от стиропор, които са залепени върху фасадите на социалистическите блокове наоколо. Тази политика лансирана от премиери Груевски през последните десет години, наричат "антиквизация": можем да я определим като бързо и комплексарско имитиране на престижни образци от другаде, е още по-нелепа, защото се случва в една симпатична, провинциална страна като Македония. А и заради затрогващата си откровеност.

Но кичът на предците не е само тук. Откриваме го в култа към гордите даки в Румъния и илирийци в Албания, към редуващите се според геополитическата ситуация славяни, прабългари и траки в България. Кичът се състои в това, че зад престижния образ на предполагаемите славни предци не стои нищо – никаква реална връзка, никакво усилие да се овладеят кодове или поведения. В това начинание балканските народи имитират гърците, задали термините на състезанието. И за тях през 19ти век в Европа има съмнения – наистина ли този османски меланж може да е наследник на великите елини? И все пак връзката между древногръцкия и съвременния езици е безспорна; безспорно е и, че всяко гръцко дете отраства с Илиадата, с боговете на Олимп, с битката при Термопилите. Трудно може да се каже какво точно наследяват от древните даки, траки или илирийци техните предполагаеми потомци днес. Липсващата културна приемственост ще бъде запълнена с пластични образи на мускулести войни, с ритуали на девойки по бели нощници, които пекат хляб от лимец, с древно-звучащи имена на вина или ястия.

Рецепта за кича, както казах, е претенцията за абсолютна ценност, встрани от адекватния исторически или географски контекст. В процеса на глобализацията имитативната линия става все по-дълга. Така централноевропейският кич, вдъхновен от Франция, се пренася на Балканите, английският – в Индия, та днес чак в Китай. В това движение от кич той често се издига до статута на висока култура, именно защото идва от „културните народи”. Ковьорчето, милиото, изложените в бюфета статуетки на периферията се превръщат в знак за елитарност (поне докато местните елити не актуализират представите си за престиж).

Става дума за самата логика на модерността, където медийният обмен е направил възможно всяка точка на планетата да се съизмерва с всяка друга. През ХIX век новородените нации се надбягват в издигането на бронзови герои – на кон, с меч, с книга, сочещи напред, с развети пешове на палтото. Удивително еднообразната сталинска култура е кич в най-буквалния смисъл: евтина имитация, която пренася комунистическия плам от едно място на друго без връзка с местните реалности. Ширпотреба, инструментализирана бюрократично форма. Дали всяка идеология е кич? Не и когато изразява реални политически битки вътре в общността. Но, както знаем, сталинските битки се случват дълбоко под повърхността на социалистическия реализъм.

Стигаме до анахроничната, уж националистическа статуя на Самуил в София от 2014 г., с която българските фенове на нацията един вид освиркват македонските, които си позволяват да претендират за собственост над въпросния цар. Бронзовият персонаж има големи мускули, светещи (буквално!) очи и е опасан като коледна елха с всевъзможни, еклектично събрани символи. Ако се замислим, ще видим, че той вече нито имитира славни царе на други народи, нито повтаря идеологически клишета: модел за подражание са фентъзи-владетелите на Холивуд и онлайн игрите, които задават днес културния хоризонт на масовия човек. Не „и ние си имаме своите велики царе” като другите народи,[2] а „и ний сме горди участници в глобалната популярна култура”.

В тази посока вървят крайно любопитните турбо-паметници, които никнат из бивша Югославия днес: наместо да внасят емблеми на висока култура, просвещение и суверенитет, както това се прави през първата модерност, те се захващат да пресаждат на местна почва герои на глобалната популярна култура. Сред тях: статуята на Брус Лий в Мостар, разрушена впоследствие от етно-патриотите; Силвестър Сталоун в ролята на Роки, обезсмъртен в световно неизвестното преди сръбско селце Житище; Боб Марли в частното рок-селище близо до Белград; неосъщественият проект за "споменник" на Тарзан в родното място на Джони Вайсмюлер, изпълняващ ролята му (Тарзан, писаха, бил типичният сърбин: попада в джунглата без нищо и оцелява). Голяма концентрация на подобни монументи намираме в албанския крайморски град Дуръс: Мик Джагър, Елтън Джон, Тина Търнър, Джон Ленън.

Разбира се по света все по-често иконите на популярната култура заместват националните герои: ще видим, примерно, Шварценегер да открива собствената си статуя в Колъмбъс, Охайо тъй както преди са правели Хитлер или Сталин. Колкото по-далеч отиваме обаче, толкова по-нелепо звучи пластичния жест. Темата вече е родила и филм на сръбския режисьор Дарко Лунгулов. В „Паметник на Майкъл Джексън” (2014 г.) действието се развива в едно забравено от бога сръбско селце, където се чудят как да привлекат туристи. И ето че изведнъж на бръснаря идва идеята да използват постамента на низвергнатия местен бронзов партизанин, за да вдигнат статуя на певеца. Защо него? Ами защо пък не, нали е известен? Постепенно странната идея си пробива път: с нея се заемат доблестните стари кадри на Титова Югославия, а скулптор е местният железар-циганин, който разпознава мургавия певец като своя кръв. И всичко е толкова абсурдно, че селцето наистина влиза в първите новини на световния информационен обмен дори без иронията на един Джеф Куунс.

В някакъв смисъл благодарствените статуи приживе на Клинтън с папки под мишница, който тъкмо е наредил бомбардировката на Сърбия (в Прищина, Косово) или на Джордж Буш с навити ръкави, тъй както се е ръкувал с възторжените граждани (в Круя, Албания),[3] отвсякъде напомнят на социалистическия реализъм. От друга страна в тях има и нещо твърде постмодерно. Имитирани, в наивна 3D-версия, са не образи от историята или от националната митология, а медийни звезди – бронзът илюстрира екрана. Целта отново е едни забравени от бога места да се примъкнат към глобалната медийна сцена, сдобивайки се със свои версии на звездите.[4] Заслужава внимание този стремеж към подобрена версия на кича. В София например Опълченецът от известната картина на Ярослав Вешин е транспониран в триизмерен бронзов вариант пак на злополучния пл. „Ал. Невски”, пак по искане на президент, този път не Плевнелиев, а Първанов. Монтират върху иконата неон, така че сърцето на Исус тупти в червено. Оцветяват прочути черно-бели фотографии. Преработват в релеф безсмъртни картини. Кичът съдържа така да се каже една специфична принадено стойност: получаваш за парите си нещо повече, с гаранция.

Вероятно се учудвате, че не споменавам онази балканска култура, която е първата асоциация, когато говорим за нисък вкус и парвенющина. В България я наричаме чалга, в Сърбия – турбофолк (т.е. бърз, шеметен), в Румъния – манеле (мн. ч. на манъ, от турското „маане”). Брутално веселие, силиконови изрусени мадами, скъпи коли, тежки златни ланци, борци, мутри, бандити, с малко балканско звучене на музиката тук-там. Този кич беше плод на социалното домогване, свързано с размесването на пластовете след 1989та, а презрението към него свързваме с губещата позиции в обществото интелектуална аристокрация на късния соц. След края на десетилетието нещата се пренаредиха и новите богаташи си намериха други, по-приемливи идентификатори, докато чалга-турбо-манеле културата остана за по-долните слоеве богаташи.

Погледната отвън обаче турбо-чалга-манеле културата не попада в географското определение за кич; тя дори може да е интересна заради местната си специфика и неподправеност. Географският кич, за който говоря, е един вид турбо-имитация, така да се каже: всеки трябва да има своя дядо Коледа и Хелоуийн, всяко място с фестивал на боба, тиквата или домата, навсякъде музеи за съвременно изкуство, дори преди то да е възникнало. В Азия този процес е стигнал най-далеч: край Шанхай или Нагасаки се строят цели английски или холандски градове, вдигат се Айфелови кули. И все пак мащабът на тамошната бизнес стратегия приближава тези проекти по-скоро до индустрията Дисниленд, отколкото до г-н Журден. От едни милиарди нататък вероятно трябва да търсим някакво друго понятие, различно от евтинджийския по определение кич, тъй както XVIII в. е почнал да различава сюблимното на красивото.

4.

Защо тъкмо културният туризъм съсредоточава толкова кичо-генна енергия?

Причината е в амбивалентния му характер: някакви обекти и практики се представят като много важни за нас, за да бъдат харесани и купени от другите. Оттук и подозрението: наистина ли са така важни, или ги правим такива заради външния поглед? До кича има само една крачка: изкушението е да имитираме модели, които се харесват, да се наместим в рамката, която туристът ни е отредил. Очакват рози в България – ами садим рози, разиграваме розоберачески ритуали, произвеждаме мускалчета с розово масло, каквото тук отдавна никой не ползва. В Нова Гвинея очакват човекоядци, в Тайланд – еротичен масаж.

Масовото изграждането на римски и средновековни крепости, започнало у нас около 2013 г. можем да разглеждаме като друг пример за превръщане на кича в държавна политика. Става дума обикновено за усвояване на пари по ОП „Регионално развитие”, в определени случаи – „до керемида”, където липсата на исторически данни е заменена с тезата на идеолога на бутафорията Божидар Димитров, за това, че така или иначе става дума за типови проекти, подобни на панелните комплекси. Не е мястото тук да коментирам възмущението на експертната общност от цялата тази фалшификация, която ликвидира българското недвижимо наследство. Говорим за кича, който е домогване до културата на масовия човек, а за него подобни аргументи са напълно разбираеми: какво пък толкова, крепостите са си крепости, трябва да имат зъбери, кули, бойници. Нали сме ги виждали по филмите?

Искаме бързо и евтино да пресадим у нас престижни образци, вече не на световното минало, а на световното кино. Един английски замък стои на хълма с векове, преминава от един род в друг, нападат го, отбраняват го, обраства с легенди, населват го призраци. И ето че ние, новодошли на глобалния туристически пазар, за две години и някакви си 3-4 милиона, при това европейски пари, които не сме събирали с данъци, ще си набавим свой собствен замък, и то във всеки град.[5] Независимо от конкретното минало, от това дали местното население носи паметта на въпросното съоръжение, дали изобщо в него има нещо интересно, инициативните общински власти (с решаващата помощ на съответните министерства) могат да поправят несправедливостта на историята и да се сдобият с истинска своя византийска крепост и да забият отгоре националното знаме, сякаш миналото е било завоювано от съвременната българска държава. Над трийсет града за някакви две години, а се готвят още поне стотина. Всяка кухня с календарче на Исус, всеки хол с гоблен на „Тайната вечеря”.

Сиромашкият характер на мероприятието различава българския туристически кич от по-сериозните програми за усвояване на европари – примерно, около водния цикъл сумите са 10-20 пъти по-големи. И все пак: превъртат се едни харизани пари през общината, част се отклонява към приятелски фирми, друга – към корумпирани експерти от София, назначават се няколко братовчедки като „аниматори”. Наред с типовото строителство европроектите включват и още по-типови атракции, вероятно за да бъде уплътнена сумата и да се докаже необходимостта на проекта за местната общност, която разбира се никой не е консултирал. Неизменно има стрелба с лък, кукли на рицари и принцеси, стенобитни оръжия, произведени от чам сякаш в едно и също ателие. На туриста се предлага да се маскира като древен воин и да си направи селфи срещу определена сума (Перистера, Монтанезиум, Цари Мали град). Вероятно някоя братовчедка е прочела някъде, че туристите много обичат да се снимат, и възторжено е предложила подобна точка в проектите. В тракийската гробница на Мезек кой знае защо се предлага туристите да хвърлят стотинки в саркофага (за здраве?). Самите имена на повечето от новите крепости са се загубили из дебрите на историята (хората ги знаят като „Калето”) и трябва да бъдат измисляни в хода на проекта, което, в случая на Перистера, прави самият арх. Фърков (автор на проекта), който снабдява обекта и с подходяща легенда за девойка и гълъб. Впрочем хватката с легендите е отработена желязно: ако кажеш, че историята не е такава, казват ти – легенда, ако кажеш защо сега трошим пари за легенди – ами туристите го искат, било инвестиция. Цари Мали град пък взима името си от някаква легенда, за което съседното село се обижда на тема авторско право.

Веднъж изградено, псевдо-наследството разбира се трябва да се социализира, което е тежка задача за отговорниците по културата в общината – ситуацията малко напомня комсомолските мероприятия от едно време, които също трябваше да се отчитат за точки в различни планове (тогава думата „проект” още не беше дошла на мода). Мъчителното в случая е да се мобилизират гражданите в различните пошли възстановки, чрез които се обживява обновената старина: битки, дионисиеви ритуали, пазари на роби. Обикновено някаква полу-професионална актьорска трупа играе основна роля срещу хонорар, предвиден в европроекта, а за статисти (например споменатите роби) се мобилизират деца от местната гимназия.

Да добавим и новата мода по неолитни селища, които очевидно са и по-лесни за построяване и дават повече свобода на фантазията: край село Чавдар например можете да наемете уж праисторически колиби, със сламено легло и няколко грънеца по ъглите, в които да преспите срещу 10 лв. на вечер. Между неолита (така, както го разбира местната власт), траките, римляните, та чак до втората българска държава преход обикновено няма (например неолитното селище край с. Неофит Рилски). В самодейния „Парк на сътворението” край Ново село – един прекрасен образец на наивизма по нашите земи – цялата работа почва още с динозаврите и библейското дърво.

Любопитна е приемствеността в държавния кич. Балдуиновата кула е построена през 1933 г. по политическа поръчка за повдигане на националния дух след войните: в основата й е легендата за заточения там латински император кръстоносец, който освен другото бил завързал любов с българската царица. Комунистическият режим украсява Царевец с още по-величествен кич: Патриаршеската църква, построена съвсем по въображение, в която на всичкото отгоре гореше вечния огън на героите, нещо недопустимо за обект, който се нарича „църква”. През 60те се измисля кукерският фестивал „Сурва” в Перник и построява старинния Пловдив, където гръцко-арменската махала ще бъде представена като образец на българската архитектура на възраждането; „Балкантурист” предлага нестинарски танци, традиционни сватби и хайдушки механи по крайбрежието.

След края на режима кичът продължава да се развива по същия начин и без особени идейни сътресения. В определен смисъл много от лицата, които развиват туризма, са същите – този път вече не като дейци на партията или ДС, а частни бизнесмени или експерти. Пак национална гордост, само че този път водеща е вече не идеологията, а печалбата. И все пак промяна има. Тайно и полека пред нас се случва един могъщ цивилизационен обрат. До 1989та „ние” сме били народът, потиснатите славяни, траки и неолитни хора. Сега изведнъж пак от „нас” се очаква да се идентифицираме с „тях” – воините върху късно-римските крепости (разбирай: византийци),[6] които отбиват атаки на разни нашественици, наричани евфемистично „хуни” (разбирай: прабългари). Дали идентичността на българина е станала неочаквано универсалистка? Дали от наследници на езически степни народи сме се озовали гордо в талвега на цивилизацията?

А може би именно това е едно от чудесата, които извършва кичът. Той е тази чудодейна машина на времето и пространството, която в миг може да ни пренася отдолу нагоре по социалната стълбица, от периферията към центъра на културата. Ако успява да направи това поне малко – нека му е халал евтинджийството, пошлостта, нелепицата.

Библиография

Вълчев, Георги. 2015. „Решенията за културното наследство не могат да се взимат в тесен приятелски кръг”, интервю на Мария Велковска, Дневник, 23/03/2015.

Дичев, Ивайло. 2013. Желанието да тръгнеш, правото да спреш. Библиотека Семинар_БГ. София: Фондация Медийна демокрация.

Broch, Hermann. 2002. “Evil in the Value-System of Art”. In: Hargraves, John (ed.) Geist and Zeitgeist: The Spirit in an Unspiritual Age: Six Essays. New York: Counterpoint.

Elias, Norbert. 2004. Kitschstil und Kitschalter. Munster: LIT Verlaag.

Greenberg, Clement. 1939. "Avant-Garde and Kitsch", Partisan Review, 6(5): 34-49.

Monument to Michael Jackson. Serbia-Germany-Macedonia-Croatia. 2014. Dirеctor: Luganov, Darko.

 


[1] Думата идва от френското "спомен", но става дума за спомен материализиран, за пластична форма, орязана от дълбочината да паметта.

[2] "...Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе" (История славянобългарска, Паисий).

[3] Според един злостен слух по време на ритуалния hand-shaking му били откраднали часовника.

[4] Другаде отпечатват стъпките им в бетон, колекционират чашите в които са пили, правят си селфита с тях.

[5] Своеобразен манифест на националния кич беше статията на Божидар Димитров "Всеки град със своя крепост", Политика, 18/02/2006, <http://www.politika.bg/article?id=2035>.  

[6] Този анахроничен термин от XIX век е много болезнен за българската национална свяст и все още не се употребява при възстановките: през 60те години в учебниците по история още фигурираше терминът „византийско робство” наред с „турското” и „фашисткото”.


Биографична справка

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Изследователските му интереси са в сферата на политическите и граждански култури, града, медиите. Участва активно в публичния дебат. Последните му две книги са „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване” (София: Просвета, 2009) и „Пространства на желанието, желание за пространство. Етюди по градска антропология” (София: Изток-Запад, 2005). В библиотеката на Семинар_BG можете да прочетете "Желанието да тръгнеш, правото да спреш" (2013).

Прочетена 108 пъти

Броеве на Семинар_БГ

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.