.
Четвъртък, 29 Декември 2016 21:19

Грешки в системата

Интервю с доц. д-р арх. Йорданка Кандулкова

- Потърсихме Ви за този разговор във връзка с изследователския проект „Нови културни наследства”, който проследява бума на „възстановяване” на недвижими културни ценности и последиците от него. Като преподавател, но също като проектант и като експерт, който в определен момент е бил ангажиран със съгласуването на тези проекти, какво е Вашето обяснение за случилото се?

Опитът ми от съгласувателната работа ме сблъска с едно масово намерение следите от древни периоди, които са достигнали до нас само в руини, да бъдат пресъздадени във вид, за който ние нямаме категорични данни. Съществува една популярна представа за реставрацията, че тя може да възкреси изчезналото и трябва да го направи, едва ли не това са й задълженията, независимо че не знаем как е изглеждал конкретният обект. Не мога да кажа как се е формирала тази примитивна представа за реставрацията у хората. Може би тук има доста сериозен дълг на нашата колегия, която като че ли затваря тези проблеми и дискусии в тесен професионален кръг и не успява да направи кампании, действия, програми, с които да формира вярна култура по тези въпроси у обществото.

Хората не могат да си представят, че реставрационната дейност всъщност предвижда да съхрани и наистина да даде един съвременен живот, но това далеч не е свързано с разбирането, че крепостта ще стане крепост, ще се сдобие с порти, зъбери, а пред нея ще сложим преоблечени стражи с шлемове и ризници. За съжаление, на много места т.нар. „меки мерки” съоръжиха обектите точно с такива явления, което говори, че в обществото има някакво примитивно очакване от опазването на наследството, свързано с оживяването на една история. И се смята, че колкото по-героично я възстановим, толкова „по-добре” някой си е свършил работата. Мисля, че там е причината. Първо, в хората има формирано погрешно очакване от тази дейност. А това поставя професионалистите пред една много тежка задача – да се преборят с това очакване, да обяснят, че това не е нормално, да намерят и предложат по-съвременни подходи за интерпретация на културните ценности. Но всичко това понякога звучи на непознат език, хората не разбират за какъв подход става дума. И това доведе до реализации, за съжаление, на посредствено ниво. Някои от тях са на посредствено ниво.

- От изпълнението на приключилата Оперативна програма „Регионално развитие” проличават недостатъчната подготвеност и недобрата координация между участващите в нея институции. Как може да бъде подобрено това?

Грешката е системна, нещата са построени в грешен ред. При реализирането на Оперативната програма и съответната мярка, която предвиждаше културните ценности да бъдат превърнати в туристически атракции, общините подемаха своите инициативи след като бъде обявена поканата, за да видят нейните параметри и да са сигурни, че отнякъде някакви пари са се задали. Това означава много кратък период от няколко месеца, в който те трябваше да подготвят своите проектни намерения. За подобна дейност този срок е под жизнения минимум. Това веднага поставяше подобни проекти на погрешна основа – нито се провежда конкурс, нито има предварителна идея, тя не е обсъдена публично, хората не знаят какво ще се случи. Проектантите се надпреварват с времето, в което за малко повече от месец те трябва да предложат проект. Съвсем естествено е, че този проект често не е пълноценен. Защото проектирането за такива обекти е доста сложна работа, като обем и проблематика то значително надхвърля проектирането за нов обект, за съвременна архитектурна творба. То е свързано с много задълбочено историческо проучване, което твърде често не е направено. Свързано е със задълбочено познаване на археологическите проучвания, които е логично да са предшествали това проектиране, но много често те не са пълноценни, не са завършени, дори археологическите оценки на фактите не са изведени докрай. Необходимо е да се познават аналогични обекти, за да може конкретният обект да бъде вярно ситуиран в скалата на културните ценности. И това изисква време. Чак тогава следва да се направи една интерпретация на тези следи, която да отговаря на тяхната същност, да не внушава неистини, да позволи алтернативно разчитане на обекта и т.н. Всичко това изисква сценарий, който хем да включва опазването на обекта, хем да съдържа идеи за неговото презентиране пред публиката. Това е невъзможно да се случи за месец и половина.

Има нещо задължително, което трябва да бъде правно регламентирано – публично обсъждане на проектите. Защото културното наследство е на всички. То е знак за културна идентичност, за национална идентичност. Не всички разбират от него, но всички се идентифицират чрез него. И на хората не им е безразлично какво се случва с културните следи. Следователно, когато имаме някакви намерения спрямо тези следи, ние сме длъжни предварително да ги обясним на хората, те да са припознали в тези намерения верни стъпки и да се превърнат в обществен надзор над тяхната реализация. Това изобщо не се случва. Страшното е, че хората забелязват какво се случва, когато проектът вече е реализиран и реагират положително или отрицателно, но най-често отрицателно. В резултат на това у хората вече се натрупа едно негативно очакване – ако нещо се случи на някаква ценност, то непременно ще бъде поредният резил. Хората очакват проекта с напрежение и страх, а не с радост, че най-накрая нещо се случва.

Така че в системата наистина има системни грешки. По мое мнение държавата най-напред трябва да отдели ресурс, с който да се създаде национална карта на културните ценности, за които да се предприемат приоритетни действия за опазване и социализация. Тези действия следва да са смислово и времево взаимообвързани, така че с тяхната реализация да постигнем цялостен резултат, представящ интегралната картина на нашето културно-историческото богатство. Според мен от изключителна важност е предварителната проектна осигуреност за тези обекти, за което също е необходим целеви финансов ресурс. Проектните намерения трябва да са факт, те трябва да са подкрепени от обществото и едва тогава да се търси финансиране за тяхната реализация. Впрочем институциите на Европейския съюз очакват от нас точно такова отношение. Предполага се, че страната има проектна готовност, има своята визия, но недостига ресурс за нейното реализиране и затова те ни подпомагат с европейските фондове това да стане факт. За съжаление обаче у нас отново каруцата е пред коня – ние сме в постоянно очакване, че може да дойдат „едни пари“, но не правим нищо друго освен зорко да стоим „на варда“. В момента, в който „отворят“ мярката за финансиране, или иначе казано парите се видят на хоризонта, започва луда надпревара с времето да измислим някакъв проект, защото, ако не го измислим, ще загубим парите. Не се осъзнава като проблем рискът да загубим ценностите. Не се осъзнава опасността от зле вложените пари, които могат да се превърнат в гилотина, вместо да бъдат в помощ, т.е. вместо да запазим, вместо да изявим, можем да унищожим културните ценности. Затова експертната общност е в страхово очакване на предстоящите европейски програми за културно наследство – защото няма предварителна информация за проектните намерения, защото няма национална стратегия, която да е очертала посоката за тези намерения.

- Въпреки че проблемите са толкова много и са заложени в самата система, в публичното пространство за единствен виновник е нарочен Националният институт за недвижимо културно наследство. Такъв дори е водещият мотив в поредния законопроект за изменение и допълнение на Закона за културното наследство.

Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН), преди това беше Национален институт за паметници на културата, дълги години беше основният субект, който решаваше всички въпроси, свързани с опазването на културното наследство. До ден днешен в масовата представа това е основният субект, заради който едни къщи падат, други се възстановяват и т.н. Отдавна обаче, отпреди седем години той не е единственият субект. НИНКН е само една брънка в системата за опазване на културните ценности. В действителност отговорността за съгласувателната процедура, правомощията за взимане на съгласувателното решение са в Министерство на културата. Затова хората по инерция за всеки неуспех насочват своето недоволство към НИНКН, без дори се запитат къде всъщност е проблемът. Действително ли е в Института проблемът? Ако е в Института, кое го причинява? Казват, че има забавяне на преписките. И това е факт. Факт е, нещата са стопирани, системата е в колапс. Ако причината е само в Института и го махнем, ще се отпуши ли системата? Напротив, тя дори ще се затормози още повече. Няма да има кой да се погрижи за обществения интерес, т.е. за опазването на културните ценности.

В предложенията на закона се казва, че Институтът е с крайно недостатъчен кадрови състав и поради това се измислят други субекти, които също да имат право да дават становища. Ако наистина забавянето в Института е горещата точка, промяната може и да помогне. Но нещата не стоят по този начин. Никой не постави въпросите „Къде са причините? Кое бави преписките? Дали е само Институтът?”. Първо, Институтът съвсем целенасочено беше доведен до настоящия кадрови колапс с поредица осъзнати действия за съкращаване на състава. За 40 хиляди недвижими културни ценности в България в Института в момента по съгласувателните процедури работят 6-7 човека най-много, от които някои са и началници. Те отговарят за цяла България. Представете си как един експерт работи едновременно за Пловдивска, Старозагорска, Смолянска и Кърджалийска област. Това наистина е кадрови колапс. Този човек е жив, той може да се разболее, а няма кой да го замести. Как няма да се бавят преписките?!

Дотук са обективните причини. Другото, което бави нещата обаче е сложността на процедурата. Тя е на две нива. Преписките първо влизат и се администрират в Института. Там работи въпросният водещ експерт, който трябва да направи подробни справки в Националния регистър на недвижимите културни ценности, откъдето да се даде правен статут, режими, граници, предписания и т.н. След това той трябва да работи в Националния документален архив и да прегледа всичко онова, което до момента се е случило на конкретния обект, какви становища и предписания са правени. На следващия етап трябва да работи полидисциплинарен екип, защото много от обектите са свързани с художествена, археологическа, историческа или инженерно-конструктивна проблематика, понякога в целия спектър на инженерните специалности, проблеми на климатологията и др. Всичко това трябва да бъде обследвано за дадения обект. Накрая се прави комплексно становище от въпросния водещ експерт, който обединява изразените мнения. Ако обектът е много сложен или с особена ценност, експертните позиции се разглеждат на експертен съвет.

Така се формира експертното становище, което директорът на Института трябва да предложи на министъра на културата. И тук вече започва повторение на процедурата. Становището с цялата проектна документация трябва да се качи на един „дилижанс” и физически да се закара в Министерство на културата, където отново влиза в неговото деловодство. То пътува по етажите и стига до съответния инспектор, който ще прегледа становището на Института, ще го „копи-пейства”, за да бъде предложено на министъра. Ако политически не ги устройва, в Министерството ще вземат различно становище от това, което НИНКН е предложил като експертиза. То пък ще почака за подпис при съответния заместник-министър, ще излезе писмо, изведено от деловодството на Министерството, а оттам пак ще се качи на „дилижанса”, за да се върне в НИНКН, където специалистът ще пише изпращателно писмо, ще прави такси, ще се съобщи на хората, че преписката е готова – евентуално по телефона или ще чака някой да попита, защото Институтът няма пари за пощенски разходи. Как да не се забави тази процедура, която е сдвоена? Папките пътуват от единия до другия край на София. „Дилижансът”, както го наричам аз, не пътува всеки ден. Натрупва се необходимият брой преписки, за да бъдат натоварени в кола, която да тръгне от едната до другата сграда на Министерството. И това се случва два пъти. Няма гаранция, че по пътя нещо няма да изчезне и някой лист няма да бъде подменен.

Всичко това говори за една обективно зле разписана процедура, която е изключително тромава и чието бавене далеч не е свързано само с Института. То се случва в Министерството, случва се в кабинета на ресорния заместник-министър, случва се в кабинета на директора на НИНКН. На всичкото отгоре няма интернет-базирана и достатъчно прозрачна система, в която вносителят да проследява движението на преписката, за да можем да кажем къде са забавянията. Така че не са коректни нахвърляните ангро приказки, че в НИНКН се бавят. Трябва да се направи много задълбочен анализ къде са забавянията, може ли да се преодолее това, къде е усложнена процедурата, може ли тя да бъде съкратена и да се вземат верните решения.

Според мен предлагана промяна няма да доведе до никакво съкращаване на процедурата, защото това не е предвидено. Предвижда се просто едни хора, назначени от кмета, да дават становища на кмета. Никой не си дава сметка, че за да изготвят това становище, въпросните хора от Варна, Пловдив или София ще трябва да идват да работят в НИНКН. Защото регистърът на недвижимите културни ценности не е цифровизиран. Той е публичен, но е на разположение в сградата на НИНКН. Националният документален архив на недвижимите културни ценности не е цифровизиран. Той също е на разположение в сградата на НИНКН. Следователно експертът от Община Пловдив ще трябва да пристигне в София, да си напише становището и вероятно пак ще го остави в НИНКН, защото някой трябва да обработи административно процедурата. Никаква крачка напред не се прави. Просто заменяме становището на един институт, който все още някак удържа своята независимост и си позволява да каже „не”, със становището на един служил, който ще бъде назначен от кмета и няма да може да каже нещо различно от онова, което желае да чуе кметът. Това се случва в момента. Това е по същество промяната, която е предложена.

- Възможна ли е цялостна промяна на Закона за културното наследство, която да е продиктувана от реална грижа за наследството и не е свързана с частни интереси? И необходимо ли е това?

Факт е, че е необходимо едно ново мислене за национална система за опазване на културното наследство. По различни причини, каквито споменах, към НИНКН се е концентрирала доста негативна обществена енергия, която всъщност беше създадена съзнателно. Много хора това ги устройства. Предлаганата сега промяна на Закона е отдавна желана. Тя е мечтана от хора, за които Институтът е бил пречка. Мисля, че това състояние, колапсът на системата показва, че наистина е крайно време хората, които се занимават с тези проблеми, да се замислят за една изцяло нова визия на национална система за опазване на недвижимото културното наследство. Част от нея е институцията, която има тази национална грижа. Ние сме задължени да имаме такава институция. С ратифицирането на Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа (Гранада 1985) България се е задължила да има такава независима национална институция. Но тя трябва да бъде наистина независима. По мое мнение тя трябва да бъде първостепенен разпоредител на бюджетни кредити. Това означава, че вероятно трябва да бъде отделна държавна агенция за културно наследство. Но подобна генерална промяна на системата, такова мислене за системата трябва да бъде подкрепено от широката общественост, трябва да бъде обсъждано, да бъде прието. Това не може да се случи днес, утре или за един месец. Първо, за него трябва да има политическа воля и разбиране у управляващите, че трябва да се мисли генерално, че трябва да се очертаят верните параметри на системата, което означава обектите на опазване, субектите, които ще го осъществяват, механизмите на тяхното взаимодействие, принципите на финансиране, национална стратегия и политики, с които тя ще се случва в краткосрочен и дългосрочен план. Това изисква държавническо мислене, поставяне на задачата на държавно ниво. За да се случи това обаче, системата трябва да оцелее до този момент. Тя трябва да живее, да я има и да си опазим паметниците. В тази връзка са необходими спешни мерки, които да изведат системата от състояние на реанимация, да подадат глътка въздух и по някакъв начин да отпушат състоянието, в което се намира тя.

- В този контекст как може да бъде оздравен Националният институт за недвижимо културно наследство?

Въпросът е какви да бъдат спешните мерки. Според мен една от тях се крие в усложнената структура на процедурата. Тя трябва да се съкрати. Всички дублетни форми в нея трябва да се съкратят, което би трябвало поне да съкрати удължените срокове наполовина. Трябва да се осигури кадровият капацитет на НИНКН, така че той обективно да може да си върши работата, което означава финансово да се осигури, да му се даде бюджет. По закон Институтът има право на териториални звена, но няма средства, за да ги организира, и те не се случват. Трябва решение и бюджетна осигуреност за стартиране на планомерен процес на актуализация на Регистъра на недвижимите културни ценности. Той е в тежко състояние, голяма част от обектите са вписвани в него през 50-те и 60-те години на 20-ти век, без да са формулирани ясни граници и предписания за опазване. Регистърът трябва да бъде актуализиран. Задачата не е краткосрочна, но тя трябва да започне и за нея трябва да има осигурени целеви средства. Това е задача, която Институтът не може да осъществи сам, тя трябва да се случи с експедиционни отряди, със съдействието на университети, на неправителствени организации, с капацитета на специалисти в областта на културното наследство. За да може в крайна сметка този регистър да стане съвременен и пълноценен, т.е. когато един обект е културна ценност, той да бъде ясно кадастрално локализиран, да бъдат ясни неговите граници, границите на неговата охранителна зона, да бъдат формулирани предписанията за неговото опазване и неговата комплексна културна стойност. Този регистър трябва да бъде публичен. Той и сега е публичен, но трябва да отидете в Института в приемното време, да изчакате, за да видите дали ще може да си направите справката. Регистърът трябва да е интернет-базиран и достъпен от всеки компютър или мобилен телефон. Тогава гражданите ще имат пълна информация и наистина ще се превърнат в обществен надзорник на опазването.

Другото, което е много важно, е спешната дигитализация на Националния документален архив. Той трябва да бъде дигитализиран, логично би било това да стане със софтуер, който позволява различни нива на достъп до него – за широката общественост, за администрации и институции. Ако се направят тези две неща, вече ще се създаде обективна възможност системата да се децентрализира и наистина да има регионални звена, които на място да могат да взимат решенията, но тези решения да бъдат взети осъзнато, мотивирано, базираното на данните от Регистъра и Архива. В момента това не може да се случи, защото системата не го позволява, тя все още е архаична, не е в 21-ви век.

След това вече са необходими мерки с по-далечен хоризонт. Да се формират обществените намерения за ясна, нова и съвременна система – кой ще е субектът, който ще носи националната отговорност за опазване, как ще го осъществява, какви ще са принципите на финансиране, как ще се гарантира неговата независимост от политическата конюнктура. Защото културното наследство е надпартийно, то трябва да бъде защитено. Успоредно с това трябва да се създаде стратегия за опазване на това наследство – как във времето ще се случват тези стъпки, какви политики ще създадем, за да стимулираме процеса на опазване. В момента единствената надежда за финансиране на обектите на културното наследство са европейските фондове, но те свършват през 2020 г. Какво ще правим след това? Необходими са други стимулиращи политики, за да накараме хората, които имат средства, да ги вложат в опазване.

- Вместо това обаче сякаш е по-удобно вниманието да се насочи в друга посока, отвъд реалните проблеми?

Много се говори за корупция в НИНКН. В публичното пространство се хвърля тази теза, аз сега я чувам. Но да оставим въпроса за това кой го измисли и има ли го. По-важно е как се спира корупцията, ако изобщо я има. Първото и най-важното, за да оздравим системата, е да извадим на показ случаите на корупция и хората, свързани с тях. Ясно трябва да се покажат, защото коментари, твърдящи, че в Института всички са корумпирани, са толкова непочтени, колкото самата корупция. Ако има такива случаи, трябва ясно и отговорно да ги посочиш, да ги докажеш и да ги изнесеш на светло. Второто, което е важно – да премахнем условията, които хранят подозренията или създават условия за подобни неправомерни практики.

Решението отново е свързано с актуализацията на Регистъра, със създаването на предварително оповестени правила за опазване. Ако всички ние наистина имаме достъп до данните и изискванията за опазване на обектите, до комплексната оценка на един обект и е ясно в какво се състои неговата ценност и какви са предписанията, какво е позволено и какво не е позволено, как е разрешено, няма да има причина за корупция. Когато тези правила не са разписани предварително, тогава за един важи едно, за друг – друго, и решението се взима според проекта, според инвеститора, според кмета. Защо не се създават тези правила? Хората, които пледират да спрат корупцията, защо не поставят въпроса „Кое храни корупцията? Какво да направим, че тя да бъде спряна?”. Нима в държавата не могат да се намерят по 1 млн. лева на година, за да започне актуализацията на Регистъра, т.е. създаването на правилата? Не мога да го допусна, когато виждам как се вадят 400 хил. лева за разкопаване на определен обект. Няма лошо, нека да се разкопае, но нека да преценим кое е най-спешното. Когато умира един човек, ние не тръгваме да го гримираме, за да изглежда той по-красив, а търсим спешните мерки, за да го съживим. Кои са спешните мерки, кое е лекарството? За съжаление, никой не поставя този въпрос така. Всеки се пита какво да направи, че неговият проект да получи финансиране. Не е важно да се намери системната грешка, важното е да си направим път в лабиринта, ние да се справим, ние да излезем. Това се получава в момента.

Всъщност никой не предлага анализ на проблемите. Хвърля се един етикет „Те [служителите на НИНКН – бел. И.С.] са корумпирани, те бавят”. Откъде знаете, че те бавят? Какво значи „те”? Ако някой в този Институт си е позволил корупционни действия, кой е той? Значи ли това, че всички са корумпирани? Казваме ли, че цялата полиция е корумпирана и че всеки пътен полицай е корумпиран, защото има определен процент служители, които взимат рушвети, вместо да налагат глоби? Ако го има в другата система, посочете хората. Не може да се говори така срещу системата, защото това има много негативен ефект. То внушава у хората пълно недоверие към системата. Защо обвиняват Института в корупция след като онзи, който взима решенията, е в Министерството на културата? Защо ще подкупваш този, от когото не зависи? Какви са причините? Получава се ситуация, в която крадецът вика „Дръжте крадеца!”. Има един махленски начин на поднасяне на проблема, който звучи много простичко, много разбираемо и хората почти са съгласни с него, защото не познават проблема и не се замислят кой всъщност ги лъже.

- Вече споменахте децентрализацията. Като изключим последното предложение за изменение на Закона за културното наследство, все пак може да кажем, че това е нещо, което трябва да се случи, нали така?

Да, точно така е. Ние отдавна мислим за децентрализация, тя трябва да се случи. Положението сега наистина е смешно. Процедурата е една и съща независимо дали човек иска да си претърси покрива и да смени керемидите на къщата, която е паметник, или да направи ремонт на фасадата, или има тежка проблематика на антична гробница, свързана с нейната консервация и експониране. Процедурата е еднакво тежка, минава през всичките трудности и министърът накрая трябва да се подпише, за да разреши ремонта на покрива. Не е нормално, трябва да се търси деконцентрация. Тази деконцентрация обаче е възможна, когато системата е готова за нея. Както казах, това е дигитализация на Архива, актуализация на Регистъра и тяхното привеждане в цифров вид, което да позволи дистанционното им ползване.

Второ, това изисква да се създадат звена по места. Впрочем законът и сега позволява на Института да има регионални звена, но той не е бюджетно обезпечен, за да създаде такива звена. Има смисъл те да бъдат създадени в определен момент на готовност. Те обаче трябва да получат правомощия и решенията да се взимат на място до определено ниво на културните ценности. Какъв е смисълът експертът да стои на място, ако решенията пак ги взима министърът? Това по никакъв начин не облекчава системата. При тази децентрализация регионалните звена трябва да получат правомощия, обвързани с определени нива на ценност на културните следи. Например да могат да взимат решение по всички проблеми, свързани с недвижими културни ценности от категория „за сведение” и „ансамблово значение”. Някъде дори е възможно това да важи и за културни ценности от „местно значение“.

Много хора приемат категорията „местно значение” за ниско ниво, а то не е такова. Тук пак стигаме до необходимостта от актуализация на Регистъра, защото има много ценни обекти, които са вписани в него през 50-те и 60-те години на 20-ти век. Тогава обаче ценностната скала е била различна и те са вписани като паметници от местно значение. А те отдавна отговарят на нашите съвременни представи за културни ценности от „национално значение”, но документално това не е направено. Затова не можем с лека ръка да ги оставим на по-занижена или съкратена процедура на преценка. Така че необходима е актуализация на Регистъра и дигитализация на Архива, кадрово обезпечаване на Института, наистина децентрализация на системата, за да могат оперативни въпроси да се решават на място. Това е съвсем желано, мислили сме го, но за да се направи, трябва да има предварителна готовност.

- Покрай настоящите обсъждания на промените в Закона за културното наследство оставаме с впечатлението, че местните власти са заинтересовани от това да получат повече правомощия. Какви бяха отношенията между общинските администрации и НИНКН, когато бяхте негов директор?

Всъщност становището на Националното сдружение на общините по предлаганите изменения е отрицателно. Проектозаконът предвижда създаването на специализирани звена да се отнася само за общини с териториално деление. Такова по закон няма, има се предвид общини с районно деление. Такива са София, Пловдив и Варна. Следователно исканите промени изобщо не са грижа за системата. Те са грижа за три общини, които явно имат проектна готовност с много високо финансиране, и съществува някакъв страх, че техните проекти може да не бъдат одобрени, поради което се търсят преки пътеки. Това вече се случи в Пловдив – проектът за Небет тепе беше спрян от обществеността. Той получи отрицателно становище от Института и въпреки него Министерството на културата го съгласува. Хората на Пловдив спряха този проект. Но сега явно се търсят начини подобни акции да нямат правно основание.

Работата ни с общините е вървяла много добре, аз не съм имала никакви проблеми, докато бях директор на Института. Дори с проекти, за които не сме имали положително становище. При отрицателно становище сме имали срещи с кметовете, показвали сме проблемите, обяснявали сме, канили сме ги на съвет. Никога не е имало немотивирано отношение. Надявам се, че и сега се работи така в Института. И по-назад във времето, подходът никога не е бил ориентиран около това да дадем отрицателно становище и да приключим преписката. Винаги сме имали и имаме този подход да опишем забележките, да дадем препоръки, защото идеята е не как да не се случат нещата, а какво да се направи, че те да се случат. Усилията ни винаги са били в тази посока. Що се касае до моята практика, с нито една община не съм имала конфликтни взаимоотношения.

Начинът, по който в момента се предвиждат повече правомощия за общините, също е некоректен. Казва се, че в рамките на общинските бюджети трима души ще отговарят за съгласуването на проектите. Това означава, че този, който предлага промяната, не си дава сметка, че става дума за полидисциплинарна дейност. Тези трима души не могат да разбират от всичко – история, археология, климатология, инженерна проблематика, художествени ценности, дървопластика, каменна пластика, химико-технологични процеси на реставрация и т.н. Няма бюджетна осигуреност за работата на тези трима души. Ще се наложи да се съкрати състав от други общински служби, за да се създаде новата служба, което задава доста сериозна трудност. Освен това не е разписано как се случва процедурата нататък. Защото тя по закон остава същата. Изобщо не става дума за никакво съкращаване, а просто се търси „вярното” становище. На всичкото отгоре, създава се много сериозен конфликт на интереси. Не може твой служител да ти даде независимо становище по проект, който е твой. Защото това са проекти на общината. На следващо място, по този начин се загърбва независимата експертиза, която е единственият гарант за защита на обществения интерес, а именно защитата на културното наследство.

Впрочем конфликт на интереси съществува и в момента в самото Министерство на културата. Там функциите за съгласувателна дейност се изпълняват от Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство”. По същество тази дирекция е създадена, за да осъществява надзора върху законосъобразността по прилагането на Закона за културно наследство. Възможно ли е в такъв случай Главната дирекцията да надзирава сама себе си? Един взима решението и същият той следи дали решението е вярно и законосъобразно взето. Кой ще провери защо Инспекторатът взима решение, различно от експертната позиция на Института. Те си позволяват подобни действия и министърът взима решение, различно от експертната позиция на Института. Мотивите за това са, че според Закона решението се взима не съобразно становището на Института, а след становището на Института. Важното е да има някакво становище, а решението на Министерството е отделен въпрос.

При все това, в така разписания Закон за културното наследство има логика. Аз не казвам, че той е абсолютно безсмислен. Защото когато се взима съгласувателно решение по отношение на културни ценности, има и други обстоятелства, намесени са други обществени интереси, които често се засягат. Понякога се налага да се прецени степента на компромис – с кое държавата да направи компромис при взимане на своето решение. Давам пример: на планирано за магистрала трасе има археологически обект. Оказва се, че този археологически обект е много ценен. Единият вариант е да го запазим и да изместим трасето на магистралата. Другият вариант е да документираме обекта, да го унищожим и да запазим трасето на магистралата. Това решение във всички случаи е компромисно спрямо обществения интерес, т.е. налага се политически отговорен орган да вземе решение, за което да докаже, че е по-безболезнено за обществен компромис. Само че това означава да се изведат мотиви, които да обяснят на обществото. В много от спорните становища на Министерство на културата такива мотиви, подкрепени с различен обществен интерес, няма. Те се опитват да подменят една експертна позиция с друга експертна позиция, без да имат тези експертни функции и правомощия.

Интервю на Иво Страхилов,

04 февруари 2016 г.


Биографична справка

Доц. д-р арх. Йорданка Кандулкова е специалист по опазване на културното наследство и преподавател в катедра „История и теория на архитектурата”, Архитектурен факултет на Университета по архитектура, строителство и геодезия. Член е на Българския национален комитет на ИКОМОС, на Съюза на архитектите в България и на Камарата на архитектите в България. Участва в гражданската инициатива ФОРУМ КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО. Работила е в Националния институт за паметници на културата, а в периода 2010-2011 г. е директор на Националния институт за недвижимо културно наследство. 

Прочетена 83 пъти

За списанието


Strict Standards: Only variables should be assigned by reference in /www/seminar-bg.eu/www/root/templates/gantry/html/mod_k2_content/spisanie/default.php on line 25

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.