.
Неделя, 25 Декември 2016 13:12

„Саниране” на наследството или кой и какво ни превръща в наследници

Георги Вълчев

Резюме: Текстът проследява политическите, идеологически и икономически аспекти на процесите на избор, припознаване и конструиране на културно наследство. Анализът отразява многопластовите отношения между местните общности и институции, политическите елити на централно ниво и експертите в изграждането на политики към опазването на миналото, критикувайки липсата на стратегии и устойчиви схеми на финансиране, последните две довели до формирането на Форум „Културно наследство”, чиито цели и задачи са отразени в настоящия текст.

Ключови думи: културно наследство, културни политики, Форум „Културно наследство”

“REMEDIATION” OF HERITAGE OR WHO AND WHAT MAKES US HEIRS

Georgi Valchev

Abstract: The article follows the political, ideological and economic aspects of the processes of selection, recognition and construction of cultural heritage. The analysis reflects the multilayered relations between the local communities and institutions, the political elites on a central level, and the experts in building policies for the protection of the past, criticizing the lack of strategies and sustainable funding schemes; the latter resulting in establishing a Cultural Heritage Forum, whose aims and tasks are a subject of discussion in the text.

Key words: cultural heritage, cultural policies, Cultural Heritage Forum

Неотдавна една любопитна история обиколи всички световни новинарски сайтове. С известно закъснение я публикуваха и по-големите български. В нея се съобщаваше, че във Великобритания, по време на търг за имуществото от някаква наследствена къща, един стар, неработещ ръчен часовник е бил закупен за огромната сума от близо 55 000 паунда.

Наследникът на имота очаквал да получи за непотребната вещ не повече от 500 паунда, тъй като все пак знаел от покойния си баща, че този часовник е доста стар. Родителят му се сдобил с него преди много години на подобна улична разпродажба за около 10 паунда. Ползвал го дълго време и след като се повредил, бил захвърлен в дъното на едно от чекмеджетата в семейния скрин.

Когато станало ясно, че реалната му продажна стойност надхвърлила над сто пъти очакваната, се оказало всъщност, че часовникът е част от една лимитирана серия от 618 водоустойчиви бройки Rolex Panerai 3636, произведени в периода 1941 – 1943 г. за нуждите на военните водолази от италианската армия по време на Втората световна война. Те били дело на италианската компания Panerai, която използвала за направата им оригинален механизъм на Rolex и откриването им в днешно време било истинска рядкост. Попадането му в следвоенна Англия изглежда се дължало на факта, че най-вероятно той е бил взет като сувенир от британски военнослужещи в края на Втората световна война.

Подобни на тази истории периодично се превръщат в медийни сензации – често може да се прочете например, че обикновена наглед купа, която десетилетия наред е стояла на перваза на нечия семейна камина, се оказва рядък екземпляр китайски порцелан от епохата на известна императорска династия или пък за подобна ваза, чиито сегашни собственици са я ползвали най-често за да подпират в прохладните летни месеци вратата на дома си, водеща към градинската веранда. Понякога считани за унищожени или за безвъзвратно изчезнали картини на художници със световна известност са били откривани съвсем случайно захвърлени на тавана на някоя стара къща и след дълги спорове изкуствоведите са признавали тяхната автентичност. Стари музикални инструменти, използвани в различни семейства за първите уроци по музика на техните малки деца, са се оказвали дело на прочути италиански майстори, а бижута, считани от техните притежатели за хубави имитации, по-късно са били разпознавани като оригинали, притежаващи огромна стойност.

Ако се върнем отново към случая с повредения Rolex Panerai 3636, с който започнахме настоящия текст, трябва да признаем очевидния факт, че тази стара, непотребна вещ се е превърнала в истинско наследство за сина на починалия англичанин благодарение на една сравнително малка общност от колекционери на швейцарски часовници, и то по-специално от почитателите на марката Rolex, които притежават експертни познания в този тип специфично за Швейцария производство. Това са хора, които целенасочено се интересуват от историята на часовникарската индустрия, събирали са сведения за нейното зараждане, етапите през които е преминало човечеството в усилията си да направи възможно по-прецизно измерването на едно толкова относително понятие, каквото е времето. Те имат ясна представа за практическите нужди и ползи, породили подобно интелектуално усилие и са успели да се доберат до чудовищно дребни детайли от развитието на най-известните фирми и марки, занимаващи с изработката на часовници и различни часовникарски механизми. Ако тази малка експертна общност предварително не е имала информацията за съществуването на лимитираната „военна” серия на Rolex, едва ли синът-наследник, който дори не предполага, че изтърканият от времето неугледен часовник е едно от редките производства на тази реномирана марка, би припознал конкретната ненужна вехтория като наследство. За него той, заедно с останалите лични вещи и обзавеждане в дома на покойния му баща, е по-скоро бреме, от което ще търси начин да се освободи колкото се може по-бързо, отколкото истинска ценност.

Разбира се, в неговата индивидуална памет отделни предмети ще притежават някаква емоционална стойност, тъй като ще са свързани вероятно с различни спомени и важни семейни събития. Конкретното им финансово измерение за него няма да има значение и поради тази причина той ще се опита да съхрани по-важните сред тях, превръщайки ги в част от собствения му вещен свят. Те ще представляват неговото истинско лично наследство.

Подобно на този англичанин, всеки индивид, бидейки част от някаква общност (семейна, родова, етническа, верска, културна, национална и т.н.), има някаква първоначална представа за ценностните характеристики на наследството. Истинската му стойност обаче, отвъд финансовата, може да бъде очертана единствено от множество други експертни общности, които се занимават професионално с изучаването и реконструкцията на миналото.

Ако изходим от конкретния случай с неработещия часовник, би трябвало към колекционерите да прибавим например специалистите, които изучават търговските отношения между страните от Тристранния пакт и останалите национални икономики (Rolex е компанията, която през 1926 г. създава първия модел водоустойчив ръчен часовник Oyster). Не трябва да се пропускат и военните историци, които, благодарение на този вид водоустойчиви часовници, могат да добавят важни детайли към екипировката и боеспособността на водолазните формирования на италианския военен флот по време на Втората световна война, тъй като още през 1914 г. обсерваторията Kew награждава фирмата със сертификат за прецизност за произвежданите от нея хронометри за флотата. Можем да разширим този кръг от експерти като добавим и специалистите, които се занимават с иновациите в областта на фината механика и биха описали технологичните приноси на Rolex при разработването на този вид часовници...

Списъкът на различните видове експерти, разбира се, може да бъде продължен, но само това бегло изброяване достатъчно убедително показва, че културните характеристики на наследството са един сложен свят. Неговите реални измерения могат да бъдат очертани в тяхната приблизителна пълнота единствено от хора, които притежават нужните за целта специализирани знания и професионални умения, тъй като този свят е продукт на миналото, което присъства със своите оцелели знаци в настоящето само откъслечно.[2]

Като публичен ресурс, културното наследство е част от живота на съвременните общества и индивиди и отразява тяхното актуално разбиране за неговото значение. С течение на времето отношението към него търпи развитие заедно с тяхната вътрешна промяна и с натрупаните експертни познания, особено в периоди на радикални обществени, политически и културни трансформации.

Така например, непосредствено след Освобождението на България иконописната православна традиция от възрожденската епоха, следваща принципите на средновековната византийска естетика, е преценявана от водещите имена в художествения ни живот по онова време Антон Митов и Иван Мърквичка като „най-бляскавото отрицание, най-грубото надсмиване над всяка художественост”,[3] но по-късно нейното значение е реабилитирано от следващите поколения изследователи.[4]

Не по-различно е първоначалното отношение и към възрожденската архитектура, която е била възприемана като символ на османското наследство, който трябва да бъде надмогнат, а в следосвобожденското ни общество, по думите на арх. Пенчо Койчев, тогава „владее една апатия към старите живописни форми на жилището и ги характеризират всички с думите ТУРСКО или СЕЛСКО”. [5] Сам той, проучвайки къщата на Иван Стойков-Троянчанина в Пордим, където през 1877 г. за кратко е била ситуирана Главната квартира на руската армия и в която е пребивавал руският император, е един от първите български архитекти, които оценяват високо постиженията на балканската (респективно на българската) жилищна архитектура през ХІХ в., естествено хармонираща с местните природни и климатични условия.[6]

Само тези два примера от българската действителност след Освобождението са достатъчни за потвърждаване на тезата, че много често обществата и отделните индивиди, особено във време на преход, не разпознават адекватно собственото си културно наследство. По силата на конкретни политически, идеологически, икономически или някакви други причини се опитват да надмогнат или игнорират част от него. За сметка на това пък натрапчиво се втренчват в различни периоди на миналото, опитвайки се да легитимират посоката на избраната от тях промяна и тежестта на изпитанията по пътя, който им предстои да извървят. Ето защо културното наследство отдавна се е превърнало в обект на правна регулация и защита не само в национален, но и в международен план. Като важен публичен ресурс, устойчивостта на политиките в тази деликатна сфера се гарантират от редица международни и национални институции, притежаващи достатъчно експертен потенциал, който да следи за неговото проучване, документиране, опазване и популяризиране. Когато тези институции и работещите в тях експертни общности успяват по убедителен начин да направят публично видими резултатите от своята работа, то тогава обществото става по-чувствително към актуалните проблеми в тази област и броят на индивидите, които припознават колективното културно наследство като свое лично се увеличава. Обратното – колкото повече се подлага под съмнение смисълът от съществуването на институциите и се омаловажава ролята на различните експертни общности, толкова повече се засилва мнението сред обществото, че сложните въпроси, свързани с културното наследство не са нищо повече от поредната интелектуална спекулация на един тесен кръг от хора, търсещи гаранции за собственото си оцеляване.

В своето модерно развитие като самостоятелна държава България е преминала през три радикални обществени трансформации, които дават отражение върху колективните нагласи спрямо културното наследство. Макар по отношение на него винаги, включително и днес, да е доминирал етатисткият подход (т.е. образно казано държавата е тази, която ни е превръщала и продължава да ни превръща в наследници), то всеки един от тези преходи дава различно отражение върху колективните нагласи към миналото.

По време на първият от тях, свързан с политическото отделяне от Османската империя и общия устрем за европеизация на българската култура, най-общо казано се подценява така нареченото „османско наследство”. Когато натрапчивото му присъствие по един или друг начин не може да бъде преодоляно, започват процесите на неговото „побългаряване” – тенденция, която е устойчива, макар с различна интензивност, и в следващите два периода.

Вторият преход, започнал в заключителния етап на Втората световна война, когато България попада в съветската зона на влияние, е белязан от налагането на общите принципи на комунистическата идеология като официално доминиращи в обществото и преминаването от капиталистически към социалистически социално-икономически отношения. В общ план този период е белязан от целенасочените опити за игнориране на „буржоазното” (символ на една „упадъчна култура”) и на „религиозното наследство” (религията, мислена в перспективата на комунистическата идеология като „опиум на народите”), които постепенно отслабват и на един по-късен етап дори частично са реабилитирани с известни уговорки.

В момента се намираме в годините на третия преход, които насочиха обществения интерес основно към злободневните политически и икономически проблеми на страната ни. В центъра на публичните дебати се обсъждаха въпроси, свързани най-често с по-нататъшната съдба на политическия мастодонт БКП, с преустройството на плановата социалистическа икономика в пазарна, с новата външно-политическа ориентация на страната ни след разпада на Източния блок... Миналото, дотолкова, доколкото в масовите представи на него се гледа като на нещо константно, отстъпи на заден план и неговите знаци влизаха в полезрението на спорещите по тези важни теми обикновено само тогава, когато трябваше да се бранят или премахват символите на рухналия пред очите ни комунистически режим.

В цялата страна започнаха масови процеси по преименуване на улици и площади, на училища и предприятия, на демонтаж на паметници и паметни плочи с идеята, че по-скорошното разделяне с тоталитарния период изисква тяхната „музеификация”.[7] Някои от тях пък просто бяха оставени на мародерско разграбване и постепенна разруха, тъй като мащабите им стъписваха дори и най-отявлените противници на отминалия тоталитарен период. Достатъчно е да си припомним епопеята около премахването на мавзолея на доскорошния комунистически „вожд и учител на българския народ”, който беше изринат неимоверно трудно от центъра на София след един неуспешен първи опит за взривяването му от наета за целта специализирана сапьорска бригада. Зрелищната акция, детайлно проследена от медиите тогава, по-късно послужи като повод за една изключително остроумна артистична провокация на Иван Мудов, с която той успя да разбуни отново позаглъхналия спомен за това знаково събитие.[8]

За съжаление бушуващите обществени страсти по отношение на близкото минало се проектираха върху мисленето на новите политически елити за миналото изобщо. То до голяма степен загуби своя обществено значим смисъл като извор на познания за човешкото развитие и като колективна памет, формираща различен тип идентичности. Вместо това започна да бъде употребявано основно за легитимация на различни политически и икономически проекти, придобивайки в разбиранията на съвременните политици основно практико-приложни или чисто материални измерения.

В резултат на тези процеси, дълго изгражданата у нас система за проучване и опазване на културното наследство бе срината в кратки срокове, а работещите в нея специалисти, отстояващи принципите на професионализма и експертността, бяха принудени да оцеляват в условията на постоянни компромиси и унизително финансиране на тяхната дейност. В страната почти напълно безнаказано започнаха да върлуват организирани иманярски групи, нанасяйки непоправими щети върху важни археологически обекти,[9] от публичните музейни колекции започнаха да изчезват знакови артефакти,[10] а в градските пейзажи започнаха да бъдат заличавани отделни емблематични сгради или цели архитектурни ансамбли.[11] Самият факт, че чак две десетилетия след началото на прехода у нас бе приет нов Закон за културното наследство, сам по себе си говори красноречиво за отношението на държавата и политическия елит, подценяващи сложните проблеми на миналото и деликатното интегриране на неговите оцелели знаци в съвременната жизнена среда.

Едва в последните години държавната власт започна да осъзнава, че дългогодишното отсъствие на цялостна национална стратегия в областта на културното наследство и хроничното недофинансиране на политиките за неговото опазване може да бъде частично компенсирано чрез насочване на част от европейските финансови средства по различните оперативни програми. С идеята то да се превърне във фактор за устойчиво развитие на местните общности и регионите и да спомогне за развитието на културния туризъм, през последните няколко години се осъществиха множество проекти, свързани с неговата консервация, реставрация и изграждане на съпътстваща туристическа инфраструктура. На фона на дългите години почти пълно бездействие и разруха това бе стъпка в правилна посока.

За съжаление обаче тази стъпка беше направена с обичайните за проектното финансиране дефекти. Кратките срокове за приключване на дейностите по подбраните обекти често не позволяваха да бъде извършено нормално археологическо проучване, проектирането обикновено изпреварваше неговото приключване и не отразяваше адекватно различните исторически етапи на съществуване на отделните културни паметници, масово бяха използвани некачествени материали и нискоквалифициран труд... В резултат на това трескаво „усвояване” на средства от европейските фондове се наложи един стандартизиран, „типов” подход, който не се съобразяваше със спецификата и уникалността на всеки отделен обект, стремеше се да постигне обеми на строителна дейност, оправдаващи заложените конкретни финансови параметри и по този начин на много места в страната хипотетичната реконструкция надделя над автентичността и респекта към оригинала. Накратко – бутафорията уби професионализма, но, което е и по-опасното, тя бе наложена в публичното пространство от нейните идеолози като норма с откровено лъжливия аргумент, че „така правят в цяла Европа”. Хората и местните общности бяха убеждавани, че колкото по-новички, по-завършени изглеждат в своята цялост избраните обекти, подобно на частично или цялостно санираните панелни блокове, толкова повече те ще допринесат за развитието на културния туризъм в региона и ще спомогнат за съживяването на местната икономика.

Ил. 1. Изграденият от итонг официален вход на Калето край Мездра, чиято фасада вече се лющи.

2

Ил. 1. Изграденият от итонг официален вход на калето край Мездра, чиято фасада вече се лющи.

 

Ил. 2. Изградената в цял обем „кула-параклис“ на крепостта край Пещера, чието име не е установено в историческите извори и която е „кръстена“ от проектанта на обекта „Перистера“ арх. Фърков.

Това грубо погазване на утвърдените с множество международни документи съвременни подходи при опазването на културното наследство провокира острата реакция на професионалните общности (археолози, архитекти, изкуствоведи, реставратори и консерватори, специалисти от академичните среди, различни представители на туристическия бранш и др.), които първоначално се опитаха да бранят професионализма в сферата на собствените си, тясно специализирани компетенции. Вместо обаче да бъдат чути разумните им аргументи и да бъдат взети предвид при осъществяването на проектите с европейско финансиране, отделни техни изтъкнати представители бяха демонизирани в медийното пространство, а институциите – призвани да следят за спазването на законодателството в областта на недвижимото културно наследство, бяха посочени като места, които генерират единствено и само корупционни практики.

За щастие, това публично противоборство имаше и положителни последици. Наред с изречените множество клевети и хули, наред с пуснатите в обръщение откровени лъжи и неверни твърдения по адрес на експертните общности и специализирани институции, то успя да върне обществения интерес към важните проблеми на културното наследство и ролята на миналото в живота на съвременните общества. Преодоляването на отрицателните резултати от наложените грешни решения постепенно започна да се превръща в кауза на много по-широк кръг от хора, искрено ангажирани с опазването на културното наследство. Най-ярката проява на този повишен обществен интерес и публично заявена гражданска позиция беше проведеното обществено обсъждане на поредния „типов” проект с европейско финансиране в Пловдив, който щеше да лиши това хилядолетно културно средище и специфичния му културен пейзаж от автентичност, превръщайки една от неговите емблеми – Небет тепе – в треторазредна туристическа атракция.[12]

Другото положително явление беше консолидацията на цялата експертна общност, която постепенно се обедини около идеята, че за да отстоява успешно своите професионални принципи е необходимо да координира своите усилия. Така се стигна до едно знаково събитие – създаването на Форум „Културно наследство” в рамките на проведената на 29 май 2015 г. конференция под надслов „Автентичност в риск”. Нейната работа завърши с приемането на специална Декларация към българските власти и европейските институции, а с подписването на Меморандум за съвместна дейност се регламентира отворения характер на Форум „Културно наследство” като неформална доброволна общност от равнопоставени партньори-съмишленици, които споделят общи тревоги, цели и задачи. Най-общо те могат да бъдат обобщени по следния начин:

- българското културно наследство е застрашено да бъде необратимо увредено от нарастващата съвременна практика да се изграждат измислени бутафории на български културни ценности, достигнали до нас частично запазени, тъй като тяхната днешна реконструкция – възстановяване „до зъбер” и „до керемида” – е основана единствено на предположения и представлява недопустима фалшификация на истината за техния оригинал, унищожавайки неговата автентичност;

- грубо се погазват принципите, методите и етиката на съвременната консервация и реставрация, според която автентичността представлява основно качество на паметника, превръщаща го в безценно историческо свидетелство и то трябва да бъде предадено на бъдещите поколения в цялото му богатство, като своеобразен „прозорец към историята”; 

- тази практика противоречи на международните конвенции, ратифицирани от България и на българския Закон за културното наследство, които изискват „максимално запазване на автентичността” на културните ценности, както и на редица други международни документи и харти; 

- решенията за реконструкциите се взимат непрозрачно, често само на политическо ниво, без професионален и експертен дебат по тях, което поставя в риск експертността и професионализма в опазването на културното наследство, утвърдени преди 50 години с професионалния кодекс на реставрацията – Венецианската харта; 

- деформира се националната политика за опазване на наследството, тъй като приоритет в нея става новото строителство на измислени „паметници”, в които се инвестират стотици милиони левове, за сметка на близо 40-те хиляди автентични български ценности, поддържани с крайно недостатъчната ежегодна държавна субсидия от половин милион лева; 

- създава се погрешна представа за успешното развитие на съвременния културен туризъм – обществото е убеждавано, че една културна ценност може да стане „атрактивна” само, ако се ”вдигне” в бутафорен обем, докато устойчивият културен туризъм пази автентичността на наследството; 

- подценява се новаторското архитектурно творчество за интерпретация и представяне на наследството с участието на най-съвременни творчески методи и технологии, и се лансират като успешни единствено иззидани от камък и бетон макети на измислени „паметници”; 

- преодоляването на тези дефекти изисква незабавното иницииране на диалог и партньорството между държавата, обществото и експертните общности за съдбата на българското недвижимо културно наследство; 

- необходим е цялостен преглед на законодателството и нормативната уредба в областта на културното наследство и изработване на цялостна държавна стратегия с максимално широко експертно и обществено участие; 

- за всички недвижими културни ценности да бъде прилагана научната консервация и реставрация при пълно съобразяване с международните документи, с принципите и методите за съхраняване на автентичността и за превръщането на културните ценности в продукти на устойчив културен туризъм, с респект и грижа към оцелелия оригинал; 

- да се осигури от страна на публичните власти навременна, публично огласена, предварителна информация, относно намеренията за намеси в културните ценности, предоставена за целите на научно-професионален дебат върху тях; 

- да се въведе задължително конкурсното начало за всички проекти, свързани с опазването на културните ценности от световно и национално значение; 

- държавата да гарантира осъществяването на експертен мониторинг както върху състоянието на културните ценности, така и върху процеса на реализация на проектите за тяхното опазване; 

- да се създадат постоянно действащи обучителни програми за опазване на културното наследство и за културен туризъм, с цел изграждане на капацитет и разбиране в тази област на местните власти, религиозните общности, професионални гилдии и широката общественост.

Дали констатациите, исканията и предложенията на експертите ще бъдат чути и приети от държавата и политическия елит, дали ще започне един макар и бавен процес на нормализация в областта на културното наследство предстои да се разбере. На този етап обаче сигурното е едно – видимите поражения са факт. Множество обекти от това наследство придобиха вида на откровен кич, който вместо да ги направи по-разбираеми за хората, ги превърна в евтини атракциони, каквито, без да бъдат вложени толкова милиони левове, човек може да открие в изобилие сред предлаганите развлечения на пътуващите все още из страната панаири.

3 4

Ил. 3. „Макети“ на различни исторически персонажи, с помощта на които туристите могат да се „телепортират“ в миналото – Калето, Мездра.

 

Ил. 4. Асфалтираната алея към входа на тракийската гробница край с. Мезек е осеяна със съвременни 3D графити, пресъздаващи различни епизоди от погребалната процесия.

Несръчните опити да бъдат съчетавани съвременни артистични практики с обекти на културното наследство, да бъде театрализирана съществуващата около тях естествена природна среда, нито ги прави по-интересни, нито усилва тяхното познавателно значение, още по-малко пък променя в положителна посока отношението на местните общности към тях.

5 6
Ил. 5. Манекен, символизиращ скърбящата съпруга на положения в гробницата тракийски владетел, която „стряска“ туристите на входа на гробната камера. Въпреки протестите им, съгласно условията на проекта, ще продължи да го прави още 5 години – с. Мезек.         

Ил. 6. Вече разпадащият се бивак на средновековни рицари-кръстоносци, разположен в подножието на мезешката крепост Неутзикон, пресъздаващ историческия контекст на важното в минало военно-стратегическо съоръжение.

Точно обратното – приключилият наскоро първи етап от това своеобразно „реновиране” на културното наследство очерта една опасна тенденция, внушаваща на професионално неизкушената публика идеята, че доброто наследство е „санираното” наследство. Лъснатите като руски самовари бронзови женски фигури на Любомир Далчев в Русе и „освеженото” парче от Берлинската стена в парка пред Националния дворец на културата илюстрират настъпилите дълбоки деформации в мисленето по темата за миналото и неговото видимо присъствие в съвременността.

В по-общ план тази тенденция подхрани масовото мислене, че миналото може да бъде прекроявано постоянно според нуждите на деня, че оцелелите му материални знаци имат смисъл само ако носят някакви конкретни финансови дивиденти и за целта те могат да бъдат лесно променяни, подменяни, достроявани и дори откровено измисляни.


7

8
Ил. 7. Известният като „Знакът на кана” прабългарски символ, който е изработен с подръчни материали в непосредствена близост до посетителския център на крепостта „Калето”. Инициативата е на управителя на обекта, който въпреки инженерното си образование е страстен почитател на прабългарската тематика. Ил. 8. Епизод от наивистичния разказ в изцяло новосъздадения по инициатива на кмета на Ново село, Пазарджишко, „исторически“ парк „Сътворението на света“.

За съжаление, подобно мислене в скоро време вероятно ще ни накара да изстрадаме и преоткрием старата максима, че общества, в които липсва респект към миналото, са обречени на объркано настояще и проблемно бъдеще.

 


[2] В чудесното си изследване Миналото е чужда страна (София, 2002) Дейвид Лоуентал анализира този проблем и търси пресечните му точки с настоящето.

[3] Тази категорична оценка е заявена от двамата художници в преамбюла на законопроекта за откриване на Художественото училище (сп. „Искуство”, 1895, кн. 2-3, с. 24).

[4] Днес вече два паметника, продукт на тази традиция, макар и от различни периоди, са част от листата за световно наследство на ЮНЕСКО и са признати за безспорен български принос – Ивановските скални църкви и Рилският манастир.

[5] Архитект Пенчо Койчев е едно от водещите имена в първата следосвобожденска генерация български архитекти, който анализира професионално развойните процесите в българската жилищна и обществена архитектура, противопоставя се на повърхностните заемки от западноевропейската градска архитектура, търси характеристиките на балканския културен пейзаж и с творчеството си се включва активно в интелектуалното усилие за създаване на български архитектурен стил. (Къщата, в която е живял Цар Освободител през 1877-1878 г. в с. Пордим (Плевенско). В: Списание на БИАД, 1902, кн.7-9, 114-116)

[6] Днес Възрожденският Пловдив е включен в индикативната листа на ЮНЕСКО, а оцелелите от епохата на Българското възраждане зони в някои от съвременните български градове и отделни по-малки селища имат статут на архитектурни и архитектурно-исторически резервати.

[7] Този проблем бе една от централните теми в успешно защитената докторска дисертация на Свела Казаларска, която наскоро бе публикувана в Университетското издателство на Софийския университет – „Музеят на комунизма между паметта и историята, политиката и пазара”, С., 2013.

[8] Мавзолеят на Георги Димитров беше премахнат през лятото на 1999 г., а артистичната акция на Иван Мудов се състоя през късната есен на 2012 г. в рамките на Фестивала за съвременно изкуство в София <http://www.kmeta.bg/hudojnikat-ivan-mudov-izmisli-noviya-mavzoley-1018.html>.

[9] Тъжен пример в това отношение е съдбата на античната Рациария край видинското село Арчар, която продължава да бъде разграбвана до ден днешен и е обект на постоянни иманярски набези.

[10] Виж например публикацията „Лесни съкровища” на Ирина Вагалинска и Петя Бахарова в сп. „Тема” , в която се описват едни от най-знаковите кражби от музеите във Видин, Враца, Велико Търново и др. - <http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=68&aid=1925>.

[11] Списъкът е толкова дълъг, че е достатъчно само да припомним последните примери за унищожените буквално преди дни сгради, свързани с развитието на тютюневата индустрия в Пловдив и Харманли.

[12] Проведеното на 27 март 2015 г. обществено обсъждане в Пловдив бе най-ярката реакция срещу подобно отношение към културното наследство, но не и единствената. На още много места в страната местните общности демонстрират тази повишена обществена чувствителност и проявяват по различни начини своите граждански позиции, свързани с опазването на една или друга недвижима културна ценност.


Биографична справка

Доц. Георги Вълчев е културолог, преподавател във Философски факултет и заместник-ректор на Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Специалист е по история на българската култура XV – XIX в. и по проблемите на културното наследство. Ръководи магистърска програма „Мениджмънт и социализация на културното наследство” към специалност „Културология” на СУ.

Прочетена 150 пъти
Още в тази категория: Грешки в системата »

Броеве на Семинар_БГ

!

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.