.

 Проект спечелил 

конкурса за стипендии за краткосрочни специализации или участия в международни семинари и конференции

ГРАДЪТ И „ИЗРАЖДАНЕТО": ЕВГЕНИКА И МОДЕРНИЗАЦИЯ

В БЪЛГАРИЯ, 1890-1944

 

Предложение за едномесечна изследователска специализация по проект „Градски изследвания: интердисциплинарни изследвания за млади учени": работа в библиотека - Welcome Library, Лондон, и участие в работен семинар на изследователската група по история на расизма и евгениката (HRE Working Group) към университета Oxford Brookes, април 2010.

Гергана Мирчева

 

  • Описание на проекта: изследователски цели и хипотези

В периода след края на Първата световна война изявени представители на биомедицинските и социалните науки в България инициират публичен дебат върху необходимостта от провеждане на евгенични мероприятия за национално „оздравяване". Докато в най-общи линии т.нар. „негативна евгеника" предлага механизми за ограничаване раждаемостта на „наследствено малоценните" индивиди, „позитивната евгеника" предписва система от финансови и социални превилегии за насърчаване възпроизводството на лица с „високо биологично качество". Същевременно, както и в други европейски и американски държави, евгеничните проекти в България се полагат в контекста на едно по-широко хигиенизаторско движение, в рамките на което лансират цялостна социал-реформистка програма. В общо дискурсивно поле, в съучастие и/или съперничество със социалната хигиена, градските политики, превантивната медицина, расовата и криминалната антропология, се поставят на обсъждане широк кръг от евгенични мерки, засягащи здравеопазването, публичната, брачната и сексуалната хигиена, наказателното правосъдие, професионалното законодателство и образованието.

Целта на изследователския проект е да реконструира историческата и концептуалната рамка на българските евгенични проекти като резултат от усвояването и адаптирането на западни биополитически модели от края на XIX до средата на XX век. Ще бъдат проследени значенията на дискурса върху „израждането" на „народа" - проектиран като етнически колектив и въобразен в социал-дарвинистки термини като „организъм". Изследването ще се фокусира върху употребите на дегенерационните теории за разгръщане на амбивалентите евгенистични нагласи спрямо културата на модерността в качеството й на градска култура. Целта, която си поставям, е да откроя образите на града в евгеничната реторика на „израждането". Ще потърся отговори на въпросите: защо, как и доколко биополитическото въображение конструира градското като място на поквара и разложение и се стреми да „нормализира" градския човек, конструиран в органистичните метафори на уродливото тяло и „болезнената" душа. Ще анализирам начините, по които евгеничният дискурс изгражда утопични конструкти на „селското" като здраво и изконно българско, и ги предписва като антидот срещу нездравото и изродено „градско".

Според изходната ми хипотеза евгеничният дискурс произвежда критика спрямо модерните и градските стилове на живот, но в модерни термини, от мястото си на вписаност в проекта на модерността. В сложното врастване между просвещенския императив за прогрес, гарантиран от „героизма" на рационалното научно знание, от една страна, и романтичните теми за  връщане към естественото състояние на природния човек и апологията на селското, от друга страна, евгеничните проекти демонстрират напреженията и противоречията на  „множествените модерности".

В този смисъл българските евгенични проекти могат да бъдат разглеждани като версии на многообразна („мултиформена") хигиенна утопия, която на свой ред имплицира по-общ проект за културна (национална) идентичност. Чрез парадоксално смесване на консервативни антилиберални и антиурбанистични традиции и модерни аспирации за социално инженерство евгеничната реторика утвърждава утопично завръщане към първоначалното здравно състояние на българската „раса", но и медикализация на социалната криза с определен модернизационен ефект. „Прераждането" на народа/расата се проектира като възстановяване на „здравите" (вкл. рустикални) традиции на българското, но също и като предписание за институционализация на модерно биомедицинско (вкл. евгенично) знание по алтернативни пътища за социална модернизация.

Евгеничните проекти в България предлагат инструменти за справяне с междувоенната културна криза. Самата криза се транскрибира в био-медицински термини като „израждане", т.е. своего рода заболяване на народния „организъм". Ключовото понятие „израждане" („дегенерация") идва да означи междувоенната криза на колективната идентичност, чиито симптоми, обаче, датират от края на XIX век, когато се проявяват и първите форми на социална критика спрямо модернизацията в България. Така „израждането" артикулира и кризата на българската модернизация, в сложно съотнасяне към западната криза на модерността.  

            В тази връзка анализът трябва да изясни стратегиите и техниките за „натурализация" на културно-историческите факти, които евгеничният дискурс възприема. От Бенедикт Модел насетне „израждането" се възприема като наследствен процес на постъпателен регрес на човешкото от определен нормален тип. Като огледален ефект на преобръщането на еволюционистките схеми, понятието „дегенерация" се превръща в дискурсивна матрица - съдържанието му варира в зависимост от употребите на органични кодове за стигматизиране на различни социално неудобни феномени. Дългият списък от твърдени причини за израждане, който българските привърженици на евгениката съставят, всъщност конструира социални образи на урбанистичната модерна западна култура. Като дегенеративни фактори се обсъждат еманципацията на жените и самоконтролът върху раждаемостта;  разпространението на социалните „злини" и „отрови" - венерически болести,  туберкулоза, алкохолизъм; стресът и несигурностите на модерното живеене, ценностите на индивидуализма и упадъкът на патриархалния семеен етос, пороците на градския лайфстайл - от модерните „еротични танци", през „деморализиращото" кино, до повсеместния „разврат" на градския декадент.

В следвоенните български рефлексии, из-раждането се възприема преди всичко като "изпадане" из родното, като отклонение от абсолютна норма. Тежестта на загубата произтича от факта, че само по себе си "родното" се схваща като при-родно, т.е. като "пределно означение на хуманното" (Ив. Еленков, „Родно и дясно"). И трябва да бъде "оздравено", т.е. пре-родено. Българският евгеничен дебат обговаря кризата на идентичността, която на свой ред съвпада с кризата на модерността. Същевременно последователи на евгениката като психиатрите Л. Русев и Ст. Данаджиев, както и биологът Ст. Консулов приписват „о-без-родняването" на българите не само на модерния начин на живот като цяло, а в частност - на „неестествеността" на модернизационните процеси в България. Предизвикателствата на модернизацията поставят на изпитание здравината, издръжливостта и автеничността на колективното тяло. Оттук и питането на Л. Русев - дали ще успеем да вземем от западната култура "само нейния външен блясък, само отрицателното, и ще изпаднем в положение на упадък и израждане, преди да сме били в положението на културен подем...". В този смисъл евгеничният дискурс в България предпоставя двойственото значение на цивилизационното, оттук и усилието му да предложи „трети път" за модерното бъдеще на гражданина и на „родния" колектив. Алтернативният модернизационен „маршрут" е натоварен с очакването да избегне регресивното влияние на европейската цивилизация и да ускори цивилизационния прогрес на българите на основата на автентичната им национална  култура.

Нещо повече, в евгеничната перспектива признаците на „преждевременно израждане" на българската „раса" са обратими тъкмо защото сърцевината на „родното" изглежда неопорочена и ненакърнима. И тъкмо в преобладаващо селското население на страната се проектира образът на здравото национално ядро.

Селското - „основата на всичко у нас" (Стефан Консулов), се оценностява в евгеничната реторика като естествена близост с природното, а оттук и като пречка пред по-нататъшно израждане. Същевременно селското население се възприема като „добре подбрано семе, паднало на лоша почва" (А. Константинов) не само от адептите на евгениката, но и от хигиенисти и лекари, стремящи се към медицинското му ограмотяване и цивилизоване. Оттук и общата цел за премахване на вредния медицински фолклор и стратегическото използване на „полезните" традиционни навици за здравословно и природосъобразно живеене. Евгеничната мобилизация на традиционно знание, преработено за производството на автентична модерна родна култура, се обвързва с визиите за колективно здраве и благоденствие.

  • Мотиви за избора на конкретната специализация

Гореизложените хипотези представляват аспект на дисертационното ми изследване, който възнамерявам да доразвия за целите на проекта „Градски изследвания: интердисциплинарни изследвания за млади учени". Изборът ми на библиотеката на Welcome Trust и Welcome Trust Centre for the History of Medicine at  the University College of London (Welcome Library) се дължи на факта, че тя притежава най-големият в Европа и един от най-големите в света библиографски фондове на литература по история на медицината (над 2.5 млн. книжни издания, архивни материали и изображения). Самият Welcome Trust e най-голямата неправителствена благотворителна организация във Великобритания, която спонсорира изследвания в областта на биомедицината. Във връзка с достъпа до библиотечните ресурси ще имам възможност да ползвам помощта и консултациите на Лесли Хоул (доктор по архивистика, Welcome Library) и Салу Браг (UCL). Каталозите на History of Medicine Collections и Medicine and Society Collection, с които смятам да работя, предлагат достъп не само до тясно-дисциплинарно медицинско знание, но са и особено ценен информационен ресурс за провеждане на интердисциплинарни изследвания. Настоящият изследователски проект има точно такъв замисъл - да впише перспективата на историята на медицината и евгениката в България в по-широка интердисциплинарна рамка - тази на сравнителната културна история и градските изследвания. Работата в  Welcome Library ще ми даде възможност да обогатя използвания теоретичен апарат и да проверя хипотезите си във връзка с градската проблематика, предпоставена от евгеничния дискурс. Намерението ми е да доразвия тази проблематика по-специално по линия на съседството и кооперацията между евгениката и други „хигиенизаторски" дискурси. Така механизмите за биополитическо конструиране на болестта и/в модерния град ще могат да бъдат анализирани като елемент на комплексни социални, демографски и (контра-)урбанистични стратегии.

На последно място, но не и по значение, евентуален изследователски престой във Великобритания ще ми даде възможност да се включа в семинар на работната група, в която участвам - History of Race and Eugenics Working Group, която е базирана в университета Oxford Brookes. Семинарът ще се проведе на 20 април 2010.

Съдържание на брой 11

Съдържание на брой 12

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност