.

Индекс на статията

Румяна Каишева е студент в специалност "Културология"

 

 

I. Увод

Електронната култура определено е едно от ярките и многообразни явление на XX и XXI в., с тенденцията да се развива и завладява все по-осезаемо нашето ежедневие, успоредно и подпомагано от навлизането на високите технологии. Проучването на историята на електронната движение показва, че вече над едно столетие то е част от художествените и технологични експерименти, от "подземния", забранен живот в крайните квартали на големите градове, символ на социалната, сексуална, расова и нравствена свобода, приятен начин за прекарване на свободната време или място на активни социални контакти. В миналото класическите инструменти са успявали да възбудят фантазиите на слушатели, но днес, като че ли, техният звук "не пасва", "изхабен"е. Новото звучене е резултат от потребностите музиката да е именно такава. С нея идват и още стотици други елементи, които днес ни позволяват да обособим феновете на електронната музика в самостоятелна субкултурна общност.

Освен огромното количество информация, което предлага Интернет, интересни сведения дават самите участници в групата, които с готовност и дори ентусиазъм говорят за "увлечението си по електрото". Анкетираните заемат различно положение в общността - чести посетители и ценители на клубната музика, работещи в клубове (в София, Лос Анджелис, Амстердам), диджей и продуцент на електронна музика.

 

II. Възникване на електронната култура

Електронна, т. е машинна, е музиката на големите урбанизирани пространства. Класическата музика, подобно на "изкуството на старите майстори", е изоставена, определена като принадлежаща на друго време и на друго място. Канонът отстъпва на експеримента и творческата свобода.

Още футуристите от първото десетилетие на ХХ в. провокират слуха на съвременниците си, създавайки "шумопроизвеждаща" машина, с претенциите за музикален инструмент. Тя е тяхното оръжие срещу изтърканата естетика на класическата музика. Шумът, тропотът и хаосът заменят хармонията на тоновете, което, според футуристите, отговаря в най-голяма степен на музиката на масите ("Technical Manifesto of Futurist Music" (1911)).[1] През 1913 г. Луиджи Русоло написва есето „The Art of Noises" (L'arte dei Rumori), с което повлиява на развитието на музикалната естетика през ХХ в. в изцяло нова посока - интерес към механичния, изкуствения звук, който отваря врати към съвсем различни светове пред слушащия.  Тъй като музикалните инструменти от миналото вече не вдъхновяват и не въздействат с предишната сила, Русоло призовава към вслушване в "шумоленето на града", в изучаването на  жизненото ни градско пространство, доверявайки се повече на слуха (футуристичното ухо), отколкото на очите си. Според него, веки елемент, всяко проскърцване, пуфтене, изсвирване, бумтене носят музиката в себе си и само чакат да бъдат групирани, съчетани и настроени в една нова "електронна хармония". Чрез регулирането на различните технически показатели като скорост, темпо, ритъм и пр. могат да се създадат огромно разнообразие от звукови композиции, което обяснява роенето на музикални стилове в електрониката през 60-те и70-те г. Футуристите поставят началото през 1913 г. и на "live" изпълненията пред публика, където музиката се композира на момента, посредством мегафони и сирени и то именно в най-големия индустриален център на Италия - Милано. Година по-късно и "културната столица " на Европа - Париж - е "оглушена" от новата механична музика. През следващото десетилетие се изобретяват редица устройства, даващи все по-голяма свобода за експерименти. Появяват се електро-оперета Mr. Bloom и Ballet Mécanique (1924) на George Antheil, станали култови сред авангардистите. В Ballet Mécanique на зрителя е поднесено представление (балет) не на човешко тяло, а на музикален инструмент. Движението на предметите замества/измества човека в произвеждането на хармония.[2]   

Подобно на останалите проекти на авангардистите и музикалният предизвиква скандал - той е нещо нечувано, ужасно, вредно за слуха, "музика ли е изобщо?!", в сравнение с гениалните произведения на класиците. Интересен е фактът, че същите упреци към електронната музика се отправят и днес, сто години по-късно. Макар и превръщайки се постепенно в масова, популярна, тя все пак запазва в някои под-стилове своите специфични и трудноразбираеми характеристики. Делението на "високо" и "ниско" музикално изкуство, на елитарно и на underground продължава. Да слушаш Бах, Моцарт, Шопен или дори някои от класиците на джаз и рок музиката е признак на вкус и висока култура, докато звукът на синтезаторите и компютъра привлича предимно "откачалки", ексцентрици и наркомани - предразсъдъците са живи.

Неразбираема остава най-вече силата на електронната музика да предизвика едно колективно удоволствие, да докара публиката до състояние на транс.

Постепенно музиката излиза от статута си на "лабораторен експеримент", провокиращ естетическите разбирания на  критици и ценители. Започва да присъства "органично" в живота и на обикновените хора, става средство за забавление, отразяващо нещо типично човешко - сексуалното привличане, еротиката. Поради това не е учудващо, че първите стъпки в популяризирането на електронната музика правят най-разкрепостените в американското общество - хомосексуалните от афроамерикански произход. Маргинална общност в пълния смисъл на думата, тя се оказва мощен генератор на идеи и тенденции - в музиката, модата, танцът, начина на живот, жаргона и пр. Изключително провокативни и независими от общественото мнение, тъй като водят свой "подземен", скрит в клубовете живот, редица гей творци си позволяват нестандартен подход в композирането и продуцирането на музика - експериментирането със стари диско плочи и синтезаторно звучене.

 

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност